Ти и котките следобед
26 стихотворения от любов
***
В средата на косите ти е слънчево.
В средата на косите ти е юли.
И става все пó юли –
защото си се сресала на път,
който върви от най-високия ти прешлен
и потъва в лятото.
А иначе косата ти е черна.
***
Ти миришеш на отворен прозорец,
защото идваш винаги отнякъде.
И точно в тази липса на конкретност
са мъчните
благоухания.
Прозорецът, разбира се, е рокля,
която аз забравям да затворя.
В градината пониква ментов охлюв
и гледа
към косите ти нагоре.
***
Не съм се качвал на небето.
Никога...
Освен с език – и само по гръбначния ти стълб.
Не съм и подозирал колко много прешлени
ще трябва да запомня,
докато те видя.
Прекрасно е,
че ми запалваш вените,
като събличаш пръстена от спомени.
Ако потъркам кожата ти с длани,
ще я превърна
във вълшебна лампа.
Това е приказка
на изток от леглото ни.
На север и на юг
е само минало.
И точно в тази география от хълмове
си пожелавам стихнали подножия.
След време ще те върна невредима,
но за това ми липсват основания,
освен едно –
че се завърта глобусът –
отново –
и на запад, и навсякъде.
И ми е хубаво така,
че ми е лошо.
***
Очите ти ще си върнат
прозрачния вкус на янтар
само когато опитам
гледките в тях
и ти кажа,
че съм много дълбоко.
Цял живот съм гладувал пейзажи...
И защото вечерта ще съм стар,
искам този следобед
да ме гледаш
и да мисля,
че си всичко наоколо.
***
Ще дойде нашата разколебана есен...
И скакалците ще превозват евтино
изсъхналата светлина.
Ще я натрупват чак отвъд очите ти,
където най-естествено
жените крият острови,
ухания
или отблясъци, рисувани с мъгла.
Аз ще съм само част от приземената тъга на лятото,
защото знам,
че лятото е нищо повече от теб.
Защото мога да ти купя
една огромна капка мляко
и да седя до житото,
докато стане слънце,
после сняг,
а после хляб.
Преди да пуснем щъркелите
да си търсят ангелски свидетелства,
аз обещах да ти покажа ръкописа си – като световъртеж.
Прекрасно е,
че птиците си имат документи за небето,
а ние имаме значенията на септември –
думи,
дюли
и внезапен скреж.
Прекрасно е,
че си играем на различни пластове и шипки
и че се лутаме в семантиката,
сякаш е купа сено.
Но има нещо повече от всичко –
да не знаем нищо...
И ако може,
това нищо да е есенно листо.
И ако може,
да почакаме под листопада –
той винаги е многоточие и е от жълт нюанс.
И ако може,
да си седим във въздуха
и да не падаме,
и ако може –
да са само скакалците, ти и аз.
И ако може,
да не идва никаква разколебана зима.
Снежинките са най-големите прахосници на сняг.
Разказват даже,
че снегът си имал пейка и градина.
***
Не помня имена...
И затова ти винаги се казваш по един и същи начин.
Не се сърди – не помня имена.
Но знам, че името ти е направено от бавни букви.
И колкото да бързам да го изрека,
то си седи на края на живота ми
и никъде не ходи.