Стихoтворения
ЦИГАНСКО ЛЯТО
ПРИРОДНА КАРТИНА
ИЗКУСТВО
ХИРУРГИЯ В БАЛКАНА
ЛЯТО
Облакът изстиска зелени боички
и всичко забрави...
Бълбука реката, зелена от срички
на жаби.
ЖЪЛТО И БЯЛО
Перчемът вече е отронен...
След тази тиха канонада
глухарчето е объл спомен
за прецъфтяла лимонада.
КОЛУМБ
Защото този бръмбар е Колумб,
му нарисувах локва и надежда.
И го облякох с ветровит костюм,
по който океанът се отцежда.
ЗИМА
Какво джудже върху снега...
Каква шейна от посребреност.
Наоколо вали мъгла
и се навива на вретено.
Джуджето има очила
и се надява да познае
коя снежинка е с крила
и колко рошав е безкраят.
Шейната не издава звук -
мълчи като във нямо кино.
И сякаш с люспици от лук
кристалчетата мигат синьо.
Ти поплачи, защото в миг
картината се изпарява.
И върху детския език
бодежна капчица остава.
ПЕСЕН ЗА ВЯТЪР И ПЕТЕЛ
Ездач на снежинки и дресьор на мъгли,
този вятър си вее перчема.
От всички прозорци, комини, ъгли
той топлото с пръсти отнема.
Изпи чаша вино и стана червен,
разкъса си бялата шуба.
И тръгна на зиг-заг към малкия ден
петльови пера дa оскубе.
На гребена кацна, почерпен и див -
с кокошките да пофлиртува.
Тогава петелът, до болка ревнив,
тромпета си взе да надува.
И в този оркестър на буря с тромпет
светът оглуша и се съмна.
А бялата песен на моя куплет
въздъхна и бавно замръзна.
ГРАДИНА
Малка градина с череша и лешник -
колко червена е, колко е грешна.
Лешникът има качулка зелена,
а пък черешата - алена вена.
В бяла градина с череша и лешник
триста светулки запалиха свещник.
И с електричество, сипано в чашите,
пиха така, че звездите уплашиха.
На зазоряване всичко бе свършило,
лешникът беше с пръсти завързани.
Само черешата, с мигли рисувани,
трепкаше, сякаш че беше сънувана.
Малка градина - бижу от ухания.
Cлънцето вече на закуска покани я.
И тя пристига - уханна и мокра.
Господи, дай й пастелена рокля!
ЧЕРНО И БЯЛО
Две агънца черни, със сажди повити
пристъпват със нощни, трептящи копита.
Вървят и от мляко муцунките капят,
след малко от мляко ще светне гората.
След малко ще стигнат трева недоена.
Тревата, в която, съчинени от мене,
две агънца черни дълбоко въздишат,
че утре ще трябва по-светло да пиша.
А светлите думи избелват нещата
и правят прозрачни света и душата.
ЗНАЧЕНИЯ
Калинките не са това, което са...
Калинките са копчета червени.
Пресипнали, на капките с гласа,
тревите разкопчават тихи вени.
Зелена кръв и черни петънца...
Душици и треви изящни.
Калинките приличат на деца,
които от света се плашат.
Иди при тях и тихо говори.
Помилвай ги - ще ти покажат пътя.
Високо горе слънцето гори
като сърце, от дъждове изкъпано.
Калинките не са... Защото са
значения, които ни настигат.
Една калинка ще ти донеса -
целувай я като дълбока книга.
ИМЕ ЗА КОТАРАК
Той има рижаво и сухо име - Пясък.
Мустакът му за мишките е стряха.
С такова име даже и в Сахара
ще е в оазис с мляко и извара.
Но той е тук и е така направен,
че е миражен, мълчалив и плавен.
Ако мяука, то ще е случайно,
най-музикално, сънено и тайно.
Ако заспи, сънят му ще одраска
с памуков нокът сянката на ласка.
И аз си мисля - като плъзне буря
и името му в миг се прекатури,
как ще събирам двете срички рижи,
щом ПЯ и СЪК в душите ни се движи.
СОКОВЕ
Няколко ябълки - седем ли, осем ли,
две таралежчета в кошница носели.
Малки били таралежките. Седнали,
после заспали, после прогледнали.
Гледат - в съня им ухаят градините,
дето парфюми и вятър са минали,
дето от хапки, от семки и сокове
песните капят много дълбоко.
Няколко ябълки... Двама бодливковци...
Някой рисува в листата усмивките
и ги налива в чашите сребърни -
пет са изгубени, две са намерени.
ПРИКАЗКА
Куп неща ми трябват - конче и череша,
гребенче от вятър, за да си ги реша.
Трябва ми и песен - като костенурка.
Плавна и огромна - бяла, лунна хурка.
Да преда на нея приказки червени,
кончета, череши, сенки на елени.
И от редовете да ми става вкусно,
сякаш че разказват мамините устни.
ПРИКАЗНО
Малката приказка имала стая -
сянка на цвете, което ухае.
И си живяла - уханна и къдрава -
панделка бяла, за облака вързана.
Но заваляло и в стаята-цвете
чели и плакали с дни дъждовете.
Водните книги и ароматите
своите цветни истории пратили.
И дъждовете така се прехласнали,
че се стопили от приказно щастие.
Приказка малка, а толкова хубава,
че с бяла лодка накрая отплувала.
Снощи е стигнала очилата ми бабини
с приказки-бебета, мокри и галени.
ЗАЕДНО
- От заедно сме мънички* -
шептят тревичките.
- От заедно по-мънички сме всичките.
- От мънички сте заедно -
прошепна ручеят.
- От мънички на заедно сте учени.
И заедно с тревичките се смееше.
И мокрото в зеленото живееше.
ИТАЛИАНСКО
След този дъжд кокошките на двора
са станали италианци.
Разхождат се, високо си говорят,
перата бляскат като златни ланци.
Уплашените охлюви се гушат
зад капещите рокли на марули
и със рогца се мъчат да подслушат
какво кокошките са наумили.
На охлювите никой не превежда.
Те нямат речник, който да разкрие,
че вечерта над двора се навежда
с цилиндър от мъгла и от магия.
В мъглата като римски пълководец,
със шпори на завоевател,
петелът се опитва да отрони
намокрения мрак върху земята.
Но се отчайва. Гребенът отръсква
и кукурига за отбой, и плаче.
Сърцето му от мъка ще се пръсне,
че охлювите се оттеглят в здрача.
Магьосани, кокошките сънуват
глада си на италианци.
А утре сред лехите ще изплуват
на охлювите сянката и гланца.
ЗИМА В ЛОВЕШКИЯ ЗООПАРК
Над Стратеш чурулика сняг.
Жираф, паун, елен и заек,
пристъпвайки от крак на крак,
се чудят как да ме омаят.
А няма нужда… Аз съм бил
омайван толкова години,
че лебед, вълк и крокодил
са истинските ми роднини.
Във Ловешкия зоопарк
снегът обича да е детски.
И в кожата на леопард
със сънени очи да светка.
Забравил бях, но съм роден
от устните на папагала.
И си повтарям, че за мен
тук даже мисълта е бяла.
Вървя, внезапно прежълтял
като корема на камила.
Наоколо е навалял
снегът невинната си сила.
И сякаш по хобот на слон
към миналото се пързалям.
Останалото е наклон -
шейна към ледения залез.
ЕСЕННИ ЖЪТВАРКИ
Пет катерички жънат орех.
Хвърчат листа, черупки, слама.
За малките червени хора
сега по-важно нещо няма.
Пет катерички… Сякаш пръсти
от меката ръка на вятър,
която ражда и разпръсква
безкрайна светлина в гората.
Пет катерички - пет жътварки
като вихрушки преминават -
прозрачни, тъмни, жълти, ярки,
летят и нищо не оставят.
Едната спря… И пя така, че
на ореха му стана жално.
И той реши да си поплаче
за свойте плодове кристални.
И плака орехът, и плака,
пленен от катерички ловки,
додето не изгряха в мрака
небесносладки ореховки.
БЯЛА ИГРА
Защо ли снегът заваля полегато,
защо ли поляга на люлка от злато,
защо ли сънува най-бялото бебе
и пръстенче сребърно дава на тебе?
Защото е сняг... А снегът е направен
светът да изглежда замаян и равен.
Защо ли снегът е разцъфнала пяна,
с която косите измива си мама?
Защо ли снегът е душата на братче,
защо ли е пара и ледено влакче?
Защото е сняг... А снегът е картина
с врабец, който пръска ориз над комина.
ПРЕВОДИ
Славеят не знае чужди езици,
той не е учил в колеж.
Но замаян превежда на хора и птици
диалекта на всеки цъфтеж.
Сричка по сричка и нота по нота,
славеят пее, загърнат с листа.
И така неусетно превежда живота
в наречията на есента.
ЦИГАНЧЕ
Каруца, конче и троха.
И кал с ухаеща заблуда.
Но в сън, ухапан от бълха,
светят петел и пеперуда.
ГЛАДНО
Щом вятърът забърква сос
от сняг, брашно и от кокиче,
ще питам светещия кос
дали той сосове обича.
В една паничка с пет трохи
аз сипвам манджата уханна
и чакам сол да завали
върху картината ми гладна.
В ГОРАТА
Не ни е писано да знаем
защо снегът се умори.
Безценна белота ухае
над захаросани гори.
Както валеше, каза „не"
и спря косите си да ръси.
Снегът прилича на сърне
с две-три снежинки във ума си.
Валеше явно и наум.
Сега навсякъде е равно.
Огромен сребърен паун
перата си прибира плавно.
И търся някаква следа,
която впечатлява трайно.
Ако в снега ви заведа,
ще е валежно и безкрайно.
ВИДЯХ
Видях как остаряваше усмивката ти –
бавно,
бавно,
видях и как гърдите ти се сляха с хоризонта,
и как зърната на гърдите ти
ту светват,
ту угасват.
Видях и как ръцете ти ме разпознават,
без да ме докосват
и как си носиш новите обувки,
и как те не помръдват никъде,
ако не ги погледна.
Видях и как замръкнахме за няколко секунди.
Видях и вечерта.
ПРЕДСТАВЯМ СИ КАК ТЕ ЦЕЛУВАМ
Представям си как те целувам –
не искам нищо повече да ме боли,
когато те целувам.
Понякога си казвам, че ще оздравея,
ако целувам пръстите,
с които ходиш и летиш.
Ти ходиш като пате
и се полюшваш като перушинка –
хвърчиш, изчезваш,
идваш, бягаш
и се клатушкаш някъде до мен,
защото и пътеката ни винаги се люшка –
не спира да се люшка тази глупава пътека
под нозете ни.
Представям си как те целувам по косата,
а там е хладно, меко и загадъчно
и точно това смесване на съвършенства
ме кара да си спомням как ухаеш.
Целувам ти уханията и си спомням
тревата, люляците и лалетата,
зюмбюлите, божурите и здравеца,
и ментата, и маточината, копривата;
солта и чубрицата, шарената сол
и куркумата,
червения пипер, босилека и девесила.
Обичам твоите ухания
и искам да целувам пръстите, с които готвиш,
и пръстите, с които храниш
дългото ми време.
Представям си как те целувам
и повече не чувствам болка,
не ме болят душата и коляното
и скъсаният мускул на ръката ми.
И искам да ти кажа нещо хубаво –
и си представям колко те целувам.
Намали скоростта на вятъра, Боже, намали скоростта,
не му давай да се блъска в дърветата –
виж какъв хубавец е и с каква е коса,
по-хубав е от вятъра на небето.
Намали скоростта на реката, Боже, бързеите ѝ укроти,
направи я излегната по корем и ленива,
виж каква хубавица е и как тялото ѝ трепти –
и от небесните реки е по-красива.
Намали скоростта на електричеството, Боже, остави го да спре,
стига е тичало и се е правело на слънце –
не може винаги да е светлина и не е добре,
ако светлото не се редува с тъмно.
Намали скоростта на разделите, Боже, и един за друг залепѝ
тези, които не искат да се разделят,
и разпръсни мъглите – мъглите между хората разпръсни
и дай на хората очи – да се погледат.
Намали скоростта на рейса, на трамвая и на това колело,
с което момичето се вози и вози.
И намали скоростта, с която момичето захвърля своето облекло
и ляга до измамната си любов, Боже.
Намали скоростта на парите, на куршумите и на смъртта,
намали най-накрая скоростта на Земята
и си ела на къщата, Боже – у нас си ела,
ела да си видиш децата.
Върни се, Боже – слез на гарата и се върни,
стига вече с това ходене нагоре-надолу…
И намали малко скоростта, с която майка ми на пети се върти
и храни кокошките с кукуруз, и им говори.
Не е като да се засилиш – да прескочиш окоп,
не е като да минеш през невидима паяжина.
И се смалява връвчицата ни от коноп –
Нова година е… Кой знае коя Нова година.
Нова година е – нов късмет и провал,
кой знае какъв ще е провалът пореден.
Поне сняг да удари, а то – киша и кал,
но също и на петела червеният гребен.
Хора няма освен един снежен човек –
този снежен човек е пиян денонощно
и се стапя, и се губи като снежен човек,
и не му пука, и пие още и още.
Нова година е и белият кон ще ни поздрави –
по Нова година той ни маха с опашка.
На облаците почват да им растат бради
и снегът приближава, и аз го чакам.
И отивам към гробището – да видя дали
както някога там ще стане пързалка.
Всички мъртви от рода ми са дебели глави
и по Нова година оживяват за малко.
Всички мъртви от рода ми си имат шейни
и се спускат отвисоко по баира на зимата.
Нова година е и нищо няма да се промени.
Кой знае коя Нова година е…
ТИ ИМАШ ГРИЖАТА
Ти имаш грижата за всяко мое нещо –
относно съществуването ми на този свят се грижиш ти –
филията, солницата и още ненаписаните стихове преместваш
към мен, а времето лети.
Това, че времето лети, си е съвсем естествено –
лети врабчето, сянката и облакът лети,
и ти преместваш парка, езерото и сърцето си преместваш
към мен, а времето лети.
Ти ходиш някъде, изгубваш се, а някъде е тука,
ти имаш грижата да нямаш път без мен,
да пълниш чашата ми с дъжд направо от улука
и да преместваш чашата към мен.
Ти имаш грижата да ме напиваш с дъжд, защото
дъждът е винаги далечен и красив,
ти имаш грижата да лягаш с мен в леглото,
аз имам грижата да мисля, че съм жив.
И всеки ден, и все така – безспорно,
неотменимо – винаги така
ти имаш грижата да се завръщаш в двора,
трева да скубеш, да садиш цветя.
Ти имаш грижата да ме переш, да готвиш,
да ме убиеш и да ме спасиш.
И да не знаеш, че съм станал охлюв,
който сега по този стих пълзи.
ДОКАТО ЛЕЖА ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО
Лежа пред огледалото –
леглото ми е срещу огледалото и аз лежа.
Картината отвън е влязла през прозореца
и вместо да е зад гърба ми, е в очите ми.
Лежа си, а дърветата и кипарисите,
и част от църквата
са влезли в стаята и са я удължили.
Направили са я платно с действителни илюзии.
Лежа и не усещам как съм станал водоравен –
накрая винаги ще станеш водоравен,
освен ако не тръгнеш и не паднеш в огледалото,
където и дърветата, и кипарисите, и църквата
са твоята единствена реалност.
Лежа пред огледалото ,
за да улавям и отблясъците на нощта –
на тъмното сънуване, на кадифето от звезди.
След кадифето от звезди е утрото
и кадифените пера на нашия петел.
Благословено да е огледалото, а също и петелът,
който си мисли, че съм оглушал,
и вика вън на двора,
и блести като измито слънце.
КАКВО СТАНА НА ИГНАЖДЕН
На Игнажден в къщата ни дойде дърводелец –
зави две винтчета само на шкафчето, което висеше.
Пийна малко ракия, аз една ябълка му обелих
и заваля сняг от небето.
После се яви и жена му – тя се казва Мария.
Жената на дърводелеца ми се пада нещо роднина.
Обелих още една ябълка и седнах и аз да пия,
и снегът не се свършваше, и идваше зимата.
Да не си помислите, че намеквам за Божието семейство –
опазил ме Господ от такива внушения.
Дърводелецът зави две винтчета и сега му е весело,
и си пийва на Игнажден, и гледа на жена си корема.
НЯКОГА
От планината слизат овце –
бели облачета, бучки сирене, мляко.
И седи на портите си замръкналото селце,
и отново е някога.
Това някога е в джоба ми, в болното ми сърце,
в пръстите ми, които се опират на мрака.
От планината слизат овце
и се търкалят камъчета, и жаби квакат.
И едно момче край реката седи,
и главата му грее като луна в реката.
Агънце е то – по рогцата му мигат звезди,
и майка му е Луната.
Това момче е някога, а някога съм аз.
И отварям вратничката на малката ни кошара,
и си мажа ръцете с маточина и мас,
и доя овцете, и си правя попара.
ЧЕТИРИЙСЕТ ГРАДУСА ОТ ЛЮБОВ
Ако си някъде и лежиш сама,
и от студ трепериш,
аз ще вдигна четирийсет градуса
температура
и ще дойда
да те намеря.
Ще ти сгрея кожата
и сърцето
и откъм гърба
ще те притисна,
и ще ми мине температурата,
а ти ще ми облечеш ризата.
И с ризата ми –
изпотена и влюбена,
и огромна,
ще заспиш като къпана,
а на сутринта
нищо няма да помниш.
Любовта ни размеква,
нали знаеш,
и огънят
ни размеква също.
Аз ще вдигна четирийсет градуса
от любов –
дано не запаля къщата.
МНОГО ПОВЕЧЕ
Когато те няма до мен, листата от дърветата падат обезсърчени.
Може и вятърът да е по-силен, но аз си мисля, че е така.
И е така - когато те няма, го няма и времето,
и часовникът е изчезнал от моята ръка.
Няма го и кръстчето ми, и пръстена с черния камък,
няма ги и обувките, и дрехите и сякаш съм гол.
Нищо не мога да правя без тебе, защото без тебе съм малък
и даже закуската още не съм си изял.
Не зная къде ми е четката за зъби и къде са ми очилата,
чудя се дали да ставам от леглото, или да се правя, че спя.
Не, това не е любов - това е разпиляване на душата
и лутане, лутане на душата по тази земя.
И не зная защо чорапите ми са в различни вселени
и дали ти не събираш вселените в едно.
И се питам защо от първата си рождена минута не си била с мене
и къде въобще си се моткала, и къде си била.
И се питам - дали ме обичаш и дали не ти идва в повече
да ме гледаш как изчезвам и как се разтварям като хапче в хладка вода.
Няма начин, няма начин - иначе да бъде не може,
защото любовта е нещо много повече от любовта.
Много повече от ябълка, от джанка и красива градина,
много повече от всичко, за което си мисля, че още съм жив.
Не знам дали любовта има сезони, но сега е зима
и снегът тази зима ще е много голям, бял и красив
БЯЛОТО ВРЕМЕ
Редуват се хълмове и равнини, хълмове и равнини,
небеса и пропасти се редуват непрекъснато.
Но завалява снегът и всичко ще изравни -
и къси, и дълги улици, и палати, и разнебитени къщици.
Редуват се ниски и високи хора, умни и не дотам,
всякакви същества и растения по земята се появяват,
но завалява снегът и е толкова бял и голям,
че всичко свети от белота и се изравнява.
Изравняват се разкаляните пътеки и царският път,
изчезват мравунякът и кошерът, и дупката на змията.
И валят толкова големи снегове, че ти изчезва умът
и умът се изравнява с душата.
Вали сняг и затрупва душата ти, и затрупва самия теб,
и ти е топло и отнесено, и изобщо не ти е студено,
и не виждаш нищо освен белия памук и белия креп,
които те обгръщат и идват да си те вземат.
Затова идва снегът, затова, затова, затова -
идва да си те вземе снегът, да си те вземе.
И изравнява и подрежда по конец всички неща,
защото снегът е бялото време.
Колко е хубаво това очакване за покой и безкрай
и колко е хубаво, че ще замирише на студ и на зима.
Завалява снегът и сякаш калайдисва с калай
почернялата пръст на малката моя градина.
В ИМЕНИЕТО НА ОПАДАЛИТЕ КРУШИ
В имението на опадалите круши пада сняг –
така е винаги – накрая всичко пада –
листата, крушите, дори снегът подгъва крак,
светът утихва и се изравнява.
Имението на опадалите круши е пред мен –
комшийски двор е това сладко чудо.
Светът утихва и е уморен,
и иска под снега да се притули.
Светът е равен, восъчен и бял…
Изтръпвам целият и хей сега ще падна.
Бие камбана – някой е умрял,
ако съм аз – какво друго да кажа,
освен това – снегът е навалял.
Снегът е навалял и край – това е.
А крушите, които съм събрал,
са от имението на опадалите круши в Рая.
ДЪРВЕН КАЛЕНДАР С КУБЧЕТА
Имам си дървен календар – с кубчета –
малки кубчета с написани по тях числа.
За да дойде нов ден, трябва да се науча
да въртя кубчетата лично – с ръка.
Новия ден го търся от нула до девет –
различни варианти – различен ден.
От нула до девет са числата на моето време,
другото време е високо над мен.
За да дойде нов ден, сутрин трябва да стана
и да си плисна очите с вода,
и да видя през прозореца, че скалите в Балкана
не помръдват и имат брада от мъгла.
За да дойде нов ден, трябва обед и вечер
нищо, нищичко да не трепва дори –
да не трепват лешникът, крушата и черешата,
да не бръмва мухата, която бръмчи.
Нищо, нищичко да не смее да диша,
иначе как ще намеря новия ден?
Имам си дървен календар с кубчета и на тях ще напиша –
искам ти да се въртиш около мен!
Искам ти да ме въртиш на малкия си пръст и още
да ме въртиш около сърцето си само ти.
Имам си дървен календар с кубчета, Господи –
страх ме е да не изгори.
БАБА КЕРА И СТИХОТВОРЕНИЯТА
Напоследък се пишат стихотворения без точки,
без главни букви и без главни неща.
А на баба Кера ѝ се плъзгат галошите –
трябват ѝ нови галоши в снега.
Баба Кера е стара жена, запетайка последна
от голям балканджийски стих –
срамота е да няма свестни галоши и не е редно,
че снегът я затрупа и скри.
Баба Кера е учила много малко години –
до трето отделение и край.
И се чуди сега като как да премине
по-нататък през снега от калай.
А по белите листове няма нищо съществено –
и без главни букви снегът си вали.
Баба Кера пали печката със смачкани вестници
и огънят в печката гори.
Пука огънят, светка и се стапят в езика му
смачкани изречения и дръвца от бук.
Баба Кера е стара жена, но не е чувала никога
петелът на двора да пее без звук.
Баба Кера има спомени и петел, и пневмония –
всеобхватна метафора е тази жена,
неописана, непостигната снежинка отронена,
удивителна сбръчкана красота.
Баба Кера е всичко… Натежавам с алюзии,
но изтритите ѝ галоши ще ме уморят…
Баба Кера е стихотворение. И е толкова хубава,
колкото снежинките, които валят.
БОГОЯВЛЕНСКА ВЕЧЕР
В такава вечер или се напиваш бавно,
или изперкваш по всички линии.
Снегът вали отвесно, а на теб ти е водоравно,
безразличието е смъртоносна ракия.
Смъртоносна ракия – силно казано, Боже,
тези зимни вечери са голяма пропаст.
И макар че от сума ти време живея в Гложене,
ми е рано да взема да литна в Космоса.
Срамота е това, грехота е, ужасно е –
да се пие ракия на Богоявление.
А снегът се усилва и токът угасва,
бавното напиване е спасение.
Стига вече – стига клюки и всякакви гадости –
оставете на хората да видят Бога,
оставете на хората и леглата корави,
оставете им и ракия – малко, не много.
Стига толкова, стига – и лъжи, и предателства –
на Богоявление рано светват звездите.
Вие видяхте ли гълъба, спуснал се на земята?
Аз не го видях и затова ви питам…
ЗАЩО ТИ СЕ ОБАЖДАМ
Обаждам ти се, защото искам още да ме обичаш –
има някакво бликване в тази дума, нали?
Да ме обичаш още и още и гласът ти да бликне –любовта по трептенето в гласните струни личи.
Любовта не подбира думи – любовта се обажда и толкова.
И трепери, и лъже, и мяука, и лае дори.
Обаждам ти се, защото са ми толкова и акълът, и болката
и защото любовта по обаждането най-добре си личи.
Обаждам ти се по нормалните часове и по малките, обаждам ти се непрекъснато като количество и брой, обаждам ти се по сто пъти на ден и пак ми е малко
и по сто пъти на нощ ти звъня и не ти давам покой.
Любовта е въртене на вятър и навъртане на телефонни тарифи,
любовта е потъване в битови и в сакрални неща,
любовта е закусване на двама с мармаладени кифлички
върху сатенения чаршаф от луна.
Смесвам всичко – от любов и от бесни предчувствия,
и ти казвам „ела си“ – затова ти звъня,
и ти казвам, че отивам на края на селото да видя бялото куче,
и ти казвам, че от кучешка любов ти звъня.
И ти казвам, че ще вляза в затвора от любов и от дългове
и че всякакви дългове почват да ми тежат.
Обаждам ти се да ти кажа, че земята е кръгла
и любовта също е кръгла, и може би се въртят.
СНЕЖНА ИСТОРИЯ
Падай, сняг, трупай се – голям да пораснеш –
колкото малко момче.
Пада снегът и е прекрасно,
че снежинка по снежинка момчето расте.
Падай сняг, трупай се – голям да пораснеш –
колкото снежен човек.
Пада снегът и е прекрасно,
че светът е прозрачен и мек.
И над снежинките, над тишината
се вижда как плъзва мъгла.
На снежния човек му пораства брадата,
също и къдрава бяла коса.
НЕ МЪРДАЙ ОТ МЕНЕ
През зимата е студено, мръква рано и снегът е навсякъде.
Гладна ли си? Седни до мене – снегът е кисело мляко.
Гребни с лъжицата – снегът е сладък. Седни до мене,
опитай млякото и вече никога не мърдай от мене.
Опитай хляба, недей да бързаш – хлябът е топъл.
Снегът е навсякъде и пада над масата и живота.
Снегът е навсякъде и пада – страх ме е, не мърдай от мене.
Искам да си гладна и хубава. И снегът да е до колене.
ЛЮБОВНАТА МИ АСТРОНОМИЯ
Въртенето на слънцето – с изчезване и показване,
е същата илюзия като любовта.
Върти се не любовта – човешкото сърце се върти напразно
от изгрева до вечерта.
Любовта не помръдва – заседнала е на небосвода
и свети, и гасне – страшно слънце е тя,
черно слънце, убийствено или бяло такова –
светлина и отсъствие на светлина.
Боже, колко съм умен – дострашава ме даже –
астрономен съм станал, а съм влюбен глупак.
И те чакам, слънце мое, филия да ми намажеш
и аз да я ям от сутрин до мрак.
Може и бъркани яйца – чисти, без сирене,
може и вятър или най-прост компот,
може и глад да ми сипеш накрая в чинията,
слънчице сладко на моя живот.
Слънчице бяло и черно, единствено…
Тук не е лошо да се посъбера
и да напиша, че и кокичетата в градината
също ги определям като слънца.
И ги обичам и тях, и ми трепка душата –
тези кокичета са само за миг.
И любовта е за миг, и се върти Земята,
и главата ми от ракията се върти.
Още малко – още няколко объркани думи,
и ще трябва да си легна да спя.
Романтичен съм – искам Луната да ме целуне –
какво хубаво слънце е тя…
САМО ДА НЕ МЕ БОЛИ
Младите поети все описват смъртта –
предизвикват я, викат я, играят си с нея.
Аз правех същото – луда глава…
Сега ме е страх, вече не смея.
Страх ме е много да не ме боли –
самата смърт и нейната неподвижност
са поносими, но само да не ме боли
и да е тъмно, и нищо да не се вижда.
Никакви нови измерения и светове,
никакви прераждания в животинки и буболечки –
само да не ме боли и всичко да спре,
и където съм, да е много далече.
И където съм, да си е тук,
само да не ме боли – вече никаква болка.
Картофи и домати, и боб, и лук,
ябълка, лешник, върба и тополка,
куче и коза, петел и врабче,
майка и татко, любов и родина –
живот е това… А олукът тече
и кокичета се прескачат в градината.
Само да не ме боли душата, сърцето – и то
да се кротне и да не галопира.
Не ме е страх вече и няма защо –
болката също накрая умира.
И любовта умира накрая – дано е така,
иначе младите поети ще си имат проблеми…
Някога имах голяма коса,
сега не чак толкова, но не ми дреме.
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН НА СЕЛО
Слушам стихове на Есенин – както са си – на руски,
и тъгата на ритъма ме понася навън.
И, разбира се, виждам гердана от чушки
под сайванта, на пирон закачен.
Слушам стихове на Есенин – много красиво
и изпипано – и душата звъни.
Съхнат чушките правилно, а една е накриво –
точно с нея герданът блести.
Еднородни създания, уж еднакви и тихи,
но с едно от създанията не е точно така…
Гледам сухите чушки, слушам руските стихове
и ми се върти светът.
И се питам – по какви непонятни закони,
по какви изключения и докога
ще обичам и Есениновата мека хармония,
и кривата чушка, дето съхне сама.
Колко странно, но ето, че всичко се слива,
честно казано – от това ме е страх.
Съхнат сладките чушки, но една е лютива,
а от руските стихове май не всичко разбрах.
КОЛКО Е ПРЕКРАСНА ЗИМАТА
В къщата не е стъпвал никой – това напълно ми стига.
Смъртта започва с кихане и прераства в глупава книга.
Колко е просто – четеш си, около теб – безвремие.
Смъртта започва с вестници, пълни със стихотворения.
Колко е просто – не ставаш и ти треперят костите.
Смъртта започва с възглавница, пълна с пера от кокошки.
Смъртта започва с гугукане, с прохождане и летене.
Не ми се говори с никого – без планове и намерения.
Не ми се говори изобщо, а защо пиша тогава?
Смъртта е голяма глупост, но не мога да я забравя.
И теб да забравя не мога, Поезийо неизлечима…
Кихам и ми олеква много. Колко е прекрасна зимата…
СВРАКА
Ти ме чакаш и чакаш, и чакаш –
старомодна работа е това.
И подскачаш, и ходиш, и приказваш, и крякаш,
както го прави любовта.
Ти ме чакаш – не мислиш, че ме чакаш, но чакаш.
Нямаш друга работа ти,
освен да ти пари под лъжичката и да ме чакаш,
защото това си ти.
Нямаш друга работа, освен да си сврака –
най-красивата на света –
с бели и черни пера, със сини и с всякакви,
каквито мога да понеса.
Сврако моя едничка, мое пиле красиво,
остави ме да ти гледам носа,
да ти гледам ръцете и устата, и шията,
и вода, ако трябва, да ти донеса.
Остави ме при себе си и ме чакай и чакай –
чакай ме като перце на бор,
като бучица сиренце, като капчица мляко,
като син, ама наистина син простор.
И ме чакай, когато няма смисъл да чакаш –
този час все пак идва, нали?
И защото си моята, само моята сврака,
крякай и няма да те боли.
Нещо не е наред
Мъжете и жените се влюбват като гръмотевици – изведнъж –
усещат, че нещо не е наред и им призлява.
Нещо не е наред… И ето я любовта между жена и мъж –
изтръпване, залитане и мъгла – това остава.
Нещо не е наред, не е наред – и преди, и сега –
и преди Големия взрив любовта е била същата –
голям, много голям взрив и милиарди години тъга –
бягаме от сърцето си и при сърцето се връщаме.
Нещо не е наред в душите ни и в кръвта –
късаме и събираме, и умираме, и се смеем.
Дай ми да те целуна по гърдите и по носа,
и по луничките, и по петънцата, които белеят.
Ако не те целувам, нещо не е наред,
нещо не е наред, ако не ти стискам пръстите на ръката
и ако не ти купя чорапи, баничка и сладолед,
и ако от любов не ми се качиш на главата.
ПЪДПЪДЪЦИ
Тази година едно нещо е по-важно от всичко –
пеенето на пъдпъдъците в тревите край пътя.
Нищо на света не е по-голямо от малките птички
и по-красиво от яйчицата им, с лунички изписани.
Тази година пъдпъдъците трябва да дойдат отвсякъде
и да пеят, и да се викат по име.
Има толкова звезди по небето, а няма
една звездичка в тревите – с човка и перушина.
Няма една птица звездица – да се обади и да ни каже:
Аз съм душата ви – губих се и се върнах.
Тази година трябва да е само от птици – това е най-важно.
И земята с птици трябва да се напълни.
И пъдпъдъците нека да са най-гласовити,
и имената им да се носят на срички.
Мъчно ми е, че се изгубих в тревите,
и ми е мъчно за майка ми – тази шарена птичка.
вълнуващо съдържание, с което да представите Вашия бизнес в най-добрата възможна светлина. По този начин ще спечелите доверието на своите клиенти и ще ги убедите в качествата на продукта или услугата, които предлагате.
ПЧЕЛИ В НАЦЪФТЕЛИЯ ЗДРАВЕЦ
Пчелите в нацъфтелия здравец се въртят и изчезват –
губят се и пак се показват те.
Играят си и лицата им грейват –
пчела до пчела и дете до дете.
Летящи деца – това са пчелите в здравеца цъфнал.
Летящи деца – живи капчици мед.
Облизвам си устните и усещам, и вдъхвам
аромат на любов, който идва от теб.
Още миг – и ще кажа, че ти си пчелата голяма,
но не смея – страх ме е да не отлетиш.
Нацъфтелият здравец е лилав и прилича на пламък,
има също и бял – много красив.
ДОКАТО ПРАВЕХМЕ ЛЮБОВ
Докато правехме любов, тя се разплака –
от изумителна възхита и от страх.
Тя плачеше над мен и зъбите ѝ тракаха –
докато правехме любов, това видях.
Видях и как се сведе и угасна
и бях изчезнал, нежен, разярен…
Докато правехме любов, тя плачеше прекрасно
и все си мисля – плачеше за мен.
ПЕПЕРУДА
Не съм виждал пеперуда, не съм виждал от сто години –
изгледаха ми се очите да видя, а не съм.
Хубава, та хубава и още по-хубава, и синя,
и жълта, и лилава, и копринена – а не съм.
Не съм виждал пеперуда от детското си време –
от времето на най-големите детски очи.
Не съм виждал пеперуда, която акъла ми да вземе
и да лети навсякъде, и да лети и лети.
Да лети пеперудата, сякаш нищо не прави,
да лети, сякаш самият въздух лети.
Не съм виждал пеперуда от сто години и съм забравил
как това сияние лети и лети.
И съм забравил, и съм забравил, че пеперудата
е сиянието на всичките цветя и треви.
Не съм забравил само едно – да съм тъжен и тъжен,
че до мене не си ти, не си ти.
Ако беше до мене, ако беше до мене,
щях да видя всичко точно както преди.
Щях да видя любов и треви, и красиви растения –
ех, каква пеперуда само си ти…
ЗА ПЪРВИ ПЪТ
Когато се родих за първи път,
не знаех, че за първи път ще трябва да умирам.
Болят ме костите, годините и ме боли светът,
макар че, честно казано, светът за мен не подозира.
Прието е, че Господ е добър,
дори е писано, че милостта му е без край и без предели.
Първото раждане е като първа смърт –
с прекъсвания за любов и за раздели.
И не е тъжно, просто е така –
смъртта престава да е там, в далечината.
За първи път съм сам върху пръстта
и ми трепери от вълнение душата.
За първи път съм бръмбарче, човек,
за първи път съм капка, цвят, проблясък,
не чувствам нищо и съм станал лек,
и се лекувам, и си съчинявам небесата.
Не театралнича, но всичко става прах.
Изтупаш ли прахта от дрехите, и – точка.
Когато се родих за първи път, живях –
умишлено, убийствено, нарочно.
Сега за първи път си мисля, че смъртта
държи началото ни за ръка като учителка.
Защо така, госпожо – раждане и смърт – защо така?
Обидих ли Ви? Моля да ме извините…
ДВАЙСЕТ И ПЕТИ МАЙ
След празника на българската азбука
денят е бронзов, нечетлив и ням.
Ще завали и капките ще гукат
като гугутки, кацнали на храм.
По-тъжно е, отколкото си мислех –
венците пак са същите венци,
но техните очи широколистни
са пълни със сълзите на светци.
След речите за памет и признателност,
след дългите заучени слова
дъждът е като Божи пратеник,
като светена Божия вода.
Едва ли облакът разбира свойта мисия,
едва ли подозира, че така
той не вали, ами полека пише
с красива и живителна ръка.
Тук става нещо, но какво – не зная.
И затова аз с книжен дъждобран
излизам под дъжда и съм замаян,
и се надявам да не бъда сам.
ТРИ ЖЕНИ
Баба миришеше на чубрица и на брашно,
и на пържен боб, в тавичка запечен.
Баба миришеше на прясна вода и на сено,
и на ябълки, и на дълга есен.
Майка миришеше на болница и на бинт,
на лекарства, на нощни дежурства и обич.
Баба и майка миришеха на внук и на син –
жените миришат така – на живот и на огън.
Любовта ми миришеше на объркване и на страх,
на цъфтене, на влага и на тичане нагоре-надолу.
Майка, баба и тя – и всяка една от тях –
мирише на мен. И друго не може.
ИЗКУСТВО
Ако не слезеш навреме от сцената,
накрая ще забравиш къде си.
Дълга бяла брада, а под нея – екзема –
старческа екзема от почести.
Дълга бяла брада е изкуството. Нека
да се вие брадата на тази магия.
Скачай от сцената и не падай на меко –
падни на сърцето си, самоубиецо!
Счупи си главата, но слизай от сцената,
от Луната, от Слънцето, от живота си слизай.
И седни под липата, и си мисли за нея,
и не заспивай – още мъничко не заспивай…
СНИМКА НА МАЙКА МИ КАТО МЛАДА
Снимката е накъдрена отвсякъде – снимка на майка ми като млада.
Майка ми е медицинска сестра и униформата ѝ е бяла.
Господ не се вижда на снимката – Господ сияе отвсякъде –
Господ е в гърдите на майка ми и е майчиното ѝ мляко.
Господ е в зърната на гърдите ѝ, които растат като жито,
Господ е в косата и в тялото ѝ, с вода и сапун измити.
Господ е в майка ми – цялата, и в нейната любов велика,
Господ е всичко, което не мога да видя никъде,
освен в тази снимка , изгубена в стари семейни албуми.
колко е хубава майка ми, Господи, колко е хубава!
Колко е млада и бяла и колко е майка на всички ни!
Господи, къде съм гледал? Бил си ми пред очите.
ЖЕНА МИ
Само нея съм обичал през всичките си години…
За останалите отблясъци – ни дума.
Тя е потна под мишниците и по устните и е красива,
и полива в градината, и скубе бурена.
ЮЛИ
Слънцето ми се е качило на врата – нося го на дурконче.
Ако сега не изгоря, ще полетя – друго не може.
Около мене – крави и мухи, и не се вижда човек.
Нали няма да ме забравиш, сенчице моя в юлския пек?
Нали няма да изчезнеш в реката, черна мряно и бяло перце?
Жега е – изгоряла ми е душата. От това повече – накъде?
От това по-голямо изгаряне няма, но аз все пак вървя.
Слънцето ми е на врата, свършва поляната. Нататък почва гора.
СЕЛО
Все по-горещо е, жълто и изгоряло.
Валяло ли е някога? Кога е валяло?
Все по-бездушно е, тъжно и запустяло.
Кървяло ли е някога? Кога е кървяло?
Валяло ли е някога и кога е кървяло?
Попитай в небето едно облаче бяло.
ВЕЧЕР
Сега ми се доспива много лесно –
размеквам се и се стопявам,
и ме няма.
А някога с години не заспивах.
Сега ми се доспива много лесно.
Очите ми залепват и ме няма –
олеква ми, олеква ми, олеква ми.
От тялото, от думите
и от душата,
олеква ми от любовта –
от любовта най-много ми олеква.
А някога с години не заспивах
и пиех водка и ампули кофеин,
и не заспивах от несъществуващи
стихотворения
и от самоубийствени любови
не заспивах.
Сега ми се доспива много лесно -
обръщам си възглавницата,
търся хлад
и търся да не мисля нищо,
нищо.
И ме пробождат две неща –
шумът от полудялата планета
и частите
от счупени стихотворения.
Иди, че спи сега,
безсъннико ужасен,
иди, че спи!
Доспива ми се лесно, много лесно
и се страхувам,
че ще се събудя.
КАКВО ЧАКАМ ОЩЕ
Какво чакам, какво чакам още, не мога да кажа –
работата е толкова проста – трябва да си събирам багажа.
Парче по парче, парче по парче – трябва да си събирам парцалите,
а работата е разпиляна – като небе, набръчкано и негладено.
Любов по любов, любов по любов – трябва да си оправям сметките.
Работата е тъмна – като пищов, който понякога свети.
Завой по завой, завой по завой – трябва да тръгна нагоре,
а работата е тиха – като покой, от който започват корени.
Листо по листо и душа по душа – трябва да си върна началото,
а работата е вятър и красота – изгубена и непогалена.
А работата си ти – само ти, мое врабче разчорлено.
И всичко е ясно – врабчето лети, мъничко като орех.
ПАРФЮМИ
След малко ще започне да мирише на вечер,
на жена и на мъж – залепени, съблечени.
Ще мирише на вечер и на пот, и на ярост,
на сено и смокини и на прах, и на ягоди.
Ще мирише на лъжи и на клетви безсмислени
и понякога, и за малко ще мирише на истини.
И понякога, и за малко ще мирише на мене,
а ти вдишвай и вдишвай – вдишвай всички съмнения,
вдишвай всички треви и отрови, и билки,
а когато се съмне, ще те чакам на билото.
Ще те чакам на билото – на върха на земята,
да ти кажа, че умирам да ти дишам косата,
да ти кажа, че косата ти е пълна с парфюми
и миришеш на мене и на моите думи.
АКО МОЖЕ
Ако може през зимата да е малко по-топло,
а в жегите да се белне сняг.
И ако може да не ни капе покривът,
после - пак същото, и пак, и пак.
Ако може котката да е гладка и шарена
и да е черен изящният ѝ мустак.
И ако може гугутката и враната
да поговорят с врабчето. И после пак.
Ако може ютията да забрави гънките
и ризата да се изглади сама.
И ако може да узреят джанките
невидимо – на лунна светлина.
Ако може да не дъвчем от сутрин до вечер,
да не се зъбим, да не кървим.
И ако може майката да оплете елече,
докато детето ѝ спи.
Ако може докато ти се мотаеш из стаите
и не подгъваш сърце и крак,
аз да лежа, да лежа и да гледам паяка,
увиснал във въздуха. И пак, и пак
да се питам откъде и защо този паяк,
и защо този ден, и защо този мрак…
И ако може нищичко от това да не зная,
после пак същото и пак, и пак.
ГЛУХАРЧЕ
Да ми беше превързал главата с кърпа
този вятър, а той я издухва.
Остаряват думите и се прегърбват,
пръскат се буква по буква.
Главата ми е глухарче – някога беше.
Сега само ме боли празното място.
Всичко е същото, но е разместено –
любовно и тъжно, възвишено и опасно.
Всичко е разместено и ми го няма сърцето –
няма го, където трябва да бъде.
Губи се, обажда се, спира се, крета –
и сърцето ми е глухарче, на вятър осъдено.
Осъден на вятъра, разпилян и изчезнал –
това е поетът с глухарче в мозъка.
Остаряват думите, прегърбват се, плезят се
и нищо повече от това не могат.
Да ми беше запушил устата с кърпа
този вятър, да я беше запушил.
А той спи на Балкана и даже не хърка,
и се чудя жив ли е и дали още диша.
СМОКИНИ
Прогнозата беше – остава горещо,
а то захладня.
Капят смокините и се размесват
със слабата суха трева.
Капят смокините – съвършено умишлено,
самоубийствено капят те.
Жълтеят листата, лятото е прелистено –
кой смокините ще събере?
Пчелите, осите, врабчетата, косът –
кой смокините ще утеши?
И кой ще усети захарта и сока
на тези библейски души?
Кой ще пита за тях през голямата зима,
кой листата им ще брои?
Има ги смокините. И мене ме има.
Захладня и май ще вали.
ЕСЕННА РЕКА
Близо са рибите – ако се наведа,
ще ги целуна в устата.
Реката е плитка и май не е река,
а локва, край село разлята.
Гледам от моста и ме е страх –
и за рибите, и за мене.
Наместо бързеи – пясък и прах,
и никакво движение.
Никакви облаци, никакъв гръм,
никаква любов последна.
Близо са рибите, но аз не съм
техният спасител в бездната.
Не съм им спасител – само стоя
и гледам как всичко пресъхва.
Реката е плитка, но нали е река,
дълбоко въздъхва.
ЯД МЕ Е
Яд ме е, че тази година не станаха крушите,
че няма ябълки и сливи,
че лятото като гущерче между нас се промуши,
и ми е хубаво, че ти си жива.
Ако и на тебе ти е хубаво, че аз съм жив,
кажи го, недей да се маеш.
Яд ме е, че нашият орех е костелив,
но друг орех нямаме. Това е.
ЛЮБОВНА ПЕСЕН
Ако можех да стана човек, който прави брашно –
като житена питка щях да те меся
и с пръсти, и с длани
и щях да те гледам как ставаш голяма,
как кипиш и растеш
и как влизаш за мене и в огъня даже.
Ако можех да стана овчар –
като шарено агне на врата си щях да те нося
и щях да ти пазя очите,
и щях да ти пазя устата,
и щях да ти пазя сърцето,
и щях да те нося при оная зелена трева,
от която и на слънцето му омекват краката.
Ако можех да стана човек, който прави ракия –
щях да пия ракия, да пия ракия,
да варя и да пия ракия
и ракията да е от стръмните твои бахчи
и от твоите сливи и ябълки,
и от твоето грозде и круши.
И ракията да е от твоите думи,
нападали долу.
Ако можех да стана рибар –
щях да хвърлям серкмето в реката,
която приижда,
щях да хвърлям серкмето в небето,
което се движи,
щях да хвърлям серкмето по пътя,
по който се връщам при теб.
И серкмето ми щеше да прилича
на косите ти, разпилени навсякъде.
Ако можех да стана гайдар –
щях да взема един облак за мех,
за ручило – една мълния алена
и да свиря, да свиря, да свиря…
Аз обаче не мога да свиря на нищо
и не мога да омеся ни хляб,
нито житена питка,
и не мога да гледам овчици,
и не мога да бъда рибар,
и ракия не мога да пия като хората вече.
Мога само да ти кажа,
че от време на време чувам песен
в главата си
и изтръпвам от нея.
ЗА ЕДНА КНИГА
Вървиш, вървиш и вървиш,
и не стигаш, не стигаш, не стигаш.
Ела и ме виж, ела и ме виж, ела и ме виж –
написах книга.
Ела и ме виж, ела и ме виж, ела и ме виж –
книгата е красива.
Вървиш, вървиш и вървиш,
и не стигаш, не стигаш.
ЧЕРЕШКА В ДВОРА
Черешката още не е давала череши –
малко момиче е тя –
слабичка, тъничка, а по главата ѝ светят
жълти листа.
Едно жълто листо, друго жълто и трето…
И черешката трепери от страх.
Аз съм тука – до нея, и ѝ чувам сърцето,
и колко е красива видях.
ВМЕСТО НЕДЕЛНА ИЗПОВЕД
В девет без петнайсет бие камбаната.
Някога биеше по-рано.
Комшийката е изпрала и свети изпраното,
сякаш е хубаво женско коляно.
В девет без петнайсет докарват хляба –
нарязан в найлон или целокупен.
Старец до баба, старец до баба –
отиват хляб да си купят.
Отиват да си купят салам и ракия
помаци и цигани, и български духове.
В девет без петнайсет камбаната бие
и прането на комшийката свети хубаво.
Хубава е смокинята с тъмни сладки смокини,
хубава е и крушата – без ни една круша,
хубави са джанката, дюлята и градината –
една градина и една суша.
Едно село едничко, една история,
една родина – различни образи.
Ако пристъпиш, стъпваш на орех
и пращи орехът, и се чупи.
И пращят пръстите, стъпките, времето,
пращи небето и губи сила.
В девет без десет камбаната дреме –
бѝла е вече, каквото е бѝла.
В девет без десет е тихо и мирно –
хлябът – в наличност, саламът, ракията,
два-три домата и парче сирене…
И дебело одеяло – да се завия.
Тук е така – цялата философия,
цялата работа и цялото чудо.
Трябва ми кофа – здрава цинкова кофа –
да полея здравеца, щом се събудя.
КАК ТЕ ОБИЧАМ
Искам да ти кажа, че те обичам
и ме е яд, че те обичам, да знаеш.
Обичам те като угаснало електричество,
което чакам да светне в стаята.
Обичам те много, по-много, безкрайно –
чак толкова много не те обичам.
Но не мога без тебе и без врящия чайник,
и без чая, с който още повече те обичам.
Пиша искрено и най-искрено се събличам –
събличам си ризата, думите и душата.
Мразя и викам, мълча и обичам –
каквото обичам, го отнесе реката.
Мразя те и не мога, и те обичам и няма –
повече няма да те обичам никак.
Главата ми е остригана, косата ми е голяма,
очите ми мигат и после пак мигат.
Голяма любов и голямо разнищване –
забравих на какво миришеш, красавице…
Обичам те като запалено електричество в къщата,
като прозорец с далечна светкавица.
Обичам те като куче и ти казвам човешки –
всички любовни стихотворения са временни,
всички любовни стихотворения са грешки,
освен моето за тебе, освен моето - за тебе.
СУТРЕШНА ХАРМОНИКА
Съмва се – колкото да не е без хич,
нощта достатъчно дълго си протяга краката.
Котаракът бе черен, сега е риж,
след малко ще стане невидим от светлината.
Имам устна хармоника и от дете
свиря по малко на тази хармоника.
Съмва се – колкото да има небе –
лилаво, розово и лимонено.
Гледам хармониката и ме е страх,
обаче кутийката ѝ е страхотна –
пази хармониката от ръжда и прах
и от устата ми – гладна и потна.
Не бива да свиря – котаракът е риж
и след малко от светлината ще стане невидим,
а аз много обичам мляко с ориз…
На обед небето е тънко и синьо.
А следобед небето е точно за сън –
щрак – и кутийката се затваря.
И заспива светът, и аз не съм
момчето с хармониката и не съм цигуларят,
и не съм тромпетистът, и оркестър не съм –
аз съм само човекът, на когото му писна.
Котаракът е котка, тревата е трън,
захарта е солена, медът е кисел.
И светът е обърнат – ама баш по корем,
и на пъпа на света е една хармоника.
Свечерява – ще седнем и ще се наядем –
като щурците и като хората.
СЕЛСКИ ХЛЯБ
В село – край реката, имаше фурна,
от нея хората си купуваха хляб.
Хлябът бе топъл, объл и мургав –
хлябът на селския свят.
Бял като сирене, като мляко и захар –
черният хляб беше бял.
Хората сядаха, чупеха и ядяха,
и хлябът си оставаше цял.
И трохите, трохите – даже трохите
си оставаха цели трохи.
Бял като облак и черен от скитане,
сега нашият хляб лети.
И се лутат из въздуха нагоре-надолу
всякакви на вид същества –
с пера, без пера, облечени, голи
и с гладни за хляб уста.
В село – край реката, имаше фурна.
Сега край реката е бурен и кал.
Черният хляб беше бял и хубав –
още не съм го изял.
ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ НА БАЩА МИ
Накрая на живота си баща ми се влюби
и стигна до дъното на мъжкото влюбване.
И летеше, и куцаше, и нови обувки си купи,
и си мислеше, че куцият му крак е хубав.
Да му счупиш главата на този любовник,
да му счупиш главата и да го целунеш…
Животът е малък, старостта е огромна
и баща ми ставаше все по-хубав и хубав.
И излизаше на двора, и чакаше нея –
жената, Луната, земята, мъглата…
И тогава идваше майка ми – да му закопчее
жилетката – да не му мръзне душата.
Идваше майка ми и му мереше кръвното,
и му слагаше инсулин и вълнена шапка.
И баща ми бе влюбен и съвсем потъна –
старостта е огромна, любовта е някога.
И се радвах за него… И умря като птица,
и не каза ни име, ни нещо конкретно…
Баща ми се влюби и никога повече
не слязоха с майка ми от небето.
МАЙКА МИ НАКРАЯ
- Ти сега кой си? – питаше тя.
- Моят син ли си, или си Милчо?
Нани-на, майчице, нани-на,
с татко те обичаме силно.
Татко Милчо го няма- умря.
Мама е забравила, но смъртта не забравя.
Мама има хубава побеляла глава
и в косата ѝ тъмен вятър повява.
Прощавай, Господи, но аз ли съм луд,
или нещо не мога да схвана –
преобърнал си всичко и мирише на студ,
и мирише на голяма забрава.
Мама още помни, че здравецът е зелен
и че мъглите като змии се влачат,
а не помни, че аз съм от нея роден –
нейна рожба и нейно сираче.
И не помни дали съм ѝ син, или мъж…
Прощавай, Господи, иде ми да те убия…
Нани-на, майчице, нани-на… И дръж
одеялото, с което да се завиеш.
ВАЛЯК
По улицата пъпли валяк – едър на ръст -
мачка листа и кестени – на сол ги прави.
Мачка валякът, тъпче и слага кръст
и на есента, и на кестените корави.
И си влачи корема – тътри своя търбух
говедото, тръгнало всичко да заравнява.
Като фигура е голям, но отвътре е кух
валякът в своята мачкаща слава.
Аз отварям прозореца и чакам да спре,
да се счупи сърцето му, ако го има.
Безсмъртен е валякът и няма да умре,
и ще мачка листа, кестени и градини.
И ще мачка огради, къщици и съдби,
ще бръмчи като луд, ще расте, ще командва.
И ще влачи корема си, и есенните мъгли
върху пътя и върху мене ще паднат.
Аз не смея да скоча и да легна отпред –
не съм точно за герой – за герой не ме бива.
Мачка валякът, пъпли и е страшен късмет,
че мъглата всичко покрива.
КАКВО ДА ТЕ ПРАВЯ
Искам да се разтопиш пред очите ми и да те изям.
Гладен съм за тебе – гладен и жаден.
И ме е срам, и изобщо не ме е срам
да ти казвам шоколадово куче и шоколадова жаба.
Шоколадово куче и шоколадова жаба… Бау-бау и квак-квак…
И не ме е срам, и се вдетинявам и глезя,
и парфюма ти и червилото ,и даже безцветния лак
ги обичам и кихам от тях, и изчезвам.
Има толкова сериозни стихотворения за любовта –
с панталони и рокли, класически и прилични…
Тук случаят е различен – тук едната ръка
не знае какво прави другата, но аз те обичам.
Тук едното сърце е другото сърце,
тук нозете тръгват нанякъде и не стигат.
Тук любовта пържи на котлона яйце
и олиото, и жълтъкът, и белтъкът се сливат.
Тук се чупят глави и се пуши тютюн,
и се пие възхитително, и се умира,
и се трупат пари и богатства наум –
и все по-тихо, по-тихо се рецитира.
Тук съм аз и треперя, и искам да те изям –
шоколадово куче и шоколадова моя жаба.
Срам ме е много и изобщо не ме е срам,
че от любов не знам какво да те правя.
ЕЗИК СВЕЩЕН
Език свещен на моите деди…
Иван Вазов
***
Език свещен на моите деди,
от който вече нищо не разбирам,
събирай си багажите и си тръгни –
който си тръгне с мир, той не умира.
Иди си с мир, за да останеш жив,
бягай в колибите, в кошарите, в горите,
бягай от сушата при извора красив,
иди си и помни – помни и дишай!
И не забравяй, и помни, помни –
ти знаеш кой си, о, език страдален!
И дишай бавно, бавно говори,
умий се с дъжд и в локва се окаляй!
Слез под земята, слънцето пипни,
счупи нощта на звукове и срички,
стрий любовта на прах и я пръсни,
защото твоята любов е всичко.
Език свещен – отшелник, еретик,
език брадясал, див и невъзможен,
език отчаян, тъмен, саможив,
език прегърбен и велик, и болен.
Език кавален, меден, несравним,
език гъдулков, гълъбов, небесен,
зелен, червен, оранжев, син,
език на ябълка, на шипка и на кестен.
Тръгни си с мир, тръгни си с мир сега –
скрий се в усоите, внезапно онемели,
и дишай бавно, докато снегът
дума по дума върху теб се стели.
НЯМА ДА ПИША ПОВЕЧЕ ЗА ТЕБ
През година се заричам, че край-късам с писането,
късам с писането като с отлетяла жена.
И си мисля, че никога, ама завинаги никога
няма да напиша нищо, нищичко за любовта.
През две-три години се огъвам, умирам и падам,
и библиотеката на илюзиите се срутва над мен.
И си мисля, че повече няма да се надявам
и няма да напиша нищо, нищичко за теб и за мен.
През пет-шест века или може би вековете са сто –
аз се явявам тука като растение или риба.
И не мога да пиша, и това е най-хубавият ми живот,
и си мисля само за теб, и това ми стига.
После някъде много далече – нямам идея къде,
ти ще бъдеш неописуема като вселена от шипки.
И аз ще те обичам с цялото си сърце,
и ще си мисля, че за тебе нищо няма да пиша.
Ще си мисля, че късам с тебе като с отлетяла жена,
като с дясна ръка, на която пръстите са изстинали.
Повече няма да пиша никога. И завинаги на сутринта
ще пиша навсякъде твоето име.
СЛЕД ЕСЕННИЯ ДЪЖД
В жегата тишината пареше.
Сега – след дъжда, е смълчана.
Смълчана тишина, шарена
като гората в Балкана.
Тихо е и -хооп – листото
прошушне нещо и литне.
И скакалците наоколо
за шареното листо питат.
Падне перце, върти се –
бяло или черно – все тая.
Скараха се и се сдобриха
паяжината и паякът.
Скараха се и се сдобриха
две камъчета, спрели на пътя.
Смълчана тишина – по-тиха
от мравка, в капка окъпана.
Смълчана тишина, шарена,
обичам да ми говориш
и есента в Балкана
да маха с ръка отгоре.
ВСЕКИ ДЕН
Няколко изгубени същества пишем стихотворения всеки ден –
отчаяни алкохолици на думи и наркомани.
За себе си мога да кажа, че съм докрай пристрастен
към рибите, поляните и мъглите в Балкана.
За себе си мога да кажа, че въобще не се боря сега
с тази своя родова зависимост от пейзажа –
от пейзажа с ракията сливова, с млякото от коза,
с хляба, домата и сиренето, когато съм гладен.
Ще загина за пейзажа на къщата, пълна с народ –
или цялото село, или никой – това е въпросът.
Полудявам понякога, полудявам и сравнявам с въглен и йод
залеза, който срещу мене се носи.
Полудявам понякога, полудявам и пия от сутринта –
лекарства, ветрове и любов, и отрови,
пия събития и лъжи, и се губя в прахта,
и посипвам главата си с пепел от слово.
И не съм наркоман, и съм най-големият наркоман
заедно с още няколко подобни на мен идиоти –
ако мога, ще си бия във вените целия есенен Балкан,
който лека-полека ми взема живота.
Ако мога, ще си бия под кожата всичката бяла мъгла,
ще си бия под кожата и снега, и белия вятър.
Всеки ден пиша стихотворения и ме боли глава,
и ми минава, щом погледна гората.
СТЯГАНЕ НА ЗИМАТА
Стягам зимата и вадя високи обуща –
най-лошо е в снега да ти изстинат краката.
Имам и зелени, гумени, чисто нови ботуши,
и галоши със закопчалки, захвърлени някъде.
Имам и вълнени чорапи – пет чифта поне –
пет чифта дебели вълнени чорапи си имам.
Чорапите са нашарени с цветове,
които радват окото през зимата.
Имам и ушанка, шапки и шал,
ръкавици, пуловери и жилетки.
Но най-важно от всичко сега е, че има кал,
която трябва да изгазя полека.
След големия дъжд има кал, ама кал
и до първия сняг трябва кал да се гази.
Най-лошото през зимата е да си се разболял,
затова Бог да ни пази!
Най-лошото е, че черният наш котарак
е остарял толкова, че вече е прозрачен и светъл.
А от всичко най-лошо е, че ме боли единият крак,
а с другия вече съм стъпил в небето.
Това, последното, е изсилване и сладникав ефект –
сега най-важното е да стягаме зимата –
един до един, един до един и човек до човек –
обличайте се и гледайте да не настинем.
ЧЕТИРИ МАЛКИ ЛЮБОВНИ СТИХОТВОРЕНИЯ
***
Всякакви работи има привечер тука –
малко река, малко свраки, малко жаби завеяни,
много мушициq много листа
и една пролука, през която да мислиш за мене.
***
Първа е паднала ябълката, а после – орехът.
И сега са заедно един до друг в локвата дъжд.
Само да ги видите, и ще си спомните,
че са жена и мъж.
Ябълката е хубава – с лунички по кожата,
орехът е сериозен, вглъбен господин.
Мъж и жена са… И ни слагат в джоба си –
и по любов, и по падане в локва. Амин.
***
Натежала е, прежълтяла е и от обич я втриса
моята есенна голяма любов.
Една круша – единствена, над мене надвесена,
пълна със сокове и любов.
Натежала е, прежълтяла е тази круша последна,
тази есенна, медена и стипчива любов.
Каква есен… И аз тъкмо с ръка да посегна,
идва косът и с устата си пие любов.
***
В двора има празен буркан – като кувьоз
за първата половин снежинка.
Половин снежинка, после цяла снежинка любов,
и нашите затрупани със сняг години.
СТАРАТА ПЕЧКА
Отворете устата на печката, мои смалени ръце,
хвърляйте в печката каквото сте нацепили някога.
Коминът пуши нагоре, небето надолу тече
и огънят скача по стената, сякаш скачат алени макове.
Дървата в печката приличат на стихове- сухи и зли,
ръцете ми са смалени и изтрити от толкова грешки,
пушекът влиза в очите ми, дъждът във врата ми вали
и каква е тая ненаситна и лакома печка?
Още колко ще лапа и ще лапа, и няма да спре
да ми дърпа навътре обгорелите пръсти?
Гладен съм, майко печице, искам да ми свариш яйце
и със сол и пепел да го поръсиш.
Когато си измръзнал и гладен, дрънкаш какво ли не,
даже записваш на лист глупостите неповторими.
Стара печко, безсмъртна, прабаба на това селце,
как ще я караме двамата с тебе през зимата?
Ти си безсмъртница – тебе огънят те е обезсмъртил,
стопявал те е и те е съживявал хиляди пъти.
Ами аз, майчице… Аз сега презглава съм се завил
и с юрган, и с одеяло и усещам дъха ти.
И ръцете ми са смалени, и целият съм смален –
заприличал съм на кибритена клечка, която трепери.
Коминът пуши наобратно и дъждът пада над мен,
и облаците в главата ми приличат на сфери.
СМЯНА НА ВРЕМЕТО
Ще сменят времето, а с него и петела,
ще сменят вятъра и слънцето, и вечерта –
ще преобърнат всичко и ще мелят
душите ни като зърна.
Завинаги, естествено, нормално,
лятно и зимно – времето тече.
Досами пътя, в локвичката кална,
врабче прескача другото врабче.
Досами пътя и на пътя даже
играят котета и котката е там.
Един час повече или по-малко… Боже,
от времето поне имайте срам.
Махнете се и стига – стига вече
напред-назад и все така встрани…
Ще сменят времето… На баба ми елечето
на окачалката виси.
СОФИЯ СЛЕД ДЪЖДА
Поизмиха се след дъжда краката на София
в локвите. И локвите мигат.
Като тракийски могили са боклуджийските кофи
и миришат на гнило.
Ако копнеш в боклука, какво ще намериш –
тракийски съкровища златни?
Ще намериш живота си и всички години,
обърнати наобратно.
Поизмиха се след дъжда и очите на София
и сега по прозорците има линии,
и се вижда през тях как се пръскат посоките,
как се събират и сливат.
И се вижда през прозорците, че градът е пораснал,
че е станал дебел и подпухнал.
След дъжда са изтръпнали и са хубави храстите,
и врабчетата в тях са хубави.
След дъжда и ръцете на София са измити
и надвесени над главата ми бяла.
Черни връх е там – горе, и го крият мъглите,
и го завиват с одеяло.
И аз също си лягам – стига толкова гледане…
На деветия етаж се спи високо.
Свивам се, свивам се и накрая от мене
ще остане малко дъжд – само толкова.
ГЪЛЪБИ В ТРЕВАТА
Най-различни и отвсякъде – гълъби в тревата кълват.
И се въртят, и това е техният алгоритъм –
да са белите, черните и шарените перца на света,
да кацат и да отлитат.
СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ЛЮБОВ
Кажи кого носиш – кого носиш в главата си, за кого мислиш,
кажи кой ти е пред очите, пред очите затворени…
Не е истина, казвам ви, не е истина, не е истина –
най-много се обича най-мразеният.
Най-мразеният, най-мразената, единственият, едната –
кажи кого носиш в главата си, глупако!
В любовта липсва конкретика, освен може би луната,
която е осветената страна на мрака.
Ще се пръсна от мъка, от превземки и жестове,
ще се пръсна от мъка, от лъжи и заблуди…
Отпуснете се, отпуснете се, дишайте леко,
кажете кого обичате и кой искате да ви буди.
Признайте си, признайте си и го кажете открито –
кажете името на любовта и си отворете очите.
Любовта е имен ден за имената в небето
и имен ден на сърцето, до което спите.
Имен ден на сърцето – неговото и нейното…
Прегръщате ли сърцето си, прегръщате ли го навсякъде?
Признайте си, че изгарянето от любов е ненадейно,
и си признайте, че замръзването от любов нас чака.
Признайте си кого обичате, но само на вас – самите,
и повтаряйте, че сте хубави, ама наистина хубави.
И не казвайте, че някога не са цъфтели липите
и не сте падали под тях – пияни и влюбени.
В КРАЯ НА ОКТОМВРИ
Сега мога да кажа само това –
есента е класика златна.
И мога да кажа, че есента е моя жена,
с която слизаме от хълма обратно.
ДОЛИНАТА НА МАЙКА И ТАТКО
След малко, след завоя – веднага след него,
е Долината на майка и татко.
Като залъци бял хляб – малки и перести,
облаците са сладки.
Да ги надробиш на попара с две бучки захар –
за закуска, и за вечеря.
В Долината и татко, и майка умряха…
Идвам си, гладен съм, треперя…
След завоя и край – ето ме вкъщи,
в Долината, опряла Балкана.
Облаците са навсякъде и са пръснати
по главата ми побеляла.
Облаците вече ми приличат на майка
и на татко, и на баба и дядо.
В Долината има пилета, кучета и зайци,
един бял кон и една крава,
една вита река и риби в реката…
Но сега е завоят, сега следва завоят.
Идвам си, гладен съм и ми трепери душата,
моя любов изгубена, единствена любов моя.
ЦИГАНСКО ЛЯТО
Чакаме циганско лято – да сгреем костите си на слънчице.
Край село, в плиткото блато – жабите охкат и мрънкат.
Край село почва гората във всякакъв вид и размери.
На есента ѝ оредява косата и малко трепери.
И на мен ми трепери сърцето от това циганско лято –
и аз, и жабите, и небето сме стигнали до блатото.
Небето виси отгоре, жабите пъшкат в тинята.
Циганско лято – два ореха и парче слънце за зимата.
Циганско лято – колкото два ореха и три жаби.
Паднали листа наоколо – сега какво да ги правя?
ВЛЮБЕНАТА ЖЕНА
Влюбената жена се познава по сладката слюнка,
по мъглата в гласа ѝ – дрезгав и бавен.
Влюбената жена е прекрасна и съвършено безумна,
защото е влюбена от начало до края.
Влюбената жена се познава по думите, които измисля –
а тя измисля и казва всичките думи изгубени.
Влюбената жена е жената, която готви и чисти
и която е от ябълка и стихотворение по-хубава.
Влюбената жена е любовта, която си спомням –
майка ми, дъщерите ми и жена ми – цялата.
Влюбената жена е и тази гугутка в клоните,
която стои сега пред мене и свети.
ЗА КАКВО СА ТЕЗИ ДВЕ ДЮЛИ?
Да ти скъсат нервите, докато узреят -
затова са тези две дюли – последни.
Човек за две дюлеви женски гърди живее
и умира, ако му приседнат.
Да ти напълнят цялата къща с мирис –
тънък и дълбок, и прохладен.
Човек за две дюлеви женски гърди отива
до върха на дървото. И пада.
Да те огряват и денем, и нощем –
като луна и като слънцето жълто.
Човек за две дюлеви женски гърди при Господ
отива и греховете си гълта.
Да ти напомнят, че кръглите форми
са нещо космично и земно.
Човек за две дюлеви женски гърди се хвърля
в тревата. И там изчезва.
Човек за две дюлеви женски гърди си мисли –
винаги за тях, единствено.
Две дюли, две есенни последни истини,
останали до мен в градината –
сладки и кисели, корави, стипчиви –
две дюли в очите ми болни.
Човек до две дюлеви женски гърди заспива
и се търкулва надолу.
ПЪТУВАНЕ КЪМ СОФИЯ
Станах в пет сутринта. После – в рейса за София.
Прилоша ми от парното, заболяха ме задните части…
София – моя сурова любов – недопечена и картофена,
хубава си през есента, хубава и прекрасна.
Остарях покрай тебе, моя невярна любов,
моя столица, някакво село, махала и колиба.
Станах в пет сутринта и пътувам, и отивам на лов,
в който ловецът се самоубива.
Станах в пет сутринта, а не бях се помръдвал от дни,
не бях ставал от седмици, месеци и години –
лежах си по гръб и мухите над мене бяха звезди,
и видях, че звездите са черни и зелени, и сини.
Сега идвам насила, но човек е устроен така,
че обича да му е мъчно и далечно, и болно.
Пътуването към София убива, но и подава ръка
на всеки, тръгнал по пътя надолу.
Пътуването към София е точка. И обратен завой.
И се чудя как най-простичко да го напиша –
всичко ме боли, прилошава ми от парното и не зная кой
ще ме чака на гарата и ще въздиша.
Това – с въздишането – е фантазия, сърдечен мираж –
таксиджиите на гарата ще хвърлят своите мрежи,
млада циганка с метлата си ще стои като страж
и ще пази красивата есен и листата, и скрежа.
лнуващо съдържание, с което да представите Вашия бизнес в най-добрата възможна светлина. По този начин ще спечелите доверието на своите клиенти и ще ги убедите в качествата на продукта или услугата, които предлагате.
КРАЯТ НА НОЕМВРИ
Ранното мръкване ми действа на нервите –
смалява ме, напряга ме и ми тежи.
След цъфтежа на лятото – отново в консервите,
свит и нагънат, човекът лежи.
Човекът лежи – това аз ли съм, той ли е,
това ден ли е, нощ ли е, или какво?
До човека е котката и с опашка го гали.
Ранното мръкване е студено легло.
Ранното мръкване е репетиция
за големия мрак и големия страх.
А котката е окотила котешка генерация –
две бели топчици и една черна до тях.
Две бели котета и едно черно – прекрасни…
А човекът лежи и лежи по корем.
Сега мракът расте, после светлината пораства
и няма как – няма как да умрем.
С тези котета божии, а и с котката също
най-много да се отпуснем и да заспим.
Мръква се рано и около къщата
мъглата е ту мъгла, ту някакъв дим.
ТРИ НЕЩА, КОИТО ВИДЯХ ДНЕС
***
Видях коте – неописуемо по форма и цвят,
неописуемо по съзерцание и мързел.
Коте от селския – от другия свят,
спи си и за никъде не бърза.
***
Видях и шипки – малки шипки джуджета,
точици някакви, червени искри.
Реката е голяма и са големи дърветата,
и най-малките шипки сме аз и ти.
***
Видях и една теменужка, скочила в двора,
паднала от небето без време и страх.
Затворих очи и усетих лилава умора.
Отворих очи, и тебе видях.
ЧАПЛА КРАЙ РЕКАТА
Посивяла и бяла, посивяла и бяла,
баба ми край реката клечи –
умърлушена чапла, от въздуха долетяла,
чака да се смрачи.
Умърлушена чапла, попрегърбена, свита,
а сияе и сивото не ѝ личи.
Баба ми – чаплата, пие вода от Вита
и изчезва почти.
И тогава, тогава един камък до нея
проговаря на селски отвъден език –
това е дядо ми, вятър го вее –
убиха го като войник.
Овдовяла е чаплата, посивяла и бяла,
овдовяла е преди век или два.
Господи, колко са ѝ красиви крилата…
Смрачава се и я виждам едва.
Аз не вярвам в задгробен живот – нямам сили –
каквото било – било.
А месечината – месечината над баирите
се полюшва като бяло перо.
НАШАТА СТАРА ЛЮБОВ
Ще опадат косите и на нашата стара любов
и ще лъсне темето на любовта ни измъчена.
Нямам зъби – да те схрускам като суров картоф
и с 42 градуса температура на ръце да те нося към слънцето.
Ще се сбръчкат и пръстите на нашата стара любов,
ще се свият като куки и ще са неподвижни.
Нямам думи освен само една стара дума – любов,
и си затварям очите, и тогава я виждам.
Нашата любов не помръдва и е тук – точно тук,
и ти знаеш каква висока трева с тебе трябва да скубем.
Тази година няма нищо – ни плод, ни зеленчук,
а любовта ни като белия и като черния щъркел е хубава.
А любовта ни я няма, скрила се е – да не я види светът,
да не я види такава – отчаяна, уморена и потна.
Любовта ни е мека на вид, каквато е пепелта,
и е пълна с изгаряния – като живота.
ВРАБЧЕ
Изправи си главата, мое сиво врабче,
изправи си главата!
Дъжд вали и слънце пече,
а ти гледаш и ровиш в земята.
Ех, трохите – тези малки трохи
са най-важното нещо в живота.
Но се мръква и над тебе трепкат звезди,
и са толкова нависоко.
И се съмва. Една най-голяма троха
свети цялата в злато.
Изправи си главата, моя малка душа,
мое слънчице пернато!
Изправи си главата, мое златно врабче,
погледни ме – да те видя красиво!
Дъжд вали и слънце пече,
идва вятър и ти си отиваш.
И край мене остава едно перце –
аз какво да го правя перцето?
Изправи си главата, мое малко сърце,
мое врабче на небето!
ЛЮБОВ
Душата ни плаче за сняг – това си го знаем,
и е хубаво, бяло и умилително.
Тази нощ по снега е минал заек
и е скочил оттук до звездите.
Звездите са шипки – край пътя са те,
от светене очите им са уморени.
Душата ни плаче за сняг, снегът – за дете…
Обичай ме и подскачай до мене.
ЗЕЛЕНА ТРЕВА В СНЕГА
Зелена трева – снегът пада над нея –
трева, трева – влюбена и завеяна.
Зелена трева в снеговете отдолу –
трева, трева – отмаляла и гола.
Зелена трева… Става много студено –
трева, трева в двора до мене.
Зелена трева – измръзнала, некосена…
Трева, трева – после сняг до колене.
.
МОЛИТВА
Ако трябва сега да се моля за нещо,
няма да е за здраве –
изядох си здравето, изпих го и ще е грешно,
ако това забравя.
Няма да се моля и за любов – стига –
лъжите си сменят кожите.
Любовта си описах в няколко книги
и повече не мога.
Няма да се моля за хляб и за вино –
от виното ми прилошава,
а хлябът е толкова сух и изстинал,
че само за камък става.
Няма да се моля за път и пътека –
стига лутане и голи баири.
Лека-полека, лека-полека –
от ходене човек умира.
Няма да се моля за простор и надежди –
не ми се говорят глупости.
И няма да се оплитам в мрежите
на „Господи, колко си хубава“.
Няма да се моля за реалност и сънища
и за убийствени истини.
Моля се снегът да затрупа къщата
и да е дълбоко и чисто.
И се моля да има дърва за печката
и жито – за кокошките и врабците.
И се моля да угасне токът довечера
и над къщата да се виждат звездите.
СНЕГЪТ, КОЙТО СПИ ВЪН НА ДВОРА
Колко сладко и тихо, и без сънотворни
той лежи по корем и спи на двора –
спи разхвърляно, меко и по малко сияе –
на парченца, на ленти и на капки калаени.
Спи безпомощно, крехко, спи изящно и фино –
като сняг, който чакам от хиляда години,
като сняг, в който думите нямат своя пъртина…
Спи снегът вън на двора – като в Райска градина.
ТРИЙСЕТ И ПЪРВИ ДЕКЕМВРИ
Смръзнаха ми се и бузите, и носът от студ,
нищо, че слънчице вече е блеснало.
Селцето мирише на пържен лук
и аз отивам за вестници.
Селцето мирише на кози и бензин
и на пристигане замалко.
Идват хора и си тръгват оттук като дим –
селцето е красиво и кално.
Всички идват замалко – хора, чапли, коли,
всичко, всичко е малко завинаги.
Ще завали ли сняг? – Да завали
и да затрупа каквото е минало.
Дано има сняг, но студът си е студ,
а вестниците ги карат в седем и половина.
Селцето мирише на манджи и лук
и най-много на Нова година.
Ако кажа „наздраве“, ще е рано, но аз
искам рано да ми се завърти главата.
И с белите гъски, дето викат на глас,
да ида да видя реката.
ИДВА НОВА ГОДИНА
Идва Нова година – отнякъде трябва да дойде Нова година –
от Космоса, от пръстта или от някой рано промушил се кълн.
И времето се връща в детската си градина –
зън-зън, зън-зън, зън-зън.
Колко мило и затрогващо, и колко далечно…
И ето ви я Новата година във вид на дете –
дървата пращят и като звезда е алена печката…
Какви времена, Господи, и какви светове!
И каква тъга, че я няма тази детска градина –
детската градина на моето време е бяло перце.
Идва Нова година – отнякъде трябва да дойде Нова година –
и аз зная, че ще дойде от твоето сърце.
МЪГЛА
Ако може, в мъглата отнякъде да се пръкнат
цветовете на гори и поляни…
Дребни са дните, от следобед се мръква
и мъглата всичко е смляла.
А каква мъгла само – прясно сирене, мляко –
мъглата около мен е неописуема.
Прозява се времето, свива се, ляга
и дреме, и става минало.
Ако може, в мъглата отнякъде да се върнат
реалните образи и предмети –
реката край село докрай да замръзне
и да стане река небето,
и аз като облаче бяло да скитам
и пак да се върна в мъглата.
Изядено е сиренето, млякото е изпито…
След малко ще дойде вятърът.
ЗАКУСКА В СНЕГА
Толкова ми е хубаво, че падна сняг –
отварям прозореца и дишам.
Мирише на студ и на мляко с каймак
и на пържено яйце мирише.
Мирише на детство, на простряно пране –
на замръзнали чаршафи и ризи.
И мирише на твоите уморени ръце,
побелели от несвършваща близост.
И мирише на зима… И излизам навън…
И се въртя като гладна кокошка –
гладен съм за сняг и съм гладен за сън,
в който снегът вали още и още.
Сега сипвай млякото и сядай до мен –
няма нищо по-бяло от тази закуска.
Денят ще е малък, хрупкав и заледен
и ти ще си от снежинка по-хубава.
ТИШИНА
Няма част от тялото ми, която да не ме боли –
главата, пръстите, сърцето – всичко…
И на всичко отгоре никой не ми звъни –
тишината около мен става повече от неприлична.
Тишината се вие наоколо – всеки ден, всеки ден,
не е точно примка на шията, но е нещо такова.
И ми е трудно да дишам, и въздухът е студен –
нещо средно между лед и олово.
Много мило, много мило от ваша страна,
страхове мои и мании, и единствени любови.
Не е точно примка на шията, но е убийствена тишина –
убийствено отсъствие на слово.
Тишината е отсъствие – на любов и на какво ли не,
тишината е отсъствие на нашето време.
Много мило от страна на изтръпналите ми колене,
че се подгъват и присядам, и почва да ми се дреме.
Много мило от страна на тялото ми, че ще заспи
и главата ми най-после ще спре да бълбука.
Няма част от тялото ми, която да не си ти,
а сега ме завий с одеялото – нищо, че не си тука.
ТЪГА
Тръгва от пръстите на нозете и нагоре
спира в коляното, по бедрото пълзи,
свива корема, сърцето и кожата,
свива живота и трепти, и трепти.
Тръгва към устните, към езика и мозъка,
плува в очите във вид на мъгла
и разтреперва молекулите, костите
тази абсолютно смъртоносна тъга.
Сякаш милиони, милиони мехурчета
пълнят пространството с непонятен копнеж,
пълнят душата с тревожност и нежност,
с въглени, пепел и скреж.
Няма връзка – няма никаква връзка –
без реалност, без видима вещ.
Да тъгуваш е късно, да живееш е късно,
абсолютно е късно дори да умреш.
Има само една ненадеждна възможност –
ненадеждна, но възможност все пак –
да седиш и да гледаш как се мръква на двора
и как свети снегът в побелелия мрак.
ЦЯЛ ЖИВОТ
Ако някога се окажа богат и известен,
ще ти купувам кюфтенца и шоколад.
И защото това няма да стане, ще бъда честен –
не мога да ти купя нищо кой знае какво на този свят.
Не мога да ти купя лека кола и трептящи бижута,
нито пейзажите на безкраен имот…
Мога да ти дам само стихотворения и убийствена скука – да мисля за стихотворения цял живот.
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА СНЯГ
Ще завали едър сняг – на парцали,
на накъсани облаци и на птичи пера.
И ще светкат и гаснат разноцветни кристали,
и ще мигат топчици от светлина.
Всички черни кокошки ще са лебеди бели,
всички агнета черни ще са бели мъгли.
И ще гледаме с тебе – като невидели,
как животът ни разхвърлян вали.
Ако спре да вали и животът се свърши,
нека пряспа на хълма да е нашият знак.
Сред милиони снежинки една само е първа,
останалото е едър сняг.
БАЛАДА ЗА СНЕГА ОТ ПЕТРОХАН ДО ОКОЛЧИЦА
Жив е той, жив е – вечно жив на Балкана…
А сега на Балкана е пълно с убити.
Снегът е голям и са мънички раните –
точици някакви, встрани от очите.
Жив е той, жив е – велик, баладичен –
един юнак с рана и с вълк край него…
Снегът е отчаян и на мен ми прилича
на ангел проскубан и паднал, и бледен.
Застанали в кръг – като клони на клада,
изгарят мъжете и литват нагоре.
И на Дявола мед на сърцето му пада,
и е черна и смъртна тази страшна история.
Боже, Боже на сенките, на кръвта и живота,
на човешките бездни и безкрая на Космоса,
трупай сняг и не пръскай, не пръскай въпросите
като дребни парчета от счупени кости.
Трупай сняг и затрупвай, затрупвай заблудите,
трупай сняг, но удържай, удържай лавината…
А снегът е голям и е толкова хубав,
че стихът няма сили през Балкана да мине.
ПРИКАЗКА
Детето по дървото се катери.
Откъсва мисли, ябълки и сфери.
И като знае, че е най-високо,
намига на пъстървата в потока.
Детето над потока свежда устни
и пие образа на ябълката вкусна.
И като мисли сянката за сфера,
върви към утре, а остава вчера.
А е момче и нищо не разбира.
Дървото диша, изворът извира.
И само джобовете с плодове изящни
ще го почакат, докато порасне.
Точно тогава езерно момиче
ще тръгне по водата и ще срича.
И двамата ще литнат премалели,
единствени, вълшебни, разцъфтели.
Какво ще стане... Дълго ще останат
като слепена детелина с рана.
И ще се гледат, докато угасне
светулката, поникнала на храста.
ОБАДИ МИ СЕ
Обади ми се незабавно и тъжно!
Обади ми се с думи,
които не помниш, че знаеш!
Подреди ги така,
че да чувам как дишаш
от страх
и мълчиш,
и долиташ при думите.
Подреди ги така,
че да бъдат като ябълки обли,
като шипки червени,
като охлюви влажни и сребърни,
като свраки навсякъде,
като тъмни бръшляни
и внезапни води,
като дълги ливади
от билки
и отровни понятия.
Обади ми се незабавно и тъжно!
И недей да подреждаш словореда си
никак,
освен може би само така –
да те чувам.
НЕ ИСКАМ ДА СИ БОЯДИСВАШ КОСАТА
Не искам да си боядисваш косата –
остави я на сезоните и на последния ѝ сезон.
Остави я да живее като глухарче на главата ти,
като голяма снежинка и като бял балон.
Аз ще ти подаря гребен, от пръстите ми направен –
от страховете ми и от снега, който вече личи.
Остави си косата – бяла, когато си лягаш,
и още по-хубава, когато отваряш очи.
УТРЕ СИ ТРЪГВАМ ОТ СОФИЯ
Утре си тръгвам от София – от парфюмите и боклука.
Отивам си при картофите, при сиренето и лука,
отивам си при доматите и сливовата ракия,
отивам си при Луната – моята майка Мария.
Утре си тръгвам от София с рейс, който идва понякога –
отивам си при рибите, при стиховете и млякото,
отивам си при ината, при мързела и забравата,
отивам си при любовта, при облачето и кравата,
отивам си при хората – горе, навръх баира…
Утре си тръгвам от София, тръгвам и няма спиране.
Отивам да видя майка си – майка ми е Мария.
Ще ѝ извадя снимката от дървената кутия
и ще прошепна: „Майчице…“ Но аз не съм Дебелянов…
Утре си тръгвам от София – с рейс, от живота по-бавен.
В БАЛКАНА
Над Гложенския манастир мъглата се е проснала
като брадата на игумен.
А в долината – село Гложене,
почти изгубено.
На мене тука ми е мило и ми е хубаво,
и ми се плаче много.
Мъглата е брадата на игумена…
Къде е Бога?
СНИМКА
Колко съм хубав, колко съм хубав на тази снимка –
колко съм млад, романтичен и нежен –
толкова млад, че една чаша вино,
и умирах от любов по тебе.
Аз вино не пия – става ми лошо –
от любов и от вино ми прилошава.
Колко съм хубав и далечен, и рошав
и те обичам – друго не правя.
От сто години, от двеста и триста,
четиристотин, петстотин и от хиляда
само тебе обичам – виж ми снимката, виж ме
как все по-млад и по-хубав ставам.
Виж ми снимката – моята рошава нежност,
виж ми челото, устните и душата –
колко съм хубав… И как хубаво гледам към тебе,
и как побелявам от светлината.
ГОЛЯМАТА МИ ЛЮБОВ
Вчера – по Цветница, върбата се беше свила,
сега е напъпила и е разтворила зелената си уста.
И диша, и трепери, и свети като млада кобилка –
голямата ми любов е тя.
Голямата ми любов е точно тази върба –
обичам я толкова много, че се обърквам.
И я гледам как от реката пие вода
и как вятърът косите ѝ бърше.
И я гледам, и усещам най-сладкия сок,
и усещам, че сърцето ми прелива.
Каква резеда, какъв пролетен електрически ток…
Обичай ме, любов моя, не ме убивай!
КЪДЕ СИ, ЛЮБОВ?
Разпукна се джанката и пръска над мене
цветовете си – сякаш са сняг.
Къде си, любов? От реката зелена
една жаба се обади: „Квак…“
НЕ МОЖЕ
Не може теб да те боли душата, а пък мене – не.
Отварям си устата да изпия тази болка.
И знаеш ли, аз ще загина от любов – като сърце,
което почва да трепери, ако ти не си наоколо.
Не може мен да ме боли душата, а пък тебе – не.
За нашата любов инфарктите и лудостта са норма.
И знаеш ли, ти ще загинеш от любов, но няма да умреш,
защото аз ще съм край теб наоколо…
ПРЕДИ ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Чакаме да възкръсне и да си дойде Христос –
изчакахме си сърцата.
Най-отгоре на църквата е кацнал кос
и си оправя перцата.
Най-отгоре на църквата е кацнал кос
и от слънцето свети.
Чакаме да възкръсне и да си дойде Христос –
а той политна в небето.
ЛЮБОВ
Размесват се из въздуха и ме удрят в носа
мирис на джанки, на върби и коприва,
мирис на слънце и зелена река
и мирис на твоята коса щастлива.
А твоята коса мирише на сняг –
побелява косата ти – есенна и красива.
Такава е любовта ни и пак, и пак
мирише на любов, която убива.
Съживява и ни убива – и в този свят,
и в другия пак ще е така … Така е –
ще миришем на любов, на жажда и глад,
ще миришем на нас и на нещо замаяно.
Ще миришем на нашите думи и срички, и звук,
ще миришем на капчици пот и парфюми,
ще миришем на двама ни и на никога с друг –
Господи, колко сме тъжни и хубави…
СЛЪНЧИЦЕ
Огрей ме, слънчице, влез ми под кожата –
огрей ми думите, устните, пръстите,
блесни в очите ми и ако може,
не ходи никъде, стой с мен до късно.
Седни до мене, надникни в пазвата,
виж ми сърцето, стопли кръвта ми…
Слънчице, слънчице, нощта полазва
като гъсеница- тъмна и сънена.
Нощта полазва, слънчице глупаво,
слънчице мое – от сутрин до вечер,
ти ще си цяло, а аз ще съм счупен
на много пръснати малки парчета.
Слънчице, слънчице – майко и татко,
лельо и вуйчо, бабо и дядо,
изгрейте всичките и сладко-сладко
седнете в двора да си говорим.
Слънчице, слънчице – внуци и внучета,
жени, любови, врабчета и врани,
блеснете отвсякъде – от всички пролуки
огрейте небето в Балкана.
Огрявай ме, слънчице, и с дъжд ме огрявай,
и с облака, който като пуяк се дуе,
и не казвай на никого, даже на мама,
че треперя от студ. Нека мама не чуе.
БЕЗ ТЕБЕ
Мене животът ме погубва с ежедневие –
със сол и захар, с вино и оцет,
с безсилие и тровещо безтебие –
безтебието е живот без теб.
Аз те обичам денонощно и те мразя –
не те обичам и не е това.
И не ми липсваш – липсваш ми до края
и по-нататък, и не е това.
Разхвърлям, сбирам, късам и подреждам,
и те обичам, и не е това.
Измислям, пиша и над теб се свеждам,
и съм без тебе, и не е това.
Не е това, защото няма смисъл –
ядосан съм, изгубен съм и сам -
безтебието ти е глупост и ме втриса,
защото аз съм тук, а ти си там.
И не раздяла – нещо мъчно, дълго,
нещо магьосано витае в този ден –
че аз те чакам, е велико чудо
и е убийствено, че ти не си до мен.
ПРОЛЕТ
В долината пролетта е разхвърляла своите дрехи –
съвсем гола е.
А на връх планината снегът се спотайва и свети
и гледа надолу.
В долината душите на всички растения стават цветни
и леко замаяни.
А на връх планината снегът през глава се преметна
и се търкулва отчаяно.
В долината има къщици и от време на време – човеци
забравени.
А на връх планината са слънцето и месецът
и ветровете в безкрая.
В долината петелът е мъж, а звездите в небето – жени –
това е.
А на връх планината е Господ и надолу върви
и си стяга сандалите.
И се чува как в долината тича козле
и как спира задъхано.
Пролетта е разхвърляла своите дрехи и цветове
и е постлала на Господа пътя.
СКОРЕЦ В ДЪЖДА
Не мърда от върха на крушата скорецът шарен.
Вали дъждецът, хвърля мокри зарове.
Скорецът трепва, целият окъпан,
и чака капките да му покажат пътя.
Вали дъждецът, хвърля мокри зарове,
скорецът свети, пее и се бави.
Пътят е ясен и вали дъждецът –
надолу капките, към Господа – скорецът.
НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК
Малко е лудичък и отвеян, но не е лош човек, даже никак.
Всичко си има – и душа, и глава, и ръце.
И отива в градината, и копае с мотика,
и слуша песента „Ветрове“.
Песента „Ветрове“ му е много любима, макар че
не разбира за какво са му толкова ветрове.
И копае, и си ляга да спи на легло под ковьорче,
и сънува лебеди и снегове.
Малко е лудичък – примирил се е и си гледа мотиката
и картофите, и доматите, които ще събере.
Песента „Ветрове“ на сърцето му е поникнала,
още малко – и ще го отнесе.
Ще го вдигне тази песен – ще го вдигне на юруш,
ще го върти и усуква и ще го занесе
до градината, която прелива от хубост,
от слънца и луни и от ветрове.
Но това ще е някога, сега – пак зад мотиката,
на земята, на лехата и в комшийския двор
най-добрият човек на света се е свил и е никой…
Ветрове, ветрове – като ангелски хор.
НЕБЕСНА ПОЩА
Аз такова цвъртене на птичета не съм чувал изобщо –
малко дъжд, малко мокро и голямо цвъртене.
Тези ангелчета с пера са небесната поща,
която през клоните идва при мене.
На небесната поща не ѝ трябват пощальони човеци,
не ѝ трябват пътеки и пътища – тя е тукашен гостенин.
На небесната поща ѝ дай да цвърчи и да стига до всеки –
аз такова надприказване с Господ не съм чувал изобщо.
Аз такива любовни мелодии и кавги не съм чувал изобщо…
Малко дъжд, малко мокро, много птичета в клоните…
Какво пеене, Господи, а котаракът ни лежи и се пощи,
и потръпва от своите котешки спомени.
СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА НАШЕТО АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ
Цял ден ми се плаче и всичко ми омилява.
Имам буца в гърдите и мъгла, и скръб.
Става дума за Априлското въстание и за тази наша държава,
която всеки път се ражда от смърт.
Бягам от големите приказки – опасни са много.
Искам здравец, искам дъжд, искам кал и барут.
Искам да помириша сняг, обгорен от олово,
и искам от пожарите да не вее студ.
Става дума за Априлското въстание, господа и госпожи наследници,
господа генерали и поети и други официални лица.
Става дума за простите и за учените, за богатите и за бедните,
става дума за всичките наши сърца.
Бягам от големите приказки, а ето че такива ги пиша –
смалявам се, смалявам се и все ме избива на вик.
Искам да се наведа над тревата и да я помириша
и искам да я близна с език.
Вкусът на тревата е зелен и дъждовен, и мокър –
няма начин тревата сега да мирише на кръв...
Става дума за Априлското въстание и за ножа, ударил о кокал,
става дума за зеленото знаме и за златния лъв.
Става дума за това, че лъвът на зеленото знаме е малък,
а големи и страшни са ноктите на малкия лъв.
Става дума за душите ни и за нашата българска слава,
става дума за безсмъртната българска смърт.
Боже господи, все се пазя от големите думи, а ето –
заприличах на тържествена проверка заря.
Цял ден ходя с мъгла и със скръб на сърцето
и ми е мъчно, и плача, и не мога да спра.
НАЙ-ВАЖНОТО НЕЩО
Най-важното нещо сега е да не измръзнат черешите в Кюстендил
и да не измръзнат ябълките и крушите в Гложене.
И баща ми, който в черен кос се е преродил,
да пее и пред косовете да не се изложи.
Най-важното нещо е да не измръзнат черешите на света,
да не измръзнат ябълките и крушите напъпили.
И баща ми, който от клоните пее сега,
да не спира и със слънце да ги окъпе.
Най-важното нещо е да не измръзнат черешите в Кюстендил
и да не измръзнат ябълките и крушите в Гложене.
И плодът, който още не се е родил,
пеенето на черния кос да чуе, боже!
Най-важното нещо сега е да не падне слана
и навсякъде дръвчетата да останат живи.
И майка ми, която на черния кос е жена,
да се рее из въздуха, от перце по-щастлива.
Най-важното нещо сега е, че и там – в Кюстендил,
и тука – в Балкана, и още където си щете,
стихът в черен кос се е преродил
и от човката до опашката свети.
ПЧЕЛА
Знам имената на доста цветя,
но на всички цветя не знам имената.
И тогава – тогава ми ги открива тя,
натежала от любов – пчелата.
Натежала от слънце, от мед и от жал,
пчелата лети над любов и раздели.
Какви цветя само Бог е създал
и как в едно име те са се слели.
Кое ли е името – иди разбери,
и кое ли е цветето… В тази вечна поляна
само една пчела към мене лети
и само една любов ми остана.
СЕЛСКА ПРИРОДА
Няма начин да ги опиша всичките тези създания –
няма никакъв начин.
Вървя и вървя, и от зеленина губя съзнание –
Господи, каква майчица е земята!
Нацъфтяла е дюлката – момиченце дюлка,
самораслече, а каква е спретната само!
И си казвам, че най-голямата на света светулка
ще дойде да кацне на нейното рамо.
Колко бели глухарчета, колко бели глухарчета
и как ми се радва душата…
И си казвам, че всички глухарчета са бучици захар,
които ще разтопи росата.
И какви камъчета по пътя, и какви локви красиви –
няма да ги прескачам изобщо.
Целият свят сега е зелен и мокър,
та аз ли няма да се измокря?
Гърбът ми е потен и ми залепват
дрехите, и пак ми е леко.
Върху лехите на пролет се сипва пепел –
така плодът тръгва и върви към небето.
Сега над реката прелитат два щъркела –
единият – бял, а другият – черен.
На едната ми обувка връзката се е развързала,
а другата връзка – никога няма да я намеря.
НАЙ-ХУБАВОТО СЛЪНЦЕ
Цял ден слънцето ми напича гърба –
през якето, през тениската и кожата.
Сгрява и костите на една стара върба –
по-хубаво слънце от това не може.
Напича и рибите на повърхността –
на повърхността на реката, естествено.
И се размърдват рибите, и мляскат с уста,
и с перките си на слънцето ръкопляскат.
На земята, под слънцето има много неща –
красоти, удивления… И безкрайни боклуци –
цял ден слънцето ги превръща в ръжда,
но те са се пльоснали и са си тука –
стари печки и щайги, изгнили метли,
изпочупени колелета без всякакви спици,
кални локви, които слънцето не може да пресуши…
Но то си пече и яко напича.
Още малко и ще ми запали гърба –
през якето и сърцето и през времето даже.
Аз дойдох при реката и седя на брега,
и по-хубаво слънце от това не може.
МОЕТО СЕЛО
Моето село си е тука – на същото място, заковано с пирони,
а вече е съвършено различно населено място.
Моето село беше населено с милиони
роднини, риби и жаби, и всякакви тревопасни.
Каква галерия от растения, буболечки и изящни магарета,
каква детска градина от старци, бабички и щури козлета…
В моето село черният хляб вдигаше бяла пара
и Господ преглъщаше от глад на небето.
Защо Господ после направи така, нито знам, нито питам,
само гледам как селото лека-полека се населва с илюзии.
И гледам как на майка ми в очуканото ператно корито
едно бяло облаче плува.
Сега няма да пея тъжни песни – за сърцето ми е опасно,
и с „Облаче бяло“ няма да ви разплаквам.
Искам само да спрат да наричат населено място
това парче от душата ми – това мое село, изчезнало някъде.
Искам само да спрат да се дуят и въздигат с балони
хората, скупчени в последния отчаян мравуняк.
Моето село е някъде и сигурно отдавна му ги няма пироните,
и кой знае – може би на Господ развързва цървулите.
МОЯТ ЧОВЕК КОСЪТ
Тука – в къщата, много рядко се появяват хора.
Идването на хора при мене е от дъжд на вятър.
Добре, че баща ми е направил на времето големи прозорците,
и добре, че майка ми завинаги е измила стъклата.
Да си сам в планината е метафора и примамлива участ –
някои български гении изиграха тази роля успешно.
Много рядко виждам хора, нямам и куче,
имам само един кос – един кос чернодрешков.
Това пиле хвъркато е на живота ми философът –
философ на сърцето ми и на всичкия Космос наоколо.
Пее пилето и ми сгрява и душата, и костите
и пеенето му е бучица захар в млякото.
Този кос сигурно е изпратен от майка ми и баща ми,
от дядо и баба, а може би от небето.
Косът е тука и аз няма да го пусна никога –
той е моят човек, моето крилато човече.
Нищо повече от това – от това лъскаво и велико пиле,
а че не идват хора при мене в къщата, е лошо.
Всичко има в къщата – и легла, и ядене, и пиене,
и книги, и сънища…И за калта отвън - има галоши.
ЧИСТЕНЕ НА ПАЯЖИНИ
По сто пъти на ден да обирам паяжините от всички ъгли,
те пак се явяват след мене и провисват, и светят.
Побиват ме тръпки и си мисля, че и ние паяци сме били,
и сме плели всевъзможни нишки, нищо че сме човеци.
Чистотата е важна и в къщите ни трябва да има ред –
чистотата и подредбата са условия за живеене.
Обаче в ъглите винаги има паяци и е голям късмет,
ако над нас паяжини не се белеят.
Вчера зад вратата на коридора една драма се разигра –
паяк улови буболечка и буболечката се мяташе яко.
Така и към нас нашият паяк полека пълзи,
въпросът е дали ще умрем от страх – както всякога.
Въпросът е дали имаме здрава и безсмъртна метла
и дали ръцете ни докрая ще държат метлата.
По сто пъти на ден обирам паяжини и не мога да спра,
и нямат свършване паяжините над главата ми.
Обаче с едно малко паяче сме се сприятелили съвсем…
Ще порасте паячето и ще ми създава грижи.
Но какво да го правя, като с него заедно спим и ядем
и от ъглите до прозореца само се движим?
ЛИСИЧЕТА СИ ИГРАЯТ НА ПЪТЯ
Асфалтов е пътят – издънен на дупки, но все пак – асфалтов.
И лисичета слизат от гората и идват на него.
Асфалтът се напича от слънцето и лисичетата навярно
по този начин си топлят коремите.
Лисицата не се вижда, но тя е тука, естествено –
невъзможно е майка да изпусне от поглед децата си.
И пътят изчезва, и сякаш на небето се е преместил,
и лисичетата се въртят около слънцето и луната.
Какви странна галактика – от жълти опашати комети,
от дупки в асфалта, от звезди, от лисичета и баири…
И не на милиони светлинни години, а тук, до селцето,
тайната на Вселената се намира.
Тайната на Вселената не е нищо особено – само игра – това е.
Ако спреш да се движиш и погледаш как лисичетата подскачат,
ще чуеш и как ядосани кучета отнякъде лаят,
и ще видиш как лисичетата си отиват в гората.
ВИСОКАТА ТРЕВА
Високата трева след дъжда е полудяла напълно –
няма спиране и подскача, и нагоре расте.
Само Негово величество охлювът през тревата пъпли –
на охлюва след дъжда му поникват криле.
Високата трева сега е нахална и няма спиране –
не я интересуват никакви охлюви и царе.
И се е качила на главите на глухарчета и коприва –
зелена нахалница и зелено небе.
Високата трева е пияна от вятъра и упорито се клати,
залита от своя пролетен махмурлук.
Негово величество охлювът е цар на земята,
а тревата е целият свят – от небето до тук.
Високата трева чака своя любим косач – да ѝ свие перата,
да се търкаля в нея и да я окоси.
След дъжда има слънце и на охлюва му блестят рогцата,
на глухарчетата и на копривата им се спи.
ДЪЖД
Ту вали, ту спира, но додето вали – вали.
Плющи отвсякъде и улуците се давят.
Накъсано време, накъсан живот… И мъгли,
които по баирите с бели бради се явяват.
Тряска гръм, после – тихо. Тихо с малко пищене –
тишината след гръмотевиците пищи в ушите.
Ту вали, ту спира, а мъглите за мене
са готови да си дадат брадите.
След дъжда и гърма с дълга бяла брада
ще съм хубав, по-хубав от облак.
Нали някой трябва да посреща дъжда
и светкавиците да помни?
ГОДИНИ
Как минават и минават само тези години –
да си помисли човек, че са колело
или каруца, догоре напълнена с дини
и между дините – щипки сено.
Една по една, една по една – и зелени, и сладки,
със семки, без семки и без дини дори,
годините се търкалят, изумително кратки
и разтегнати толкова, че накрая боли.
Че животът е диня и годините – също,
не е никакво прозрение – изобщо не е.
Но е хубаво, ако може, ама точно същите,
годините да се върнат тука, в мойто селце.
Натоварени с гръб, пълни с дини догоре,
да се върнат каруците на моите дни.
Да си върне и колелото и да чака на двора –
сега пиша стихотворение и отвънка вали.
ПРИРОДНА КАРТИНА
Най-често започвам стихотворенията си с природна картина –
отвътре ми идва и ме тегли към словесен пейзаж.
Все едно, че излизам на двора и оглеждам градината,
а там черният кос е дошъл и стои на страж.
Черният кос е редовен участник в лирическите пейзажи,
освен него включвам доста облаци, реки и кози.
Аз не съм Елин Пелин изобщо, но се надявам
да усетите, че сега грее слънце и дъжд вали.
И се надявам да усетите как обичам баирите,
ябълките и орехите, лешниците и узрелия дрян,
как обичам картофите и снеговете, по-бели от сирене,
и как от тези картини съм абсолютно пиян.
За природни картини приемам и петела, и магарето, и коня,
и врабчетата, и гълъбите, и кравата с малкото ѝ дете.
И бабата, която в престилката си царевицата рони
и отива на кокошките да я даде.
За природна картина приемам и стареца, който пие ракия,
и бившия раздавач на селото, който на едно място лежи.
За природна картина приемам и живота, който накрая ще ни убие
с къси разкази и стихотворения и с още всякакви красоти.
Аз не съм Елин Пелин изобщо и в сюжетите никак ме няма –
от моите сюжети се отчайвам, обърквам се и ме е срам…
На света най-красивата природна картина е мама –
някой ден ще я нарисувам. Кога точно – не знам.
ПРОЛЕТ
Водопадът не пада като водопад, а полека се стели –
не е валяло от седмица и водопадът вече е тънка мъгла.
И ето я пролетната умора на облаците дебели,
които отслабнаха от валене през пролетта.
И ето ги сенките на дърветата – на дъното на реката –
през пролетта има всякакви изображения и красоти.
И ето ги на чаплата, дълги до небето, краката,
за което никоя манекенка няма да ѝ прости.
И ето я котката – жълта и черна, и бяла, и шарена –
котката претичва през пътя и иска да полети.
И ето я свраката, която се прави на ударена
и от клоните на джанката като луда крещи.
И ето я върбата, която се къпе и си мие косата
ту в реката, ту в залеза, който по баира пълзи.
И ето я пролетта и умората, и омаята на душата…
Става хладно… И трябва към село да се върви.
18 май 2026, 18:30 часа
село Гложене, Тетевенско
река Вит, Молевски вир
ЧЕРНО И БЯЛО
Защото вече няма ни черни, ни бели коне,
черни и бели кокошки по ливадите тичат.
Това не е добре – изобщо не е,
макар че от друга страна – кокошките минават за птици.
От друга страна, и конете уж имат криле
и в приказките летят по небето.
Това е прекрасно, но в живота не е –
в живота нашите коне кретат.
И ние в живота си уж яздим коне –
и черни, и бели, най-много – черни.
И това е прекрасно, и изобщо не е,
защото конете ни са уморени.
И ги няма конете, уморени до смърт –
и черните, и белите изчезнаха в мрака.
Обаче кокошките по ливадите се въртят
и от сутрин до вечер крякат.
ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК
Ще ми се да видя как дивият заек се вдига и бяга в изораната нива.
И ми се ще да го питам къде отвъд хоризонта отива.
Заекът има големи уши и ще чуе въпроса ми глупав.
Ще ми се да видя как заекът бяга и да чуя как сърцето му тупа.
Ще ми се да видя и кучето, което като лудо го гони –
изораната нива е есенна и пръстта ѝ дими и се рони.
Изораната нива е животът – точно моят живот неизбежен…
Тичай, заеко, тичай и за миг не подгъвай колене.
Този бяг те спасява, човеко – от страха и от мен те спасява.
Дългоухи самотнико, тичай – пада сняг и нивата побелява.
От снега става бяло и страшно и в снега си личат следите.
Тичай, тичай, последни човеко – дано ни спасиш душите.
КАКВО Е КАЗАЛ ХРИСТОС ЗА ДЕЦАТА
Христос е казал, че ако не станем като децата,
няма да влезем в Царството Божие.
Аз вече съм стар, а едно дете се мотае в краката ми
и иска да го вдигна и на раменете си да го сложа.
Старите хора лесно се уморяват и се задъхват –
болести, кръвно налягане и сърце и каквото си щете.
Аз вече съм стар, но едно дете през врата ме прегръща
и с него полека-полека вървим през полето.
Исках да напиша, че вървим към небето, но ме е страх –
детето има още цял живот да живее.
Христос е искал да каже, че децата са ангели, но ме е страх –
страх ме е за детето на раменете ми и за мене.
Аз съм стар – и по всички правила на живота съм стар,
но детето на раменете ми съм аз самият.
Ако не е така, язък, че сам съм си бил товар,
ако не е така – къде очите си да скрия?
Ако не е така и ако досега още не съм дете,
защо ми трепери гласът и ми се плаче?
Погледнете ме, баби и дядовци, погледни ме, небе,
погледни ме и ти, бяло божие облаче.
Погледнете ме, докато пиша този стих за Христос,
който е искал да станем като децата.
А на двора е кацнал не черен – кацнал е бял кос
и като слънчице свети в тревата.
ТРЕВА НА ДВОРА
Садят се домати, картофи и царевица –
всичко на този свят се сади.
А аз пръскам семена от трева на двора и чакам
да завали.
И любов се посажда – рядко никне, но никне –
през годините на човека любовта поне един път цъфти.
Садят се дръвчета и лози и се садят тикви,
и цветът на жълтите тикви като слънце блести.
Садят се и мечти, и надежди, и жестоки обиди,
най-много се садят млади гори.
А аз пръскам семена от трева на двора и чакам
да завали.
Да се сее трева, е отчаяна глупост –
тревата и без сеене навсякъде ще порасте.
Но аз пръскам семена от трева и си мисля колко хубава
трева на двора ще порасте.
Само трябва да завали и да стане оплождането велико
на водата и всички останали същества.
Заваля много тихо и много тихо
падна нощта.
ПЪТ ИМА ДА СЕ ВЪРВИ
Ето че вече ми е влязла под кожата
и ми къса нервите, както си ще,
тъгата, че си тръгвам от Гложене,
а не знам накъде.
Не знам накъде да поема, но мисля,
че баирът над селото ще ме просветли.
Там, до старата църква, тревата е чиста
и слънцето по тревата блести.
Ще поседна в тревата – ще поседна набързо
между мравки, сенки и скакалци.
И връзките на обувките си ще вържа –
път има да се върви.
ПРОЛЕТ В СОФИЯ
И в София зеленината не е малко и по улицата салкъмите
са се сдобили с елегантни бели бради.
В локвите се къпят и гълъбите, и на колите гумите
и дъждът с непрекъснато работно време вали.
Цветовете на салкъмите са и свещници сребърни,
даже някои ги оприличават на видения от аромат.
В София зеленината не е малко. Но аз търся тебе,
мое стръкче зелено, по-голямо от целия свят.
Цветовете на салкъмите могат да бъдат каквито си искат –
сърчица и мъниста, закъснели снежинки и парченца луна…
Дъждът се усилва и колите фучат и ме пръскат
с кал от локвите, с капки и с гълъбови пера.
И ЧЕРНАТА КОТКА ДО ТЯХ
Какви същества само – да им се ненагледаш –
носталгия, депресия, страх.
И трите същества са прежълтели и бледи…
И черната котка до тях.
Аз не си го признавам, те обаче са тука –
носталгия, депресия, страх.
И са влезли в душата ми, и са сгазили лука…
И черната котка до тях.
Ден и нощ, ден и нощ, тихо и неотменно –
носталгия, депресия, страх –
час по час, час по час и така – до безкрайност…
И черната котка до тях.
Няма смисъл да увъртам – те са мои приятели –
носталгия, депресия, страх…
Вън три бели котета си играят в тревата
и черната котка до тях.
СУТРИН
Един източноправославен кос –
черен и по селски набожен,
слуша как бие камбаната
и се тревожи.
Знае косът кога камбаната бие на празник
и кога на умряло.
А как става това, е тайна,
с черния кос отлетяла.
Когато разбрах, че първата ми любов не ме е обичала,
отидох пред къщата ѝ и седях цяла нощ,
и тогава при мене дойде лисичето.
Откъде се беше взело това лисиче в града – не е ясно.
Ясно е само, че тази нощ аз се смалих,
а лисичето порасна.
И порасна лисичето, и дойдоха и други любови потайни –
с любовта е така –
на любовта опашката е безкрайна.
Аз обаче все така си седя пред къщата ѝ и чакам
да се съмне
и да сипя на лисичето мляко.
Даже мисля, че при мене едва ли отново ще дойде лисичето,
но не бих го написал така –
не бих го написал никога.
ВЕЧЕРТА НА ЗАДУШНИЦА
Край село – в реката, точно до кея,
кацнаха две диви патици.
Едната е мъжка и перата ѝ се синеят,
другата е кафеникава, със светли отблясъци.
Какви създания, боже, каква радост голяма –
и за мене, и за реката.
Дивите патици са татко и мама,
а аз – може би върбата.
ПЪТУВАНЕ С РЕЙС
Край пътя растат жита –
фазата на растежа е бледозелена.
Аз не мога да протегна от рейса ръка
и да пипна житата, затова само гледам.
В житата навсякъде- на петна, на петна,
има макове – изящни и бледи.
Аз не мога да протегна от рейса ръка
и да пипна маковете, затова само гледам.
Над житата и маковете прелитат крила
на гугутки и гълъби, на врабчета и врани.
Аз не мога от рейса да ги пипна с лъка
и на седалката на рейса оставам.
Това пътуване с рейс ме изпълва с тъга,
но и ме радва, защото виждам
колко работи не мога да пипна с ръка,
когато с рейса се движа.
Мъчна работа е да се приближиш
и да усетиш с пръстите си нещата.
И си казвам – слез от рейса, слез от рейса и виж
душата си сред житата.
И си казвам – слез от рейса и полека тръгни
между ниви и вятър, и птици.
Вятър работа е животът… Ще се стъмни
и като макове ще са звездите.
СУТРИН
Сякаш майка ми го е изтрила с парчета от вестник –
толкова е чисто небето отгоре.
И как светят сега стъклата небесни,
и колко са прозрачни просторите.
Само майка ми може така да изчисти
и небето, и пода на къщата.
Колко са чисти на майка ми пръстите
и на другите майки – също.
КРЪЧМАРСКА ПЕСЕН
Има тъжна мъжка песен, в която се казва,
че животът не е само една жена,
животът не е и само една женска пазва…
Но няма живот без само една жена.
В кръчмарските песни е така – безсъници, вино,
разбити сърца и разбити мечти…
В тези песни минават години, години
и се разсипват мъжките младини.
В тези песни се умира от любов и се плаче,
и се лъже, че животът не е само една жена.
Една жена е животът и любовта е сираче,
ако я няма тази жена.
Тука трябва да гръмне убийствена пушка,
да се стели дим и песента да спре.
И само едно куче да стои и да слуша,
че любовта без една жена ще умре.
Колко мъжко звучи – колко мъжко и тъжно, и чисто –
животът не е само една жена…
Отива си животът и е абсолютна истина,
че всичко е само една жена.
СУТРЕШЕН ВЕТРЕЦ НА СЕЛО
Този сутрешен хладен ветрец
никога няма да го объркам –
слиза от манастира и от самото небе
и като гълъб край мене пърха.
Колко е тънък този ветрец –
толкова тънък, че съм настръхнал.
Има си всичко – и душа, и криле,
и утре рано пак ще се върне.
Вярно – ветрецът е малко студен,
но само толкова, колкото трябва.
Слиза от небето и минава през мен,
и слънцето изгрява.
ВЕЧЕР
Мръква се – малко по малко се мръква.
Усещам го по намаляването на колите и хората.
Денят беше млад сутринта, а сега се е сбръчкал
и му личи умората.
Беше ден, малко светло и ето го мрака –
не се плисва изведнъж, ами се влачи.
Даже съм забелязал, че на небето понякога
светят бели играчки.
Знам, че това са звезди – така казва науката,
но на мен ми е мъчно, че отвънка се мръква.
И ми е мъчно, че ти не си тука
и аз без тебе полека се сбръчквам.
Но това е животът – дълго мръкване само
и звезди, и любов, и играчки, играчки…
И макар че нощта сега не е много голяма,
има време да се наплачем.
МИРИШЕШ НА СЛЪНЦЕ
Миришеш на слънце. И косите ти миришат на слънце също.
Топлината на косите ти е приятна и весела.
Целувам те по шията, по лицето, по гърдите и пръстите –
цялата миришеш на слънце – на слънцето от небето.
Целувам те по сърцето, по електричеството и по душата,
целувам те по междуметията и кипящите звуци –
миришеш на слънце – от мен чак до другия край на земята,
и миришеш на стиха ми, който може би вече е хубав.
МИРИШЕ НА ЛИПИ
Мирише на липи – отвсякъде,
неописуемо.
И даже на козите млякото
е по-омайващо и хубаво.
Мирише на липи – жуженето
е оглушително.
Това е мирисът на времето
и на пчелите.
Това е влюбеният мирис
на цветовете.
Излез на двора и ще видиш
как медено, небето свети.
Излез на двора и помахай
на този вятър,
който се спуска от Балкана
с дъх на липи и козе мляко.
БРАНЕ НА ЛИПОВ ЧАЙ
От липата в църковния двор си късаме чай –
източноправославен чай, набожен.
Разцъфтяла е липата и е направила рай
около църквата и още където може.
Десетина дена ароматният цвят
ще пръска и благослов, и електричество.
Главозамаяни сме и не сме в този свят,
и цвят по цвят късаме дните си.
Чая го събираме в голяма торба,
на сърцето ни е липата – боготворим я.
Десетина дена ще е така –
липата ще дава и ще прелива.
Десетина дена ще е пълно с пчели,
с влюбени и разлюбени синигери и врабчета.
Десетина дена – и ще прецъфти
липата, която ни пълни сърцето.
Липата, от която си късаме чай,
е набожна липа, но не е светица.
И с цветовете си едва ли е направила рай –
просто свети над нас и ни обича.
ПРИВЕЧЕР
Горе-долу по това време Йовковият Сали Яшар
спирал да прави каруците си и сядал пред къщата.
Аз съм на светлинни години от него и нямам Божия дар,
но понякога правя същото.
И аз сядам и гледам, и душата ми се успокоява,
и се смалявам, и полека нагоре вървя…
Сали Яшар е велик майстор, който от всичко музика прави
и музиката му колелетата на света върти.
Сали Яшар е художествен образ – измислица и фантазия,
и това му дава право колкото иска да си седи.
Сали Яшар и Йордан Йовков са една душа, ами аз какво да правя –
горе-долу по това време над главата ми се явяват звезди.
Горе-долу по това време край звездите минават светкавици
и се чува гърмене и музика, и тишина.
И съм сигурен, че Шакире се прибира и е такава красавица,
колкото най-красивата в небето звезда.
Сали Яшар и Йордан Йовков са братя - братя близнаци,
и в мрака цигарите им една до друга светкат едва.
Спрях да пуша, но когато отново пропуша някога,
ще им поискам огънче, ако се престраша.
ПРОБУЖДАНЕ
на Кръстьо Раленков
Не ми се смята колко много пъти
слушам камбаната как бие до душата ми.
Комшии сме със църквата и всяка сутрин
като часовник тя върти живота ми.
Вместо да стресне мене и петела,
камбаната ни прояснява вътрешно.
И за една минута или малко повече
с ръцете си могъл бих да подхвръкна.
Петелът е червен, малинов, ягодов –
петелът сутрин е неописуем.
Комшии сме и с църквата, но и с кокошките,
с гугутките, врабците и липата.
Мирише на липа и на пробуждане,
камбаната раздвижва ароматите.
И е естествено да кажа, че липата
е палнала поне хиляда свещи.
Не ми се смята колко много пъти
камбаната е била до душата ми –
безбройно много или много повече –
няма значение, защото ми е хубаво.
Кой има толкова голям будилник като мене
и кой с червения петел се надпреварва –
да стъпи на оградата и да извика –
здравей, камбано, толкова си хубава?
УЧИТЕЛКА В ГРАДИНАТА
Жена ми цял живот беше учителка, сега е ученичка
и усвоява азбуката на цветята.
Плеви в градината, полива здравеца и пърха като птиче,
и пише първото си изречение върху тревата.
А първото ѝ изречение е слънчево и мокро –
тревата в двора ни обича и вода, и слънце.
Жена ми цял живот беше учителка, сега е боса
и се смалява, и е малко зрънце.
Аз няма как да съм страничен наблюдател на процеса,
при който всичко се завърта отначало.
Аз също бях учител – дадох си сърцето,
дано жена ми да го е посяла
до лешника, който така се зеленее,
че осветява абсолютно всичко.
Жена ми се изправя и расте, и с нея
в тревата моето сърце пониква.
НАЙ-МАЛКИЯТ НИ ВНУК
Почне ли жена ми да полива тревата в градината,
и черният кос на секундата пристига до нея.
Той е нашият най-малък внук и е на хиляда години,
и лети по небето, и как хубаво пее.
От хиляда години ние сме тука и косът – също.
И го имаме като внуче това пиле красиво.
И жена ми се закача с него, и с вода го пръска,
и над черния кос цветна дъга се извива.
Знае косът – от тревата ще изпълзят буболечки –
след поливане изпълзяват и бръмбари, и скакалчета…
Това е животът – тука е и е много далече,
и най-малкият ни внук полита в небето.
Косът е нашият най-малък внук и най-големият –
по-голям от планината и от облаците в простора.
Ще полети черното пиле някой ден и ще ни вземе –
да погледаме отгоре и тревата, и двора.
КАКВО СЕ ЧУВА ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА СУТРИН
През прозореца се чува врабешки говор –
леко стържещ и заплетен, но замаян и жив.
И се чува как тревата се събужда на двора
и как вятърът на подскоци по нея върви.
Този вятър си е тукашен, местен чаровник,
доста хладничък, но приятен и мил.
И се чува как вятърът лекичко хлопа
на комшията по стария автомобил.
И се чува как минават коне на дървари –
по конете има окачени звънци,
и се чува как конете пръхтят и как бялата пара
на звънчетата с езика звъни.
И се чува как рейсът заминава за София –
в шест и трийсет е софийският рейс и край.
И се чува как жабите викат от зелените локви,
и се чува повсеместен кучешки лай.
И се чува как крушата диша и сладко, и медено
и как котката опашката си върти.
И се чува как сърцето ми ще се пръсне в мене,
ако няколко думи не кажеш ти.
Само няколко думи – неразбрани и сънени,
може думите да са на врабец или кос.
През прозореца се чуват и влюбени гълъби
и едно перце влиза в стаята за разкош.
Не е нищо особено – едно перце само,
но ресните на перцето гледат право към мен
и потрепват, и мълчанието им е голямо.
Какво друго да кажа? Почва летният ден.
ЮЛСКО УТРО
Излизам на двора - да чакам юлското утро.
Юлското утро напоследък е много известно.
Тука няма море… Но виждам колко е хубаво,
че слънцето първо в очите на баирите блесва.
Юлското утро е песен и любовен символ,
много хора събира слънчевото изгряване.
Тука няма море.. И все пак всичко е синьо,
и едно пиленце синьо на слънцето се надява.
Синьото пиле е синигерче или черен кос златен –
юлското утро позлатява перата на птиците.
Тука няма море… И в зелените вълни на гората
си играят отблясъците и на слънцето, и на звездите.
Изведнъж става пълно сливане на нощта и живота
и усещам равновесието на утрото и липите.
Тука няма море – само в лъскавата цинкова кофа
свети вода, с която да си умия очите.
Само кофата с вода и само синьото пиле,
и само хоризонтът, който опира в баирите,
и само дърварите, които с конете си ще преминат,
са цялото юлско утро, което ще видя.
Няма много препратки към любов и към плажове,
няма много препратки и въздишане по джулая…
Юлско утро е – съмва се и тревата е влажна,
и черният кос е златен, и кучетата подскачат и лаят.
СЛЕДОБЕДНО ПРИЗНАНИЕ
Разделихме се с тебе, нали така,
и с тебе, и с тебе също –
разделихме се като пръстите на ръка,
като камъчета, по земята пръснати.
Разделихме си думите и съвестта,
мечтите, пътя, годините.
Не пуша, а в пепелника е пепелта
и на слънцето, и на снега от зимите.
Разделихме се с тебе и с тебе, и с теб –
разделихме се и сме на други планети.
Аз съм в рейса за село и имам билет,
и мястото ми от никой не е заето.
Разделихме се с тебе, приятелю мой,
и с тебе, приятелю, и с тебе също.
Аз съм в рейса за село и след оня завой
ще видя манастира, от слънцето лъснат.
Разделихме се с тебе, пиле с болна душа –
моя тиха поезия, моя вечна любима.
Аз съм в рейса за село, а се връщам пеша
и табелата на селото ми кима.
Какво пише на табелата, е отделен въпрос –
след разделите имената нямат значение.
И се събрахме накрая с черния кос,
и няма разделяне, няма разделяне.
ПЪРВИТЕ ЖЪЛТИ ЛИСТА
Вече паднаха първите жълти листа на черешката
и се пръснаха по тревата във вид на фунийки.
В тези жълти листа има лято и намек за есен
и има мравки, които под тях се крият.
В тези фунийки е слънцето и на слънцето залезът –
първи жълти листа, разхвърляни по тревата.
Трябва да се разказва това – трябва да се разказва
как черешката си съблича душата.
ДРЕХИ ЗА ЦЪРКВАТА
Мазилката на църквата почна да пада –
лющи се мазилката, тухлите червенеят
и се виждат костите на най-важната сграда,
и църквата все пак живее.
Църквата не е просто сграда, а купол
и слънце, и притаена прохлада.
Мазилката на църквата пада и може би утре
няма да има какво друго да пада.
С ръка на сърцето ще кажа, че вече
и Христос, и светиите отидоха в градовете.
И с ръка на сърцето ще кажа, че е далече
майсторът, който за църквата ще ушие дрехи.
Дрехи за църквата – от вар и от пясък,
от вода и боя, по възможност – бяла.
Дрехи за църквата – царствени, с блясък…
Само мазилката повече да не пада.
Само костите на църквата да не прозират
и тухлите да не мигат като уплашени.
Църква е това, а църквата не умира,
нищо, че мазилката ѝ е на земята.
Нищо, че олтарът, иконите и врабците
тръпнат от страх да не почне буря.
А почне ли буря, да ме простите,
няма значение кое колко струва.
Край селото ни има водопад –
само след дъжд избликва водопадът.
Тогава в белия му и въздушен плат
златисти светлини се появяват.
Какво величество е този водопад –
с корона от дъга върху косите.
И побелява той, и си остава млад,
и всеки дъжд му удължава дните.
Той си е тук и тука ще си е,
ще се изгубва и ще се показва,
сърна ще води своето сърне –
да го окъпе и да му се радва.
Сокол с криле над него ще трепти,
ще идват хора, вълци, самодиви,
ще има суша, после ще вали
и тъмни облаци ще веят тъмни гриви.
И водопадът – моят водопад,
ще скача буен, силен, коронясан,
величествен, изящен и брадат –
единствен водопад тук, на земята.
Единствен водопад, благословен
да бъде чудо и да го обичам
и да се носи и блести пред мен
с вълшебното си тайно електричество.
Край селото ни има водопад –
ето я цялата история небесна.
Козите тръгнаха нагоре и вървят,
и водопадът над козите свети.
ПРИВЕЧЕР
Не мога да се наситя и не мога да се наситя
на природата като цяло и конкретно – на коса.
Дини и пъпеши продавам – чувам някой да вика
и гласът му над селото се носи.
Косът знае български и веднага подскача –
природата е едно, а гладът – съвсем друго.
И си представям как черният кос и продавачът
се пазарят за цената, разбират се и се сбогуват.
Косът знае и турски, и цигански – полиглот е, умник е,
и природата също поназнайва различни езици.
Само аз цял живот блъскам с един език и никога
не можах в граматиката да вникна.
Но си гълтам граматиката всеки път, като чуя
как врабците и гълъбите, кокошките и звездите
си приказват с липите, с картофите и марулите
и на мен ми се пълнят със сълзи очите.
И заплаквам като старец, който гледа гората,
и препълнен с красоти, със скали и балкани,
премалявам от любов и си гладя брадата,
и потръпвам, защото е станало хладно..
И тогава идват косът и търговецът с дините –
и дините, и пейзажите са вече продадени.
И без да говоря, аз ги каня в къщата
и се моля цяла вечер при мен да останат.
И си мисля, че може би тази вечер – накрая,
ще науча, че езиците са божествена литургия.
И се моля черният кос и търговецът да останат
и като заспя, да ме завият.
ЛЯСТОВИЧКИ
Пеньо Пенев виждаше лястовичките като кръстчета –
в простора над нас запокитени.
И аз ги видях така, само че късно.
Къде са ми били очите?
Гледах простора цял живот, а не разбрах,
че Господ с лястовичките ни покръства.
Хиляди черни лястовички и една бяла сред тях –
твоето сребърно кръстче.
ЛИПА ПРЕД ЦЪРКВАТА
Хиляди благодарности на липата за електричеството,
с което пред оградата на църквата свети.
Аз това електричество най-много си го обичам,
защото е ароматно и меко.
Не те удря и не застрашава живота ти
и прилича на кротко запалени свещи.
Можеш да го докоснеш, нищо че е високо,
и можеш да го отпиеш, нищо че е горещо.
Какво електричество е разцъфтяло наоколо,
какви сенки и трептения, и нюанси…
Хиляди извинения на липата, но ще я моля
и през нощта, и през деня да не спира да свети.
Хиляди извинения на липата за моята непохватност –
да я опиша каквато я виждам – избистрена,
сияещо съвършена и толкова прекрасна,
че ми спира химикалката и ми пада листа.
Хиляди благодарности и на църквата, на клисаря и циганите –
всички те имат пръст в това божие предприятие.
Църквата и клисарят са ясни – те са божии служители,
а циганите берат електричество и го слагат в торбата.
ВСЯКА НОЩ
Над баира в небето звездата блести.
Премигва ту жълта, ту синя.
Имам перде на окото и Господ ще ми прости,
че мисля звездата за въглен в камина.
В камината божия въглен е тя –
звездата, която сега ме изгаря.
Не виждам като хората и не ми се спи,
и всяка нощ това се повтаря.
КРАЙ ПЪТЯ
Кой ли нозете ми е огънал? Кой ли
разтреперал е слабата ми душа?
Ходих, ходих, а не стигнах тополите
и не стигнах река.
Писах, писах, а някой е вързал
едната за другата ми ръка.
Ходих, ходих, а не скочих в бързея,
който отнася света.
Ходих и ходих, писах и писах,
а не помръдвам въобще.
Боже, каква верига са листите
и какъв тъжен край са те –
да стоя, да слугувам и да не дишам,
а тополите да са отвъд.
Ходих и писах, ходих и писах,
и листите сега ме държат.
Като пленник на думите и като куче
омагьосан съм. И кой
ще ме пусне още малко по листа да тичам?
Още малко, после – покой.
БАЛАДА ЗА СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ
Голяма красота са слънчогледите край моя път –
косите им са меки и златисти.
Тук денем гълъби, а нощем – ангели летят
и искат слънчогледите с криле да пипнат.
Не става дума за балада, боже мой,
макар че сигурно и самодиви се явяват.
Тук има слънчогледи – хиляди на брой,
и всички светят в лятната си слава.
Само един от тях е с клюмнала глава
и е отчаян, и не му се свети.
Той не във слънцето, а в бледата луна
е влюбен – слънчоглед поет е.
Какво ще стане, знае само той,
но ето че баладата се случва –
Луната скрива слънчевия зной
и влюбеният слънчоглед е хубав.
Голяма красота са слънчогледите край моя път –
държат фенерите си, пръскат светлината,
мигат и гаснат, трепкат и горят…
Един от тях съм аз – с луна в косата.
КОТЕ В СЪСЕДНИЯ ДВОР
В съседния двор цяла нощ мяукаше коте –
голяма е тревата в съседния двор, а котето – малко.
И слушах, и слушах, и слушах тъжните ноти,
и се чудех освен мен в това село има ли някого.
Мяукането на котето тази нощ не беше случайно
и не беше случайно, че страхът ме обземаше –
голяма е тревата в съседния двор и оставаше тайна
защо майката котка детето си не идва да вземе.
Може би тази майка ловува някъде или гледа небето,
или прави любов, или просто е решила да бяга…
Голяма е тревата в съседния двор и ми се свива сърцето
за котето, което самичко в нощта остава.
И се сещам за децата от душите ни и от кръвта ни –
какви котета само, изгубени в тревите дълбоки.
И слушам, и слушам, и чакам да съмне
и някой да вземе това дете самотно.
И чакам да се появят майките на земята ни родна
или светицата на котките, ако съществува,
и да вземат котето, което от любов е болно,
и с приказките си да го лекуват.
Да го нахранят с мляко и с котешки песни,
да го приспят далече от тревите и бурена…
Ако стане това, ще е приказно и чудесно
и аз ще заспя, и внучетата си ще сънувам.
ОТ МЯСТОТО, НА КОЕТО СЪМ…
От мястото, на което съм,
се вижда камбаната и зад нея – небето.
Не е сън църквата и селският двор не е сън,
и не са сън косът и козата с козлето.
От мястото, на което съм,
се виждат черешата, крушата и липите
и се вижда най- високият край селото хълм,
по който цял живот се изкачват душите.
И се вижда фурната от стария свят –
душите човешки обичат хляба.
И се вижда виното, с което прелях
гроба на татко и мама.
От мястото, на което съм,
се вижда каквото трябва да видя –
вижда се на розата острият трън
и се вижда вятърът под моята риза.
И се вижда как времето си тече
и как спира и скача в легена,
и се вижда как най-нежното на света врабче
чака стихове и седи до мене.
От мястото, на което съм,
не искам да ходя никъде вече.
Захладнява и не е сън, не е сън,
че настъпва вечер.
И не е сън, че съм уморен –
захладнява, но умерено, лятно…
И не е сън, че един кълн зелен
ще върне всичко обратно.
И не е сън, не е никакъв сън,
че не искам повече да се движа.
Лъскав бръмбар полита и – бръъъм –
от въздуха в тревата слиза.
ХИРУРГИЯ В БАЛКАНА
Това е хирургията и тук оперират,
и оперираните лежат по леглата.
А през прозорците красотата извира
и Балканът докосва на орлите крилата.
Това е хирургията, а това е Балканът –
природа, която не се описва.
В такава хирургия за всяка рана
има и лекар, и ветрец, и билка.
В такава хирургия идват невидими
облаци, гори, реки и баири
и оперираните оздравяват завинаги,
защото Балканът е дошъл да ги види.
А през прозорците светят и светят
бели скалите – със златни ризи.
Това е хирургия и се свива сърцето,
защото животът се качва и слиза.
И защото животът е път през скалите,
и защото в тази хирургия всичко могат,
аз отварям прозорците и си пълня очите
с пейзажи, които сега са упойка.
Отварям прозорците и съм замаян,
и упойката на пейзажа ме хваща.
Боже, дай ми да погледам Балкана
и дай на хирургията една бяла лястовица.
ЛЮБОВ
Нищо ново под слънцето – от сутрин до залез,
после под луната – пак стари неща.
Ако с тебе излезем и ръката ми хванеш,
на края на селото ще те заведа.
И на края на селото, на брега на реката,
ще седим като слънце и като луна.
Нищо друго в живота – да ми държиш ръката
и в къщата да гори свещта.
ЧОВЕКЪТ НА ДУМИТЕ
Изтъняват ми нервите, стават прозрачни
и се вижда през тях как кръвта ми изстива –
вътре в мене човекът на думите е уплашен,
както се плаши ръка от коприва.
Изтъняват ми нервите – много тъжно и лошо,
и се вижда отвсякъде, че вися на косъм.
Вътре в мене човекът на думите е уплашен
и през копривата кара на босо.
Вътре в мене човекът на думите ми е бесен,
че не зная какво да направя още,
и ми казва да изляза и да клекна до песа,
и на уличния пес бълхите да пощя.
И ми казва на черния кос да дам вечеря,
а на черния кос менюто е ясно –
трохи от стихотворение, писано вчера,
и трохи от звезди, нападали в храста.
ПРЕЗ ЛЯТОТО
Тука някога и през лятото спяхме с юргани-
в Балкана сутрин е за пуловер.
Спяхме ли? Никога… Летяхме пияни
и сънищата не можеха да ни намерят.
Вятърът сутрин в Балкана е остър –
даже през лятото ще те прониже.
Спяхме ли? Никога… Студувахме, Господи,
и се завивахме с момичешки ризи.
Беше студено през цялото лято –
ледено, сънно, безсънно и врящо.
Спяхме ли? Никога… Ходехме до Луната,
за да ѝ кажем, че сме пораснали.
И се завивахме с цветни юргани –
незрими и плюшени, червени и сини,
и обикаляхме света, и тука останахме,
завити с поляни, с облаци и градини.
Време да поспим, малко да се отпуснем –
два-три часа поне или няколко века.
Сутрин вятърът духа, сякаш Второ пришествие
ще настъпи – за съдене на човека.
И е време да станем и да видим реката
и скалите, от които вятърът скача.
Тука и през лятото си търсим душата
и ако не я намерим, пием и плачем.
Тука и през лятото, и през всички сезони
духа вятърът и ни отнася.
Мен специално ме е качил на коня
и треперя от студ, и е прекрасно.
ПРИЗНАНИЯ
Съсипах живота на много жени, и то яко –
държах им сърцата и ги разбих –
боров въздух, отрова и птиче мляко
в класически, в бял и във всякакъв стих.
Съсипах живота на баба, на майка и леля
и на още светли и тъмни жени.
Пушех, пиех, съединявах се и се разделях,
пишех глупости и понякога - красоти.
Съсипах живота на жена си, на Мария и Мила
и живота на целия ни женски род.
Глупости, още глупости, безсилие и сила,
и абсолютно неописуем красив живот.
Съсипах живота на книгите си и на душата
и добре че си ти, добре че си ти…
Ако тръгна сега, може и да стигна мъглата,
която все по-бързо по баира пълзи.
ПУЛОВЕР
Ела тука… Седни… Изплети ми пуловер –
от паяжина, от кукувича прежда, от струйки олово,
от скреж и от дъжд, от ръжда и от слънце.
Ела тука… Седни… Дай ми да те прегърна.
Дай да целуна пръстите ти, шията и очите
и не спирай да плетеш – заплитай ми дните,
заплитай ми думите, нощите и съдбата.
Ела тука… Седни – да ми се успокои душата.
И не спирай да плетеш – плети и разбридай,
студено ми е, горещо ми е, умирам и не умирам,
обичам те, лъжа те и без тебе не мога.
Ела тука… Седни, изплети ми пуловер.
Ела тука, седни – есента се показва,
едно жълто листо по прозореца лази,
още малко, още малко и нишката ще се скъса…
А са ти хубави пръстите, хубави пръстите.
ПЪРВА СМОКИНЯ
Капна смокиня – първата зряла,
и веднага край нея – две-три мухи.
Снощи в небето беше изгряла,
а сега – в дългите сухи треви.
Първа смокиня – животът е сладък,
какво че наоколо има мухи?
После и втора смокиня пада
в дългите сухи вечерни треви.
ЧОВЕКЪТ НА ДУМИТЕ
Изтъняват ми нервите, стават прозрачни
и се вижда през тях как кръвта ми изстива –
вътре в мене човекът на думите е уплашен,
както се плаши ръка от коприва.
Изтъняват ми нервите – много тъжно и лошо,
и се вижда отвсякъде, че вися на косъм.
Вътре в мене човекът на думите е уплашен
и през копривата кара на босо.
Вътре в мене човекът на думите ми е бесен,
че не зная какво да направя още,
и ми казва да изляза и да клекна до песа,
и на уличния пес бълхите да пощя.
И ми казва на черния кос да дам вечеря,
а на черния кос менюто е ясно –
трохи от стихотворение, писано вчера,
и трохи от звезди, нападали в храста.
УТРИНЕН ВЕТРЕЦ
Благословен и вечен утринен ветрец,
обичам те с душата си и с кожата –
полюшнат като пухче от врабец
и като пламъче на свещ набожен.
Прохладен, лек и живототворящ,
ти правиш чудеса и ме омайваш.
Гладиш реката и в листо на храст
заспиваш и до сутринта оставаш.
Стъпваш на пръсти в моята коса,
в тревата се занасяш с пеперуди
и ми е радостно, че в твоята страна
потта над устните ми става по-красива.
И ми е радостно, че в климата ти мек
умерено, спокойно и любовно
порастват заедно и стръкче, и човек,
и се опитват всичко да запомнят.
Ветрец, ветрец – ти, утринно момче,
ти, сине мой и мой баща извечен,
денят е дълъг, времето тече
и слънцето започва да напича.
ПЕТЕЛ
Толкова рядко виждам петел,
още по-малко – шарен.
А този, форма на слънце приел,
свети и на двора изгаря.
Дворът е малък, петелът – голям.
Голямо е слънцето в небесата.
И едно перце шарено няма да дам
на никого, освен на Луната.
ДЮЛИ ПРЕЗ ЛЯТОТО
Дюлята имаше много цвят –
сега има много дюлки.
Грее ги слънцето и те пламтят –
майчице, колко са хубави!
Като момичета, които сега
зреят, но са още стипчиви,
дюлките лекичко кимат с глава
на всеки, който ги види.
И като слънчеви същества
сбират и захар, и копнеж, и надежди.
И пълни с любов, през есента
пред очите ни ще се свеждат.
И вече ще бъдат красиви слънца –
малките дюли ще станат големи.
Една по една, една по една
ще ги късам и ще ги взема.
Ще ги сложа на масата и ще седя,
ще ги гледам и ще преглъщам.
Една по една, една по една –
ще ми напълнят къщата.
ЕДНО И СЪЩО УТРО
Едно и също утро – всеки път –
с треви и кос, и космос, и череши,
с петльово кукуригане и черен път,
по който стадото с кози вървеше.
Едно и също утро – всеки път –
с ветрец, от който кожата се свива,
с вишни и шипки, алени до кръв,
и с паяжини, леки и красиви.
Едно и също утро – всеки път –
с говор на хора – дрезгав и накъсан,
с коли, които тръгват и дрънчат,
и заминават, и пристигат късно.
Едно и също утро – всеки път –
с врабци и гълъби, с орли и врани
и със съдби, които се топят
като далечен сняг в Балкана.
Едно и също утро – всеки път –
неназовима, фина необятност
с реки, които някъде текат
и винаги минават през душата.
Едно и също утро – всеки път
и всеки ден – завинаги, навеки
аз чакам бавно да се появят
и плод, и сняг, и един куп щурчета.
НА ПЪТЯ
Вчера ги нямаше, а днеска са тук –
две змии, премазани на асфалта.
Страх ме е от змии и техният съскащ звук
и сега за гърлото ме е хванал.
Пълзящите същества ме плашат, а ето ги, че лежат
и от кожите им е останала само пихтия –
две змии отровни насред самия път
и край тях аз трябва да мина.
Трябва да мина покрай тях и да ме простят
всички пълзящи земни създания,
но ме е страх от змиите и от самата смърт –
страх ме е и си признавам.
Страх ме е от ухапването на нисък човек,
страх ме е от невидимите му отровни зъби…
Две премазани змии в летния пек
и път, който край село се губи.
Простете ми, пилета, гълъби и сърни,
простете ми, риби и облаци, и соколи,
но пътят е път и трябва да се върви
покрай змиите, после – само нагоре.
ОТ КАКВО НАЙ-МНОГО МЕ Е СТРАХ
От какво най-много ме е страх, от какво?
Не ме е страх, че ще изчезна, без да оставя чертица –
страх ме е, че нощем те сънувам само с едно око
и само с едно сърце те обичам.
Страх ме е, че нощем с другото си око спя
и се отнасям, и изчезвам, и сякаш ме няма.
И ме е страх, че моето второ сърце не посмя
да ти каже, че е твое сърце в любовта ни голяма.
Страх ме е, че сега – съвсем, съвсем побелял,
проумявам, че нищо, нищо не е реално.
Не ме е страх от любовта ти, страх ме е, че съм живял
сънено, полусънено и безкрайно.
Страх ме е, че никога няма да стигна докрай
и няма да напиша онова стихотворение,
в което дворът на къщата е нашият рай –
неразделен и реален за тебе и мене.
И ме е страх, че вече не виждам добре –
даже сънищата си ги виждам размито.
Страх ме е, че ми остана само едно сърце,
а другото сърце край реката скита.
В НЕДЕЛЯ
В неделя работят само козите
и техните малки млекоцентрали.
Над козите слънцето ще изплези езика си
и гърбовете им ще запали.
От слънцето козето мляко ще кипне
и маранята над селото ще стане бяла.
В неделя старците ракия си сипват
и пийват, и се забравят.
В неделя работят и къпините черни –
за своята сладост работят къпините
и се пъчат, и искат да ги намериш,
и ще се пръснат, ако ги подминеш.
Къпините имат обаятелни свойства –
хем са захарни, хем леко нагарчат.
В неделя работят и джанките и спокойно
се търкулват в тревата като хвърлени зарчета.
В неделя работят и чаплите, и рибите,
и лястовиците, които си стягат багажа.
В неделя и мъртвите ни бащи излизат
от земята – за по една цигара.
В неделя и майките ни си идват по къщите –
колкото да преметат двора.
В неделя на гробищата догарят свещи
като живота – от горе до долу.
В неделя работят и нищите духом,
и бедните, и мравките, и скакалците,
работи и вятърът и разнася слухове
и клюки за козаря и за жените.
В неделя само Господ почива – блазе му…
Представям си го как спи и похърква,
и си представям как се люшва въжето
и как звъни камбаната на нашата църква.
ЖЕГА
В жегата, в следобеда, за около час
дремя измъчено, на пресекулки.
Не е поетично, но отвън капе мас
от слънцето, което прежуря.
В жегата дрямката не дава покой,
напротив – изтерзава те още.
Не е поетично, но приличат на лой
паяжините по сухите храсти.
Не е поетично, но потънала в пот,
сянката на дървото се свива.
А аз дремя и сънувам парчета живот,
будя се и пак заспивам.
И е жега – нещо като огнен потоп,
и сънят ми ще стане пепел.
Не е поетично, но животът е гроб,
само да не чуе сърцето.
Да не чуе сърцето – този малък човек,
трябва през пожарите да премине.
А аз дишам от сега чак до другия век –
като някакъв страж безименен.
И се будя понякога, и записвам слова,
които помни душата.
Не е поетично, но капе потта
и кръвта от слънцето също капе.
ПОРТРЕТ
Кой боядиса косата ми с вар,
сякаш съм ябълкова фиданка,
сякаш съм последният селски млекар,
изпръскал с мляко своята сянка?
Кой боядиса ръцете ми с вар,
сякаш ръцете ми са бяла хартия,
сякаш съм последният библиотекар,
който по паяжина между книгите слиза?
И кой боядиса нозете ми с вар,
сякаш съм щъркел, нагазил в небето,
сякаш съм две кокичета и един много стар
стих, който понякога свети?
МНОГО ИСКАМ ДА ВИДЯ
Много искам да видя как се връща вечер
на дядо Дачо кравата.
Дядо Дачо е пийнал ракия и вече
е готов да издои и луната, която изгрява.
Много искам да видя и кравите на другите хора
как се прибират по къщите.
Освен луната, има и звезди в простора
и те могат да се издоят също.
Много искам да видя и говедаря с ботушите.
Не съм сигурен, че говедарят беше с ботуши,
но искам да видя как върви и ушите му слушат
и звънците на кравите, и душите им.
Много искам да видя и кучето, което се мотае последно –
на края на стадото трябва да има куче.
Искам да видя и как дядо Дачо на кревата ще седне
и преди да заспи, цигара ще пуши.
Дядо Дачо е издоил и кравата, и луната,
изпил си е ракията и сега пуши цигара.
Кравето мляко е най-полезното тук, на земята,
а на небето лунното е пълно със здраве.
Много искам дядо Дачо да заспи и да се облизва,
и за другите хора с кравите искам същото.
Много искам да е вечер и стадото да влиза
с маршова стъпка в селото и в къщите.
ДИВ ГЪЛЪБ
На върха на тополата суха
див гълъб сега стои.
Под него реката подскача и гука,
над него – слънце блести.
Дивият гълъб е хубав и силен,
влюбен е и си личи.
В небето облаче бяло премина,
без да остави следи.
На дивия гълъб му викат гривек –
какво име, каква красота…
Влюбен е той и разперва грива
от влюбени мъжки пера.
И гука гривекът, гука и гука,
перчи се и не го е страх.
Такъв го видях на тополата суха
и после не го видях.
Беше литнал и беше отишъл в небето,
от висока любов окрилен.
На върха на тополата свети перцето му
и ще свети през целия ден.
БАЛАДА ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО
Да се завърнеш в бащината къща –
как само го е казал Дебелянов.
Прибрахме се, а бяхме се разпръснали..
Аз се прибрах, за да ловя в реката мряна.
Е, нямам въдица и никакъв ме няма
в ловенето на спомени и риби.
И нямам сили като Дебелянов
да ида на война – да ме убият.
Да се завърнеш в бащината къща –
при стиховете си и при реката.
Прибрахме се, макар и много късно,
при символизма тъжен на душата.
За Дебелянов майката е всичко,
за мене – също, просто отбелязвам,
но ме е срам, и става неприлично,
че споменавам майка си и мряната.
Тук приликите са съвсем условни –
къде е подпоручикът, къде сме ние?
Да се завърнеш и да бъдеш спомен,
и да заминеш, за да те убият.
Да се завърнеш в бащината къща –
това е то – кръгът се е затворил.
Край мен реката свети като лъсната
и мрените летят в простора.
УЗРЯВАНЕ НА КРУШИТЕ
Всеки ден пипам крушите – дали са узрели –
още не са, още не са.
И врабците тука в чудо са се видели –
птичета гладни, немирни деца.
И аз съм тука – преглъщам и чакам –
бавно зреят крушите и не узряват те.
Врабците са си врабци, а човекът е лаком
и желанието за сладост расте.
И желанието за плод, ама само за тебе,
изпълва устата със слюнка сега.
И не мислиш, че крушата също си има семе
и че семката има душа.
Мислиш само да късаш, да късаш, да късаш…
Ами врабците, ами вятърът, ами тази оса?
Всички същества трябва крушите да опитат,
а те са зелени и зрели не са.
Всички същества имат право на сладост
и на круши, които в небето висят.
Най-накрая, най-накрая една круша пада
и осите ѝ се лепят.
И врабците, и вятърът, и моя милост
тичаме към нея с премаляла уста.
Паднала е крушата и е много красива,
но кой да ти мисли сега за това?
ДВЕТЕ МАРИИ
Богородица не си е тръгнала днес – заспала е само
и ангелите са я отнесли на небето, както си спи.
Ами моята майчица? И тебе ли, мамо,
някой те отнесе в облаците и с тебе лети?
Едва ли. Ти, майчице моя, се боеше от самолети –
пешеходна жена беше ти, земна жена.
Богородица е друга работа, защото момчето ѝ
вършеше чудеса, а аз върша бели.
Най-смирено се моля да ми бъде простено,
че сравнявам двете жени, а не бива така…
Но какво да направя – Мариите са рождения –
раждат Господ, после раждат деца.
Най-смирено се моля и да не бъда съден,
че съм сложил майка си на самото небе.
Но щом за Богородица смъртта като сън е,
нека е така и на майка ми за доброто сърце.
И се моля и сега, и завинаги двете Марии
да са спокойни и да се чувстват добре.
Майка ми, ако може, следобед малко да си почива,
а вечер нека на Богородица елек да плете.
А Богородица – Богородица нека се носи
и ангелите да люлеят нейния сън.
Аз ходих на църква и сега храня коса,
който най-набожно кацна в двора отвън.
МОГА ДА НАПРАВЯ ВСИЧКО ЗА ТЕБ
Мога да направя всичко за теб –
като израз – нищо особено, много познато…
Но аз мога веднага с устни от сладолед
да те целувам и да те стопля през лятото.
Мога да направя от прасковите слънца,
от джанките – звезди, от крушите – съзвездия,
мога да се опитам и да опържа яйца
само за да ги гледаме с тебе.
В чинията ти мога да нарежа домат
и домата въобще да го няма тука.
От сенките мога да ти омеся хляб
и той от слънцето да е по-хубав.
Мога да ти нарисувам малка овца
и голяма такава, и стадо от риби.
И мога навръх света да те заведа
и оттам облаците и рибите да видиш.
Мога да ти купя тениска и колие,
и рокля, и гуменки, и скъпи обувки
и мога да измисля стихотворение за небе,
написано само със сини букви.
Мога да те заведа до езеро и водопад,
до река, до рекичка и до първата капка…
До първата капка, а после назад –
като израз нищо особено, но необятно.
Всичко мога да направя за теб –
до сърцето ти, до слънцето и луната
да ходя и да си идвам и с устни от сладолед
да те целувам през цялото лято.
ПОНЕДЕЛНИК
Отивам за вестници – купувам си няколко,
купувам и маслини, и кисело мляко.
Хлябът идва към девет, не е най-ранобуден,
но го карат от града – опакован и хубав.
Хубав, в смисъл на изглед и найлонова визия –
става и за попара, и за челюстно гризане.
Спират леки коли и бачкатори слизат –
с оксиженни очи и несресани гриви.
И помаци, и цигани, и коренни жители
пият бири и кафета и си връщат душите…
Понеделник е сложен – ден с объркани свойства,
ден за трудови подвизи след неделни запои,
ден за ново начало, махмурлук и копнения –
понеделник е ежеседмично земетресение.
Понеделник е начало, кръговрат на живота,
след ранната бира човекът е потен,
след кафето за малко на човек му просветва
и над селото още по-ярко се синее небето.
Аз присядам на пейка, едно куче ме лае –
не обича то вестници и не иска да знае
нито кой е застрелян, нито кой е разлюбен…
Понеделник е куче, като мене изгубено.
Аз ще идвам отново – карат хляба към девет…
Понеделник е. До неделя пак сме двамата с тебе –
само двамата с тебе, черен кос ненаситен,
пиле мое, изкълвало и трохите, и дните.
КАТО ИЗГРЕЕ СЛЪНЦЕТО
Като изгрее слънцето, и в стаята се вижда трепкане –
човек се чуди дали телевизорът не мига.
Потрепват сенки някакви като стрелички от небето –
трептят, трептят и в пода се разбиват.
Като изгрее слънцето, стъклата на прозорците са други
и отразяват, и поглъщат, и видоизменят.
А тези кратки сенки в стаята са птиците събудени,
които си летят из въздуха като видения.
Реални птици, а са станали видения на слънцето,
видения на сенките, които са отсъствие на слънце.
Реални птици – кос, врабче, гугутка и кадънка,
и нереални мигове, които няма да се върнат.
Като изгрее слънцето, и светлината се успокоява,
нещата се наместват в обичайните си форми,
петелът бавно стъпва на дувара и запява,
и се надява, че кокошките и хората като певец ще го запомнят.
Магарето мечтае да е кон, конят мечтае да е щъркел
и да лети, и да избяга най-накрая от каруцата.
Мечтае котката паничката ѝ с мляко да е пълна,
а мишката мечтае котката да се удари и да куца.
Мечтая печката да има още въглени и огън в нея
и да направи яденето и чорбата преди обед.
А аз мечтая да опиша слънцето как сутрин грее
и да опиша сенките на птиците, но някак си не мога.
Не ми е писано да пиша толкова дълбоко и красиво,
нито да хващам сенките на думите и техните нюанси.
Но не е лошо да внимавам да не се успивам
и всеки ден с петела още в тъмното да ставам.
СУТРИН
Крайселски път – гората е над пътя,
през клоните прокапва светлина.
Вървя и ме е страх да не настъпя
каквото е забравила нощта.
ИСТИНАТА ЗА ЕДНА СЕЛСКА ВЕЧЕР
Свечерява се и мирише на печени чушки,
на ракия и на чесън с оцет.
Еква песен, но не тъжна, хайдушка,
а протяжен и мазен кючек.
Няма нищо – свечерява се лекичко…
Изгоряхме, няма нищо – ще завали.
Свечерява се и над българската генетика.
Боли ли? Няма нищо – ще преболи.
Тук, на село, свечерява и меко, и хубаво,
постепенно, със закачки и смях.
На луната дайрето над главите ни плува
и ръси над селото прах.
Още някоя, още някоя и друга година
и съвсем, съвсем ще се свечери.
От кючеците ще опадат неузрели къпините,
от небето ще падат звезди.
Няма нищо – свечерява се, лека прохлада,
много важно, че ни няма въобще.
А на пъпа на селото, насред площада
бурен над кръвта ни расте.
Няма нищо – свечерява се, ще се оправим,
който иска, да затвори очи.
Аз ще гледам на дядо Дачо за кравата –
тя се връщаше някога, щом свечери.
ЯВОРОВ И ГРАДУШКАТА
Каквото е имало да се каже за градушката,
Яворов го е казал.
Натежало е небето и ще се счупи,
и душите ни ще премаже.
Гръм и тътен – засега тътенът е далечен,
но приближава.
Яворов е описал мъката на човека,
който повече нищо няма.
Яворов е велик – убийствен и виртуозен,
и това е ясно.
Гръм и трясък.. Градушката е безбожница,
в село токът угасна.
Угасна токът и гръмотевици хъркат
с червени гръкляни.
Падат копия и стрели и над църквата
се завихрят и прах, и пяна.
Почва дъжд, почва лед, почва Яворов –
в своята отчаяна сила.
Почва краят на целия свят…
По небето конете цвилят –
цвилят черни коне и вали, и вали,
и копитата мачкат облаци.
Яворов е описал как сърцето боли,
и как после е мъртвешки спокойно.
Аз не зная защо се залъгвам с това
и къде се бутам в градушката…
Яворов е изплакал всички слова –
трябва само да слушаме.
В КРАЯ НА ЛЯТОТО
Опитвам се да преброя тревичките –
не става, сливат ми се в жълто.
След лятото – с нехайно безразличие,
денят започва да се стъмва бързо.
С каквито думи и да съм се мъчил
да го опиша това странно време,
достигах винаги до плитчините
на мисълта си – искрена, но дребна.
С каквито думи да съм се опитвал
да хвана лятото за ризата от злато,
най-много хващах дръжката на тиквата
и да си поговоря с нея кляках.
С каквито пръсти да съм се протягал
към ябълки и сливи, и метафори,
ръката ми увисваше в пространството
и лятото отиваше нататък.
Лятото винаги след есента се влачеше –
не искаше да бъде изоставено.
Любовниците пият с една чаша,
но винаги различно са пияни.
Любовниците, както и сезоните,
са невъзможни същества, неописуеми.
Листата на черешката са голи
и есента ги кани да танцуват.
Това, последното, е много захарно –
аз виждам друго и съм сигурен,
че лятото и есента заспаха заедно,
но нашият петел ще ги събуди.
КЪСНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Не ти се нарадвах, както трябва, докато беше бременна –
нямах умствени сили да не бъда глупак.
Не си спомням почти нищо, но помня гребена,
с който сресах косите ти след един мокър сняг.
И косите ти станаха черни, бели и хубави,
и помислих, че жена ми е странен снежен човек.
Не ти се нарадвах, както трябва, а сега ми се струва,
че си раждала всеки ден, всеки ден – век след век.
НЕДЕЛЯ
Пържен лук, дървен пушек и сухи треви,
моторетки, махмурлуци, закъсняла камбана.
И ето я неделята, която на зиг-заг върви
и се опитва на крака да остане.
Шест дни работа – ако има къде,
а на седмия ден си изпиваш парите.
Кукуригане, блеене и тичане след прасе,
и общоселско пощене на бълхите.
Шест дни пазаруване на надежди и хляб,
шест дни разнасяне на фусти и клюки,
а в неделя – кафенце, телевизия и креват,
до кревата – гумени чехли събути.
Неделя на босо, на кухо и на парче –
селска неделя с малко сутрин и вечер.
Неделя на умореното ми от пружинки сърце,
неделя на стихотворенията и на гювеча.
Аз обичам гювеча – на тава и със сос,
и в неделя философствам с него по обед.
На устата ми – рими, а на рамото – кос –
без черния кос и в неделя не може.
ПЪРВИ СЕПТЕМВРИ
Съхнат боровете по Балкана и туите в двора на църквата,
съхнат малките и големи илюзии и локвите жабешки.
Съхнат любовите – и първата, и втората, и последната,
съхнат страниците на сълзливите книги, от майка оставени.
Съхнат виртуално на баща ми изпраните потници,
съхне потта по челото на облака, който се мръщи,
съхне камъкът, от банския на момчето намокрен,
и съхне коремът на момичето, което по гръб се обръща.
Съхне синджирът на кучето и от мъка го хваща ръждата,
съхнат думите, мълчанието и дългите изречения,
съхнат косите на смокинята, на крушата и на метлата,
която накрая ще помете и мене.
Съхнат спомените и очите, и скритите наши тайни,
съхнат капките водни, ракиени и блажни,
съхнат гредите на къщите и сенките по стаите
и изсъхна шишенцето с камфор, с който баба ме мажеше.
Съхнат митите улици и немитите съхнат, естествено,
съхне въжето забравено и скърца със зъби,
съхнат парцалите и добрите хора, и всичките вестници,
в които и аз се явявам и съхна по ъглите.
Всичко съхне – реки, океани и ледници в Хималаите,
съхнат бобът в градината и бръшлянът, и здравецът…
Не изсъхна единствено стръкчето, което не скочи във вазата,
а остана да расте на земята замаяно.
Не изсъхна и моята обич към теб – непосилна, начупена, стръмна,
не изсъхна и устата ми – да ти казва каквото си иска –
да ти казва, че още малко, още малко и времето ще се върне
и нашият дълъг и хубав дъжд ще се плисне.
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПИЕ КОНЯК
Приближавам се, приближавам се и сядам до него –
човекът пие коняк – пие си залеза.
Затъпял е от нищото и сега на края на селото
пие и мисли, че луната е лимонова резанка.
Няма зъби, глава и крака – няма нищо,
няма дрехи и шапки, само глътки и гърло.
Той е моят човек – Негово селско излишество,
моят страх и живот, наопаки преобърнат.
Той е моят човек, моят дух и светец, и пияница…
Тук, на края на селото, си седи и си пие коняка.
Приближавам се, приближавам се и минавам оная граница,
след която като счупена чаша идва мракът.
Мракът идва след залеза – по природен закон,
и пияния го водят до вкъщи и го чакат да влезе.
В този случай човекът съм аз и се връщам на кон –
на белия кон на луната, която беше лимонова резанка.
КАКВО СИ МИСЛЯ ТАЗИ СУТРИН
Изобщо не е трудно – трябва просто
да се събуеш бос и да си махнеш ризата,
да седнеш и да галиш котката по косъма
и тя мустаците си да облизва.
Дошло е време да се спреш и да се кротнеш –
движенията вече са излишни.
Прекрасно тъжно е, но косъмът на котката
от галене в една посока става все по-хубав.
Щом само малко, малко се размекнеш
да философстваш, вместо да битуваш,
ще чуеш как и кашля, и се секне
човекът, който всичко изтъргува.
Човекът, който изтъргува всичко,
продава дини, самолети, съвести,
продава сирене, барут… И е отличник
по близане на господарски пръсти.
Човекът, който изтъргува Господа,
в света е мишка, а на село – червей,
макар че в селския разхвърлян космос
на червея да кажеш гък не смееш.
И става все по-мъчно, невъзможно даже
да препарираш своята чувствителност,
да галиш котката по косъма и тя да ти разказва
за котешки любови и събития.
И става невъзможно да не станеш
и да отидеш до оградата край пътя –
оттатък пътя е река… Балканът
те чака във вира – да се окъпеш.