Разкази - Nikolaymilchev

КЪДЕ Е ОНЯ СВЯТ

През последните години няколко пъти сънувам Оня свят. Обикновено го виждам като огромен хотел с непрекъснато движещи се нагоре-надолу асансьори, с неизброими стаи и аз все се лутам и не мога да намеря нито етажа, нито стаята си.

Веднъж видях Оня свят във вид на МОЛ, в който всеки следващ етаж приличаше на хълм, хората го изкачваха и изчезваха – нещо като огромен мравуняк.

Тази нощ пак бях на Оня свят, но този път беше съвсем различно – толкова мило и по домашному. Оня свят тази нощ не беше нито на небето – някъде-някъде в Космоса, нито някъде в бездните, в които би трябвало да има мрак, плач и скърцане със зъби.

Сънувах прабаба си Пена по майчина линия, която живя почти до сто години и последните двайсет беше напълно сляпа. Висока, чиста, красива стара жена с дрехи, в които личеше вкусът и смирението на българката, тази жена ни разпознаваше, като ни пипаше по лицата. Може и да не ми повярвате – бил съм малък и е възможно да греша, но докато ме пипаше по лицето с пръстите си, тя натискаше някакви малки клавишчета и мене ме обземаше радост от това докосване, близост някаква и доверие.

Сънувам прабаба си Пена да лежи на легло в къщата си в Голяма Брестница – в къщата си, от която се виждаха върховете на Вежен и далечината беше неописуема. Тази къща беше на ръба на едни скали, които свършваха с изворите на река Златна Панега и с две-три други села, пръснати в долината. А аз, покачен на една стълба срещу нея в стаята, ѝ разказвам за нейни роднини, които тя не познава. Казвам ѝ, че има правнучка професор и тази бабичка, която никога не е чувала нито за старобългарска литература, нито за старобългарски език, започва да се интересува какво точно представлява – нека го кажем – професията на правнучката.

В това време в съня ми се появява и баба ми Събка и ми обяснява, че майка ѝ никога не е умирала, че винаги е тук и че просто преди години сме престанали да я виждаме.

А аз сега в съня си я видях.

Ами ако Оня свят е около нас и в стаите, в които живеем? Ако нашите мъртви непрекъснато са около нас? Ако ни изпълват със спокойствие? И те, именно те – нашите мъртви, не ни ли помагат да прозрем бъдещето или да си обясним миналото?

Ами ако така наречените духове и ангели са част от нашия род, ако това са нашите презимена и фамилии, ако това е цялата несвършваща любов и несвършващи съмнения?

И накрая само един детайл – въздухът около прабаба ми Пена не миришеше на райски аромати – миришеше на жена, легнала да си почине, изкъпана със слънчева вода и домашен сапун. Сляпата ми прабаба ми миришеше на живот.

БЕЗ ЧАСОВНИК

Днес излязох до магазина без часовник. Като не си вземам часовника, времето изчезва, оставям го в къщата.

Лявата ми ръка е олекнала, почти не я чувствам.

Не знам колко грама тежи часовникът, но това, че не си чувствам ръката без него, означава, че времето тежи. Не говоря за годините и старостта, не говоря за грохването и смазването – говоря за тези грамове на часовника, които балансират, които уравновесяват.

Докато отивам до магазина и пазарувам, времето се накъсва на кадри. Преминавам от един кадър в друг и самият факт, че няма как да погледна към лявата си ръка и да видя колко е часът, ме прави лек като перце. Студът преминава през мен, без да ме смразява.

Като нямаш часовник, всичко е набързо, крадешком. Измъкнал си се от някакъв невидим затвор и се радваш, че макар и за малко можеш да бъдеш друг. Това – с оставянето на часовника, е голям номер. Другите хора имат часовници и са във времето, ти – не.

Като се връщам в къщата, часовникът е там, където съм го оставил – на перваза на прозореца. Гледам го само отдалече и ми се струва като някакъв кръгъл отвор, в който е изчезнало това, което е било преди мен и което ще изчезне после. Ако има машина на времето, ето я тая машина.

Какво помни, какво знае, къде отива и как така кълца-кълца пространството, отделя го, съединява го, върти го в кръг.

Остарях да си нося часовника, да го гледам по сто пъти на ден и сто пъти през нощта. Уморих се да ме дърпа този мой часовник напред и аз все да искам и да не мога да го изпреваря.

И се сещам за една войнишка снимка на баща ми. Той и още един негов набор са се снимали с часовници. Вдигнали са си левия ръкав на куртките, да им се виждат часовниците. Искат да кажат от снимката: „Вижте ни колко сме важни, имаме часовници“.

А знам от баща ми, че часовниците не са били техни, дадени са им назаем само за снимката.

Каква радост и гордост е било да си гледаш времето на ръката.

И колко ми се иска утре пак да изляза без часовник, да подмина магазина, да мина по моста над реката и да тръгна по пътя на изгубеното време без часовник.

СТРУННАТА ТЕОРИЯ, ЛИЧНИТЕ ВИБРАЦИИ И ТАКА НАТАТЪК

Все по-често посягам към книги за Космоса и Вселената (Космосът и Вселената може да са едно и също нещо, но на мене ми харесва да ги употребявам заедно. Те го заслужават). Много малко неща разбирам от тези книги и защото съм технически, физично, математично и химично пълен инвалид, лесно ми омръзва и спирам да чета. Мъча се да си запаметя в мозъка, че Вселената е създадена преди четиринайсет милиарда години, че може би големината ѝ се равнява на четиристотин милиарда светлинни години (това последното число въобще не е сигурно дали съм го запомнил добре) и от време на време в разговор споменавам тези работи.
Особено ми е хубаво да гледам реакции на хора, на които им казвам, че козметиката и козметичните салони идват от гръцката дума космос, което значи хармония, ред, украса. Нищо по-приятно няма за постригващия се човек от това, да си мисли, че постригването му е свързано с Вселената и хармонията.
Темата за черните дупки също ми е любима с тая пълна неизвестност, с тая абсолютна гравитация и с този Хоризонт на събитията, след който всичко изчезва.
Не ги разбирам тия работи с Космоса, нито с теориите, но ето тази нощ например усетих синята хладност на Вечерницата и видях брашняната, изпечена и светла кръгла питка на Луната в небето. Лунната питка я видях и преди малко – през деня – преместена и поизбледняла, но си беше там на небето.
Докато се заплесвам да пиша тези космични работи, през пътя преминава шарена котка, която според мене е ходила до реката и се е надявала да си намери нещо за ядене. Зима е, не е студено много, но котката едва ли може да си хване рибе в реката или жаба, или някоя мишка. Сигурен съм обаче, че е ходила до реката, защото докато върви, и се спира, и почва да си отръсква ту предната дясна лапа, ту задната лява лапа, ту с двете си предни лапи си търка муцуната и мустаците. Така се отръсква само котка, която е ходила до река или е минала през локва, но това, последното, не е за предпочитане в случая и го изоставям.
Докато се отръсква котката, аз усещам как въздухът вибрира около нея. Някъде дълбоко в мозъка си усещам подобна вибрация, която ми напомня реотаново пращене – лекичко реотаново пращене. Вибрацията от отръскването на котката преминава през сърцето ми, палва ми кръвта, както се казва, разтреперва ми коленете и пръстите на краката и аз посягам към химикалката, за да запиша тези вибрации и това трептене.
Една от най-новите теории е, че Вселената всъщност – това са вибрации, и че всичко е вибрации и енергия. Мисля, че тази теория се наричаше Струнна теория – вибрации, трептения и струни – това бил Космосът, това сме били ние.
Като влязох в казармата, и още първите дни ми направи впечатление, че панталоните на нашия лейтенант, когато сме в строя и той ни командва, винаги треперят. Гладко избръснат, с луничаво лице, с леко сплескан нос и бледа кожа, този наш лейтенант беше като изпъната струна – трептяща изпъната струна. Това ми се предаде и на мене и по време на цялата казарма, най-вече първата година, аз едва можех да си намеря място. Пред очите ми трепереше всичко – коридорите на казармата, пружината на леглото в спалното помещение, трепереше пружината на автомата ми, трепереха любовните писма, които получавах, трепереше ми сърцето, трепереше ми мъката, че не зная на кой съм свят.
Нямам представа дали Вселената вибрира и е струна, но моят живот беше голямо треперене, голяма вибрация. Понякога трептенето се изливаше в стихове, понякога – в пиене и в пушене, понякога – в челни катастрофи с невъобразимите идиотщини и невъобразимите сладости на дните и нощите.
Спре ли да ти трепери под лъжичката, край – свършено е.
Веднъж една моя колежка в училище – начална учителка, ми сподели подробности от интимния си живот. Ако някой реши да си споделя интимностите, рано или късно стига до мен. Тази учителка ми намекна, че нещо работата с кревата в къщата им не върви. Минават месеци, вика тя, без да му усетя и да му помириша кожата на моя мъж. А някога като се връщаше от учение (нейният мъж беше военен), и дрехите му трепереха – така ме желаеше, че му трепереха дрехите. Шапката му падаше от главата.
Спре ли да ти трепери под лъжичката, спират да ти треперят и дрехите. А спрат ли да ти треперят дрехите, свършено е с любовта. И може би с времето даже. Няма ли треперене, край.
Спокойствието е хубаво, но то е предвестник на Съня, а дали след Съня има трептения, трябва да каже Господ.
Не съм силно религиозен човек, дори ще ви кажа, че докато чета Евангелието, по-скоро се забавлявам, отколкото да се умилявам. Някак си са ми по-насърце атрибутите на религията – иконите, кръстчетата, църковната живопис, църковните писания и разкази. Самата мисъл за Бога, особено за християнския Бог, ми е по-скоро литература и щампа в литературата, отколкото съдба.
Това е така, защото помисля ли си за самата Вселена и за Космоса, разбирам, че не само не съм прашинка, а не съм дори една милиардна част от прашинката, защото тези разстояния и това небе няма как да ми се разкрият. Точно на мене – никога.
Опивам се от мисълта за Космоса и ме е страх, защото си представям как вибрирам от стая в стая, от небе в небе, от измерение в измерение и така нататък, и така нататък.
Аз винаги стигам до „и така нататък“. Вибрирам, вибрирам и току усетя, че вече съм и така нататък. Защото като се скъса веднъж струната на китарата, и музиката спира поне за малко. Е това съм аз – музика, която спира за малко, и скъсана струна.
Като написах, че съм музика, която спира за малко, разбрах колко е смешно това и колко е невярно – никаква спряла за малко музика не мога да бъда. Мога да бъда само пауза, в която има намерение за музика. И намерение за скъсана струна.
Между другото, не е лошо да спомена, че най-добре Струнната теория и Теорията за вибрациите съм ги усещал след пиянска нощ. На сутринта главата ми бръмчи, вибрира и се отнася едновременно във всички посоки на Вселената. И тогава, точно тогава разбирам колко важна е тишината и колко е спасителна тя.

РАЗЛИЧНИ ДУМИ ЗА СНЯГ

Не се спирам и непрекъснато излизам да гледам снега. През пет минути излизам да го гледам. Радвам му се с цялото си същество. Усещам го как вали, как мие въздуха, как слиза в земята. Усещам го по кожата си, по краката си, чорапите ми са мокри, фланелата ми е мокра, косата ми е мокра – мокър съм от сняг и ми е хубаво.

Почвам да гледам жиците. Малко са увиснали надолу. От мокрия сняг е, мисля си. Ами ако се скъсат, ако угасне токът? Миналата година от мокрия сняг жиците се скъсаха и нямаше ток три дена. Но това беше миналата година и аз тогава спях като мечка под завивките и не мислех толкова за снега.

Сега обаче мисля.

Ако има нещо, което може да ме върне в детството, това е снегът. Не знам защо, но тези накъсани снежинки, тези въртящи се на всички страни бели късчета, тези матови иглички, които се стрелкат ту отляво, ту отдясно, тези паяжинки, тези пръснати лоторки, тези оризови зърна, тези захарни кристали, тези топчета от сол, тези видения и проблясъци, тези ритмични спокойствия, тези сияещи звездички, тези прашинки от звезди – само те могат да ме върнат в детството.

А сме нямали много думи за сняг! Северните народи имали много думи за сняг, а ние сме нямали. Имаме и още как…

Имаме една-единствена дума, която е повече от всички други думи за сняг, и тя е детство. Чувате ли? Думата за сняг е детство. Думата за сняг е пазвата на баба. Ако не сте бъркали в пазвите на бабите си с премръзнали от студ ръце, не знаете какво е сняг. Ако не сте топили снежинки с езика си, не знаете какво е сняг. Ако не сте имали висулчица лед на носа, не знаете какво е сняг. Може и да нямаме толкова думи за сняг, но имаме усещане за сняг. И усещане за лято имаме, и за пролет, и за есен.

Сега се радвам на снега – хем му се радвам, хем изтръпвам. Викам си – как е възможно нещо външно по отношение на същността ми, каквото е снегът, да ме променя? Сняг ли съм станал, или само съм побелял?

Борчетата в двора миналата година потънаха в снега. Изчезнаха и ги нямаше. Отидоха в други измерения под снега, в други светове, а после се върнаха, отръскаха се, светеха, после станаха по-тъмнозелени. Белият сняг даде на борчетата тъмнозелен цвят.

На моята коса вече не ѝ личи, че е наваляна от сняг. На моя нос не му личи, че е навалян от сняг. На раменете ми не им личи, че са натежали от сняг. Още малко, и ще стана снежен човек, без да са ме въргаляли в снега деца.

Главата ми винаги е била малка снежна топка. Тялото ми – по-голяма снежна топка. А краката ми – най-голяма снежна топка, която не е помръдвала от двора в село, където и да е ходила по земята.

Сега остава някой да ми даде и една метла и съвсем да се превърна в снежен човек. Макар че във времето на снеговалежа ми е нужна лопата, за да рина снега и да си направя пътека до портата към улицата. При тоя снеговалеж – толкова.

КОЛЕДНИ УМИЛЕНИЯ

Обикновено съм изпълнен с несветли мисли, тъги ме обземат и щъкам нагоре-надолу като хлебарка. Кисело ми е и лицето, киселее ми и времето наоколо.

В такъв ден обаче – точно в такъв ден, с такова местоположение в календара, без да искам, се изпълвам с умиление и благодарност. Очите ми се катерят по мъгливите баири, радвам се на накъсаната и разхвърляна като вълна от овце мъгла, радвам се и на хората, които минават по улицата, и на дрехите им – не че мога да ги различа – така са се омотали в стари палта и шалове, в най-различни анцузи и вълнени чорапи, че ми се сливат. Сливат ми се дрехите на хората, но хората не ми се сливат.

След Дино Вутев – козаря, върви голям палаш с отличителен белег на ухото – нещо като обица. Знам, че палашът е изоставено куче, докарано тук от чуждо село и пуснато на площада, но сега вече е с отличителен пластмасов знак на ухото и върви след козаря.

Да можете да видите само походката на козаря! От кръста нагоре тялото му е неподвижно, а краката му се отварят като дюлгерски метър и почти се плъзгат по дребния сняг. С такава походка е готов и за балкански, и за балканджийски шампионат по ски бягане. А след него е кучето, а след кучето – козите, които осейват белия сняг с черните си барабонки.

Коледна идилия… Нещо като ангели и звезди по небето.

В магазина Грозьо – служител на ВиК – Луковит, диктува на магазинерката номера на ваучера си за храна. Не го носи в момента, но ваучерът му изтичал чак навръх Нова година и той диктува сега неговия номер и за петнайсет лева си купува две наденици и цигари. Сега, като напиша и че е увит в кълчища, ще излезе, че си измислям, но този ВиК служител на име Грозьо е облечен в зелени брезентови дрехи, бая поомачкани, но иначе с цвят на коледна елха и от джоба му наместо гирлянди стърчат кълчища. И това ако не е коледна елха, която свети в магазина за хранителни стоки, не знам кое може да е.

Умилява ми този ваучер за петнайсет лева и тия две наденици и кутията с цигари.

Умилява ми и продавачката, която хем продава, хем едновременно говори с родилния дом в Плевен, където се очаква дъщеря ѝ да роди всеки момент. Хем чака внуче на Коледа, хем записва номер на ваучер за петнайсет лева.

Имам една стара приятелка аз, не е добре в главата жената, по-точно – аз не съм добре в главата, като си мисля така – но винаги, където я видя, ѝ давам пари за кафе и за локумена вафла. Днес ѝ дадох пари за кафе и за две локумени вафли. Тя никога не ми е казвала нищо и лека-полека с времето спирам да ѝ забелязвам мустаците под носа, спирам да ѝ забелязвам разсополивения нос и тя бавно се превръща в безплътно същество, което крие нещо ценно в себе си. Е това нейно неказване на нищо и мълчание ми умилява и взема връх над всичко.

Умиляла ми е коледната украса в центъра на селото. Докарали сме го на мигане на лампички добре. И до светещи топки и шишарки по дърветата също сме го докарали добре. Но кметицата на селото Добринка Въкова има страшен душевен проблем и ми го споделя – споделя ми го точно днес:

-Не е честно, вика, абсолютно, за коледна украса в Торос да дадат пет хиляди лева, а ние тука да се гърчим с двеста лева. Обаче Торос имат спонсори. Ние тука – нанай!

Страшно ми умиляват тия двеста лева. И прощавам на кметицата, дето електронният часовник на Кметството показва с четирийсет минути времето напред, а термометърът – с пет градуса по-топло, отколкото е.

А най-много от всичко ми умилява гарванът, който от време на време прелита като катаджия над селото – бавно, тържествено маха с криле тоя небесен катаджия и оглежда да не би някой да прекали със скоростта на пиене на ракия или с рязане на резачка за дърва.

Един циганин се поряза пиян с резачка за дърва по крака и сега куца из селото и проси пари за бира. В такъв ден порязване по крака с резачка за дърва зараства веднага, ако изпиеш три-четири бири.

И като връх на най-голямото ми умиляване са тия три знаменити жълти круши, останали на върха на крушата в двора на комшийката. Три златни ябълки са те за мене. Трима влъхви във вид на плодове. И три звезди пред очите ми. И знаете ли защо най-много са ми умилели от всичко? – Защото след тях започва дворът на църквата и самата църква.

Най-после и аз да напиша нещо по-сладостно и по-светло. По-светло с тук-таме парцалчета мъгла.

Слагам и снимка – за общо впечатление.

Създайте вълнуващо съдържание, с което да представите Вашия бизнес в най-добрата възможна светлина. По този начин ще спечелите доверието на своите клиенти и ще ги убедите в качествата на продукта или услугата, които предлагате.

ДВАМАТА МИ ПРИЯТЕЛИ

Имал съм двама приятели, които са ми заседнали и в главата, и в сърцето. Там са си и сега и не помръдват. Иначе и двамата са на небето – Иван Динков от Ловеч и Дачо Тодоров от село Гложене, Тетевенско.

По едно и също време ги обичах и им вярвах, без да се замислям за секунда.

Моето приятелство с тия двамата е чудо – и божествено, и градско, и селско. И двамата пиеха и пушеха. Още от ученици. Аз също. С Иван Динков се напивах в Ловеч, с Дачо Тодоров – в Гложене.

Може и да ви се струва непедагогично, но ще кажа, че това, дето се напивахме с тях още като момчета, ми счупи прозорците на душата и на сетивата и ме накара да не мисля, че съм малък, и ме накара да мисля, че съм птица, гълъб, соколче, мравка, гущерче.

Пиенето и пушенето бяха в основата на моето приятелство с тях. Плюс още едно много важно нещо – четяха книги, та се късаха и имаха библиотеки, по два метра високи.

Надявам се, следите последователността в разгръщането на приятелството – пиене, цигари и книги. Можете да си представите какви разговори сме водели, как сме си завирали носовете в редовете и смисъла на написаното и как сме искали и ние да пишем и да сме пияни не само от вино и от ракия, ами и от творчество.

И двамата бяха десет пъти по-големи мъжкари от мене, отдаваше им се да правят с ръцете си всичко, за разлика от моите кекави ръце, биеха се по-хубаво от мене, ловяха риба по-добре от мене и същевременно имаше в тях една страхотна женска чувствителност и милозливост, и фатализъм, и пропадане, и безпомощност.

Били са ми приятели, защото съм обичал и това женското в тях. По-умни от мен бяха, всичко можеха да правят по-добре от мен, но дълбоко в себе си съм ги усещал и като момичета, и като същества, които трябва да пазя и закрилям. Нито съм ги пазил, нито ги закрилях, нито можах да ги опазя, но ги обичах на такова различно и велико ниво, за каквото просто не ми се говори. Не ми се говори, защото не знам какво да кажа.

По едно време в София често ходех да се срещам с писатели и да пием в Централния клуб на офицерите на Цар Освободител. Бях бая отслабнал, с голяма къдрава коса, ама много голяма и къдрава коса, с опулени и изпъкнали жабешки очи, зехтинени, както се изразяваше баба ми, пиех водка, говорех за поезия и кой знае как съм изглеждал – замечтано, отнесено и шантаво, но един бая подпил и подпухнал посетител на заведението веднъж се приближи към мен, погледна ме и най-искрено ме попита:

-Ти да не си гей? Да не си обратен, че изглеждаш и гледаш така?

Пиян идиот, какво да му се сърдиш? Нито съм гей, нито съм обратен. Всичко ми е наредено според естеството на природата, но после доста мислих върху тези нелепи въпроси. Дали съм гей?

Изглежда в природата ми на човек, подвластен на думите, на слабостта, която в края на краищата те излъчват, подвластен на деликатността на думите и най-вече на техните родилни мъки, аз съм носил и нося в душата си и нещо женско. Пак повтарям – подреден съм по правилата на природата, но вероятно именно женското ме е карало да съм приятел с тия двама ангели, които пиеха и пушеха, четяха, издигаха се и падаха и в края на краищата бяха безпомощни като момичета.

Е това са тия двама мои най-добри приятели – Иван Динков от Ловеч и Дачо Тодоров от Гложене. Единият стана инженер и акълът му винаги беше в Космоса. Другият стана доцент – ветеринарен доктор, и акълът му винаги беше в Космоса, та чак до края на Космоса.

И за да е съвсем пълна картинката с приятелството, ще трябва да поставя себе си между тях – аз, най-слабият, да се грижа за тях – най-силните, като за момичета. И да не мога да ги спра, когато решиха да скочат.

ДВА РАЗЛИЧНИ ЧОРАПА

Преди десетина-петнайсет дена получих подарък – чифт чорапи. Шарени, весели, с едни линии по тях, с едни очертания. И най-важното – различни на цвят. Единият чорап – син, другият – зелен, резедавозелен.

На синия чорап – петата и пръстите зелени, а на зеления чорап – пръстите и петата – сини. Шантава работа, размесена работа.

Иначе не съм капризен и нося каквото ми падне, но относно чорапите винаги съм бил по-така. Мразя да ми са усукани, петата да ми е голяма, ластикът да ми прищипва над глезена и да ми оставя линийки от прищипаното. Мислел съм си, че като ме прищипе ластикът на чорапа, и няма да ми се оросява правилно кракът. И общо взето съм носел едноцветни чорапи. А сега имах два различни. Като ги погледнах, единият ми крак, на който бях обул зеления чорап, почна да ми студенее. Другият, синият – нормално топъл. По някое време се погледнах пак – аз обичайно не седя както седи човек, ами лежа и си слагам краката на каквото има пред мен, така че краката ми обикновено са на нивото на очите, и ми се стори, че десният крак ми го няма въобще. Там си е, но понеже чорапът е зелен, и не го чувствам.

Нещо странно става с мен по отношение на цветовете – когато гледам различни цветове по треви и дървета, ми няма нищо, а различните цветове на чорапите се оказва, че ме побъркват.

На младите си години си купих от град Правец шарен пуловер – с различни ромбове и цветове на гърдите. Направо летях с него, фуклевех се и ми беше голяма гордост. Ръкавите обаче бяха в един цвят.

Не мога да си представя, че ще нося плетена шапка например или шапка от плат и лявата ми част на главата ще е черна, а дясната – бяла.

Искам си я симетрията – искам си цветовата симетрия и на главата, и на ръцете, и на краката. Сърцето прави изключение – неговата симетрия е вътрешна и не се вижда. Но нещата, които са ми дадени по два броя, си ги искам в симетрия. Което е едно до друго и едно за друго – трябва да остане така и никакви цветове да не го делят.

Не намеквам и не правя препратки към други цветови разлики. Говоря само за различните чорапи. И за равновесието.

РОДНИНИТЕ НИ В ОКЕАНА

Мине се не мине време, и току науча нещо ново за китовете. Задълбочавам си познанията за тях. Няма по-подходяща дума от „задълбочавам“, отнесена към китовете. А и те са наши роднини, трябва да се сближаваме. И китовете, и ние сме бозайници. Само като си представя колко мляко изпива един кит, докато е малък, и как майка ми ме е отбила мене още на няколко месеца, връзката леко се разхлабва, но иначе е удивително да знаеш, че си роднина с китове.

Преди години научих, че китовете се чували от единия до другия край на океана. Можели да се чуят и да си говорят на хиляди километри. Много се озадачих, защото си представих какви гласове трябва да имат и какви гласни струни, за да се чуват в тия глъбини.

Не съм се питал какво си говорят точно. Възхищаваше ме възможността да се чуват. И то в такива дълбочини.

После разбрах, че китовете около Австралия си уреждали ежегодни конкурси за най-хубава песен. Всички китове пеят и по-малко гласовитите отпадат. Накрая остава един кит с най-хубава песен, признават му, че е най-хубава песен неговата и го пращат да я изпее на други китове – на друго място. Получава се нещо като океанска мелодия на годината, океанско Сан Ремо и Грами.

Представяте ли си, ако беше възможно да се направи плоча или диск или там каквото е най-модерно в областта на музиката и да се запишат тия китови песенни шедьоври, да се сложат в една подводница и да се разнасят от единия до другия край на океана? Щом песни на хора летят в Космоса, защо китови песни да не се реят в океана?

Погледнато честно и отстрани, китовете не са най-красивите същества на света. На мен ми изглеждат като големи камиони цистерни, които пътуват нагоре-надолу и с опашките си направляват движението. Според мен китовете изобщо не са красиви, ами са си едни огромни чували, които от време на време подскачат, въртят се, пльосват стотиците си тонове върху повърхността на океана и вдигат пръски до небето.

Но са наши братовчеди и се чуват от единия до другия край на океана, и пеят… И представяте ли си – понякога се самоубиват, като нарочно се врязват в пясъка на плажовете и умират там.

Това последното – за самоубийството на китовете – като го научих, и не повярвах. Ще ми се да имат по-устойчива психика от тази на братовчедите си хората и да не се самоубиват групово и поединично. Дано да го правят по невнимание, случайно или като гонят някаква плячка и без да искат, излизат на сухото. Така ще ми е по-спокойно – ако знам, че китовете не се самоубиват и депресията не ги тресе така, както тресе мене.

Вчера научих, че едни от най-големите китове не живеели по шейсет-седемдесет години, както се е смятало досега, а почти двойно повече – докъм сто и трийсет и отгоре. Откъдето и да го погледнеш, това си е цяло безсмъртие.

Казаха, че в океаните сигурно имало стотици от тия най-едри китове, които се били родили чак в деветнайсети век. Веднага усетих, че е крайно време да им проумеем езика и да запишем техните спомени – както записваме спомени на столетници и издаваме книги с такива спомени, да вземем да запишем спомените на сто и трийсет годишни китове и да ги четем, и да се дивим.

Предчувствам, че такива китови книги ще са удивителни четива, смайващи и наистина дълбоки. Чак настръхвам, като си го помисля, изтръпвам направо.

Няма начин тези книги да не обиколят света и да не станат любимо четиво на цялото човечество.

Ще остане, разбира се, един-единствен въпрос – защо все пак някога китовете са скочили във водата и са останали там, а ние още сме на брега. Макар че някои от нас – най-смелите, вече скочиха в глъбините завинаги. Отидоха при роднините си – китовете.

БОГОЯВЛЕНИЕ НА СТРЪМНАТА УЛИЦА

На Богоявление небесата се отваряли. И Патриарх Даниил сутринта каза същото.

Гледам небето – тук-таме се е отворило и е ясно, а тук-таме има облаци. Винаги е така с отварянето – и на небето, и на земята, и на някоя врата. Нищо не е отворено докрай.

На днешния ден Господ Исус Христос отишъл да се кръсти в река Йордан от Йоан Кръстител и Бог спуснал върху него гълъб. Дух Божи се явил като гълъб и си починал върху Христос.

Символика е това - гълъбите ходят и по земята, и по небето и е най-естествено те да са Божии пратеници, в случая – и Божие изображение.

Съвсем близо до нас на село има една много стръмна улица. Тя е ту улица, ту река. Дол, който след големи дъждове приижда, тича като луд надолу и разделя селото на две. После пак си е улица – като се успокои и изтече.

На тая улица един мъж всеки ден хвърля кукуруз. Хвърля кукурузени зърна по стръмната улица и те се жълтеят и светят. Кукурузените зърна всеки ден отварят небето. И от небето с пърпорене и фюфюкане слизат десетки гълъби. Почват да кълват кукурузените зърна, разперват си полека крилете, бутат се, клатят се смешно и ядат.

През зимата, както е сега, стръмната улица е доста хлъзгава и докато ядат кукуруз, гълъбите често се плъзват и тръгват надолу. Обаче те имат нокти – не много големи, но все пак – нокти, и лесно се спират.

Ето ви го селския разказ за всекидневното Богоявление, ето ви я река Йордан – стръмната улица, ето ви го мъжа, който хвърля кукуруз – Йоан, и ето ви го Божия дух във вид на десетки гълъби.

Мисля си, че за да се отвори небето, трябва да се отвори и земята – да се отвори и да даде хляб, жито да даде, кукуруз и така да се слее с небето. Небето винаги е високо, колкото е високо житото, колкото е висока царевицата и колкото е висок козарят, който с големите си ботуши е подкарал тая сутрин козите по стръмната улица.

И ако щете ми вярвайте, един гълъб кацна на рамото му. Много ми се иска да беше така. Такива работи стават само в Евангелията. Истината е, че козарят размаха дългия си кривак и гълъбите отлетяха.

Но не всички. Някои продължиха да кълват кукуруз и да си приказват.

ВЪЗХВАЛА НА ЛОШИТЕ НЕЩА

Едва се удържам да не се напия. Времето е само за напиване – студено, замръзнало и разхвърляно.

Представям си колко ще ми е приятно като ми се размъти мозъкът и като ме оближат едни огньове по бузите. Много различно е, когато се напивам. Направо се раждам отново.

Още след първата чаша изтънявам, смалявам се, почти изчезвам и нищо не мисля. Започвам живота си отначало. За първи път се напих на около дванайсет-тринайсет години. И знаете ли какво? – изобщо не ми пукаше, че после повръщах половин ден, че ми трепереха ръцете и краката и цветът на лицето ми беше лимонен. Бях щастлив, че съм изчезнал, че ме е нямало, че съм се забравил.

Напиванията после само ми показваха, че в живота трябва да има паузи, изчезвания, политания – трябва да има в края на краищата репетиции за смъртта.

Пушех и много цигари и се поздравявам за това. Да пушиш, означава да не правиш нищо и едновременно да се увиваш в пашкул от дим и да ти се отнася главата. Хиляди, хиляди цигари съм изпушил и ги виждам като едни малки бели тръбички, телескопчета, през които съм отлетял. Горните фаланги на пръстите на дясната ми ръка бяха станали кехлибарени от пушене и бяха заприличали на кехлибарените зърна от гердана на баба ми Събка. Честно ви казвам, никога нямаше да порасна, ако не пиех и пушех. Наистина нямаше.

По едно време се напивах по два пъти на ден – казвахме му двуразово напиване. Напия се на обяд, спя следобеда, събуждам се привечер и моментално пия, за да се „намотам“ пак. Точно „намотам“ е думата, която най-много ми прилича. „Намотам“ е дума, правена за мен – персонално. Омотавам се, намотавам се – чашка по чашка, цигара по цигара, ден по ден, нощ по нощ. Омотавам се на кълбо, свивам се и спя. Спя и сънищата ми също са омотани и пияни, разхвърляни, несглобяеми сънища, подритнат пъзел. Обаче съм се върнал в началото – при раждането, при обаятелния хаос.

Не ми се мисли изобщо за инфаркта, за орязания ми наполовина корем, не ми се мисли за болници, лекари, за добър пример и здравословен начин на живот. Трезвостта е убийствена в този наш красив свят. Ако ме попитат, ще кажа, че е убийствена.

Много ми е интересно как пият и пушат лицемерите, като постоянно си менят конфигурацията на лицето? Как го правят тоя номер, като устата им е хем уста, хем някакъв друг, угоден за живота орган? Смешно ми е, като си го помисля само. И леко ми се повдига.

След тази моя възхвала на лошите неща ви моля да не споделяте написаното с децата си, с внуците си, с личните си лекари и изповедниците. За изповедниците не знам, там е друга работа, но лекарите пият яко и са големи лицемери по отношение на лошите неща като пиене и пушене.

Преди седмица един много тикан напред лицемер на словото проповядваше по телевизията, че всеки ден трябва да правим по нещо добро. Може да е само едно добро, но да го правим всеки ден.

Направо полудявам, като си помисля, че всеки ден трябва да правя поне по едно добро. Всеки ден да мисля какво точно добро да направя.

Този лицемер на словото няма милост. Толкова високо е вдигнал летвата, че аз, без да му мисля много-много, ще си сипя едно и още едно и така нататък, и така нататък…

ЧЕРНО-БЯЛ СТЕНЕН ЧАСОВНИК

Купих си кръгъл стенен часовник. Часовникът е черен, стрелките – бели. Класика. Размерът му е педя и половина, лек е като перце – това е много важно, и го купих за без пари – шест лева и нещо.

Взех часовника от магазин, голям колкото някогашните обори за крави в текезесето на село. Искам да кажа – внушителен магазин, продълговат и висок много. За такива хангарови магазини се употребява изразът „верига магазини“.

Много е приятно да се разхождаш в такива хангарови магазини, но самият израз „верига магазини“ ми тежи на врата. Ще завърша описанието на този магазин с това, че в него може да се намери всичко – от замразени свински уши, кучешка храна, презервативи и дъвки до гумени ботуши, белина за тоалетни и модерна козметика. Хранителните продукти са отделна работа. И течностите за напиване – също. Изведнъж се сетих и за изразите „млечни продукти“ и „месни продукти“. Съчетаването на думите мляко и месо с думата продукт винаги ме е забавлявало. Но не мога да отрека, че звучи сериозно и вдъхва доверие.

Преди много години баща ми ми подари страхотен за времето си часовник „Сейко“. Не ми каза, че е японски, и аз дълго време мислех, че е кръстен на Сейко Йотов от село Голяма Брестница, Ловешко. Сейко беше много разпространено име в нашия край.

После баща ми ми подари друг часовник – „Ориент“. Географията ми беше бяло петно, обаче знаех, че в Ориента има камили и си представях как седя на камила и гледам часовника си „Ориент“.

И двата часовника – и сейкото, и ориента, баща ми ми ги подари в град Ловеч, където живеехме. През цялото време, докато ги носех, ги използвах главно за фукане, за отличителен белег. За името на часовника „Сейко“ обясних по-горе, но вчера разбрах скрития и дългосрочен смисъл на името „Ориент“.
В градинката между блоковете, където отраснах, където ритахме мач и ядяхме по четвърт питка с два кебапа с лук, сега е израснало ориенталско заведение с палми. Палмите са високи по три метра и са забучени в бъчви.

В магазина, в който продаваха месо и на който викахме „Месото“, сега е разположена покритата част на заведението. Абсолютен Ориент – достоен завършек на момчешкия ми часовник със същото име.

Като учехме за Българското възраждане, непрекъснато се наблягаше на факта, че по време на Възраждането взели да се правят часовникови кули. Над дюкяните на еснафа в центъра на градчетата се построили часовникови кули, защото времето било станало ценно и еснафът трябвало да бърза и да си върши работата по часовник.

Уроците ни внушаваха, че по този начин свършва безвремието и ние почваме да се възраждаме чрез часовниковите кули.

Сега часовниковите кули са исторически забележителности и са характерни най-вече с това, че часовниците им никога не вървят – спрели са някъде в славното ни Възраждане.

Допреди да си купя тоя стенен часовник – черно-белия, евтиния, секундарниците на всичките ми часовници все трепереха. Нали се сещате как треперят секундарници – цък-цък, цък-цък. Все едно тръгват-спират, тръгват-спират. И съм си мислел понякога, че сигурно им треперят пръстите на ръцете и някак си скъпернически отмерват времето, цепят секундата на две, създават ритъм на времето. Докато по-големите две стрелки – на часовете и минутите, са се опънали и не им пука много-много.

Секундарникът на новия ми стенен часовник е от друга порода – той не трепка, ами се плъзга, дяволът му с дявол, и по този начин създава една плавност при отмерването на времето. Тази плавност ме успокоява, дори ме унася на сън, защото не ми напомня непрекъснато, че времето трябва да се пести, да се цени и да му се цепи косъмът.

Много му се радвам на тоя черно-бял стенен часовник, нищо, че струва само шест лева и нещо. Не е някакъв марков, обаче е черно-бял. И секундарникът не трепери.

Това е всичко, което искам сега от времето. Даже ми харесва, че тоя часовник не е цветен и че по него няма изрисувани слънца, звезди, палми, нито има някакви надписи, които да го отличават. Само строгостта на черно-бялото време и въртенето в кръг.

От този голям магазин си купих и половин кило ракия, телчица за триене на съдове, салфетки и една шоколадова вафла. Имаше и топла витрина – боже, какво име – „топла витрина“, имаше и кебапчета, но към тях нямаше нарязан лук. Нямаше и кебапчийски питки и затова не си взех кебапчета.

ЗАЩО НЕПРЕКЪСНАТО ЛЕЖА

Когато съм си у нас, много рядко седя на стол. Почти винаги лежа. Имали сме и имаме различни столове. Имали сме трикраки, ниски до земята столчета (столета), имали сме железни сгъваеми столове, дървени сгъваеми столове, тапицирани и с извити облегалки, кожени – всякакви.

Но аз винаги лежа.

Докато чета, лежа, ако не чета – също. Докато пиша – лежа, когато не пиша – пак.

Свикнал съм още от малък, както гледам в тавана, да виждам различни образи. Образи на зайци с папийонки, на хвърчила, на мъжки глави с каскети отгоре, на български възрожденци, понякога – дори пейзажи. Лежа и си представям как ръката ми се удължава, удължава и аз просто повтарям образите по тавана с пръст, с молив, с четка – само ги запълвам. Видял съм ги на тавана и ги запълвам.

Твърди се, че правостоящият начин на живот ни е помогнал да станем хора, дал ни е предимство. Ако пълзим – виждаме пред носа си. Приведени ли сме – гледаме в пъпа си, а изправени – виждаме хоризонта, което значело, че сме виждали и плячката си, и врага си.

Изправеното стоене се е превърнало в голяма метафора, станало е символ на твърдост, на оцеляване, на характер. Докато лежането най-често се отнася към мързела или към болестта. Този лежи много – значи е мързелив, този се залежа – значи е болен.

Понякога и сънят се представя като нещо не най-добро. Поспаливи сме били, ако спим повече.

Аз обаче обичам да лежа. Вече много години го карах на правостоене – стоях прав, крачех като пергел, ходех от нас до училище и от училище до нас, през лятото се потях, през зимата падах и така нататък. Живеех като правостоящ човек. А винаги съм обичал лежането.

Не мисля, че като лежа, се сливам нито с тревата, нито с пръстта, не мисля, че съм бръмбарче, буболечка, не мисля, че съм гнездо под храстите, не мисля, че съм камъче. Мисля, че най-естественото ми положение е да лежа и да виждам над главата си образи.

Надявам се някой ден освен по тавана, да видя такива и някъде по-високо.

Разглеждал съм много паметници по света и все са изправени паметници. И в една или в друга степен се съревновават с небето. Кули, пирамиди, стели, огромни статуи, факли, богове – все горди и все изправени нагоре.
В Америка видях и паметник на равната, тиха вода. В един голям парк имаше паметник на гладката вода – на свещената хармония, на успокоението, на равновесието, на непотрепването. Трудно ми е да го опиша, но ви го представям като огледало, което е живо.

Наумил съм си това лято да отида при един от бързеите на река Вита и да го погледам как тече. На бързеите водата се засилва и направо тича. Ще го гледам този бързей цял ден. А на другия ден ще отида при някой вир, където нищо не помръдва, ще легна на брега до вира и ще ми е хубаво, че съм до вир, който като мене обича да лежи.

Финалът в този си вид ми изглежда добре – хем лиричен, хем обобщаващ. И най-главното – оправдава моето лежане. Но може да има друга версия и друг финал, друга истина за лежането ми може да има.

Поне няколко пъти в живота си ми се е щяло да легна и да не стана, дето се вика, да изчезна. Чувствал съм се като парцал. Преди около десетина година и учителството, и животът така ме бяха натиснали и исках да се запилея накрай света, че веднъж казах на мои приятели, че съм се записал на курс за оператор на асфалтополагащи машини. Шегувах се, разбира се, но представяте ли си ме мене, покачен върху такава голяма машина, да изсипвам асфалт по пътищата. Или пък да карам валяк, който пълзи и прави от топлия асфалт път. Аз лично не си се представям. Но идеята за асфалта и валяка винаги е била в мен и едновременно ме е удивлявала и плашела. Страшни същества сме ние, хората – искаме пътищата да са прави и валяци да ги омачкват отгоре.

Изглежда си имам и аз един такъв валяк в главата, който непрекъснато ме натиска и ме кара да лежа и да не мърдам.

Ето ви го и този втори, не по-малко вероятен финал. Не ми се ще да е така, но гладкостта, успокоението и равновесието могат и да са вода, а могат и да са трамбован асфалт. Това последното – с асфалта, е по-добре да го няма по света. Ама е невъзможно.

КОЙ ЧУКА ПО ВРАТАТА?

Заключването е сигурност, а напоследък – най-вече начин на живот и голям страх. Говоря за заключването с катинари, със синджири, с ключове, с райбери, с резета. Заключиш ли се, и ти олеква. Като се заключиш, и ти се струва, че си си свършил работата.

В село аз също се заключвам – синджир на портата с катинар, ключове на вратите, тук-таме райбери. Заключвам и вратата към мазето, защото си мисля, че някой дух може да се промъкне оттам.

Обратното на заключването е някой да ти почука на вратата, да те извика през оградата, да ти хвърли камъче – ама малко камъче, по прозореца, да ти звънне и по телефона в края на краищата.

Та заключвам се аз отвсякъде и почвам да ходя нагоре-надолу из стаята на долния етаж на къщата, където по неотменим български закон са съединени в едно кухня, хол и спалня. И живот.

Дюшемето, по което ходя, е безиросано, изциклено, нищо, че един откачен роднина на баща ми го нацапа на времето с нещо бяло, от което няма измиване вече петдесет години. Така уж дюшемето се опазвало от дървояди.

Всичко е заключено и аз ходя насам-натам. И изведнъж – чук-чук-чук… Замръзвам, спирам се, полуизтръпнал отварям вратата – няма никого. Връщам се, пристъпвам – чук-чук-чук… След секунда – чуук-чук.. Дааа- почни извиквам аз и страхът ми се примесва с усещане за нелепост. Няма кой да чука по врата, до която няма как да стигне. Стоя така – неподвижен, и когато след време се поклащам, чувам, че чука дюшемето. Ама чука това чамово дюшеме, все едно някой чука с кокалчето на пръста си по вратата.

Успокоявам се и решавам да пробвам пак. Иска ми се да видя откъде точно чука това дюшеме, да го запомня мястото и да се успокоя. Да, ама чукането изчезва – не мога да го намеря. Търся го, подскачам, натискам чамовите дъски с пета, с пръсти – няма и няма. Минават ден, два, месеци, година, а чукането идва само от време на време. Близо до ореховата маса и абсолютно сигурно – от пода и от дюшемето.

Почвам да си мисля какво ли не. И заключвам вече по два пъти вратата към мазето. Сложихме нов килим – бая дебеличък и поглъщащ шумове, и пак едно и също – чукането идва, когато си иска и се чува, както реши.

Викам си – дали пък не настъпвам по мазола някоя дъска, дали не ѝ стъпвам по сърцето, дали баба ми, майка ми и баща ми не са се спъвали там случайно? Дали точно до ореховата маса не съм си изпуснал детството и то да е изчезнало? Или пък дюшемето не може да се примири с белите петна, с които го загрози нашият роднина?

Мисля си какви ли не неща и ми става весело, че все пак някой почуква в къщата и иска да си поговорим. Той мълчи, а аз мисля – така осъществяваме тези наши разговори.

МНОГО Е ХУБАВО НЯКОЙ ДА ТЕ ИЗВИКА ПО ИМЕ

Прибирам се от магазина, взел съм кори за баница, питка във вид на полумесец – с шарена сол вътре в нея, и минерална вода. Минералната вода е десет кила и ще ми скъса ръката. Тия бутилки с минерална вода стават все по-големи и по-големи – още малко, и ще ни върнат във времената, в които носехме вода от селските чешми. Да си купуваш вода от магазин не е като да си донесеш от чешма, нито купешките кори за баница са ония – печени върху печката, бабини кори, но това е положението. Нито пък питката с шарената сол вътре в нея е оная някогашна бабина питка, прълната отгоре на гьоза на печката и с коричка, която така ти пращи в зъбите, че сякаш чуваш звуците на Рая.

Много обичам, както си вървя, някой зад гърба ми да ми викне името – Николай, Николайчо, Коле, Кати… Каквото му е на устата на викащия името ми.

През годините съм се научил, както съм си с гръб, да усетя дали викането е радостно, уплашено, тъжно или пък любовно. Без още да съм разпознал чий е гласът, знам за какво ме викат. И няма по-сладко нещо от мига, в който се обръщам и виждам кой ме вика.

Тази сутрин обаче се колебаех. Не мога да разбера веднага какъв е гласът.

–Николай, Николай - чувам.

Доста е приглушено викането, идва сякаш откъм земята. Хем е приглушено, хем е леко проточено. И пак:

– Николай, Николаай…

Този път викането сякаш е леко въртеливо, сякаш се оплита във въздуха и вече е много близо до мен – още малко, и ще ми се качи на гърба това викане:

–Николаай, Николаай…

На два метра от портата на къщата най-после се обръщам и виждам една котка. Леко оранжева, леко рижава, почти прозрачна от слънцето, наежена и замаяна котка върви след мен и ме вика. Познавам я, че е влюбена.

По това време мъзгата във върбите тръгва, върбите стават лилави, кокичетата скачат, теменужките греят, далечно усещане за пролетна любов се процежда отвсякъде, а също така и котките полудяват от любов.

Само луда от любов котка може да тръгне след мен и да ми вика името. Не знам откъде го е научила – едва ли чете стихотворения и разкази, но ми знае името и върви зад гърба ми. Като влюбена топка от слънце и като истински красива жена.

КОТКА ПИЕ ВОДА ОТ ЛОКВА

Виждал съм котки да правят какво ли не – да хващат мишки, да се влачат по корем и да дебнат врабчета, да се въргалят в прахта, да се припичат на слънце, обзети от блажен мързел, да мъркат така, че да вибрират като струни. На това мъркане му се казва „да предат“ – както се чува бръмчене при предене на вълна с вретено, така предат и котките. Умилително е и когато почнат с лапки да си търкат главите и муцуните – тогава „се мият“. Ами кадифената пластичност, с която движат опашките си, това меко извиване на опашките на всички страни, спирането изведнъж, потрепването на върха на опашката?Ако сте наблюдавали унеса, в който изпада котката, преди да скочи и да ловува, сигурно сте усетили, че тя буквално изчезва тогава, че цялата ѝ същност и мускулчета става трепет, напрежение и концентрация от такива мащаби, след които движенията са невидими. Преди лов котките стават въздух. Виждал съм ги и в други състояния – да ми лежат по корема, да ми ходят по врата – всичко съм виждал.Напоследък все повече виждам котки на прозорци откъм вътрешната страна на прозореца – в стаята, и рамките на прозореца ги превръщат в котешки картини – в цветни котешки картини и в черно-бели графики. Седят тия котки на прозореца и хем са картини, хем са пазители на дома, наблюдатели на дома, хем гледат какво става на пътя – има ли движение и накъде отива светът. Всичко съм виждал, но не бях виждал котка да пие вода от локва посред пътя. Вирнала си дупето една котка пред нас на пътя и ближе с език локвата. И от време на време пляска с лапа в самата локва, драска по нея. Такова поведение на котка е, меко казано, съмнително, но напролет котките изпитват особена любов една към друга, плачат като бебета и се викат, желаят се от муцуна до опашка и са способни дори вода от локва да пият. Докато се чудех на това видение по средата на пътя, открих тайната на котешкото поведение. В локвата се отразяваха гълъби от стряхата на една изоставена къща. Боже, какви измамници са тия гълъби и до какво могат да доведат техните отражения вечните домашни котки, жадните домашни котки – жадни за любов и за вода!Кой каквото ще да приказва, съюзът между небесните птици и котките, между небесната и земната любов, между полета и ходенето по земята е възможен единствено чрез отражения. В случая – гълъбови отражения в локва.

ТЪРСЯ СИ ДОПЪЛНИТЕЛНА РАБОТА

Защото с писане не мога да се издържам, се замислям за допълнителна работа. Трябва с нещо да се допълва пенсията , така както се допълват чинията и паницата и така както в панерчето за хляб се слага още хляб.

Сигурно бяха минали две-три години от началото на прехода, когато моя позната ми изплака, че няма пари. Нямам никакви доходи – каза ми тя. Беше талантлива преводачка и умна жена, а беше останала без никакви доходи.

Тая дума – „доходи“, някога означаваше заплата – говоря за времето на социализма, а изведнъж беше станала нещо различно. Беше станала дума на живот и смърт, отчаяна дума. Жената тогава си продаде апартамента и тази продажба ѝ беше доход, с който живя още пет-шест години.

Аз сериозно се замислям какво да правя – без доходи не може.

Край село има водопад и ми се въртят едни фантасмагории в главата – що да не стана директор на водопада. Мисля, че има и такава песен, и вицове такива съм слушал: „Какво работиш? Ами работя директор на водопад“. И хората се смеят и се забавляват с тая директорска длъжност, която значи, че не правиш нищо, клатиш си феса и преливаш от пусто в празно.

Да стана директор на водопада край село – да, обаче водопадът ту го има, ту го няма. Пресъхва по някое време, после пак бликва и скача и по тази причина трябва да бъда директор на водопад с намалено работно време и работна седмица. Или по-точно – с неизвестно работно време. Водопадът е много красив и става най-голям и буен, не когато вали тук над него, а в Етрополския Балкан – на двайсетина километра. И това ако не е странен водопад, не знам кое е . Да се усилва само когато вали далече от него. Значи се подчинява не на местната власт, а на властта в Етрополе и на облаците над Етрополския Балкан, които го манипулират и които ту ни го изпращат да му се радваме и да се къпем във водите му, ту ни го спират като едното нищо.

Някак си не ми се ще да съм директор на водопад, който е с характер на жена или на мъж под чехъл, или на контролиран мъж. Не ми се ще да съм директор на дистанционно чудо, което пълзи по незнайни процепи и пещери под земята, крие се и ту избликва, ту изчезва. А и какви доходи може да има един директор на водопад със сезонно работно време?

Но колкото пъти го гледам, когато е голям и силен, когато се е извил и пада надолу, си мисля, че може и да е брадата на Господ – мъдра и дълга, прохладна и живителна.

Има и една друга възможност за допълнителна работа – да стана ръководител движение на рибите – на бента край село Гложене. Селото ни си има бент и юзина за електричество и на този бент като деца си печахме коремите и гърбовете, ловяхме риба, пушехме цигари, пиехме и студена бира в реката, лежахме под върбите, гледахме сутиените на момичетата и все такива работи извършвахме на тоя бент.

Сега обаче ми се струва най-важното нещо в света да упътвам рибите на бента. На скобарите, които идват отдолу, откъм Торос и Дерманци, да им показвам вадичката встрани от бента, да ги каня да вървят по тая вадичка, да ги успокоявам и да ги насърчавам накрая да скочат и да тръгнат нагоре. Ако някой скобар или клян, или мряна, няма достатъчно смелост, мога и с ръце да пренасям рибите нагоре и по този начин да им засвидетелствам голямата си обич и желание да стигнат дотам, закъдето са тръгнали.
А рибите, които идват откъм Балкана и които, като скачат от бента, могат да си счупят носовете, да ги кача на рамо и лека-полека да ги свалям към спокойните води под бента.

Замислял съм се и как да пазя рибите, движещи се и в двете посоки, от кормораните и чаплите, които се навъдиха напоследък, и от белите и черните щъркели, които са тук, откакто се помня.

Кормораните и чаплите ги нямаше някога, но сега са се навъдили цели купища и рибите са безсилни пред тях. И трябва някой да вика, да удря с пръчка по железните парапети на бента, за да не прекаляват с яденето на риба чаплите и кормораните. От белите и от черните щъркели рибите някак си ще се опазят сами – те са свикнали с тях – свикнали са и с деня и нощта, и със слънцето и луната и рано или късно ще свикнат и с мен – този, който иска да им помага при движението им на бента.

Защото наистина без доходи не може да се живее. Търся си допълнителна работа, това е.

ИН И ЯН

На спирката на рейса в село има пейка. На пейката има люспи от семки. И под пейката също, че и на пътя има люспи от семки. Народът чака рейса и люпи семки. Каква красота има само в тия люспи - половината са бели, половината – черни.

Белите са по-големи и са от тикви, а черните – от слънчоглед. Ето ти я цялостната философия на живота - спирка, път, рейс и люспи от бели и черни семки. Ин и ян.

Когато за пръв път видях медальон с белите и черните риби, които са си захапали опашките, не си помислих, че са вечно движение и че са ин и ян. Заприличаха ми на бяла и черна мряна от Вита, които скачат и се гонят една друга, а то се оказа, че било ин и ян, смисълът на живота.

В село семките са на голяма почит. Те заместват думите, общуването, те убиват времето, правят така, че в устата вкусът на сол да иска бира, те затрупват пейката на спирката, те препречват в края на краищата и пътя на автобуса.

Преди сто века братът на баба ми Дона – Кольо Княза, от време на време ходел в София и с парите, спечелени от обущарския си занаят, гуляел по няколко дена. Страшен пияница и любовник е бил този обущар Кольо Княза и не нещо друго, а именно слънчогледовите семки са спасявали живота му в София. Свършел ли парите за пиене и жени, минавал на печени слънчогледови семки, които му докарали в края на краищата язва и разбито любовно сърце.

Ще ми се да добавя, че Кольо Княза неслучайно е ял слънчогледови семки, ще ми се да кажа и че е бил слънчоглед в живота си – някакъв слънчоглед – че се е въртял и гледал към слънцето. Но той се беше въртял единствено около обущарския тезгях, около шишето с ракия, жените и луната. И слънчогледовите семки са му отмъстили.

Веднъж попитах баба защо Кольо Княза не е ял тиквени семки – хем са по-големи, хем са по-хранителни и полезни. Бях чел, че тиквените семки укрепват организма, че помагат на зрението, че в известен смисъл променят представите ти за живота – окръглят ги. Но баба ме отряза:

-На Кольо му ставаше лошо от тиквени семки, а и ние тука с тикви си храним само прасетата.

Сега в село рядко има прасета и тиквите са по-скоро екзотика. Според мен са нещо като по-голямо киви и като ги видиш в някоя царевица или на някой дувар, тичаш да ги снимаш за спомен. И слънчоглед много не се сее, по тая причина намаляха гугутките и гривеците, слънцето почна по-бързо да минава над долината. Няма ли слънчогледи, на слънцето не му е интересно и бърза да се скрие, а ето че сме се заринали с люспи от тиквени и слънчогледови семки. И на всичко отгоре те ми приличат на ин и ян.

Ами ако са денят и нощта, ами ако са бели пера и черни пера от бели врани и черни врани? Ами ако са сажди и снежинки?

Всичко може да са тия люспи от семки. Само дето няма да е лошо някой да ги помете.

Не се надявам да се приеме Закон срещу яденето на семки в България. Че ние ако не люпим семки, какво друго да правим? Забраниха ни да пушим, но засега ни оставиха люпенето на семки. И това напълно отговаря на очакванията ни, че рано или късно оттук ще мине рейс – закъдето и да е, важното е да мине.

СИНИГЕР

За втора година ми го прави тоя номер. Не го очаквах от синигера. За втора година си прави гнезда в двора и ги разхвърля. Много ме е разочаровал.

Миналата година си викам – стреснал се е от шума, от чукането и тропането, от ремонта по покрива и къщата. Макар че още миналата година ми направи впечатление колко е раздразнителен този синигер. Много е спонтанен и непредвидим.

Както си беше направил гнездото на новия покрив, и го разхвърля като едното нищо – разпиля го направо. И му личеше – и по човката, и по перата, че е бесен на нещо. Уголемил се беше от яд и хвърляше, и си разпръскваше гнездото.

Тази година направи не едно, а три гнезда. Същият синигер направи три гнезда, което ме караше да мисля, че ще доведе и роднините си и че е преосмислил миналогодишното си поведение.

Всички предимства за синигеровите гнезда бяха налице. Комшийката откъм едната страна на къщата е изключително културна жена. Знае италиански език, преводачка е от италиански, пее понякога италиански песни, когато си идва от София. Това няма как да не харесва на синигера. Ако италианските песни и италианският език не услаждат един синигер, за какво наричат италианския езика на музиката?

Още повече, че зад двора на комшийката, която пее италиански песни, има бременна булка – много чисти хора. Булката пере и простира, чаршафите се веят, коремът ѝ расте и прилича на гнездо.

В друг комшийски двор играят момчета, топките им летят във въздуха… Изобщо има всякакви предпоставки синигерът да доведе роднините си и да се заселят при мен.

Като видях новите гнезда, много се постарах да им направя добро впечатление – не едно, три гнезда са това. Оставях нарочно външната чешма за капе, за да могат да пият вода птичетата. Преместих една цинкова кофа по-близо до гнездата, защото си мислех, че няма да е лошо някаква допълнителна акустика да има, като почнат да пеят. Спрях да кося тревата, за да няма допълнително бръмчене. И поливах много усърдно здравеца, та като цъфне в лилаво и бяло, да им е хубаво на очите.

И работата пак се повтори като миналата година. Гнездата пак са разхвърляни.

Не ми се щеше да правя такава аналогия, но сякаш някой си е остригал косите и ги е хвърлил на двора. И в косите има и клечици, и перца, и мъх, и връвчици, че и едно копче. Не знам какво прави това копче в разхвърляните гнезда – човката ли си провира през него този синигер, иска да го зашие ли това гнездо и да не пада – не знам.

Защото съм наясно колко е луд синигерът, почвам да си мисля най-невероятни неща. Мисля си, че се е ядосал, дето отрязаха липата до църквата или пък, Господи, прости ми, е разбрал, че църквата си няма свещеник – това го е обезсърчило съвсем. Колко му трябва на един чувствителен синигер да си разхвърля гнездото? Разбере ли, че няма свещеник в църквата – и край.

Може и да е друго – може кубето на църквата да му блести в очите и да му показва, че има по-високо нещо от него в небето. Птиците са изключително докачливи по отношение на небето – все искат да се съревновават и с въздуха, и с облаците, че и по-нагоре. Може и кубето на църквата да го е ядосало.

Много нервен е тоя синигер - истински човек е, който не знае какво иска. И щом направи нещо, бърза да го разхвърля.

НЕ СЪМ ИМ ИНТЕРЕСЕН НА КУЧЕТАТА – ТОВА Е

Чувам, че в София липите са луднали и ухаят по всички линии, а тук, на село, още не са.

Тук, в долината цъфтенето им става десетина- петнайсет дни по-късно.

Тази година съм решил да си наберем много липов цвят. На пазара липовият цвят струва вече майка си и баща си, а по-хубав от липовия чай няма. Червен, сладък, бабин, майчин чай, чай от горещия чайник, чай в чаша, в паница с хляб и сирене – чай наслада, чай попара.

Стигам доста далече извън селото, почти опирам до един краен квартал на Тетевен, набелязвам три-четири скрити край пътя липи и решавам да тръгна през една голяма ливада.

Като варосаната е тая ливада. Равнецът, който ми изглежда по-мек от обикновено, я е варосал цялата. Тревата е до над коленете ми и съм взел една тояга за всеки случай – да не настъпя някоя змия. Замирисва ми на стадо, по-точно – на кози. Вляво от мен, на около стотина метра, под една джанка се мотаят десетина кози, виждат се и овце. Мирисът на стадо се носи и изчезва, примесен с мириса на треви и билки, и е непостижим за описване.

От тревите изскачат три овчарски кучета, наобикалят ме и почват да хъркат срещу мен. Не е само лаене, а е лаене, хъркане и давене едновременно.

Сега ме изядоха – си мисля и вместо да се вцепеня от страх, ми е абсолютно безразлично. Не съм страхлив, нито съм юнак балкански по сила и смелост, но хем виждам, че кучетата ще ме нахапят, хем въобще не ме е страх. Извиках силно, креснах и кучетата побягнаха назад. Лека-полека, стъпка по стъпка тръгвам към реката, а кучетата ги няма. И както ги няма, виждам, че тревата се клати, огъва се и кучетата изникват на два метра от мен. Равнецът повече не го виждам – както беше бял и беше варосал ливадата, се скри тоя равнец и остави гъстите оплетени треви да скрият кучетата и да ме наближат още повече.

Преди няколко години горе-долу по тия места кучета нахапаха една циганка и тя оттогава не е много с всичкия си. Изобщо – нахапят ли те кучета, и край – няма как да си с всичкия си.

Виждам, че още малко и трябва да вляза в реката, защото буквално им усещам дъха на тия зверове и лигите им виждам. И пак не ме е страх. Само си викам – дано като ме нахапят, да не ме боли най-много и да не взема да оплискам с кръв всичко. И пак не ме е страх.

Викам – не викам „помощ“, както обикновено се вика, а само крещя на кучетата и се надявам, че козарят ще се покаже отнякъде, но няма ни козар, ни дявол – има три кучета около мене и едни кози, които ядат шума от джанката.

Не знам какво ми става. Къде ми отиде чувството за самосъхранение, къде се изпари страхът ми, къде ми е инстинктът за живот. Чувал съм, че кучетата надушват страха у човека и пощуряват. Зная, че ако тръгна да бягам, ще ми се хвърлят отзад на врата като на дивеч. Затова пак така – лека-полека – стигам до реката.

Реката не е най-голяма сега, но не и лесна за газене. Ако я прегазя, ще изляза на пътя и ще спра някоя кола. Това газене на река винаги ми е било голяма мъка – и бос да съм, и с гуменки като дете, все се плъзгам, все се клатя, все падам във водата. Мъчна работа е газенето на река.

Аз обаче се връщам обратно към ливадата, кучетата ги няма този път, не ми мирише и на стадо.

Тръгвам към село и от време на време виждам кръгове. Някъде по-големи, някъде по-малки кръгове в тревата. Не знам какви са тия кръгове - не са от палене на огън, не са и от гъби, сигурно са от живота, който е скрит тука, на ливадата. Върти се в кръг животът на ливадата – показва се трева и изчезва трева, белее се равнец и го няма равнеца, идват стада и изчезват стада и кучетата се появяват и изчезват.

И не ме е страх от нищо. Може да е от ксанакса, може да е от стимулатона, може да е от ракията, може да е от стиховете, но вече не ме е страх от нищо.

А кучетата са навсякъде – заобикалят ни, понякога ни разкъсват – най-често ни разкъсват, а понякога просто не им е интересно. Какъвто сигурно беше моят случай. Не съм им интересен – това е.

СЕЛСКИ ДУМИ ЗА ЛЮБОВ

Тия приказки ги знам още от дете. Натъпкали ми са ми се и в главата, и между краката. Искаше ли някой мъж от село да се представи за голяма работа по женска линия, и казваше:

–Аз тая съм я докачал.

Да ви го преведа едно към едно – тая жена съм я оправял, спал съм с нея, знам я какво представлява, ясна ми е абсолютно – докачал съм я. Ударението е върху второто А.

Днес на пътя ме спира един дърводелец. Последният жив истински дърводелец на селото, сигурно е над деветдесет години. Още мирише на пирони и чам. Голям майстор беше някога и сега ме спира и ме пита:

–Николайчо, ти тая, дето живее на долната улица и дето завърши в Пловдив, а после се ожени в Тръстеник, докачал ли си я? Щото аз съм докачал леля ѝ още кога беше ученичка. На един първи май одим из селото на манифестация от долния до горния край и то се мръкна от одене, и кметът – Дидьо Спасов, отиде с една булка надолу, дето правеа дървени въглища. А азе покрай паметника на загиналите в Септемврийското въстание с това момиче лека-полека минаваме през моста на Вита и я гътнах и това е. Абе приказваше се в село, че си я докачал нейната племенница, ама като не сме сигурни…

Глътнах си езика на пътя и щях да откача от тая дума докачал. Бях я забравил. Обаче почва да ми харесва все повече и повече. Ами хората някога са искали да се докоснат.

Прощавай, че те докачих – викаха някога. Ето ти го и докосването, и сливането, и любовта. Ама каква любов е тая, дето като докачаш някого, и го гъташ? И като го гътнеш, го набиваш в земята.

Няма да изброявам абсолютно всички думи, които съм чувал за любов. Но за отнемане на девственост има една поразителна дума – огалатване. Някой да те огалати. Да те направи човек, мъж, жена, да те окаля, да те очисти, да те овъргаля.

Чувал съм и други неповторими изрази за любов. Дядо ми Дачо казваше, че аргасал една булка от Долни край – омърсил я, но със сладка мърсотия. Нещо като – тя имала рокля, а ти си ѝ оцапал роклята, аргасал си я.

В нашето село, пълно с дървообработващи предприятия някога, рендосването беше любим синоним за любов. Заради бахчите от ябълки и сливи любовта се определяше и като ашладисване. А в чест на построяването на нова къща се казваше, че чорбаджийката на къщата можеш да я опервазиш.

Ще допълня и още няколко израза за любовна близост – калайдисване, тропосване, чукане на мек бакър, натръти и още сто двайсет и три най-малко подобни замайващи названия. Съществува и една абсолютно неразгадана от никого, но много подвижна дума за любов – сфръцам. Който може, нека го обясни това сфръцане – шиене на машина ли е, тракане някакво ли е, свистене ли – какво е това сфръцане – никой не знае. Голяма тайна е то – като зачатието и любовта. На мене ми прилича като на чуруликане на птиче, като цвърчене. Но да не прекаляваме с предположения. Защото все пак сфръцането си е ясно какво е.

Безсрамието на думите няма край. Но и сладостта на безсрамието край няма. И колкото и да съм обичал това предполагаемо момиче от село, с ръка на сърцето си признавам, че не съм го докачал. Само веднъж, докато танцувахме, я пипнах по зърното на дясната цицка, ама това не е докачане в пълния смисъл на думата. Не съм, и слава богу, защото съм влюбчив и глупав, любовта ме кара да пропадам и да не знам дали ходя по земята, или сънувам любов.

ЕДНО ПО ЕДНО, ЕДНО ПО ЕДНО

Едно по едно, едно по едно – както си хвърчат из въздуха, както се въргалят по земята, както поскъпват и поевтиняват - едно по едно, едно по едно – нещата от деня се подреждат пред очите ми. Шарена сол в пакетчета, голяма гледжосана чиния с две сини нарисувани риби на нея, пъпеш – домашно производство, прясно сирене, череши, босилек, лавандула и чубрица за разсаждане, една маймуна на седемдесет години с очила и с едно око от копче. Маймуната е направена от кокосов орех. Картина с шише, ваза и три круши, стенен часовник, който не върви, но има вградени в рамка около себе си парчета от канела, сухи листа и две препарирани пеперуди, домати и краставици „Гергана“.

Всичко това се подрежда пред очите ми, смесва се, полита и изчезва, тежи ми, ядосва ме. А слънцето ме напича , още малко – и ще ме, както се опича счупено яйце на тенекия.

Голяма красота, голяма бъркотия, голямо бълбукане и невъобразимост до невъобразимост.

Изрусена, красива, висока циганка, с брънка на носа, продава черги, но предлага и магарета между другото. Не по-малко от три и не повече от шест-седем. Така някак си чергите напълно се връзват с магаретата и чергите стават летящи килимчета, а магаретата – огнени коне.

Друг циганин вика, че всичко е прясно е евтино, защото е крадено и защото му трябват пари за музиката в неделя. Прясната и крадена стока е в диапазона от стари гуменки до френски ключове и кантари с топузи. Съвсем пресни са и старите перални, бойлери, печки, които буквално скачат от микробуса. Живи хора да бяха тия перални или както се нарича – бяла техника, нямаше така да скачат от микробуса.

В зеленчуковата част на панаирния живот цари една особена култура. Спокойно бих могъл да я нарека интелектуална част. Издължени и тънкостенни чушки са полегнали с такава грация върху търговската маса, че ми премалява от красота, от резедав чушков цвят и от хармония. А доматите - с дръжки в средата, са истински полилеи, фенери и паднали звезди.

Уникално сладките череши придават залезен цвят на културната обстановка. Уникално сладките кайсии са като бузи на клоун – толкова са червени и постмодернистични.

Само огромните картофи, мити, разбира се, развалят естетиката, но затова пък лютите чушлета са толкова елегантни, че човек си ги представя натопени в студена вода в прозрачна чашка и апетитът му за изкуство и хранене лумва до краен предел.

В машинно-тракторната част има маркучи, лампи, гайки, всякакви видове ключове. Между ключовете и в железария от всякакъв тип можеш да си купиш ръчен типов хляб, яйца, къси чорапи, църковни свещи, икони, гащи за плуване. Можеш да си купиш и избраните съчинения на Фьодор Михайлович Достоевски на руски.

Особено притегателна е оная част, в която димът на кебапчета и кюфтета, на наденички и пържоли замрежва с теменужена мъгла и небето над света, че и даже баира отсреща, на който гордо и доста разхвърляно са се приютили панелни блокове. И слънцето пече, и панелните блокове махат с ръка на живота.

Едно по едно, едно по едно нещата наоколо се подреждат като мозайка и нямат абсолютно нищо общо с това, което ни се представя за живот. Тук няма папийонки, няма фъфлещи милионери с претенции да са прозрели смисъла на живота. Тук няма мерцедеси с чужди шофьори, няма самолети, няма НСО, няма генерали, няма стратези, няма евроатлантици, няма путинисти.

Има картофи, люти чушки, дяволии, надлъгване, домашен салам, свободно отглеждани кокошки, турски мазила за всякакви болежки, юргани втора употреба, с които може да се завие цяла България през зимата, ако цените на тока и парното ни смразят кръвта.

Толкова много юргани и олекотени завивки има, че можем да се скрием всички под тях и да не чуваме нищо, и да не виждаме. И да ядем под юрганите бисквити за по един лев кутията и криви краставици „Гергана“, и да ни е хубаво в тъмнината. А дали над нас грее слънце, или блести луна, вече е все тая.

Но е очарователно, незабравимо, опиващо и услаждащо това, че едно по едно, едно по едно нещата правят каквото си искат, превръщат се в каквото си искат и са точно животът, който надали някога ще разберем. Но който е тука и е нашият живот, и е пред очите ни.

ПОДАРЪЦИ

Обичам да подарявам. И подарявам различни неща. Подарявал съм книгите си и шпек салам също. Няколко пъти съм подарявал стихосбирките си заедно с парче кашкавал.

Подарявал съм патрони за ловджийска пушка и копчета за ризи. Подарявал съм дървени калъпи за обувки, кръстчета от Света гора и даже жълъди, нападали върху гроба на Скот Фицджералд във Вашингтон..

И стара бракувана кола фолксфаген съм подарил.

Обичам да подарявам банички, бози и царевичен хляб. Плюс сладолед, задължително шоколадов.

И току-що написани стихотворения.

И обичам да подарявам дрехи и обувки, и черги и юргани, и одеяла.

И къщи, и поляни, и Балкани.

И рибите в реката съм подарявал непрекъснато.

И винаги съм черпел. Почти винаги черпя аз – от студени извори – с шепи, от облаци – с коси и пръсти, черпя в кръчмата и черпя душата си с книги. И най-много черпя приятелите си, като рецитирам.

Ако не подарявам и не черпя, ми става лошо и ме заболява главата.

В село имаше един старец, казваше се Лачо Христов, бивш писар в кметството и най-големият комарджия във Вселената, който, където ме срещнеше като дете, и ми даваше по нещо – черпеше ме един вид. Ако беше спечелел на карти, ми даваше по един лев, даже до два е стигал. Ако беше изгубил, ми даваше по едно лукче.

Печели или губи, човек трябва да дава и да черпи. И да прави така, че черпенето и даването да са неповторими. Щом ще даваш, давай като никой друг.

Душата си давам ей сега, като се мръкне и като позахладнее, да дойде дядо Лачо Христов от кръчмата и да ме почерпи с едно лукче. Бонбонче лукче. И аз да го развия и да видя, че лукчето е луна. И още едно нещо искам аз от дядо Лачо Христов – през целия си живот този човек е записвал историите на Балкана, живота на Балкана. Всичко, каквото е видял и чул, го е записал в тетрадки. Говори се, че имал три-четири тетрадки с истории. Тях чакам да ми подари. За такава почерпка съм готов на всичко.

И не се смейте, че аз съм подарявал стихосбирки, шпек салам и кашкавал заедно. Само с едни стихове не може да живее човек.

Молете се да излязат отнякъде тетрадките на дядо Лачо Христов и аз да ги разгърна. Подарък над подаръците ще е това.

СТРАХ ОТ ЗМИИ

Страх ме е от змии.

Оставям настрани библейските истории за Адам и Ева, оставям настрани и чисто биологичния си страх да не ме ухапят и да умра от отровата им. Оставям настрани и символите на власт и могъщество, изобразени чрез змии на главите на фараони и върху жезлите на религиозни водачи.

Най-много ме е страх от змиите, защото се вият. Не потрепват, не се полюшват, ами се вият, натискат се о земята. И именно тоя трудно забележим зигзаг ме плаши много. Хем я виждаш змията, хем всяка секунда е на друго място. И винаги отиват някъде тия змии – къде отиват, къде се крият, как става така, че едни са отровни, а други не са. Изглежда тия, които не са отровни, са подценили ситуацията и са по-глупавата част от иначе мъдрите змии.

По филмите все дават кобрите, като си вдигат главите нагоре и се дуят, и стават като ветрила.

По същия начин се дуят властниците – от фараоните до ден днешен на властниците им дай да се дуят като кобри, но какво пълзене са пълзели само, преди да си вдигнат главите.

Днес видях две змии – едната жива, другата – мъртва. Живата я видях от моста как плува и се вие по дъното на Вита и как около нея пясъкът леко се надига. Вие се змията около камъните по дъното и изведнъж изчезва – няма я. И пак току се яви на половин метър по-нататък, и след малко пак изчезва.

Който е гледал от високо камъните в река Вит, сигурно знае, че те са подредени по съвършен начин. Никой не ги е подреждал, никой не ги е редил специално – реката ги е влачила, реката ги е очупвала и заобляла и реката ги е подреждала по дъното си. И най-големия майстор зидар на света да викнеш, малко ако размести камъните, и ще си проличи, че нещо не си е на мястото.

Но между камъните на дъното на реката все пак има разстояние – кога по няколко сантиметра, кога по сантиметър празно място. И камъните, както си лежат, дишат и се къпят в цялата си красота. И водната змия между тях. Както се чудех къде изчезва и как пропада така, видях, че именно тя – виещата се змия, запълва празните пространства между камъните, слепя ги един за друг, превръща ги в нещо друго. Това вече не е дъно на река с камъни, а е някаква мигновена и неуловима цялост, замръзване, спиране на времето, мандала, която и очарова, и плаши. Мен лично ме замайва.

На половин километър по-нагоре от моста видях втората змия – смачкана и изсъхнала на пътя. Искала е да премине през пътя и сега лежи смачкана и кожата ѝ е по-тънка от люспа и почти се слива с асфалта.

Явно е, че природата и Бог са отредили много роли на змията – да ни мами, да ни прелъстява, да събира заедно – тела, камъни, пространства, да бяга от нас, да ни убива, а понякога и да лежи смазана на пътя. Да лежиш смазан на пътя също е голяма роля.

Страх ме е от змии, страх ме е, защото наистина много се вият. И това виене е навсякъде.

ОСТРОВЧЕ НАГОРЕ ПО РЕКАТА

Веднага след бента на реката – нагоре по поречието, има островче. Тази година островчето се напълни с пясък и водата в малките ръкави е пълна с риба.

Като огрее слънце, и водата става жълта – жълта и неподвижна. Откъм брега сенките са на няколко педи и рибите се виждат много добре – те също са неподвижни. Неподвижна вода, неподвижни риби и голямо слънце в небето. Слънцето е загряло водата и рибите се къпят в нея. Не само се къпят, те живеят във водата – най-чистите същества на света се къпят сега с вода, загряна от слънцето, и живеят в нея.

Тази сутрин рибите в реката са като в янтар. Жълтата неподвижна вода е янтар и рибите също.

Накъде отива времето – напред или назад? Ако сега го върна с милиони години, дали няма да е абсолютно същата картина? Ами ако някак си го бутна напред, няма ли пак да е същото? Как може тая река да тече и да не спира, и да не помръдва, и рибите да са най-подвижните същества на света, а също да не помръдват. И как може и реката, и рибите да се въртят покрай слънцето и да са пред очите ми?

Има един изключителен момент, като ги гледам тия риби – няма ги, само водата стои, жълта е, после е лимонена, съвсем прозрачна е, но и леко мътна. Мътността идва от лъчите на слънцето и в тая неописуема гледка изведнъж не от дъното, не от пясъка, не от камъните, а от сърцето на земята като някакви мънички странни комети се показват рибите. И са едновременно и бронзови, и жълти, и мъдри.

Сигурен съм, че като гледат към дъното, и ми говорят. Говорят ми със своята неподвижност, с умислените си глави, с това, че леко са разперили ръце встрани, че пръстите им са перки, с това, че са различни на вид и говорят различни езици. Говорят ми с азбуката и звуковете на тая вечна, шеметна и прекрасна, несвършваща неподвижност и несвършващо движение.

От време на време от дърветата наоколо падат червейчета, някое водно конче си намокри крилцата и копитцата във водата, някой откачен скакалец се хвърли по корем и рибите, както се правят на умислени мъдреци, трепват, изпълват се със стръв, с глад, с живот. И скачат да си гонят плячката, храната и стръвта.

Изумява ме тая прелест на малкото островче, на пясъка, на дивата растителност в островчето, на върбите, на бурена, на бръшляна – сякаш от прастари времена тук е паднал някакъв невидим божи стан и Господ тъче на него красивата зелена черга на живота. Няма такава естествена и объркана красота, няма такава мешавица на янтари, на риби, на диви патици, на кълвачи, на свраки, на щъркели, на корморани, на чапли. Няма такова единение на същества, растения, животни, на вещества и цветове, които трябва само бъдат съзерцавани.

Макар че и от съзерцание едва ли имат нужда, защото са самото диво, спокойно и неописуемо съзерцание.

Ще ми се само малко от малко да опиша тая жълта, затоплена, неподвижна вода, да опиша тия кленчета и мренки, водни кончета, стърчиопашки – трепкането на стърчиопашката ако опиша и мъдростта на рибите, и друго не ми трябва.

Никакви разкази, никакви стихотворения, никакви картини, никакви музики, никакви рамки, корици на книги, музикални инструменти и никой човек не може да опише, да нарисува и да изпее това вкопчване и преливане, това милиардно сливане и тази вечност.

А на пръв поглед е много просто – едно островче над бента – нагоре по реката и в него – всичко на света. Всичко на света тука, на това островче.

ДЪЖД

Валя около двайсетина минути. Валя така, сякаш небето си беше напълнило пазвите с джанки, със сливи и ябълки и изведнъж – хряяс, къса си ризата и всичко, каквото е до гърдите на небето, пада във вид на дъжд.

Де да беше така…

Тая година дръвчетата изгоряха и сега вместо да мирише на ябълки, сливи и джанки, мирише на прах – мирише на сърдит прах, на ошамарен прах, който е побегнал, тичал е и сега се носи из въздуха.

Някога в Балкана валеше всеки следобед – от два до четири. Народът спи, а в Балкана вали. И най-хубавото на тия всекидневни дъждове според дядо Дачо беше, че растат доматите. Спи дядо Дачо следобеден сън и знае, че като вали, доматите ще порастат, ще узреят и той ще има с какво да си пие ракията.
Като вали истински голям дъжд, после мирише на свежест. Сега мирише на прах. Мирише и на отдъхване. Все пак си поемаме въздух – не е малко. Но това не е дъжд.

Още като го видя как почва да вали тоя изчезнал и запилял се по света дъжд, и го усещам, че е прибързан, че е пощурял, че няма търпение и че просто се излива и край.

Но пък отгърмяването на гръмотевиците е голяма работа. Уж небето е небе, а като почнат гръмотевиците, и то става пещера – огромна, безкрайна пещера, в която някой вика и се надвиква с някой друг, и се чуват гръмове и тътени.

На светкавиците най ми е любимо пращенето. Пращенето на светкавиците е точно като рязане на дини или като разкъсване на женска риза. Представяш си какво има под ризата на жената – представяш си влагата ѝ, силата и живота ѝ. И хряяс – пада светкавица и пращи, и хвърчат копчета и въглени, и отблясъци и после това отгърмяване – като заминаване на каруца, като изчезване на някакъв влак на страстта.

Много тъжна работа е отгърмяването на бурята – особено на прибързаните пияни бури.

Имаме нужда от дълги дъждове, от дълга любов, от несвършваща любов, от гръмотевици, от пукане на тъпанчета в ушите…

Е това е – имаме нужда от дълга любов и големи дъждове.

Няколко пъти ми се е пръсвало сърцето от любов по жена. Няколко пъти на мястото на сърцето си съм имал хлад след любов с жена. Но един път беше много страшно. Бях млад и зелен и не знам точно върба ли бях, орех ли, лешник ли бях, но бях младо дръвче и като ми изтръгнаха сърцето, се свих на кравай. Представете си дръвче, свито на кравай, и си представете влюбено момче, свито на кравай.

Усетих, че от пръстите на краката ми през корема и гърлото, та чак до устата ми излизат мълнии. Викам си – ей сега ще умра, тая иска да ме умори. Майчице мила, умирам!

И като заваляха едни години и едни дъждове и не спираха и не спираха, и носеха пясък, тиня, кал, влага, живот. И слънцето светеше и напичаше, и нямаше край.

Тоя следобеден дъжд днес е нещо като почукване на вратата. Не съдбата чука на вратата – съдбата да прави каквото ще, но ми се струва, че дъждът днес чука на вратата. И тъкмо отворих – да го видя и да си поприказваме, и той взе, че изчезна и отгърмя. И както казваше дядо Дачо – абе нема ни една. Ни една капка нема да има, ако не се върнат големите дъждове и ако пак не се свия на кравай и не треперя, и не кажа:

–Тая иска да ме умори, но няма да стане, защото дъждовете ще бъдат най-красивите и дълги дъждове и всичко ще се възроди – и охлювите ще плъзнат в градината, и дирите им ще светят със сребърните си ленти, и ще има паяжини и капки в паяжините, и ще има едно бяло камъче в средата на градината и едно бяло облаче горе в небето.

А може и да няма нищо такова.

ДВЕ КОЗИ И ПЕТ КУЧЕТА РАНО СУТРИН

На пътя има две светлокафяви кози и пет различни на цвят кучета. Козите слизат надолу – към реката, кучетата се мотаят и лека-полека се изтеглят нагоре.

Светлокафявите кози са много красиви и не изглеждат избелели, а сякаш са се полели с мляко, в което има какао. Млякото с какао не е най-привичноселският цвят за кози, но цветът е такъв.

Преди да стигнат до реката, козите минават покрай детската градина, после минават покрай фурната, после пресичат една градина, после се промушват под едни тръби и чак тогава е реката.

Козите имат големи вимета и като ги гледам, се учудвам как никога не мога да си представя млякото вътре във вимето, а си представям или гумени ръкавици, или някакви балони.

А вътре има мляко. И когато се дои това мляко, то църка с чудни звуци, които нямат описване.

Ако млякото се дои в котле и котлето е бакърено, звукът е един. Ако се дои в пластмасова кофичка – съвсем друг. Ако случайно млякото падне на земята, звукът прилича на падане на дъжд. Ако млякото ти падне на крака, също е различно. Когато млякото ти докосне крака или ръката, не се чува нищо – усеща се топлина, мокра топлина.

Светлокафявите кози имат бели очертания покрай опашката. Сякаш някой си е играл и е драскал по тях бели черти и бели кръгове. А рогата им са доста големи и не знам защо сега ми се струват неестествени. Пресилени ми се струват.

Козите обикновено имат рога - и тези също имат, но ми се иска двете светлокафяви кози да нямат рога, човек да може да им прегърне главите и да не се страхува от рогата на тия две светлокафяви кози, пълни с мляко.

Петте кучета са ту пет кучета, ту три, ту само едно.

Ако си притвориш очите, поне две от тях ще изчезнат, поне три от тях ще полетят нанякъде, но поне едно от тях ще е куцо и едва ще се придвижва. От пет селски кучета поне едно е куцо. Поне на едно опашката му е отхапана. И поне три изчезват на секундата. И стават треви в разградените дворове.

Козите и кучетата се срещат за не повече от минута. Козите тържествено вървят към реката и не поглеждат встрани, вървят и са изпълнени с достойнство, а кучетата се въртят, търкалят се, изчезват… И защото е рано сутрин, даже не лаят.

В Балкана рано сутрин е студеничко и ако си без пуловер, ще те прониже вятърът. И сигурно затова кучетата не лаят, за да не ги заболят гърлата от студения въздух. А козите вървят тържествено, защото студеният въздух отвън и млякото отвътре са в такова единство и хармония, в каквото могат да бъдат само хладният въздух и козето мляко сутрин.

ЗАЩО ДЯДО СЕ Е ОЖЕНИЛ ЗА БАБА ИЛИ СЕНОТО И ЛЮБОВТА

За много неща съм питал баба си, но никога не съм я питал защо се е оженила за дядо, дали го е обичала и той дали я е обичал.

Гледам ѝ снимката на баба ми Дона, гледам ѝ големия нос, пъпката на него, леко падналите клепачи – не е първа красавица, никак даже. Останала е вдовица рано, живяла е сам-сама по колибите, влачила е вода като магаре от чешми, скрити в ниски долове и едва ли от това се е разхубавявала … Ами любовта?

Каква е тая дума любов, за която все не смеем да питаме бабите си? Къде е тая любов, по какви баирища и долища се е скитала и търкаляла

Сега ще ви кажа къде е била – била е в сеното.

Един път, абсолютно без нищо, както бяхме влезли с баба в сайванта да събираме яйца от полозите на кокошките, тя ми съобщи следното:

–Ние някоги с деда ти Никола, като немаше къдя, и идвахме тука. И се криехме в сеното. Ами като няма къдя? Тука, в сеното, се криехме и от свекръвата, и от другите ора.

Ето ви я цялата любов на баба ми и дядо ми, заровена в сеното.

Уж всичко знам и всичко съм прочел за любовта, а защо дядо ми се е оженил за баба, нямам представа. Тя е била застаряваща мома, но все пак – от село, а дядо ми е бил колибарско момче. По нашите колиби е имало само два рода. Родовете са се мразели и или трябва да останеш цял живот ерген, или трябва да се ожениш за някоя от селото.

Хората по света не знаят, но всъщност никога не е имало за кого да се ожениш. Жениш се по същия начин, по който ябълките в бахчите по колибите падат на земята и се крият в тревата. Скриеш ли се в тревата, и почва любовта.

Дядо не е имал за кого да се ожени и се е оженил за баба. Баба не е имала за кого да се ожени и се е оженила за дядо.

Как мирише потта на баба ми, знам. Но дядо ми не съм го виждал никога, защото е убит на фронта при Страцин през Втората световна и нямам представа как мирише потта му или как мирише кръвта му. Гледам им снимките поотделно, защото те обща снимка нямат, освен една -много тъжна, последна снимка.

За снимката на баба ви разказах, а на снимката на дядо си личи чувството му за хумор. Неподходящи са тия думи – чувство за хумор, особено отнесени към стари родови снимки, но на дядо чувството за хумор му личи и му личат широките рамене. И му личи младата умора, и му личи бъдещата млада смърт.

Голямо животно е животът – малко като усети, че изостава и като се забърза, като вземе да жени хората, да ги кара да се любят, заровени в сеното, и няма спиране. Няма спиране чак до смъртта.

Проста работа е – живот, любов и смърт. Нека кажем на любовта обичане, любене, сливане, криене, мъка, олекване, изгубване, безпаметство – всичко можем да кажем за любовта и пак да не знаем какво е. Докато животът и смъртта са ясни – първо светлината, после – мракът. По отношение на мрака сме с надежда, че може да не е точно така.

Яд ме е, че не попитах баба дали е обичала дядо и защо той се е оженил за нея. Но от друга страна се радвам, защото най-вероятно щях да изям един шамар по врата. За такива работи някога не се говореше. Я да се майнеш оттука – това щеше да ми каже баба на подобен въпрос.

Освен любовния епизод, свързан със сеното, баба ми разказа и още една случка.

Като се оженила баба, и свекърва ѝ никак не я искала. Не ѝ викала „булке“, а „момиче“:

–Ти момиче, не си за тука и си връви! – пъдела свекървата баба ми.

Докато един ден ѝ поставила задача – като в приказките – да омеси пита и да наготви. Ама за много гости.

И тогава питата я омесил дядо ми и гозбите за голямото госте ги наготвил той, и всичко минало по мед и масло, което ме кара да мисля, че я обичал, та се е късал от любов. Иначе защо ще готви манджи и ще меси пита вместо жена си. Гладен е бил за баба ми и затова баба ми му е станала жена. Защото и тя е била гладна – гладна е била да си има мъж – с широки рамене и с чувство за хумор. На чувството за хумор тогава са му викали дмумбиш. Тоя прави големи джумбиши, са казвали за човек, който разсмива другите.

Дядо ми е разсмивал другите, докато един ден ги е разплакал всички. В началото на ноември 1944 година го убиват при Страцин и следва общата им снимка с баба – на неговото погребение. Ковчегът на дядо леко е повдигнат от земята и до него е баба ми – жълта като восък и красива като свещ.

Въпросът със сеното, по-точно – с любовното сено, има и продължение. Баба ми Дона вече я нямаше на тоя свят и вървим ние с майка ми Мария по пътя към колибата под Гложенския манастир. Както вървим и сме потни от тия баири и от тия камънаци по пътеката, майка ми свива встрани и излизаме на една ливада. И там, на ливадата, подобно египетска пирамида, подобно паметник на страстта и опиянението, подобно космическа ракета на безсмъртието и Космоса, стои една купа сено. Бледозелено сено, миришещо на билки. И майка ми гледа купата и се подхилква, и поруменява. И сочи купата, и както баба преди, ми прави своето признание:

–Ние тука за пръв път с баща ти, е тука – в една такава купа със сено… - и се смее, и става още по-румена. И хем ѝ е неудобно, хем ѝ е хубаво, че ми го казва.

Любовта е сено, нищо друго. В нашия род е така. По-нататък – каквото стане.

КАКВИ СЪНИЩА САМО

Насън може всичко. Няма граници, няма пространства, всичко е омешано, нищо не е последователно и изглежда, че в хаоса е невъзможно да се потърси каквато и да е логика.

Не е изключено, напротив – твърде вероятно е, освен хората и животните, сънищата да спохождат дърветата, тревите, защо не камъните и всичко, всичко, което ни заобикаля.

Не мога да смая никого с разсъжденията си за сънищата, нито мога да се доближа до техните ключове и ключалки. Мога само да ги разказвам – да се опитвам да ги разказвам, както преди мен са правели хиляди и хиляди други хора. Както милиони и милиарди хора разказват сънищата си всяка сутрин, а после сънуват дните си и ги живеят и така живеят и сънуват всичките си реалности и всичките си сънища.

Баба ми Събка например – майка на майка ми, от село Голяма Брестница, Ловешко, не започваше деня си, без да разкаже какво е сънувала, без да го тълкува и най-вече, без да цъка с език и да повтаря: „Мале, мале, мале, какви са тия сънища, какво е това чудо?“

При нея всяка сутрин се изсипваха един куп жени, които ѝ доверяваха сънищата си и от приказките, които чувах, са ми се набили в ума ей такива велики прозрения: „Това не е на убаво. Да му кажеш да не оди никъде, да си седи у вазе.“ „Парите ше се намерят, ама са пренесени през река“. Или „това, дето го мислиш за болест, да си го майнеш от главъта – нищо ти нема.“ Или „ти го майни Въло, остави го, гледай мръсницата – тя го е подкокоросала, тяя! Остави го Въло…“

След такива приказки в Голяма Брестница денят поемаше по нормалния си път.

Тази нощ сънувах баща си. Сънувах го едновременно като дух и като плът, като физика. Сънувах кожата му – с този изумителен аромат на теменужки. Усетих косъмчетата по кожата му, усетих потта му, приближаването. И усетих как бащината плът и бащината кожа и дух ме обгърнаха и се сляха с мен. Казано с едно изречение – насън аз станах баща си и баща ми стана мен. Баща ми стана своя син. Как се разбира тая работа, не знам.

После сънувах как в мен потъна голямо и красиво дърво и вместо да изпитам болка и раздиране, аз усетих шумоленето на листата на това дърво в мен. И станах дърво. И удивителното е, че видях сянката си като сянка на дърво.

После сънувах още няколко такива превъплъщения, от които запомних само едни слънчеви лъчи, които във вид на петльови пера и с отблясъци в различни цветове проникнаха в мен и ме направиха цветен. Но цветен отвътре.

Сънувах и любовта – имаше си и име, и образ и въобще не беше красива. Беше слабичка, в началото с дълга коса, после – постригана – никаква красавица не беше, но беше моята любов. И вместо за любов, ми говореше най-обикновени неща. Моята голяма първа любов и моята несвършваща голяма любов ми говореше за най-обикновени неща и от тези неща аз изпитвах вина, защото съм пропускал обикновените неща, все съм дърпал сърцето си нагоре и нагоре, а обикновените неща не съм ги забелязвал. И много ме заболя. Лека-полека историята с голямата ми любов и обикновените неща отиде някъде встрани, сякаш искаше да ми помогне и да ме остави на спокойствие. Така правим ние – накрая искаме голямата любов да ни остави на спокойствие.

Сънувах и други неща, които прелитаха покрай мен и през мен, но това сливане, това мое сливане насън с баща ми, с красивото сенчесто дърво и със слънчевите лъчи и петльовите пера така ме изуми, а после ме обзе такова спокойствие, каквото има само в сънищата.

Понякога сънищата са смразяващи, понякога са топли, но винаги ни карат да се чувстваме във въздуха и да летим даже когато ходим, и да сме всичко, което наяве не можем да бъдем.

Боже Господи, колко стеснена е реалността ни, колко малък и въпреки това прекрасен е ъгълът, който наричаме наш живот, наша галактика и наша Вселена. Непоносимо е и колко е очарователно това, че можем да бъдем едновременно навсякъде и в сънищата да имаме и машина на времето, и възможност да стигнем, където никога не сме били и където винаги сме съществували.

ЕДНО И СЪЩО

Всеки път, когато отида в градчето, а аз почти през целия си живот ходя в това градче, се случва едно и също – онова, което очаквам.

Имам снимка, на която съм с майка си и баща си – някъде двегодишен сигурно съм бил и те ме държат за ръце. Снимката е правена на площада.

И сега, като отида в градчето и мина през площада, усещам кадифето от детските си панталонки, лачените си обущета и усещам в лявата си ръка сухата длан на майка си, а в дясната – леко изпотената длан на баща си.

Има една игра – на фъърр – детето е хванато за двете ръце и майка му и баща му или роднините му го вдигат да лети в небето. Това фъъррр го усещам всеки път в корема си, като мина през площада на градчето.

Площадът много е променен, поне няколко пъти е преработван и разкрасяван оттогава, но снимката ми е пред очите и аз съм в нея.

Преди няколко години почти през ден ходех в Тетевен, защото се готвеше премиера на моя книга. Премиерата се състоя в Съвета и всеки път, когато ходех там, покрай мен минаваше един странен образ, носеше в ръцете си по един-два празни буркана, хилеше се загадъчно и леко иронично и ми съобщаваше:

–Нема да им стъпа в Съвета! Тебе те уважавам, ама в Съвета нема да им стъпа никога!

Случвало се е да отида в градчето и да не искам да се видя с никого – е така, да се помоткам, да си напълня очите с красоти, да погледам скали и балкани и да видя угасналия вулкан.
Тоя угаснал вулкан е толкова величествен и остър, че идеално може да стане за централен прът на някой огромен небесен цирк, в който се случват невероятни неща.

Няма начин обаче, когато не искам никой да ме вижда, да не изникне буквално от нищото моя роднина – красива, работлива и предприемчива жена, която сякаш ме издебва и ме хваща в някакви прегрешения и с която винаги провеждаме един и същи разговор:

–Ти какво правиш? Ами как си? Ами а да се видим!

И все такива дълбокомислени неща от рода на дъра-дъра-дъра-дъ.

Няма празно. Винаги се виждам с тая моя роднина и ми е чудно как след толкова неща, които е постигнала тя, и след нещата, които съм направил аз, е възможно да не си казваме нищо друго освен дъра-дъра-дъра-дъ.

Случвало се е да водя приятели и гости да разглеждат красотите на града – да се потопят в сърцето и пазвите, както се казва, на хайдушката гора, да чуят как Вита пее песни за самодиви и хайдути. Романтиката винаги ми е в главата, надявам се – и чувството за хумор, и сигурно затова всеки път, когато показвам с ръка планинските красоти, ще се намери някой да се приближи и да ме осведоми, че има на промоция пилета в топлата витрина на хранителния магазин, че аптекарката в Горни край е затворила, щото си е изкълчила крака, че на Главната продават мед от тая година, че в кафенето по стръмната улица за към църквата мой приятел от Гложене се е напил. А най-често изниква продавачка на бельо, за да ме осведоми, че си е преместила магазина и че боксерките на фирма „Братя Харизанови“ са в наличност, и ми е запазила няколко чифта.

Без изключение се явява някой, който казва нещо, което придърпва красотите на хайдушкия Балкан и ги слага в краката ни. Няма мърдане.

Има и две други работи обаче – две други работи, които ме карат да мисля, че заедно с обикновените хора живеят и някакви неописуеми, странни произведения на Божието изкуство – хора, отнесени от света, прелитащи над Балкана, които живеят при изворите на реката, върху скалите ѝ и от време на време ни се показват.

Напоследък стоя поне по пет-шест минути на моста над реката за пазара и гледам рибите. Днес преди обед правех същото. Седим на моста с братовчеда Милчо и аз се консултирам с него по отношение на рибите, които плуват в реката. Няколко по-едри рибета плуват настрани, носят се по течението и дремят – казва се „плуват на прястран“ .

–Кленчета ли са? – питам братовчеда.

–Кленчета са – зарадва ме той.

–Тия рибета там, дето лежат на камъка едно до друго, мренки ли са?
–Мренки са – потвърждава той.

–Ами шарената риба? Шарената риба там ли е? – пита един старец, който буквално се е спуснал зад нас от небето.

–За пъстърви ли питаш? – сещам се аз.

–Питам за шарената риба – казва старецът. –Гледайте да видите шарената риба!

Балканските пъстърви са шарени – с червени точки по тях и тук, до моста, преди време е хваната доста голяма балканска пъстърва – казват, кило и половина. Но старецът не питаше за пъстърва, питаше за шарената риба.

Близо до автогарата има къща и там – в една от стаите на първия етаж, като много малко момче съм живял аз. Снимката с майка ми и баща ми и кадифеното костюмче е от това време.

Но има и друга, още „по-малка“ моя снимка, и на тая снимка баба ми ме е изнесла, събула ме е бос и както съм така малък и бос, ми търка краката в копривата, която е порасла пред къщата. По-закаляваща снимка и по-изразителна снимка не съм имал. И досега, когато мина оттам – покрай Тетевенската автогара, винаги виждам да расте коприва. Асфалтирано е вече мястото на копривата , стадиони, спортни съоръжения има, счупени рейсове и камиони се въргалят, но винаги има и стръкче коприва. Даже и да няма, аз го виждам. Копривата от детството ми и баба ми са един и същи човек. Винаги един и същи човек.

Сещам се за една приказка на баща ми. Като нямаше какво да правим на село, и баща ми казваше:

–Айде да се разкараме до Тетевен.

Палеше колата и тръгвахме да се разкарваме до Тетевен. Без цел и без посока, както се казва в песните – просто да се разкараме. Да ни се променят очите, устата, думите да ни се променят, друг въздух да лапнем. Това – с лапането на друг въздух, си беше чист номер, щото въздухът и в Гложене беше чист също, но можеш ли да спреш човек, който е тръгнал нагоре в планината да лапа чист въздух?

И хей така – както се разкарвахме по улиците на Тетевен, се случваше горе-долу същото, което се случва и досега – ту някой ще ти скъса нервите и ще ти затули пейзажа, ту някой ще попита за шарена риба, ту ще видиш коприва.

ОБЕДЪТ Е СРЕДАТА НА ДЕНЯ

Докато на печката се вари чорба, аз лежа. Сутринта брах смокини и ми се сецна кръстът. Но и да не ми се беше сецнал кръстът, обикновено лежа. Прозорецът е отворен и в него се виждат най-различни жици, парче от покрива на комшиите и стръмен Балкан с гора. По пътя минават коли от време на време, минават и мотори, но най-дълго не минава никой и нищо.

Ако си затворя очите, сигурно ще заспя, но ми е хубаво така да не мисля нищо, да усещам главата си като празна кошница и да се чудя дали кръстът ми се е сецнал много, или не чак толкова и дали, ако заспя, няма да ми мине. Но съм и малко гладен, а парата от чорбата се издига право нагоре и скоро ще бъде обед.

Издига ли се парата от тенджерата право нагоре, идва обед. А обедът е средата на деня. И краят може би на моя лек глад.

Чувам как говорят – по съвсем неописуем начин, мои съселяни и прелетни птици от помашките села. Докато говорят, гърлата им бълбукат и не им се разбира почти нищо, понякога умирам от яд, че не мога да разбера нищо, но хубавото е, че говорят хора.

Говоренето на хората е половината от човешкия живот, а мълчанието им е следобедът. Мълчанието е следобедът на живота. А проговарянето е началото на мъките.

Докато ги пиша тия възвишени умни неща, почва да бие камбаната на умряло. През два-три дена, през ден, всеки ден – дааан-дааан. Пак е умрял някой. Мъча се да разбера умрелият дали е мъж, или жена. Има разлика в биенето за починал мъж и починала жена, но така и не се научих да ги различавам.

Някога камбаните биеха по-дълго, сега една-две минути и край. Както се казва – в задъханото ни ежедневие камбаните трябва да се бият задъхано, защото няма време за дълго биене на камбани. И скръбта трябва да е кратка и да няма оплаквания и глезотии, защото времето, в което живеем, е задъхано – толкова задъхано, че чак ми изглежда астматично.

Тук, на село, обедното време е средата на деня. На друго място може да е друго време, но тука е средата на деня. А август, вместо да е следобедът на годината, е просто жега и напичане на слънце до откат.

Най-хубавото време е, когато не се случва нищо. Каквото и да се случи, ще те удари по главата. Каквото и да се случи, няма да те подмине. И тогава няма да питаш за кого бие камбаната тука, в селото, защото накрая няма да бие за никого – няма да има за кого да бие камбаната.

Хемингуей обаче може да е спокоен – в село моите набори са си пуснали като неговата брада. Не са кой знае колко много на брой, но приличат на брадати козли, макар че козелът на селото е само един и се казва Аспарух.

Какво начало за разказ само… Козелът Аспарух слизаше от Балкана и водеше стадото кози след себе си.

Литературата е хартиена работа, освен ако не е плод на дефект и талант едновременно.И когато не е следобедът на душата.

Бог да прости починалия и давам дума, че ще проуча как стои въпросът с биенето на камбаната за мъж или за жена. Срамота е, че не знам. И е срамота, че лежа и защото ме боли кръстът, не ставам дори да разбъркам чорбата.