Прелъст и светогорски стихотворения
АТОН
В Света гора не можеш да настъпиш пеперуда
и върху котките да сложиш кръстчета от лайка.
Тук светлината денонощно над маслините се труди,
а под маслините седи и Си играе Божията Майка.
Тя още е дете. И с костенурката за кукли Си говори.
А после къса цветовете на огромен копър.
Светът е изумен, че има десет пръстчета опора,
и затова е объл, удивителен и мокър.
Между морето и върха върви на мравките керванът
и мъкне сол, която в снеговете ще зарови.
На колене е слънцето, а трябва за сърцето да се хване,
за да дочака облака и тънкото му слово.
Случаен пътник съм – сандалите ми лепнат за тревата.
Но обикалям в кръг и стигам до смокиня.
Един кълвач трепти и е от крехко злато,
щом не помръква повече от хиляди години.
Ако разказвам още, ще сгреша на тишината словореда
и малката Мария ще си тръгне, без да ме познае.
По-нисък съм от цвят и вече мравката ме гледа,
както се гледа шипка, клонка или заек.
Не се страхувам да приличам на къртица,
която диша и живее замъглено.
Мария става – тръсва дивите къдрици
и с десет пръстчета докосва цялата вселена.
ВЕЧЕРНИ КОТКИ В МАНАСТИРА ВАТОПЕД
Монахът с котките е като ангел Божи –
оставя ги да му редят косите.
Прилича той на сенчесто подножие,
което спи, без да прелиства дните.
Монахът с котките забравя да вечеря.
Вечерята му е така високо,
че сто опашки движат меки сфери
и разлюляват всичките посоки.
Царицата на котките е тиха и смирена.
Напуска своя дом, но никъде не ходи.
И гледа как преди да се прекръсти кленът
три тъмни сенки иска да отрони.
Царицата на котките нашепва на монаха.
Какво изрича? Няма кой да чуе.
И само паякът си е намерил стряха
и чака вечерта да се събуе.
Монахът с котките ще спре да съществува
до сутринта, която закъснява.
Една камбана по вълните плува,
мяука кратко – след това запява.
ВЯТЪРЪТ НА АТОН
Тук вятърът е с расо... И с тояга...
Седи край пътя – гъби ти предлага.
А те са тихи, бели и смирени –
като отшелник по вечерно време.
Тук вятърът е брат на таралежа,
дошъл пеша при своите копнежи.
И с две шишарки – вместо с два сандала,
пълзи към църквица, сред бора просияла.
Не се е питал още колко пъти
на свраката молитвите ще мъти.
А свраката – разчорлена и бледа,
във пъпа си от сто години гледа.
Тук вятърът чете като послушник.
И думите му в лешника се гушват.
И много малки, и иконописни,
от тъмни думи устните си чистят.
За този вятър има две посоки.
И двете са велики и дълбоки.
В едната мравките със пет трохи вечерят,
а в другата са Божиите сфери.
Той не избира. Нито се замисля.
Потокът пред очите му е бистър.
Намята се със него...И ухае...
И с две пъстърви ще преплува рая.
ГОРАТА НА АТОН
Защото Йосиф дърводелецът отдавна си почива
и само на кълвача тънката тесла проблясва,
денят дъхти на чам.
И като пеперуда въртелива
трепти наоколо и рони
броеницата на храста.
Не е известно още колко дни към този мъх ще гледам
и няма ли сандалът ми във пропастта да скочи.
Тук всяка мисъл
е отслабнала и бледа
и всяко камъче
напомня многоточие.
Тук трябва да вървиш, за да намериш след години таралежа,
а той е толкова голям, че от морето ще се види.
Светът е в себе си...
Разлистен и разнежен,
и затова пилее
жълъди, молитви и стафиди.
Едно магаре крачи и ушите му са сенки.
Магарето иконата на гарваните носи.
Пред пещерата ляга
и в следобедната дрямка
сънува как бодилите
ще станат високосни.
Иконата на гарваните каца на скалата.
Живее там до вечерта и в мрака се разтваря.
Навсякъде е Той –
по-бистър от смолата,
по бял
от звездната ухаеща извара.
След Него вечерта е като ръкописна книга –
дърветата изцеждат своето мастило.
И аз, разбира се,
доникъде не стигам,
защото съм изписал
всичката си сила.
ЗОГРАФСКИ СТИХ
Живея в Зограф... Краснописът ми стига в лозята.
И с вино, по-черно от расо, всяка страница моя намята.
Замонаших стиха си. И му връщам великото чудо –
да живее в пръстта като мравка. И от смърт да я буди.
Подарявам му кръстче от три шипки с разпукани длани.
И се моля на шипките до последния миг да останат.
Замонаших стиха си... И подстригах му белия кичур,
за да може сланата да свети и с дрехи на ангел да скита.
За да може с икона от букви посред нощ да изгрее.
Замонаших стиха си – както гарванът само умее.
И със гарвана двама прекосяваме тъмната църква
и летим между ангели, които ще светят тепърва.
И се кръстим с крило и с пръсти, внезапно отнети...
Замонаших стиха си, но му връщам дълбоко небето.
Господ има уши... И вселени, с които да чуе
как след малко на буквите хорът ще прелее и докрай ще нахлуе.
Как последната буква ще запали очите на свещи
и ще тръгне с монасите, които в пещерите се местят.
По-нататък не знам... По-нататък стихът ми се свършва.
И прилича на прилеп, който вика пред лицето на бързей.
И прилича на песен – апокрифна и дива, и медна...
Замонаших стиха си... И му казах да мълчи до последно.
МОИТЕ СВЕТОГОРСКИ ДУМИ
С парченце от расо – в началото... Някъде –
душата се криеше в коленичили макове.
И колкото пъти манастирът да викаше,
една дива гугутка спеше с дни в трепетликите.
Беше свят от знамения... Непоникнали, рошави...
И мъжете събираха сълзите си в кошници.
И ги пускаха дълго да преплуват поляната
и на другия край на света да останат.
Беше толкова много да не чувам с ушите си,
че край мен необятно запяха мушиците.
А на края на нотите бяха спуснали паяче –
да преде тишината, от която избягах.
И сега съм свободен и спасен от игумени –
рецитирам молитви, сред тревите изгубен,
и се спускам с езически буболечки в копривата,
и си мия копитата, и се радвам на гривата.
Слабосилен съм, Господи – от брашно съм направен.
Над главата си имам ореол от кравай...
И трошиците, дето роня с пръсти от вятър,
са великите мои страхове за земята.
Слабосилен съм, Господи, да Те пиша в тефтерите
и с евангелски букви светлина да намеря.
Слабосилен съм даже да Ти вържа магарето
и да гледам къпината, дето още изгаря.
Имам няколко часа и дванайсет минути.
Всички мои копита са със папрат обути.
И аз тръгвам, защото много стръмно ми стана,
а ще трябва за пътя един вълк да поканя.
МОЛИТВА
Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.
Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,
спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака
и завържи сандала на мекото лисиче –
да може до премала по Твоя гръб да тича.
Иди където диша пресипнало потокът
и научи да пише ръката на жабока.
Седни една минута – да чуеш как говори
прозрачната кошута на падналия орех.
Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,
дай на вълка да диша тъгата си предишна.
На агнето венчето сложи върху рогцата
и остави сърцето да ходи по водата.
Ти можеш да посееш върху небето жито,
да спреш на суховея кафявите копита.
Да нарисуваш къща и в къщата да идеш
с пет залъка насъщни и две велики риби.
Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,
да позволиш в неделя кокошката да мъти.
Да събереш яйцата от всичките години,
а после при децата да седнеш да починеш.
Ако това направиш, аз ще си спра езика,
защото мойта слава е да остана никой.
Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –
да мога да я гледам, когато Си заминеш.
МРАВУНЯК В АТОН
Мравунякът – от църква по-голям,
върви пеша
със дрехи на поклонник.
Навсякъде е...
И е точно там,
където Бог
за мравките
си спомня.
Когато стигне Бялото море
или ръба на някоя могила,
керванът ще въздъхне... И ще спре.
И пак ще му остане друга сила.
Солена капка или капка пот
са още две от Божиите притчи.
Мравунякът – като свещен кивот –
със клонки от маслини ще се кичи.
Кивотът свети с десет правила.
И мравките заравят десет стръка.
Ще дойде дъжд, ще порасте трева.
Врабчетата завинаги ще щъкат.
Едно магаре ще склони уши –
да чуе как земята се обръща.
Защото Той скръбта ще пресуши
и от тревата ще направи къща.
И може би след петъчната скръб
чак до неделя –
просиял и хулен,
ще крачи Бог.
И крехкият му гръб
наместо кръст –
ще изнесе
мравуняк.
ОЧИТЕ НА БОГА
Те са встрани от пътя – в пропастта...
Зелени са, с мехурчета от жаби.
Изящно е, че в локвите така
самият Господ своя цвят представя.
Те са очи, защото аз съм тук.
И са вода, и са тревисти кръпки.
Огромен славей – див и самоук,
ги отразява и от тях изхвръква.
Една пъстърва с пръсти на светец
заплита миглите им в сянка на маслина.
А после вятър... вятърче... ветрец...
И капчица – до неизбежност синя.
Аз ги следя... И със лице на рис
навеждам плахо своята муцуна.
А камъчета – като бял ориз –
димят на дъното от хиляди години.
Какви очи... И как да си простя,
че слушам скакалеца, който срича?
А той е бебе – рони светлина
и на кафяво ангелче прилича.
Не съм способен на всевиждащ стих,
но съм решен да гледам до последно.
Наведох се и от очите пих,
и дишах дълго, докато изчезна.
Тогава тръгнах и вървя насам.
И със нозе на тъжна костенурка
прекрачвам локвите, в които като в храм
едно листо и досега се гмурка.
СВЕТОГОРСКИ МОТИВ
Да можех своя тих поклон да поднеса на Господ,
аз като старец от Атон бих си мълчал и постил.
Върху маслиново листо не бих молитва писал,
а в просто ръжено тесто бих слушал хляба клисав.
Бих гледал как нощта седи сред църквата дълбока
и как за белите бради небето е посока.
Навярно бих издялал кръст в една килия бедна,
защото моят стих е къс. И трябва да изчезне.
Защото моят глас е ням, аз няма да го пращам
в зеления, разцъфнал храм, който издига храстът.
И никога не бих посмял да търся още думи,
защото Бог ме е създал, преди да ме сънува.
Бих ръкоделствал всеки ден, бих правил броеници.
И като старец осенен бих се усещал никой.
Ако спечеля с много пот едни добри сандали,
ще ида в другия живот – косите му да галя.
И с много прости сетива ще гледам да усетя
как Господ в меката трева до мравчицата свети.
А може би това е дял от по-високо време?
Един кълвач е просиял. И пише вместо мене.