ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?
НЕ МЕ КАРАЙТЕ ДА ИЗБИРАМ МЕЖДУ ДВАМА УБИТИ
ВКУСЪТ МИ И ПЪРВАН СТЕФАНОВ
Вкусът е нещо лично и индивидуално – това го слушам, откакто се помня.
Не е вярно. Вкусът е психоза.
Яд ме е, че с години не можех да си обясня колко много се влияя от психозите на вкуса. Влияел съм се непрекъснато. Аз ли – с тоя женчовски характер, съм харесвал романите на Майн Рид и Карл Май? Не, малките ми години са били моята психоза тогава. Харесвал съм ги тия приключенски романи, защото съм искал да бъда героичен, а не съм могъл. Но ето, и до ден днешен, почна ли да пиша какво харесвам, и изброявам тези романи.
Виждали ли сте как лумват клечки кибрит така, както са събрани една до друга в кутийките на кибрита? Така лумвахме и тогава в кибритената кутийка на момчешките си фантазии. Една клечка пали всички в кибрита. Посмей да кажеш, че не харесваш индианските романи… Аз наистина ги харесвах тогава. Или пък така съм си внушил това харесване, че ми е станало неотделима част от вкуса и четенето.
Нима съм харесвал някога чак толкова любовните стихове на Дамян Дамянов например? И кои любовни стихове съм харесвал? Смеел ли съм да кажа, че любовните стихове на Дамян Дамянов са следобеден сладък чай? И как да го кажа, като ни едно момиче няма да ме погледне.
Смеел ли съм да кажа, че ми се губят любовните стихове на Яворов, че ми се струват театрални? Ще го кажа, ама ще ме вземат за луд, за маниак, за самовлюбен глупак.
Вкусът е масова психоза, която за определен период от време има функциите и на мяра. Вкусът е мода с елементи на мяра.
А какво наистина харесваш и обичаш, се разбира по това дали то е станало твое тайнствено лично местоимение. Ще повторя – харесването е твоето тайнствено лично местоимение. Почти като любовта, но все пак – почти.
Снощи прочетох едно стихотворение на Първан Стефанов. Знаете ли кой е той? Голям поет, само дето никой не го знае и никой не мисли за него, включително и аз.
Но като го прочетох това стихотворение, и разбрах, че Първан Стефанов е в мене. Седи до мен, отпуснат и безпомощен в кафенето на писателите, не казва почти нищо, изгубен, а се оказва, че е дълбоко в мен, неразличимо в мен.
Първан Стефанов е моят вкус. Личният ми неизречен вкус. Сетил се Поетът какво нещо е водата, как замръзва от студ, как става лед – лед и кристалчета, и краткото му стихотворение завършва с това, че осемдесет процента от човека е вода. Майко мила, каква метафора за замръзналия ни вкус и каква метафора за неосъзнатите лични пристрастия.
Честно ви казвам, все повече си мисля, че нямам абсолютно никакъв вкус. Няма как аз да знам повече за красивото и стойностното от много други. Няма начин и непрекъснато да пилея вкуса си, да го подарявам, раздавам, натрапвам понякога и от това да не произлиза нищо. Безплодно семе се оказа моят вкус, щом харесвам Първан Стефанов, а светът не знае кой е той.
Това, дето го написах за любовните стихове на Яворов, се отнася и за много други любовни стихове, които стърчат и се веят отвсякъде като цветни гирлянди, като шарени палячовски панталони, като финтифлюшки и най-вече – като слугинско кухненски изцепки.
Вкусът бил начин на живот. Абсолютно съм съгласен. Розовеещият и сиропен вкус е начин на живот в розово и в сироп. В окаляно розово, в овъргаляно розово и в горчив сироп.
Моят вкус е провал, защото харесвам шоколад. Яде ми се шоколад, не ми се облизва станиол. Гледат ми се цветовете на гората – не ми се гледат цветни конфети. Искам да ми замирише на жена, а не на преструвка. Искам да видя бръчки на жена, а не гримаси на жена. Нищо, че характерът ми е женчовски, искам жена да ми завърти главата, а не люлка в лунапарк.
Може би затова вкусът ми е провал, но аз си го обичам. И затова не знам какви книги харесвам, какви картини харесвам, не знам и какви хора харесвам. Знам само, че най-много харесвам, като протегна ръка от леглото си, да си напипам часовника, да видя колко е часът и да си помисля, че още е рано до съмване.
P.S. Не ги вземайте насериозно тези неща – нямам си друга работа.
КУСТУРИЦА ЗА МАРАДОНА
Гледайте го този филм, ама обезателно. Ако искате да живнете, да се събудите, да ви се палне кръвчицата, да ви се допие и доплаче, гледайте филма „Кустурица за Марадона“.
Филмът е документален и го въртят по една-две кабелни телевизии – по едни по-ретро кабелни телевизии.
И Емир Кустурица, и Диего Марадона са шантави гении, но най-шантавото в гениалността им е, че могат да кажат „майната ви“ на тия, които определят правилата и се надяват винаги да управляват света.
Да гледаш как Марадона буквално изяжда и поглъща в себе си футболното поле, как се мята като пантера, как свисти като барут и олово и как после се разпада на хиляди парчета, е знаменито преживяване. Трагичен филм е филмът на Кустурица за Марадона. Само че трагизмът му е качен на Еверест.
Не ми се говори за нашите местни мръвки, които умират да лежат в чиниите на господарите, които подражават, подмазват се, нагаждат се и така правят от таланта си вмирисана консерва.
По едно време във филма Марадона е като хипопотам и като слон – едва си отваря устата от алкохол и дрога, но се разкайва човекът, бърка в душата си и вади оттам и кристални футболни топки, и топки от кал.
И Кустурица е такъв. Отиде и направи филми в Холивуд, спечели пари и слава оттам, но си остана момче от Сараево, от Балканите и от дъното на кръвта си. Да останеш верен на дъното на кръвта си – това показва филмът. И да обичаш да си ръбест камък, да се инатиш, да знаеш, че и в бедността има достойнство, да не искаш да си глист, плужек, плазмодий.
В Аржентина са направили Църква на Марадона. Изразих се неправилно – не са направили, а са създали Църква на Марадона, религия Марадона. Защото футболът в Аржентина е средство да се покажеш кой си в света. И да засветиш, макар и за малко, но да засветиш в небето.
Не знам какви пари точно е спечелил Марадона и какви пари е имал. На нас парите, спечелени от някого, непрекъснато ни се навират в очите и в душите. Кой футболист за колко пари е продаден, кой какви милиони и милиарди има.
А Марадона искаше да умре за Фидел Кастро и за Че Гевара. И си ги беше татуирал – единия - на крака, а другия – на ръката. И това едва ли е станало, защото е кой знае какъв комунист или социалист. А защото иска да може да показва и среден пръст, и кукиш и да казва „майната ви“ на тези, които не го зачитат.
Гледам филма „Кустурица за Марадона“ и не ме сдържа на стола. Мисля си за нашите падения, за моите. Много ме извинете и прощавайте за следващите няколко изречения, но ще ги напиша.
Марадона споделя, че кокаинът, вместо да го успокоява, го е затварял, прихлупвал го е.
По едно време – като учител, бях почнал яко да пия. Случвало ми се е да си пийвам и по време на работата ми в училище – да пия бира през междучасията, а понякога – и водка. Учениците ми, работата ми, напрежението в училище, седенето ми в ъгъла, ако щете, така ме бяха изнервили, че нямаше повече накъде. И като пиех, включително и в училище, осъзнах, че вместо да се успокоявам, ставам все по-тревожен и по-тревожен от това, че изчезвам нанякъде, че ме няма, че бягам нанякъде и че не мога да се спра.
Радвам се, че мога да го напиша това сега, и се радвам, че гледам този филм за Марадона, защото, ако не си признаваме паденията и грешките, няма как да разберем колко е велик Марадона и колко аз не е трябвало да пия точно в училище.
Ако искате да се видите по някакъв начин и без огледало, намерете този филм и го изгледайте. И се надявам да усетите, че каквото и да правите – и като гениален футболист, и като някакъв си писател, и като шофьор на циментовоз, и като продавачка в магазин, и като боклукчия, винаги трябва да се съизмервате с това, което става в света.
Марадона се съизмерваше с Маргарет Тачър, с Буш, със САЩ, със звездите.
Съизмервайте се и вие с това, което можете да видите, че е високо. Високото невинаги е на небето. Може и пред носа да ви е. Само го вижте.
Гордея се, че гледах този филм. Гордея се, че ме разтърси и няма как да не ви го препоръчам. Препоръчвам ви го, както бих ви препоръчал за вечеря качамак с овче сирене и масло или книгите на Емилиян Станев.
Да живее Марадона, да живее Кустурица и да живее възможността ни да се разглеждаме и отвътре и да се осъзнаваме.
Като изгледах филма, се сетих и за автобиографичната книга на Кустурица „Смъртта е непотвърден слух“. Какво заглавие само. На корицата Кустурица се е опулил, малко небръснат е, иначе е с костюм и вместо два пръста е разперил три. А очите му са синьо-зелени и косата му е дълга. Смъртта е непотвърден слух, казва той. Ами ако и за живота се отнася същото?
ВАЛУТНИ РАЗМИСЛИ НА ЕДИН НАИВНИК
Ученици от единайсети клас на гимназия „Емилиян Станев“ във Велико Търново се били развълнували страшно много, че еврото ще стане официална валута в България. Развълнуваните ученици са творчески натури от клас, в който се изучава дизайн, и започнали да рисуват въображаемото евро. Представят си като кой трябва да бъде изобразен на него.
Усеща се, че след скорострелното ни политическо приемане в Шенген идва ред и на еврото. В политиката и в любовта е така – най-често в началото работите не вървят и са запушени, но като тръгне, и спиране няма.
Преди да продължа с историята за учениците от търновската гимназия, ще кажа, че е голяма срамота, дето толкова ни набиват в главите това евро. И то ни го набиват в главите по отношение на нашата „неизвестна“ според тях валута – лева.
Евраджиите – част от гумените глави и от безсмъртните мъдреци по телевизиите, ни карат да се срамуваме от лева.
Няма как мене лично да ме е срам от лева. Срам ме е, че го докарахме дотам, да изчезне левът. Вярно е, влезли сме в империя (вече във второстепенна и в ужким империя, каквато е Европейският съюз), но защо трябва да ни е срам от лева?
От време на време си разтварям стари албуми и разглеждам снимки. Имам снимки и като малко момче, и като по-голям, и сегашни снимки имам, и с къдрава голяма коса, и остриган. Мисля си, че трябва да съм кретен или изключителен нарцис, за да ме е срам от снимките. И като дете, и като момче, и сега нали все съм си аз? С какво да се подменя и като какъв да продължа нататък?
Говоря за идентичност, за памет на гените, за достойнство, за символи, за лично име, ако щете, за идентификационен код, за печат – за оня печат на Левски даже говоря – с малкото разкривено лъвче на него. От еврото сигурно ще имаме валутни ползи, по-голяма сигурност и надеждност, но душевни ползи аз нямам. Напротив – губя се някак си, сливам се.
Учениците от класа по дизайн на търновската гимназия „Емилиян Станев“ нарисували образа на хан Аспарух на стоеврова банкнота. А на банкнотата от сто е едно евро нарисували баба Ванга. На други банкноти по-нататък нарисували като символи на българщината Иван Вазов, Христо и Евлоги Георгиеви, Свети свети Кирил и Методий, стигнали до Петя Дубарова и до Георги Господинов.
Наистина младостта и талантът нямат граници.
Винаги ме е било срам и съм се чудел като какви хора могат да сложат върху българския лев Свети Иван Рилски – има го на монета. Абе хора, той е известен като безсребърник, като копривар.
На петдесетлевовата банкнота е Пенчо Славейков. Извинявайте, ама накрая той живее от пенсията на Мара Белчева. Представяте ли си каква държава трябва да сме били, та да оставим Пенчо Славейков да живее в Италия с пенсията на Мара Белчева и после да го сложим върху парите си?
Или така наречената стотачка, на която е изрисуван ликът на Алеко Константинов. Алеко изобщо не се е славел като богат човек и дори пише, че няма пари да си купи тютюн.
Българският лев обаче не е виновен, че върху него сме трупали и трупаме през годините комплексите си, неудачите си, алчността си, сълзите си. Българският лев е бил и наша опора, крепял ни е, хляб ни е бил в метафоричния смисъл на думата. И затова няма как да не ми е тъжно за лева. И няма как като пълен наивник да не си мисля, че парите не са най-важното нещо. Всичко ли, винаги ли, докрая ли ще се измерва само в пари?
Иван Рилски един лев ли е, или едно евро?
Пенчо Славейков колко евро е?
Ами Алеко?
Ами Ботев и Левски?
Ами река Вит и Гложенският манастир колко евро са?
Ябълковите и сливовите бахчи по Балкана колко евро са?
Гробищата над селото в турски лири ли да ги смятам, в левове ли, в долари или в евро?
Сигурно ги пиша тези работи, защото нямам никакъв усет за парите. С малки изключения през живота си са ме издържали други хора – близките ми хора. Усещал съм парите с гърба си, но не съм искал да са ми гръб. А никога не съм свързвал това, което е пред мене и пред очите ми, с пари. Със слабо зрение съм за парични хоризонти.
Ето – признах си наивността, но вярвам, че левът, където и да отиде по света, пак ще си дойде по нашите места. Левовете са такива същества, че обичат да скитат, но и си знаят територията. Може пък и да го дочакам тоя лев – да си дойде пак.
ВРЕМЯНКИ
Голяма неприятност е да ти прокапе покривът. Нищо, че е казано „всичко тече, всичко се променя“, но когато ти тече от покрива на главата, наистина може да ти се стъжни животът.
Братовчедът Йото страдаше известно време от счупени цигли на бараката. Бараката му е само на един етаж и е с една стаичка , но счупените цигли го тревожеха. Капе.
Днес обаче ми се похвали най-тържествено, че си пооправил покрива с времянки. Времянките са всякакви неща, които могат да заместят временно оригиналите. В случая три-четири титулярни цигли от бараката му били заместени от времянки във вид на едно тенеке, по-читава цигла, каменна плоча и малко стиропор.
С тези времянки братовчедът временно закърпва положението и покрива, спира капенето в стаичката и предотвратява последващи евентуални щети.
Вчера – по време на гласуването на новото правителство, всички бяхме свидетели на точно такива времянки. Времянките си имат имена, ЕГН-та даже си имат, биографии. Една от времянките дълго време стоя без снимка, но после се намери такава.
През годините ми е правело впечатление как се видоизменят думите, как все повече и повече стават хлъзгави и мазни, обтекаеми и без вътрешно съдържание. Изпитваме някакъв срам като че ли да назовем нещата както се казват.
В един филм преди години главният герой се ядосваше, че вече в България не се казвало „сковавам кочина“, а „реализирам кочина“. Сега не се казва, че крадеш като айдук, а че усвояваш неправомерно. Пътищата не са с дупки, а са компрометирани. А когато някой не ти е по кефа, казваш, че не вярваш в неговия интегритет.
Всичко това, уважаеми дами и господа, служи като времянка, изпълнява функциите на времянка. Нищо и половина е, но трябва да изглежда като нещо.
Много често се случва така, че времянките остават завинаги. Клатеше се една маса на двора и аз я подпрях с мукавени подложки за сервиране на чай. И си остана така завинаги, докато изгниха подложките. Скъса се мухарникът на прозореца в банята. Така си остана. Смениш някой умен приятел със случаен, но който ти се подмазва, и времянката става постоянна.
Главната ми мисъл беше, че времянките имат удивителна съчетаемост, че при тях съвсем спокойно можеш да събереш в едно кал, железобетон, телена ограда, счупени легени, тенджери без дръжки, канап за връзване, клещи и, разбира се, поцинкована тел. Всяка една от тези вещи е в пълно съответствие със съществуващи човешки характери, човешки амбиции и роли.
Правителството, което се роди, е времянско правителство – с хора времянки, което е сигурна гаранция, че безвремието, което е пред нас, ще е дълго.
Използвам случая, както се прави, когато се вземе думата, за да кажа, че ми прави приятно впечатление начинът, по който говори Росен Желязков – новият министър-председател. Има и чувство за хумор, тонът му е благ и съгласуващ и изобщо не ме е срам, като го слушам. От много време за пръв път не ме е срам, като си гледам и слушам министър-председателя. Дано усещането ми да не е времянка.
Искам да кажа и друго – откакто видях Цариградско шосе окичено с постери на Мирослав Боршош, винаги съм знаел, че пътят му като турист в политиката е отворен, прав и щастлив.
И да ме извините, дето се усъмнявате в качествата на Мариян Бачев за културен министър. Това е само защото го познавате като артист и ви се струва едва ли не като приятел, който ви разказва вицове. И изведнъж – хоп – в мерцедес. Кажете ми по-добре ли е, когато не сте чували името на някого, пък вземе да управлява икономика, промишленост и придвижването на човечеството оттатък Слънчевата система.
Преди повече от век най-големият български писател - Алеко Константинов, написа фейлетон за газеното тенеке. Гениално произведение. И тогава, и сега приложението на газеното тенеке, на ламарината и на времянката е безсмъртно. И единствено възможно в случая с нашето правителство.
На многая лета, времянки!
ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?
Това ли трябваше да видя в края на годината? Да видя как изчезнали от себе си и плюли върху всичко, което вчера са боготворели, хора ръкопляскат на Делян Пеевски и го избират за ново божество?
И Елена Йончева между тях.. Вярно, малко си кривеше главата – да не я снима камерата, и ръкопляскаше с половин ентусиазъм, но беше там. Язък за барута и язък за надеждите. Така я харесвах и така ѝ вярвах. Мислех, че поне тя не е боклук.
Но парите позлатяват всичко – дори и боклука, дори най-дебелия и миризлив боклук.
Това ли трябваше да видя в края на 2024 година? – Как Йордан Цонев – и той, е открил Новото начало и тръгва по пътя на светлото бъдеще на държавата?
Слаба ракия се оказахме ние, българите. Слаба ракия сме били и по турско, и по царско време, слаба ракия и по време на комунизма, слаба ракия и сега.
Оня ден слушах случайно речи на Тодор Живков. Умрях от срам. Не знам какъв държавник е бил, сигурно е бил някакъв държавник, но много често изявите му бяха за смях. Така беше и с голяма част от тогавашните партийни ръководители. Малцина имаха ум в главите си. Повечето бяха подмазвачи и глупаци.
И най-големият глупак винаги съм бил аз.
Като постъпих на работа в Окръжния комитет на Комсомола в Ловеч (извинявам се за този личен момент), се оказа, че единствен аз от секретарите на Окръжния комитет не мога да пиша доклади. Пиша аз, та се късам моята част от докладите, давам я на първия секретар и той не включва нищо от това, което съм написал.
После в Централния комитет беше горе-долу същото. Отговарях за средствата за масова информация и най-много в ЦК в докладите да влизаха по две-три изречения от моите писания.
Кажете ми сега, и с това приключвам личния момент, как е възможно изобщо да си правя илюзии, че съм някакъв писател, като нищо от написаното от мен никога не влизаше в официални доклади? И тогава, и сега. Наистина съм голям глупак.
И защото наистина съм глупак, ще напиша и че преди осемдесет и девета година съм работил като секретар на ОК на ДКМС в Ловеч и като заместник-завеждащ отдел на ЦК на ДКМС. Тази ми номенклатурна дейност е продължила точно седем години. После трийсет години бях учител и все ми се натякваше, че съм враг на народа, че съм номенклатура. Трябваше да съм благодарен, че ми е позволено и това.
Правя го, защото се оказва, че едва ли не само аз съм работил там, че само аз съм бил член на Комсомола и на БКП и че всички освен мен са били изключвани от Комсомола и от Партията. Напоследък излезе една много смешна мода – ако някой, не дай си, боже, си признае, че е бил член на БКП, винаги добавя: „Ама не съм подавал молба за приемане. Приеха ме, без да разбера.“ А истинска класика в това отношение е: „Бил съм член на бКП, но дядо ми го убиха комунистите“.
Трийсет и пет години след преображенията на комунизма абсолютно същите гении ни управляват, абсолютно същите гении пишат доклади, четат ги и вземат решения. Вземат решения на Куково лято – макар че куковото лято и кукуто като идея и дух победиха и се реят над всичко. Куку духът е в същността на преображението. Да се правиш на ударен и на хампи и да се хилиш, и да си пълниш джобовете с пари, с кичове и с кървави боклуци. Никаква демокрация не изградихме, никакъв либерализъм – преминахме през кърджалийски, бандитски и свирепи години, станахме васали и подлоги и с голяма болка казано – на практика изчезнахме – изчезнахме като идея, като дух, като бъдеще. Аз така го виждам, дано да бъркам.
Представяте ли си държава, в която герои са Георги Марков – конституционен съдия, неподписал Конституцията на Република България, сътрудник на Държавна сигурност, станал острие на СДС, депутат от ГЕРБ и сега – орбанист? Именно Георги Марков и Йордан Цонев са символите на нашия преход. И да знаете – това не са хамелеони – това са нашите образци, мерило и пример.
Толкова ли беше изпращял Ахмед Доган – да не разбере, че няма как да се прави на Буда и накрая да не го изхвърлят като парцал? След изнасянето на мумията на Георги Димитров от Мавзолея това е второто изнасяне – на жива мумия.
И да знаете, че много ме е яд на турците в България. Щом и те се оказаха мекерета, значи възродителният процес е успял.
Това ли трябваше да видя в края на 2024 година – как Харизанов, говорейки за пет хиляди осемдесет и пети път по телевизията за последните няколко месеца, каза, че със социалист за политика не може да се говори. И допълни: „Да говориш със социалист за политика е все едно да говориш с астролог за наука“.
Скъпият ми Харизанов, скъпият ми ръководител на Напоителните системи и поливни съоръжения в България, скъпият ми мрачен анализатор и политолог – свил се е като гъба пред вожда си Бойко Борисов – бивш член на БКП и млад отявлен комунист, ама сега не иска да говори със социалисти.
Такива ли хора заслужаваме да ни се лигавят в края на 2024 година?
Това ли доживях да видя – как вече посрещаме Орбан като Господ и как не разбираме, че и той идва, за да ни командва от името на Тръмп и да се интересува единствено от унгарските ползи. И как ние, като внезапно осветени от прожекторите свенливи моми, се радваме, че ни е забелязал.
Омерзен съм от превъплъщенията, пребоядисванията и издокарването на българската журналистика, на българската интелигенция, на българската политическа каста. Отвратен съм от невъзможността да пазим равновесие – до Главчев ли опряхме да ни е министър-председател, да се гърчи като глист и да не може да каже две изречения, без да хълца и да се черви.
Каква е тая държава и система, която е пленница и заложница на три-четири свине, мутри и проститутки и се мята като риба на сухо?
Може ли цялата ни европейщина и евроатлантищина да се крепи на интересите на двама-трима души?
Това ли трябваше да доживеем през 2024 година? – Да наричаме Путин убиец, а за убиеца Нетаняху да си траем и да си налягаме парцалите. Не че Путин не е убиец – убиец е и още как, убиец е и Зеленски, убиец е и Нетаняху, и Байдън… Убийци са всички, които превърнаха земното кълбо в одрана кожа – в кървава одрана кожа. Тръпки ме побиват, като си помисля, че тоя перко Тръмп идва на власт. Честно ви казвам, изтръпвам, като си помисля, че политиката е единствено сделка. Всичко ли е сделка на тоя свят – политика, бизнес, литература, изкуство, живот, любов? Сърцата ни сделка ли са? Съвестта ни и тя ли е сделка?
Как стана така, че довчера политиката трябваше да е справедливост, а днес вече е модерно да е сделка? Не че политиката не е сделка, но поне не ни лъжете, че е нещо друго. Защото някой глупак като мене може и да повярва.
Това ли трябваше да дочакаме през 2024 година? И тази ли година ще я изпратим с Комиците и ще я посрещнем с идиотите? И все така – докрая…
Сега стана ли ви ясно защо никога не може да бъде включено в официален доклад това, което пиша? Прави са били някога моите партийни другари, прави са и сега същите партийни господа.
"ИДИОТСКА ТЕОРИЯ" ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Преди време известен български професор каза пред насъбрала се публика, че деветдесет процента от българите са идиоти или кретени – не си спомням думата.
Това предизвика потрес у мнозина, в някои телевизии се опитаха да го разпънат на кръст. Един от главните шоумени на държавата също се включи в общия хор.
Тези, които защитиха българите, че не са идиоти, тогава го направиха главно с предизборна цел, като искаха да кажат, че обичат народа си и мразят тези, които го подценяват.
Действията им могат да се сведат и до следното – гласувайте за нас, защото ще ви защитим. Предстояха избори и българите трябваше да са ангели с бюлетини в ръце, а не идиоти.
Спомням си, че тогава аз сякаш бях съгласен с професора, защото ме бяха налегнали кахъри и дертове в службата, в поезията и в житейския път общо взето. Раздразнението ми от случващото се, в това число и от хората, ме караше да мисля, че извисилият се професор е прав. А и нека си признаем, че много често в разговори помежду си обвиняваме хората в неразбиране, в простотия, в невъзможност да вникнат в проблема – общо взето – в тъпота.
Срещал съм абсолютно тъпи хора, които смятат всички останали за тъпаци. Ето тука ми се струва, че е главният проблем – кой за какво е тъп и кого за какво го бива. Погледнато от професорската височина, всички сме кълбо от тъпаци, защото не можем да проумеем геополитиката на световните сили. Така е – по отношение на световните сили и политиката българите сме глупаци. С някои изключения от мижитурки.
Професорът обаче вероятно е пълен глупак по отношение на коването на ламперия или на поставяне на дренаж за отводняване на мазе в къща. Професорът е страхотен познавач на движението на азиатските пазари вероятно и на движението на подводниците под ледените полюси, но може би е пълен глупак по саденето на лавандула из Южна България и едва ли е гений на модната индустрия, защото лично аз ще го запомня с несменяемите му пуловерчета.
Говоря ви за надменността – страшно тънка е границата между осъзнатото самочувствие и маниакалната надменност. Често пъти неудовлетвореността, комплексите, болезненото желание за още и още признание и почести водят до изстиване и отдалечаване от хората. И до погнуса от тях. Илюзията, че принадлежиш към един малък кръг просветени и осенени от Божия мъдрост хора води до обобщения, които плашат.
Понякога и аз съм същият – същата тиква и половина съм. Да не би да са длъжни хората в село да харесват поезията, която аз пиша? Не са, разбира се. Нито са длъжни да имат моя вкус, нито моите предпочитания. Техният живот не им е предоставил възможност да съчетават думи и да си играят с тях. Техният живот общо взето е минал в коване на щайги в талаша на дърводелските фабрики или в гурбетчийство по света. И затова те никак, ама никак не са длъжни да разбират от метафори, инверсии, иносказания и Нобелови награди.
Нобеловата награда за тях е половин шише ракия и три-четири часа привечер игра на карти в опушената стаичка на клуба, в който се събират.
Те глупави ли са според вас, че им е все тая за Нобеловата награда? Те виновни ли са, че аз, като седя там десет минути, и вдигам кръвно? Не са, разбира се. Виновен съм аз, че не съм направил така, че да се слея с тях. Макар че не съм длъжен и ми е абсолютно невъзможно да се слея с тях.
Ако българите са с деветдесет процента идиотизъм и кретенизъм, то аз съм деветдесет и първият процент. Много важно, че съм прочел един вагон книги, че съм се джиткал тук-таме по света и че по едно време писателските среди се сещаха за мен. Аз съм пълен идиот, щом вече в село не мога да говоря с най-големият си приятел от детството- представяте ли си, поне двайсет пъти съм спал у тях, в лятната им кухня на двора. Спали сме с него през нощта и през отворения прозорец сутрин са ни будели бради на кози и през прозореца са прескачали зайчета. В стаичката леко миришеше на мухъл и тази миризма се беше пропила и в завивките на леглото. И аз я обичах тогава тая миризма и исках да ми влезе под кожата. А сега не мога да му кажа две думи.
Веднъж го помолих да ми помогне нещо – да ми даде съвет. Той не разбра какво го питам. Кой знае какви думи съм използвал и колко безнадеждно метафоричен съм се оказал в момента.
Всеки е идиот сам за себе си и сам за себе си трябва да „преценя“ дали и останалите българи са идиоти. „Преценянето“ обаче е въпрос на любов, а любовта свършва след разпръсването. Разпръснем ли се, почнем ли да се търкаляме и да летим в различни посоки, няма начин да не сме идиоти до един. Няма да ни помогне дори „Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски.
Някога играехме на такава игра – с кого би искал да вечеряш например? И отговорите бяха – с Пушкин, с Иван Вазов, с Шекспир, с Димчо Дебелянов. Аз сега искам да вечерям с Иван Хаджийски и с моя приятел от детството. Ще оставя на Иван Хаджийски да прецени дали двамата с моя приятел сме идиоти, или просто сме забравили детството си.
А на професора му изпращам много здраве от името на идиотите, които обичат и метафорите, и инверсиите, и брадите на кози, и скачащите зайчета и които понякога не могат да разберат какво ги питаш.
Да е жив и здрав професорът – пожелавам му на Марс да отиде още с първия космически кораб.
А на Иван Хаджийски ще му сипя една тетевенска сливова ракия, за да види, че не е по-лоша от троянската.
БОТОКС
Вече съм сигурен – ботоксът е символ на нашия български живот. Не звездите на Европейския съюз и не даже символите на държавността ни, не Мадарският конник или маслодайната българска роза, ботоксът е символ на живота ни.
Като чуя за ботокс, и си представям напомпани женски (а доста често и мъжки) устни, които по-скоро приличат на маймунски задник, отколкото на човешка уста. Не говоря за естествения стремеж на хората да са по-хубави, говоря за извратената жажда да те забележат, да се отличиш, да шокираш по какъвто и да е начин.
Пълен фалшив ботокс е животът ни, защото пълна с ботокс се оказа статистиката ни.
Ботокс се оказаха телевизиите, политиците, партиите.
Ботокс плюс дрога се оказа образованието.
Ботокс и само ботокс се забелязва в изкуството – в киното, в театъра, в поезията.
Ботоксът е символ на невъзможността ни да застанем срещу себе си такива, каквито сме, да се смирим, да се приемем, да осъзнаем, че природата ни иска такива и е определила и нашето време, и нашият външен пейзаж. За „пейзажите на душата“ не ми се говори.
Има едно предаване по немски телевизионен канал, в което става дума за мода. Има някакво жури, някакви жени се явяват и говорят нещо. Сред журито седи неокачествимо чудовище, както би се изразил Алеко, с предполагаем мъжки пол, което явно е велика звезда в Германия – цяло съзвездие е направо. И това чудовище раздава оценки и присъди. Червените му до безумие джуки, които стигат до носа му, са толкова отвратителни, че нито са за гледане, нито са за целуване. Но този Крал на ботокса седи и раздава оценки. Може да е много добър човек и да е голям специалист, може характерът му да е от коприна, а делата му – най-благородни, но физиономията му е потрес и стрес – израз на голяма вътрешна криза и на голямо бягство от себе си.
И нима очаквате от ненормалния ботокс да раздава нормални оценки? Такава „звезда“ може да бъде естетически ментор само в свят, който не е реален, а е напомпан до пръсване и е отвратителен.
Една нашенка, голяма партийна активистка и бивша областна управителка пък така си е опънала кожата по лицето, че сякаш има не лице, а бледожълта ламарина. Гледах я наскоро по телевизията и се чудех човек ли говори, или варосана стена. Едва си отваряше устата горката, но иначе, както винаги, се бореше за щастието на хората.
По-известните и според мен – с по-малко умствен багаж, но с много суета жени умират да се правят на египетската царица Нефертити. Нямат вече никакви бузи, изрязали са ги, стеснили са си лицата, издали са си брадичките и си приличат толкова много, че египетските мумии ряпа да ядат. Лицата им не са лица, а пергели. Но както се казва – нищо ново – още през двайсетте години на миналия век Светослав Минков описа в „Дамата с рентгеновите очи“ прехласването и манията по „новото серийно производство“ на капки за очи, които правят женския поглед блестящ. И рентгенов – като страничен ефект. Как ги е усетил само тия неща Светослав Минков.
И всичко това е, за да ни забележат, с нещичко да ни запомнят, па било то и с идиотизъм.
В долния край на селото ни живее един млад мъж, който всеки ден по три пъти с резачка – ама резачка от тия, дето гърмят като самолети, реже по половин час дърва. Шумът е като от F16, блок 70, комшиите наоколо си слагат главите под възглавниците и си запушват ушите с вълнени чорапи, но човекът реже и реже дърва. И ни реже нервите, спокойствието и живота.
Един път го попитах що не ги нареже наведнъж и да миряса. Да миряса и да си има дърва за поне месец напред.
–Така обръщам внимание, че съм си тука, – каза той, – а и докато вдигам шум, ми е хубаво, олеква ми.
В това е цялата работа – да си слагаме ботокс навсякъде и да режем с резачки.
Спомняте ли си как една бивша външна министърка си беше направила по-големи устни от познанията ѝ по външна политика. Тогава аз даже се зарадвах, защото спря да се показва по телевизията и спря да демонстрира простия факт, че хубостта може да спаси света. В нейния случай, уви, до време.
Истински се забавлявам, но и ме е яд и ме натъжават художествените ботокси, поетическите и най-вече ботоксите, които само маймуните могат да демонстрират най-добре. Знаете я поговорката: „Качила се маймуната на дървото, та ѝ лъснал задникът“.
А иначе, повярвайте ми, почти е без значение дали жената, която е слагала фалшивия ботокс на промоция, е украинка. Да ме прости Господ и да упокои душите на убитите две деца, но е без значение, че майката е украинка. От значение е разкъсващата драма в душите ни, която не ни дава сили да назовем нещата с истинските им имена и да кажем на ботокса ботокс, на войната – война, на пропагандата – пропаганда, на смъртта- смърт и на живота – живот.
Само с преструвки докрая не може.
Няма как да я караме само със суета, преструвки и глупост.
БНР - Хоризонт за вас
"120 МИНУТИ" И ПЛАНЕТАТА МАРС
Завърши поредната неделна проповед на Светльо Иванов по BTV. Все така се получава при него, че захарността, пудрата и стремежът уж да се говори смело се преливат в едно нищо и половина.
Направило ми е впечатление как влиза в студиото – той не влиза в студиото, той идва в него. Забързан, отнякъде идва, вдига ръка за поздрав и започва.
Когато идваш от път обаче, особено от журналистически път, трябва да ти личи – да ти личи по прашното лице, по драскотините, по белезите. Поне на мен не ми се е случвало да видя истина с гел и с изгладен костюм.
Голям рев рева с кадифения си глас Светльо Иванов тази вечер.
Реве срещу Тръмп, но между сълзите му има доста празни пространства – бели полета има между сълзите на водещия от ВTV.
Тръмп искал да вземе Газа. Работата е за кървави сълзи тука. Но щях да го призная за журналист, ако беше казал, че Ривиера върху кръв и кости на десетки хиляди избити палестински мъже, жени и деца не става.
Да беше казал, че преди някой да направи хотели и казина в Газа, друг трябва да изгребе пепелта от човешките останки. Лунен пейзаж е сега Газа, мъртвило. И Светльо Иванов трябваше да каже, че за това освен ХАМАС са виновни Нетаняху и Израел.
Тръмп искал достъп до природните богатства на Украйна, за да продължи да им помага във войната с Русия. Каква жестокост само, какво хищничество… По този повод, по този още по-кървав и от Газа повод уважаемият телевизионен смелчага трябваше да каже, че в Украйна в скоро време най-много полезни изкопаеми могат да бъдат събрани във вид на сълзи, смърти и счупени съдби. Нищо такова не казваше този лустросан мъж на средна възраст преди дни и месеци. Как веднъж не каза, че Байдън е куку, че ястребите в Америка бяха полудели?
Как пък веднъж не му призля от това, че ни навираха в очите, в устата и в душите единствено проблемите на ЛГБД, джендъри и все от тоя род? Не усети ли поне веднъж Светльо Иванов колко е премината мярата, колко нямаха и нямаха свършване издевателствата над естествеността?
Тръмп нападал медиите в Щатите и в България някои политици правели същото вече, реве Светльо Иванов. Иска да каже, милият борец за свобода на словото и печата, че нашите подражават на Тръмп и едва ли не ще съсипят свободните ни медии.
В България свободни медии едва ли е имало след Освобождението. Свидетел съм и мога да твърдя от първо лице, единствено число, че свободата на медиите по времето на социализма зависеше единствено от личната журналистическа свобода и смелост. Няма свободни вестници и телевизии въобще – има свободен дух на журналист и на човек, който иска да казва Истината. Така беше и при социализма, така е и сега. Уволняването и забравата за пишещия човек са едно и също нещо. Наглостта обаче на сегашните журналистически времена нямат аналог.
И трите най-големи български телевизии сега, и Българското национално радио през всичките години на прехода осъществиха страшна цензура, равна, ако не и по-голяма от тази по времето на социализма.
Единственото, което беше позволено да се говори в трите най-големи телевизии, беше да се оплюва социализмът и комунизмът, да се оплюва Съветският съюз и Русия, да се изкривява истината за нашата история, врагът винаги да се търси от Изток, да се възхвалява Европейският съюз и САЩ.
Беше разрешено и да се правят предавания, чиято цел е да ти действат като мека дрога или направо като джиброва ракия – 45 градуса. Хилене, скечове, простотии плюс пропаганда. Забраната на всякакви руски телевизии и предавания беше „връх“ на свободата на словото, за която вероятно мечтае Светльо Иванов.
На никого не му пука, че шефът на Националната ни телевизия е там неизвестно защо и неизвестно докога, но очевидно само по политически причини. Той не е Генерален директор на Телевизията, той е политкомисар. Така и никога не разбрахме кои са собствениците на БТВ, на Нова телевизия, откъде им идват парите. Чак ми трепери ръката, докато пиша това, но наистина ли не виждате за каква цензура, за какъв подбор и за какво остракиране става дума.
И въобще не ме интересува дали това го правят либерали, консерватори, радикалдемократи или привърженици на футболен клуб „Диаманти“ от Студено Буче, Врачанско.
България, в това число и българските медии просто се преместиха от другата страна на оградата. Изглежда без стени светът не може. Трийсет и пет години едни и същи мутри в политика, в бизнес, в литература, в изкуство, в спорт и в наука. Мутри с пагони, с пистолети, с професорски титли, с банкови сметки, с присъди и без присъди – намагнитизирани и не чак съвсем.
Пожелавам си някоя неделя по която и да е от телевизиите да чуя истината – защо вече ни няма като българи и като народ и защо по всичко сме на последно място. И защо вместо да сме с „камънье и дървье“ в ръцете, седим и гледаме как скъпи костюми и зализани физиономии ни махат за поздрав, като влязат в студиото.
Трийсет и пет години бяха достатъчни, за да се разбере, че така нареченият Преход и така наречената Демокрация са с изтекъл срок на годност. Останалото е като всичко с изтекъл срок – нещо като полуживот, полуистина, полудържава и полусвят.
Но пък планетата Марс ни чака, нали така, господин Светльо Иванов?
НИЩО НЕ РАЗБИРАМ ОТ ТИЯ РАБОТИ, НО ДА СИ КАЖА
Колкото и да е хубав един филм, много рядко издържам да го догледам докрая. Сякаш се обиждам, че е толкова хубав и
че в същото време не е живот. Знам, че е хубав филмът, а му се дразня през цялото време. Ако не ме дразни камерата, си мисля, че цветовете са прекалени, че вторият план е изкуствен, че монтажът не е добре. Все нещо ми пречи – винаги искам нещо да ми пречи. Особено полудявам, като видя как при затваряне на врата се клати не само вратата, ами и цялата стена. Ех, тия декори, тия декори… Или пък ще се счупят от тежест героите, докато си свалят куфарите от влака, а после ги носят, сякаш са български вестник – леко и безгрижно.
Може и да не ми повярвате, но диалозите, особено диалозите дори в най-хвалените и награждавани филми, ми изглеждат литературни и измислени. Вероятно ми липсва – все повече ми липсва онова нехайно бърборене на някогашните наши филми, глупостите, ако щете, които се говорят във филма, безделничеството на диалога, разпуснатостта на думите.
Има огромна разлика обаче между разпуснатия и нехаен говор и циничния говор. Циничността може да бъде и перфектна – граматически и стилово перфектна.
Душата ми се разкъсва между спомените си за съветските и руски филми, които гледах някога, за славянските филми. Моля ви се само не залитайте в политикантство и не ме обвинявайте в русофилия или славянофилия, а просто дочетете докрай това, което ще напиша. Аз не мога да бъда обвинен нито в русофилия, нито в славянофилия, защото те са в мен, те са това, което съм, без да обичам по някакъв специален начин нито Русия, нито славянството въобще. Аз просто се анализирам. Даже не се анализирам, а фиксирам това, което чувствам.
Във филмите, за които пиша, е характерен не диалогът, а ефектът от диалога, лафът в диалога. Сигурно има някаква магия и в това, но проблемът при мен е, че именно този „лаф“ ми се забива в мозъка и останалото ми се губи.
Често съм си мислел, че отделните езици най-добре прилягат на определен тип филми. Френският например звучи заговорнически. За негов декор според мен най-вече стават пещерите и тайните помещения. С английски език филмът трябва да е мъглив и бароков. Италианският е весел – за комедии. Грях ми на душата, но не съм догледал нито един филм с немски говор в него. Самият език ми стърже по костите.
Има и един универсален език – на тялото, на мълчанието – при Чаплин. Друг универсален език е измисленият от начало докрай език на Фелини, който подчинява всичко на себе си. Универсален е езикът и Въло Радев, на Рангел Вълчанов, на Георги Дюлгеров, на Кустурица.
В света на изкуството е пълно и с имитатори и те винаги говорят с имитиращи езици. А в „Козия рог“ има само няколко реплики и те с нищичко не допринасят за филма. Май може без всички тях. Универсалните езици в киното и в изкуството са езици на отделната човешка кръв, на слънцето, което е огрявало тази кръв, на територията, където тази кръв е живяла, а после е отишла в земята. Универсалния език всеки може да го види през прозореца на къщата си и да го чуе в себе си или пък някой друг да му помогне да го види и да го чуе.
Хубав е този филм и тази книга, от които не помните почти нищо, но които ви облъхват вътрешно. И на които имате пълно доверие.
Аз обаче не само хубавите филми не мога да догледам докрай (ако изобщо знам кое е хубаво и кое – не), но не мога да дочета докрай и хубава, и хвалена книга. Като изчезна сериозната критика в изкуството и след като сериозната критика беше заменена с реклама и финансови критерии, въпросът за художественото се сведе не до вътрешно удоволствие и удовлетворение, не до катарзис, а до пари, блясък и златни дрънкулки.
Кажете ми, как да вярвам на критерии, които в голямата си степен почиват на теми, обслужващи конюнктурата? Убийте ме, но никога няма да харесам – плътта ми не може да хареса някои от филмите на Алмодовар, в които мъжкият секс се превръща в анатомия, а после и в география на чувствата. Така, както бях поразен от „Говори с нея“ на Алмодовар, така щях да повърна, докато в един от филмите му сексът между мъже зае първата трета от филмовото време. За мен наистина е непоносимо повече въпросът за човешката биология, за отклоненията в нея и възможностите за манипулация на биологията да бъдат главна тема на филми, на книги и на изкуство, толерирани по всякакъв начин.
Повдига ми се вече от скечове, от кебапчийски предавания с обеден и вечерен хумор, с абсолютно безсмислени, уж забавни предавания, с дъвчене на едни и същи кокали и вадене на едни и същи скелети от гардероба.
Имам и друг голям проблем – не мога да прочета докрай и сериозна книга. Струва ми се, че е невъзможно да има такава книга. И дори когато я държа в ръцете си и я чета, ме е страх, че нещо ще се случи и затова спирам да я чета.
Или нямам сили за новото – ако изобщо е ново, или не ставам за тая работа.
Четат ми се пастелни неща, гледат ми се пастелни картини, гледат ми се портрети – добре нарисувани портрети, четат ми се стари книги, петимен съм за талант и майсторлък.
И най-вече ми се иска ей така, както съм, да повярвам поне за малко, че има справедливи награди, че има справедливо оценени книги и филми, че поне някъде има грам справедливост.
Знам, че излязох встрани от руслото, но в моите очи вече нищо не е такова, каквото трябва да бъде.
Последните десетина дена си скъсах гьона да търся една книга – на един много активен днешен партиец, който се изявява и като философ на българската история. Хвалеха му книгата по БНТ, хвалеха я сума ти му социолози и когато я прочетох, усетих, че е боза плюс подмазване. Как мога и за миг само мога да си представя, че един подмазвач, една политическа въртиопашка може да напише нещо друго, освен подмазваческа книга. И кои други, освен по-големи подмазвачи от него, могат да я хвалят?
Виждали ли сте как от голямо налягане се пробива гумен маркуч, как почва да хвърля вода на всички страни, да се върти и да се спихва. Е така се чувствам аз – с много пробойни и с все по-ниско налягане. Сега отивам да си догледам филма, който май ще се окаже зловещ.
P.S. И не забравяйте заглавието – то казва всичко.
БОЛНА Е ВСЯКА ДУША, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЧУТА
Накрая на село Голяма Брестница в моето детство живееше самотна майка с двамата си луди синове. Синовете ѝ, близнаци с огромни глави, седяха на една дървена потрошена тераса и бог да ми прости, но ги чувах как мучат. Умирах от страх, като минавах по тая улица, гледах да заобикалям по други улици. Жената щъкаше край тях, правеше нещо и от страх ли, от какво ли, в съзнанието ми къщата бавно обрасна, стопи се, защото нямах сили да я гледам повече.
Най-скъпата ми жена, част от кръвта ми, беше болна през целия си живот. Разкъсаната ѝ душа летеше ту из кухнята, ту на небето. Умирах от страх да не се самоубие тази жена и бях готов на всичко, включително да влезе в психиатрия, само да не я гледам така и да си мисля, че съм виновен, че не мога да я обичам още повече и да я опазя от всичко. Заключвах любовта си към тази жена с триста ключа, а страха си за живота ѝ хвърлях ту в някоя планинска пропаст, ту в някоя река.
Най-добрите ми приятели, с които пораснах, бяха пияници. Единият видеше ли лека кола, и се хвърляше под нея, а другият скачаше от дървета и гърмеше с пушки и пищови, докато се осакати съвсем.
Ето ви я тази модерна напоследък тема за лудостта. Ето ви я тази тема, която ни я навират тия дни в очите. И проблемът, представяте ли си, бил, че няма легла в психиатриите. Легла колкото щеш - и в психиатриите, и по къщите, и по ливадите, и по върховете, ама няма кой да се погрижи за душите ни. За всичко друго се грижат, но не и за душите ни, ако ги има изобщо.
Когато получих инфаркт, бях направо щастлив - като казвам щастлив, смятайте, че бях щастливо спокоен, водоравен. И нямаше кой да ми каже, че най-голямата опасност - смъртта, те прави спокоен. Сега не знам дали това е ужасно, или е прекрасно.
После паник атаките буквално ми разкъсаха душата. Като минех покрай болница, тичах в Спешното да си правя електрокардиограма и там най-често ми се караха, че ми няма нищо, и аз трябваше да умирам от срам и да се кълна, че не искам болничен лист. И че искам кардиограма на душата си.
Ходих при психоаналитичка – жена, която ме накара да газя по детски играчки. А посещението ми при един от най-нафуканите психотерапевти на София завърши с лекция от негова страна за световната литература и с пърдене на голямото му куче, което също присъстваше в кабинета като част от предразполагащия декор.
Не ни се получават нещата с психическото здраве. Няма кой да ни следи да си пием лекарствата - да си пием лекарствата за любов, за раздяла и за живот.
Не мислете за легла в психиатриите. Помислете, че този, който се вози до вас в метрото, си приказва сам, не си запушвайте ушите, чуйте го какво приказва. После се огледайте дали не си приказвате сами и вие. И най-важно от всичко е - бягайте. Бягайте не когато е късно, бягайте при първото трепване, при първото унижение, при първата болка в сърцето и в мозъка. Пуснете си ръцете, ако е нужно, издърпайте ги от другите ръце и бягайте.
Една моя колежка не избяга от мъжа си и той я простреля в крака, защото не му беше направила супа.
Една моя роднина не избяга от мъжа си и цял живот живя затворена в бутилката му с ракия.
Един мой чичо не посмя да избяга от къщата си и остана завързан, защото любимата му беше певица.
Късайте и бягайте, и си намирайте ъгли, пристани и колиби, наморайте си манастири и пещери, но не оставайте вързани.
Прилича ви на бълнуване на луд човек, нали?
Този въпрос с лудостта не са го разрешили Достоевски и Шекспир, и Омир, не го е разрешила и психиатрията в Карлуково, та моя милост ли ще го разреши?
И никакви приказки повече, че е болно обществото. Болна е всяка отделна душа, която не може да бъде чута, и е болно всяко птиче, което не може да бъде чуто. И всичко е толкова сложно, че никой лабиринт във Вселената не е по-сложен от това. Душата може и да отлита, но от болната душа излизане няма.
Светът, който виждам аз, е заприличал на ония самотни майки, които по паркове и градинки, по градове и села водят за ръка големите си момичета и момчета и не ги пускат, и не ги пускат, и не знаят накъде отиват. Държавата ни е заприличала на стара и прегърбена жена, която води за ръка болните си деца.
Вейпове, наркотици, опиуми, лъжи, безизходица, липса на хоризонти, насилие, страх, беззакония, наглост, тъпота, ракети, патрони, бури, урагани, земетресения, смахнати водачи на света - объркайте цялата тая смес в един котел и ето ви готова отвара за полудяване. За полудяване на всички.
И наистина ли някой мисли, че зелените рецепти и болничните легла ще помогнат? Няма да помогнат, защото са вятър и мъгла, а в мъглата и вятъра става въпрос за пари, за кръв и за изчезване на човека.
ЦЕНЗУРА, БОБ И КИСЕЛО МЛЯКО
Снощи разбрах, че Тръмп вероятно е бил агент на КГБ по линия на чехословашката си жена и по линия на това, че бил бизнесмен – тоест – за пари и душа давам.
И това го разправяше с озъбена наглост и цинизъм журналист, обявен за агент на Държавна сигурност.
Такива сме ние и такъв е Бай Ганьо. Може и да е бил агент на Държавна сигурност, може и да е понаучил чужди езици, може и да е издавал вестник „Народно величие“, но срещу агентите на КГБ Бай Ганьо е категорично против от трийсетина години. Тръмп – не Тръмп, Бай Ганьо е против агентите на КГБ.
С всеки изминат ден става ясно, че полудяването е пълно и че цензурата е все по-жестока.
Внимавайте, хора, защото стремежите да се сложи край на войната в Украйна ще бъдат съпътствани не с разумни разговори, а с още по-жестока цензура, с измишльотини, с небивалици, с гадости и с безумия от рода на това, че Тръмп е бил агент на КГБ.
Тогава го обявете за персона нон грата и го арестувайте веднага, щом кацне на някое демократично летище.
България се управлява, командва и бозае до кръв от десетина родове и кланове, подобно на Албания и стара Япония. Схемата е следната:
първо – си комунист;
после се оказва, че дядо ти е бил в Белене;
после се оказва, че силата ти е да си банкер;
после се оказва, че бизнесът ти е в кръвта изобщо;
после синът ти или дъщеря ти стават депутати;
после ти се пренасяш да живееш в телевизиите, държиш една пръчка и биеш през пръстите всеки, който гъкне и всеки, в чиято глава трепне недостойна и неправилна мисъл.
Кулминация на зверската цензура в България е медийната истерия около протестите на Възраждане в София. От репортажите стана ясно, че глутница „неокачествими чудовища“ (по Алеко Константинов) са нападнали беззащитни полицаи, пребили са ги, малтретирали са ги и сега полицаите се оплакват за поруганата си чест.
Тук ще кажа и нещо сериозно и много лично. Макар че предишното, което казах, е трагично-сериозно.
Баща ми беше полковник от МВР – заместник-окръжен началник на милицията в Ловеч. Хората, които го познават, знаят какъв човек беше той. Имаше хиляди слабости и прегрешения, залитания и увлечения, но беше честен човек и помагаше с цялото си сърце на хората. Най-големите „рушвети“, които приемаше, бяха прясно сирене и прясна риба, хваната от Вита. Затваряше си очите за доста човешки шашкънии и сякаш не беше Началник на милицията, а по-голям роднина, който помага на останалите.
Веднъж в къщата ни дойде човек, който много искаше баща ми да му помогне да получи лиценз и да продължи да се занимава с частна практика. Баща ми обеща да направи каквото може, и човекът си отиде. После видяхме, че като си е тръгвал, е оставил под покривката на масата плик с пари – двеста или триста лева, не си спомням. Баща ми стана морав от притеснение, лилаво-червен стана и изтича с плика навън. Чух го да се кара на човека и да му казва, че ако още веднъж направи нещо такова, не иска да го познава.
Когато се върна в къщата, ръцете му трепереха.
–Как можа да си помисли да ми остави пари? – каза баща ми.
Тълкувайте написаното кой както иска. И си правете всякакви алюзии и заключения. Правете си сравнения и изводи, ако е възможно.
Няма как да се гради демокрация с родови кланове, с мафия, която е по абсолютно всичките структури и етажи на властта, и няма как най-бедната държава в Европа да не се топи и да изчезва. Безпътицата и разхайтеността, дрането на кожи, простащината и изнудването лека-полека изтриват българите от държавата ни. А на нашето място ще дойдат други и това е неизбежно.
Не подскачайте, като четете това, и не слушайте какво ви говорят представителите на овластените кланове. До двайсет години тук вече ще има само други хора. И вероятно друга цензура. И да ви кажа – сърцето на цензурата е направено от повторения на едно и също – пулсът на цензурата е неизменен и един и същ, без колебания. Всеки ден едно и също – боб и кисело мляко, боб и кисело мляко. И едни и същи личица навсякъде – от горе до долу.
Първо ни сложиха маските, после ни сложиха намордници, сега ще ни сложат и гривни на краката, за да не се отдалечаваме от мястото, което са ни посочили.
В Андите на Южна Америка се намира световноизвестно плато Наска, на което има очертани и издълбани огромни фигури, които най-добре се виждат от въздуха. Ама наистина огромни фигури. Има фигура на кондор, на маймуна, на заек… Не е ясно за какво точно са използвани тези очертания, но се предполага, че по време на сакрални ритуали местните индиански племена са запълвали тези изображения с телата си и така са се сливали с тотемните животни – ставали са едно цяло.
Ако погледнете картата на България и притворите очи, ще видите, че прилича на одрана лъвска кожа. И ние, българите, векове след векове сме се мъчили да я запълним и ако можем – да се слеем с лъва. И оттам – с небето, със силата и с вечността.
Тази лъвска кожа днес губи своята сила, напускат я българите, пилеят се по света, слизат в земята. И както вече казах – не е далече времето, когато други същества ще влязат в тази кожа.
Какво изображение ще искат да пресъздадат, е тема на друг разговор. И на друга мъка.
На управляващите кланове и на актуалните ни демократични кормчии сега са им нужни „победи“ – победа за Шенген, победа за еврото, победа с това, че имаме редовно правителство. А след като и Евростат отчете инфлация в България 2,7%, няма какво друго да се каже.
Представете си само – Евростат отчита2,7 % инфлация! Добре дошъл, комунизъм! Добре дошъл, светъл рай тук, на земята, за който и аз някога си заложих младостта и любовта, и сърцето.
Сега и на мене ми остана като слепия Дядо Йоцо да се кача на баира отсреща, да сваля шапка, да махам с ръка и да поздравявам Нова България.
НЕ МЕ КАРАЙТЕ ДА ИЗБИРАМ МЕЖДУ ДВАМА УБИТИ
По-страшно от смъртта няма. От войната – също. Войната и смъртта са сестри.
Казвам го не само защото днес стават три години от войната в Украйна, а защото войните никога, ама никога не са спирали. И смъртта също.
Ражда се пиленце от яйце – умира пиленцето.
Ражда се човек от майка и умира човекът.
Моят род е давал кръвнина във всичките български войни. Прадядо ми е убит в Балканската война, а дядо ми – във Втората световна. Този ми дядо – Никола, убитият при Страцин, е виел от болка и е молел някой да го доубие, защото му е изтичала кръвта и защото немски снайперист е бил разкъсал слабините му с куршум дум-дум. Разказвали са ми, че ранен и полужив са го качили на кон и конят после бил облян в кръв.
Щях да пропусна, Господ да ми прости, и един мой малко известен прапрадядо, който е убит на Шипка. А там, на Шипка, как ви се струва, дали е имало кръв? И дали са останали „камъни и дръвье“, които да не трошат кости и черепи?
Представяте ли си какъв океан ще се получи само и какво цунами ще ни залее с червен като жарава цвят, ако се събере на едно място всичката кръв от всичките наши велики и смъртоносни човешки войни?
В една руска песен се пее, че войната е курва. Курва е, естествено. Но тази курва – открито или тайно, е родила всички онези велики идиоти, които плуват и благоденстват в морето на нашата кръв.
Войната е ад, но тя е рай за златото на ония, които го намират и промиват в кървавите световни реки.
Извинявам се за това, че написаното от мене придоби кървавочервен цвят, извинявам се, че вероятно преминавам мяра и граници, но ми се е запушила душата и бесове ме напъват отвътре, като гледам на каква отвратителна пропаганда, на каква нагла и нечовешка пропаганда сме подложени.
Официална България вече е в окоп и във война не само с Русия и с руския агресор, а и с такива изгубени като мене селски идиоти, които си мислят, че за да се чуе човешкият говор, първо трябва да спрат стрелбите. Разумът трудно функционира под гърма на ракетите и трудно може да бъде „хладен“, когато огънят гори къщи и сърца.
Спрете войната в Украйна веднага! Спрете смъртта!
И защото от вас, уважаеми български политически пинчери, нищо не зависи, то поне ни спестете цирковото представление с дресирани политически кученца, каквито сте.
Всичко ще направят лидерчетата на Европа, само и само войната да не спре. Защото войната е тяхната легитимация, тяхната лична карта, техните набъбващи като гноен цирей банкови сметки.
Оказа се, че „демокрацията“ в този ѝ вид е равна на война.
Оказа се, че лудите като Тръмп, които искат да спрат войната, като я осребрят с полезни изкопаеми, с пари, с влияние и власт в Украйна, са опасни за Европа и за Украйна.
Алоо, уважаеми Макрон, английски министър-председателю и ти, мъж на България Манол Пейков, къде се намирате точно в картинката, от какво точно ви е страх и за какво се борите? Французинът и англичанинът се борят да не паднат от власт, а пловдивчанинът – за още една бучка лед в уискито. И за още една награда за велик български интернационалист.
Не мога да се стърпя да не вмъкна едно изречение и да не кажа, че гледах по телевизията оня ден Манол Пейков. Толкова срам не съм брал никога. Този последовател на Христо Г. Данов, този пловдивски титан на мисълта и словото имаше толкова истерично и неадекватно поведение, че не знам защо съответните медицински служби не се задействат. Митьо Пищова и Манол Пейков са двата полюса на българската раса – единият – сексуална, а другият – творческо-политическа. Срам и позор. И отвращение.
Да спре войната в Украйна, означава цялата измет от европейски и родни мижитурки да се омете, да се проветрят и отворят най-после вмирисаните телевизионни студия и разговорът да започне отново – с най-прости думи – с думи, които да чуваме и да разбираме.
Или войната в Украйна ще свърши, или ние ще се довършим сами. Но има вече ясно симптоми, че на истерията и кръвопиенето им наближава краят.
Никога не съм допускал, че в България ще се говори за руска пропаганда точно сега, когато са спуснати всички възможни пердета, завеси и бариери към Русия.
Вие кога сте чули официална руска позиция в българските медии? Кога сте гледали руски филм?
Кога сте гледали холивудски филм, в който руснаците да не ядат деца и да не изнасилват бабички?
Кога сте чули поне грам истина за нашата история, за руската история и за историята въобще?
Говори се за руска пропаганда само защото трябва да се оправдаят парите, получени откъдето трябва.
Изглежда искат да ни внушат, че най-страшната пропаганда е липсващата - страх ги е не от руска пропаганда, каквато няма, страх ги е от това, че не знаят какво си мислим. Или по-скоро – знаят.
Продажниците и еничарите забогатяват и стоят на местата си само ако са пълни кесиите им и кървави – ятаганите.
Ореваха орталъците, че сградата на Европейския съюз в София е залята с червена боя. Демонизираха участниците в митинга, нарекоха ги вандали и какви ли не още, ще ги съдят и ще ги осъдят.
Но не им мигаше окото, когато правилни вандали запалиха Партийния дом, остракираха всеки духовен човек, който не се продаде и предаде, пикаеха и мажеха по Паметника на Червената армия, а после го изядоха във вид на торта.
Не им мигна окото, когато гръмнаха Мавзолея и седяха на една тераса да наблюдават като пияни римски императори разрушаването му…
Когато Хаджигенов и Бабикян хвърляха червена боя по Руското посолство, беше героичен жест. Когато вчера плиснаха кофи с червена боя по същото посолство, беше правилно. Важно е едно – боята да се плиска там, където е удобно и може. Та да не се срамим пред Европа.
Да не се срамят пред Европа ТЕ – нашите ситуационни политици, а не ние – нас никога не ни питат за нищо. Нас кучетата ни яли.
В България никога нищо няма да бъде нито ОК, нито хорошо, докато не спрем първо нашите войни, а после – доколкото можем – да направим нещо да спрат и другите.
Войната е курва, войната е смърт и не ме карайте да избирам между двама убити – българин или сърбин, германец или французин, американец или японец, руснак или украинец. И не ме карайте да заставам откъм едната страна на кръвта.
Аз винаги ще съм там, където е моята кръв, моето чувство за справедливост и моето сърце. А сърцето е влюбчиво, пристрастно, страхливо и гордо, и смело. И си остава сърце – какво да го правиш.
P.S. Всичко, което несъгласните с написаното ще кажат, вече е в главата ми – чувам го непрекъснато, знам го, но знам и какво искам да напиша. И го написах.
КОЛКОТО Е ВИСОКО БЕСИЛОТО - ТОЛКОВА
Българите след освобождението от турско робство избраха Левски за свой безсмъртен държавен глава. Държавен глава, който първо бе обесен, а чак после се възкачи на престола – на духовния и морален престол.
Големите думи са опасна работа, особено когато се отнасят за големи хора, какъвто е Левски. И колкото по-големи думи се опитваме да кажем днес, толкова повече раздуваме балона на собственото си безсилие. Балоните и фойерверките ги владеем до съвършенство, но те не са звезди – те са само балони и фойерверки.
Ние отдавна не говорим за Левски. Ние се надвикаме все по-силно и по-силно и се надпреварваме да си измисляме Левски такъв, какъвто ни е нужен. Ама лично на нас.
Защо бе, хора? Докога така? Докога митът за Левски ще е оправдание за собствените ни провали? Докога ще използваме Левски като рецепта за болкоуспокояване и самочувствие? Левски не е рецепта и не е универсален лек – той е усилие, любов плюс чест. И плюс готовност да се пожертваш – да се пожертваш лично и осъзнато.
Тук ще спомена само, че между другите неща в тефтерчето си Левски е записал и рецепти – рецепта срещу зъбобол например, рецепта за спиране на кръв. Сигурно е искал Апостола освен рани да предложи на хората и рецепта за спиране на кръв.
Откакто се помня, все се питаме какво е Левски. И си мислим, че като се питаме какво е Левски, някога ще намерим отговор. Дай боже!
И аз също си имам своите въпроси за Левски:
Васил Иванов Кунчев наистина ли е лъв? Лъвско ли е наистина неговото име? И какво значи лъвско име?
Дякон Игнатий наистина ли е монах? И защо оставя расото? Дали Васил Иванов Кунчев оставя някога расото наистина?
Питам се и още той светец ли е, има ли някъде по света лъв светец? И кога монахът става лъв?
Питам се и лъвът наистина ли може да събере и да води народното стадо.
Искам да знам и дали наистина Левски е убил в Ловеч едно момче ратайче, и искам да знам къде е границата между светеца и лъва.
Искам да знам и дали е вярно, че Левски е бил мразен, както оня поп от Плевен, който пише, че ако може, ще клъцне Левски като змия между веждите.
Искам да знам пеел ли е турска песен за саможертвата преди бесилото.
Вярно ли е, че жените са се влюбвали в него, как ги е омагьосвал?
Вярно ли е, че е бил властолюбив, че е имал двойник?
Вярно ли е, в края на краищата, че е имало такъв човек?
И вярно ли е, че не знаем какво да го правим този Левски днес?
Като създадохме от Левски религия, защо всички искат да са основен камък в църквата му? И защо тези „всички“ умират да си държат портретите му в кабинетите си? Свети Петър е камъкът в Христовата църква, а Матей Миткалото – в църквата на Левски. въпросът е решен и край.
Исках да напиша човешки думи за Левски, а ме повлече извисяването и уголемяването. Макар да знам, че никакво извисяване повече не е възможно, освен височината на Бесилото.
Колкото е високо Бесилото – толкова.
Другото е от Дявола и от суетата човешка.
ТРЕТИ МАРТ, ГОЛЕМИТЕ ДУМИ И ВЪЗСТАНОВКИТЕ
Честит Трети март, българи! Честито освобождение на България от турско робство! Честито Възкресение на ту раждащата се, ту изчезваща родина!
Колкото по-големи думи слушам днес, толкова повече ми се плаче. Чудя се какъв склад за Големи думи имат някои хора, та аз лично вече не ги разбирам, защото са политнали в небесата.
Големите думи са в одите на Вазов и във вятъра, който е веел през костите на убитите В ония борби, сражения, войни и смърти.
От Големите думи понякога и аз настръхвам и сякаш се изпълвам с възторг, но после веднага се сещам, че Големите думи са като отрова за Истината или по-добре – като пепел над въгленчета. Пет пари не давам за Големите думи. И душата си давам за ония хора, обвити днес в мъглата на Шипка, нарамили децата си и изкачили се до паметника, където в кръв и мъки се е раждало детето на Свободата. Раждала се е България.
Добре, че още можем да говорим за Трети март. Макар че, както усещам, от пълно премълчаване на ролята на Русия днес Русия се споменава от дъжд на вятър и „патриотизмът“ с двойна сила се е излял върху опълченците. Опълченците и борците за свобода заслужават хиляди пъти това, но не заслужават да бъдат параван, зад който да се крие цялата Истина.
Телевизии, които не смееха да мъцнат за Трети март, днес са изпълнени с такъв ентусиазъм и родолюбие, че чак да не им повярваш.
Винаги ли Трети март ще бъде гледан само от такъв ъгъл, от който е изгодно на актуалните ни господари?
Ще си призная, че възстановките на исторически събития никога не са ме привличали особено много. Още от дете баща ми всяка година ме водеше в Рибарица – в местността Костина в края на май да гледам възстановка на убийството на Бенковски. Какво съм знаел и какво съм разбирал за случката е друг въпрос, но аз главно гледах как човекът, преоблечен като Захари Стоянов, скача от мостчето във водата, докато една година се окъпах и аз като него в края на май за юнаклък и здраве.
Възстановките, Господ да ми прости, ми изглеждат бутафорни, макар че в тях има такава непосредственост и искреност и такива първични трепети, от които настръхвам.
Споменавам възстановките, защото умирам от страх, че това, което правим сега на Трети март (това, което правят официалните лица, разбира се), е само възстановка на нашата любов и признателност и на нашата благодарност. Няма по-страшно нещо от възстановката на Истината, от имитацията, от преиграването, от липсата на усамотение, ако щете, на този ден и на този празник. Кръвта и смъртта нямат възстановка.
Колко време можете да издържите със затворени очи? Не много – няколко минути. Мракът под очите ослепява душевността на човека, ослепява сърцето му. Ами петстотин години? Нека го кажа и така – петстотин години със затворени очи, с изтрито име, с изчезнала земя и с неясно бъдеще. Как ви се струва това петстотингодишно затваряне на очите – то каква възстановка може да понесе?
Оставете ги поне днес Големите думи. Тези, които ги говорят, не знаят на кой свят са.
Сигурно е само едно – че искат да идат в друг свят, в който ние не сме. А за нас да оставят възстановките, лутането и мъглата.
В мъглата на Шипка днес най-ясно се вижда, че обичаме Свободата си и че помним и пазим в душите си този Трети март.
Трети март, след който е започнало нашето трето изкачване на планината, наречена Свобода и наречена България.
Още едно изречение, и аз също ще се плъзна по Големите думи – изкушенията са страшни, затова спирам и казвам: Честит Трети март, дълбока благодарност на Русия и нейната войска и дълбока благодарност на всички българи, които помогнаха и загинаха за Свободата.
Честит Национален празник!
P.S. Написал съм и едно стихотворение за Трети март, което може би ще пусна довечера, защото не е тържествено и никак, ама никак не е политкоректно.
ЗАПИСКИ ПО ЕДНО ПРЕДАТЕЛСТВО
Навръх Трети март Българската национална телевизия показа филма на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“. Става дума за последните дни от живота на Георги Бенковски след свършека на Априлското въстание и предателството на дядо Въльо Мечката.
Отраснал съм по тия места и за мен историята е много лична. Чаках филма и защото ценя и обичам Георги Дюлгеров, и защото го смятам за голям режисьор. Виждал съм го само отдалече, като кара колелото си по софийските улици, и честно казано, ми е било трудно да го свържа с филмите му. Изглеждал ми е прекалено интелектуален на колелото си, за да е снимал „Мера според мера“ например.
Може и да не съм прав, но ми се струва, че темата за предателството някак си минава покрай ушите на нас, българите. Стяга ни чепикът от тая тема. Не ни се ще да говорим за предателството. А предателството е точно като оная змия, която се появяваше във филма и която хем не можеше да убие апостолите с отровата си, хем ги преследваше докрая и се влачеше с героите до последните им часове.
Не ми беше ясно защо змията трябваше да е чуждоземска и червено-шарена, каквито не се въдят по Балкана, но го отдавам на универсалността на метафората.
Вероятно зрителите са очаквали нещо друго да се покаже точно тая вечер по Централната телевизия - сигурно са очаквали гърмежи на топове, върхове, героизъм, а то – предателство.
След като съм се дивил и възторгвал от „Мера според мера“ , последният филм на Дюлгеров ми изглеждаше уморен. Уморен и отчаян филм за неизбежността и за съдбата, която ни преследва, поставя ни на мястото и като в антична трагедия е неизменна.
„Записки по едно предателство“ не беше точно филм, а театър, пиеса. Смирена пиеса за драмата на един човек, за бесовете в душата на един човек, за величието и комплексите му и за величието и комплексите на един народ, който отсъстваше от сцената. Народ, чиято кръв беше изтекла.
Ивайло Христов – дядо Въльо Мечката, направи роля, която ми влезе под кожата. Този образ на дядо Въльо Мечката е най-точно олицетворение на случващото се в душата на българина по онова време. Изгубени по гори и балкани, българите като дядо Въльо Мечката може и да носят имена на мечки, но най-много могат да предвождат стадото с овцете си, и то при условие, че покрай тях има кучета.
Дядо Въльо Мечката не беше – той не предаде Бенковски с целувка, а с песен – той предаде собствения си страх, че може да изгуби овцете, които пасе – тия единствени стотина овце, с които говори, които дои и обгрижва.
Предателството, макар че е обществено като явление и е с такива последствия, се ражда в самота – в самотната и обрастваща с бурени и тръни човешка душа, която трудно различава калта от върха.
Алюзиите с „Мера според мера“ и Дилбер Танас бяха очевидни. Захари Стоянов (тоя непостриганият и рунтавият) си беше един жив Дилбер Танас, само че с бележник и молив в ръка. Чувал съм, че по време на въстанието Захари Стоянов си е водел бележки – нещо като дневник, и вероятно това или по-точно – и това, е било причина Георги Бенковски да театралничи толкова. Да прави нещо като генерална репетиция за бъдещо управление на Заповедник и Властник.
Ако трябва да бъда откровен – не ми стана ясно докрай защо дядо Въльо предаде Бенковски и хората му. Не защото Дюлгеров не беше се постарал, а защото предателството няма обяснение. Трийсетте сребърника или опазеното стадо с овце не са достатъчно обяснение за предателството на дядо Въльо. Вероятно предателството е самата змия, която се увива около нас, подмамва ни, нашепва ни любовни и отровни думи в ухото и ни тласка към други светове. Защото другите светове са извън Рая. Другите светове включват и Смъртта, и Подвига, и Лутането. Ами ако се окаже накрая, че змията и змиите са вените, по които тече нашата кръв? Не смея и да си го представя.
Чувал съм също, защото поне двайсет пъти съм гледал възстановката на тия събития на 24 май в Рибарица, че реката в Костина е била голяма и мътна и че скочилият в нея Захари Стоянов буквално е летял надолу, понесен от бързеите. А във филма реката не само че не беше придошла, ами ми се стори, че героят лази по дъното. Когато те предадат, или лазиш по дъното от мъка, или предателството те отнася, блъска те в бреговете и камъните си и те изтрива от света.
До мястото, където пада убит Бенковски, има и едно кладенче, в което е умита отрязаната му глава – поне такава е легендата. Викат му Кървавото кладенче. Едва ли е било така – по-скоро е умита главата му в реката, ако изобщо е умита, но легендата много красиво е свързала кръвта и водата, живота и смъртта. Никога не съм пил вода от това кладенче, защото ме е било страх и съм потръпвал от срам и неудобство. Как да пия от кърваво кладенче?
Но легендите са си легенди.
От цялото си сърце съм благодарен на Георги Дюлгеров за този мъдър, уморен и честен филм. Кръстът накрая и виковете на дядо Въльо – „сгреших, сгреших“, не променят нищо. Не са абсолютно никакво извинение. Те само са краят на пиесата. И Георги Дюлгеров много добре знае това.
P.S. Филмът на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“ продължава и пред очите ни. Той продължава пред очите ни всеки ден – с различни герои и събития и с един и същи дядо Въльо Мечката.
Николай Милчев в "Свободно слово"
ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА И СМЪРТТА НА СИЯНА
Когато в училище учехме разказа на Иван Вазов „Дядо Йоцо гледа“, ми ставаше много мъчно за тоя старец. Хем да дочака България да се освободи и хем да не може да я види. Освободена и сдобила се с влак, който минава през дефилето.
Век и половина по-късно разказът на Иван Вазов се обърна наопаки. Нашата България – свободна във всякакво отношение и устремена към сърцето на Европа, избива децата си и ни кара да ослепяваме от мъка и от сълзи.
Такова красиво дете като Сияна рядко се вижда. И като си помисли човек, че тая мила душица повече няма да рисува, да тича и са се смее, да живее, ослепяването му е сигурно. И прогледналият Дядо Йоцо да се върне, и той няма да види нищо друго, освен това красиво ангелче, което пътува към небето.
Как са се разщъкали само пустите му служители на агенции и министерства! Как слагат и махат знаци, как хвърлят с едни лопати пясък от камиони, как се вият и оправдават, как прокурорстват и полицействат и как се изхлузват по допирателната.
Гледам бащата на Сияна и мисля за него като за изгаряща свещ. Като за изгаряща свещ, която трябва да възпламени фитила, а фитилът трябва да взриви барута, а барутът да взриви безвремието и преялата до повръщане политическа ламя.
Предчувствах, а съм сигурен, че и мнозина други са предчувствали и са усещали, че колкото повече се правим на ударени, че колкото повече замитаме под чергата кражби, престъпления, окраден асфалт, убийства, колкото повече се превръщаме в обрасъл с буренаци кър, толкова повече взривът ще бъде близко.
Управляват ни пълни боклуци – карай да върви!
Никой не вярва на полиция, на съд и прокуратура – карай да върви!
Изнасилват бабички и старци – карай да върви!
Убит българин в Газа – правете се на ударени, наведете се и карай да върви!
Цените растат и ще ни откъснат главите – правете се на ударени!
В България не останаха българи – карай да върви!
В Румъния било еди как си – правете се на ударени!
В Сърбия и в Турция ставали някакви работи – затваряйте си очите…
И всичко това се трупа, трупа, трупа и защото е боклук – кървав боклук, накрая лумва. Огънят лумва и ще ни изпепели.
Мисля, че е било в щата Пенсилвания, в който един миньорски град горял тайно под земята около петдесет години и накрая подземният огън погълнал самия град. Миньорите, като копали въглища, направили шахти навсякъде и градът останал над шахтите. Запалила се една от шахтите, надошли пожарникари всякакви и угасили огъня. Угасили го, ама на ужким. И огънят горял и горял под града, под дворовете и къщите на хората, горял под живота им, докато един ден земята взела да пропада и да пуши.
Кмет, който краде, копае тунели под селото и под България.
Този, който прави пътища и краде от асфалта, копае дупки под пътищата и под България.
Този, който ни управлява и е глупак, копае дупки под държавата.
Този, който учи децата ни и не ги обича, копае дупки под държавата.
Този, който лекува хората и гледа на тях като на портмонета, копае дупки под държавата.
Страшно много дупки вече има под тази земя „като една човешка длан“ и е нужна само една клечка кибрит.
Един ангел като Сияна и един баща като нейния, на когото вече му е все едно на кое небе е.
Бащата на Сияна показа по телевизията една нейна рисунка на дете с голяма разкривена уста – рисунка на уплашено и ужасено дете. Когато ангелите рисуват такива рисунки, значи времената са на свършек и работата е много зле.
А дали Дядо Йоцо стои още на скалата, свалил калпак, или реве със слепите си очи на края на някое погребение, е въпрос за други писания и друго време.
ВИКИНГСКИЯТ НИ ПРОИЗХОД И РАБОТАТА НА ТЕРЕН
Още на времето, когато в скалите на Гложенския манастир намерихме миди, усетих, че макар и в Балкана, имам голямо влечение към морета и океани. Този фосил на мида се залепи за сърцето ми и няма отърване от влечение по глъбини и пътувания.
Колко години трябваше да минат, за да си направи тест за произход и генетична първооснова мой роднина и да се докаже, че прадедите ни са викинги. Този мой роднина викинг се казва Цоло Дилов и също като на мене му става лошо при возене с лодка или параход, но това вече няма никакво значение. защото намерената под манастира мида е била ясен знак за викингския ни мореплавателен произход.
Вярно, че когато мидата е живяла по тия места, сме били дъно на море, но на този факт аз не му обръщам внимание и все се надявам да не съм произлязъл от дъното, а от хора, порещи вълните и завладяващи нови светове.
По едно време си мислехме, че сме кумани – куманската топонимия е силно развита по тия места – Куманово, Кумановото кладенче, Кумановец, Кумански дол. А и кратките имена на мъжете – Лачо, Пачо, Начо, Дачо, Цачо, Гачо, ги свързахме с язденето на кон и необходимостта имената на конниците да са кратки. Кой ще ти произнесе на кон дълго славянско име и то ще се чуе? Я се провикнете от кон -Светославеее, и после го заменете с Дачо – ще видите кое ще се чуе.
После дълго време сме били турци. Наоколо помашките села греят и процъфтяват.
Ромският етнос също набира сили и в тая връзка на етническа обреченост викингският ни произход е някаква надежда все пак. Идва ми на ума, че ако не можем да направим българска етническа партия – Движение за права и свободи на българите например, то поне един сал си струва да се направи и като придойде Вита, да стигнем с него до Дунава, оттам – до Черно море и оттам през Русия – нагоре, докъдето стигнем и докъдето усетим викингския си ветровит корен.
Като ги пиша тези неща, изпитвам голяма мъка, защото околностите, които ме заобикалят, и придаденото към тях население, вече не е държава, не е окръг, област, а терен. Абе, хора, ние тука се оказахме потомци на викинги, вие ни наричате терен. Дошли на терена политици, социолози, антрополози и изучават нашия бит и душевност.
Когато бях ученик, да отидеш на терен, означаваше да се съберем в някоя къща, когато родителското тяло го няма, да се напием и да се натискаме, докато танцуваме. Момчетата в нашето село – моите съученици, да ме прощавате за интимните подробности, но много лесно се възбуждаха при танцуване с момичета и затова наблягаха или на пиене, или на доста отдалечено дистанционно танцуване, което си е нищо и половина и мъка. Голяма част от тях после или влязоха в затвора, или отидоха като бачкатори в Израел или Испания, или се включиха мощно в остатъчния политически живот тук.
Всичката тази съдба – на нашия терен съдбата, е била и заради викингския ни произход. Главите трябва да им се счупят и да им се затворят устата на всички, които изучават нашия живот, бездни, произход и манталитет и ни наричат терен.
Имам си един любимец антрополог на нашата популация – поти се като прасе по телевизията, страшен любител на варените агнешки главички, естет от горе до долу, който непрекъснато споделя какво научил за нас, като бил на терен.
Нашата държава, господин антрополог, вече не е и терен – тя отдавна е обран бостан, пустиня и тинесто дъно на море, и за да слезете на нашия терен, ще ви е нужна пушка за пазач на бостана, камила за пустинята и водолазен костюм за дъното.
Ние, наследниците на викинги, кумани, българи, славяни, турци, индийци, германци, на рицари и просяци, отказваме да сме терен – кален, мръсен терен на вашите политически, финансови и антропологични борби.
И за да си спестите усилията да слизате на терен при аборигените, в джунглите и по пущинаците, ще ви захраня с една информация – днеска влязох в голяма брънка от търговска верига – терен, по-голям от краварниците на три бивши текезесета. И на тоя терен, господин антрополог, аз видях такива цени, които са достойни за цени в бижутерийни магазини в центъра на Париж (магазините пред хотеел „Риц“). Цените са страшни, жестоки, смазващи. Изобилието е хладно, лъскаво и смразяващо. В тия магазини хората бяха тук-таме, не правеха бойкот, защото бойкот бяха направили вече самите цени. И над всичко това Бог да поживи нашия световноизвестен футболист Христо Стоичков – гласът му се носи из магазина и пее приспивни песни за ниски цени и качествени продукти. Всичко разбирам – животът е суров, човешкото око не се насища. Но защо го прави Христо Стоичков – наистина не знам. Става ми и мъчно, и гузно. Ние, че сме го закъсали, е ясно, ами той закъсал ли го е?
Страшни викинги сме и страшни три синджира роби. И страшни прабългари, дето сме по-стари от египтяните и от евреите, взети заедно. Страшни патриоти и демократи сме и страшна е съдбата ни да бъдем терен, върху който всеки може да се упражнява, да прави каквото иска, дори да се облекчава във физиологичен смисъл.
На края на селото една бабичка, която подозирам, че едва ли е с викингски произход, всеки ден изнася тор. Жената има няколко кози, овце и една крава – рине им торта и я изнася край селото. Голямо благодеяние прави тази жена, защото по-хубаво от естествената тор за терените няма.
Тази жена едва ли се интересува от социолози и антрополози. Но пък знае, че дръвчетата много добре се чувстват, когато ги наториш и когато гледаш на тях като на твои деца, а не като на плодни пръчки, забодени в терена.
ПРИЗНАЙТЕ СИ, ЧЕ НЯМА ДА СИ ПРИЗНАЕТЕ НИКОГА
Снаряд, изстрелян от израелски танк, е убил българския капитан Марин Маринов. Танкът е летял във въздуха, дулото на танка само се е насочило, снарядът сам се е изстрелял и е взривил къщата за гости на ООН. Там, за нещастие, бил и българинът Марин Маринов.
Не мога да повярвам, че е възможно по този начин да се формулира едно убийство. В цялата картинка няма никакви хора, смъртта просто е дошла сама. Снарядът сам е убил Марин Маринов.
Заслужаваме си такова обяснение. Защото и ние, както ядачите на смърт в Англия преди столетия, сега ядем грехове. Винаги сме яли грехове. Изкарваме си парите и живеем, като ядем грехове.
Преди много години в Англия е имало обичай да се ядат греховете на мъртвия. Ако покойникът преди смъртта си не успявал да се изповяда, роднините му се обръщали към специален човек, обикновено беден, който идвал и като изяждал храна, сложена върху ковчега на мъртвия, така поглъщал в себе си и греховете му. И му плащали за това.
Какво правим ние? Чии грехове изяждаме след смъртта на капитан Марин Маринов и кой ни плаща за това?
На погребението на папата ще се съберат управниците на света. Тях ги нямаше на погребението на Марин Маринов, но ще са на погребението на папата. Нищо, че преди години Сталин попитал колко дивизии има папата. Господарите на света ще се съберат пред ковчега на папата и докато ние – милиардите обикновени хора по целия свят ги гледаме, всъщност ще ядем техните грехове.
Винаги някой яде нечии грехове. И така грехът преминава от тяло в тяло, рее се и не свършва.
Когато погребваха брата на баба ми- Кольо Княза, в началото на шейсетте години на миналия век, стана земетресение. Приятелите му, които изнасяха ковчега от къщата, го захвърлиха насред двора между доматите и избягаха. После заваля дъжд и процесията се проточи сред локви и кал.
Папата ще го погребат в базилика пред целия свят. Кольо Княза го погребаха в калта след земетресение. Марин Маринов го погребаха почти тайно.
Къде ще бъдат поканени да ядат после господарите на света, не знам. И дали ще договорят мир, също не знам. Но приятелите на Кольо Княза баба ми ги покани в кръчмата и се напиха яко, и плакаха, и пяха песните му, и ядоха хляб и сланина. И му изядоха и му изпиха греховете на обущаря Кольо Княза.
За греховете на папата не смея да си мисля – да му мислят Свети Петър и Христос. И за греховете на Марин Маринов също не смея да си мисля.
Но много грехове се изядоха по света, а на грешниците нищо им няма и са живи и здрави, и докато ние им ядем греховете приживе, те изяждат нас.
И ни лъжат, и ни заливат с думи, и ни говорят за честност, за морал, и свеждат глави пред ковчега на папата.
А приятелите на Кольо Княза се уплашиха от земетресението и го хвърлиха в доматите. После пиха ракия и плакаха.
За приятелите на Марин Маринов – не знам какво са направили.
Много се мисли напоследък дали да се въведе религия в училище. Дали нямало да има противоречие между ислям и християнство, между източноправославни, католици, протестанти и всякакви други вярващи.
Каква религия ще въвеждате в края на краищата, уважаеми управляващи грешници? Спрете дрогата, хванете ги тия, дето тровят децата ни, и ето ви я религията. Направете така, че обикновените хора да си поемат малко въздух, маалко да си понадигнат главите – и ето ви я религията – и в училището, и по къщите.
А това, което въведохте вместо религия, но не смеете да си го признаете, е, че въведохте бодливата тел и пироните, че въведохте куршумите и бомбите, самолетоносачите, танковете и бойните самолети. Че измислихте атомната бомба, че я хвърлихте два пъти тая атомна бомба. Това въведохте вместо религия, но не смеете да го признаете.
Не ми е известно обаче да може да се яде радиация вместо грехове.
И си признайте тия неща. По-точно си признайте, че няма да си признаете никога.
ВЕРОНАЛЪТ СЕ ПИЕ С ХЛАДКА ВОДА
Шейсет и шест години от смъртта на Пеньо Пенев
Преди шейсет и шест години си е отишъл от този свят поетът Пеньо Пенев. Самоубил се е с веронал. И както пише в предсмъртните си записки – вероналът се пие с хладка вода. Ядец, медицино!
Когато четях предсмъртните му записки, писани в хотелската стая, където се е самоубил, наблюдавах как почеркът му почва да се разкривява, как буквите се уголемяват и накрая – ето това: „Не виждам вече буквите.“
Пеньо Пенев е пишел, докато е спрял да вижда буквите. А ние днес не виждаме нито буквите, нито стиховете, писани от Пеньо Пенев – освен себе си в огледалото на суетата друго не виждаме.
Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тук от мен.
Буква по буква, стих по стих, капка пот по капка пот, ракия след ракия, тухла след тухла Пеньо Пенев градеше поезията на новото време. Градеше поезията на социализма, на идеалите и заблудите си.
Пеньо Пенев може да бъде обвинен във всичко, но че не е честен – не може да бъде обвинен. Ето заради това го премълчават – честност плюс талант плюс социализъм, плюс вяра в преображението на човека – това не е за прощаване. Голям грях е това. Голям грях е да си талантлив, да си неудачник, да си пияница, да искаш да построиш нов град, нова държава, нова република. Да искаш да направиш нова република на поезията.
Без да ме е карал никой, още като момче научих всичките стихове на Пеньо Пенев наизуст. Слушах грамофонната плоча с неговия глас и с неговото рецитиране и съм плакал, и съм настръхвал.
Години по-късно приятел на Пеньо Пенев ми разказа, че още докато е пишел поемата си „Дни на проверка“, Пеньо е рецитирал откъси от нея. Зашеметяваше ни – каза ми приятелят на Пеньо Пенев. – Усещахме, че е нещо голямо.
След самоубийството на Пеньо Пенев една вълна го вдигна от калта и от строежите и го понесе напред и в поезията, и в пропагандата, и в конюнктурата, ако щете. Използваха го, както винаги и във всички времена талантливият човек е бил използван. Но сам, абсолютно сам – с ватенката си, с гумените си цървули, с голямата си нестригана коса и с дълбоката си и честна човешка поезия, той влезе в сърцата на хората и им заседна в гърлото като сълза.
Днес не се сещат за Пеньо Пенев, изхвърлиха го от учебниците, смениха имената на училища и техникуми, които се казваха „Пеньо Пенев“ и така, както вчера оплакахме от горе до долу папата в Рим, днес половин сълза няма кой да пролее за Пеньо Пенев и една чаша ракия да изпие.
Пеньо Пенев е талант – голям талант, честен талант, и дори илюзиите му светят от чистота. И дано поне в Димитровград не са забравили за него.
Най-прости варджии не могат да му бъдат сегашните изкуствени поетически създания, защото не са строили къщата на нашата поезия, а единствено са се гнусели от нея, подигравали са я и са я препикавали.
Талантливият човек е пиян по рождение. Бездарникът е пиян бездарник, продуктово позициониране, симулация, подражание, копипейс. И най-главното – бездарникът не пие веронал с хладка вода. Бездарникът не иска да види нищо друго освен собственото си лице в огледалото на суетата. Това вече го казах, но пропуснах да добавя, че огледалото на суетата е локва.
А Пеньо Пенев вече се беше огледал в роса по нивите на Добромирка – селото, от което цял живот бягаше и към което цял живот пътуваше.
Вероналът се пие с хладка вода, дами и господа, а уискито – с две бучки лед. Но вие това го знаете, както дълбоко в себе си знаете, че сте имитатори. А Пеньо Пенев беше материя – поетическа материя.
Лека му пръст на Поета и слава на построеното и написано от него.
P.S. За годишнината от самоубийството на Пеньо Пенев ме подсети журналистката Валя Иванова. А нейният баща – професор Митко Иванов, написа книги за Пеньо Пенев, бил е един от най-добрите му приятели и пазеше много ръкописи от поета.
Винаги някой трябва да подсеща за нещо.
РАБОТАТА Е НЕПОНОСИМА
Гледам новините и се чудя дали да си допия ракията, или да се завия презглава. Още се колебая, на ръба съм.
Антонио Коща, председателят на Европейския съвет, бил впечатлен от напредъка на България по пътя ѝ към Еврозоната. Браво – на това му казвам обективни критерии. Аз пък съм впечатлен от мизерията и пълната нищета в българските села и българската провинция. При първия дъжд – и монтанските села се издавиха. И се видя, че сме в нищета и упадък и че сме в зоната на мизерията, и че не сме покрили никакви критерии, ами от Брюксел са си покрили главите с чували и не искат да знаят какво става у нас – искат само да ни придърпат.
Антонио Коща е дошъл за друго – дошъл е да ни натиска за Македония и да види как ще се справим с патроните и снарядите. Затова е дошъл. И ни лъготи за покритите критерии, като че някой му вярва.
Вече не нас ни е страх дали ще ни приемат в Еврозоната– тях ги е страх да не се дръпнем в последния момент, да не стане някой фал в България.
Доналд Тръмп – младши не искал да го снимат, като каца на летището в София. Ами не го снимайте бе, уважаеми дами и господа журналисти, не го снимайте – оставете го! Какъв е всъщност той – наследник на короната ли е, генерал-губернатор ли ни е, какъв е? Че ние така по времето на комунизма не сме посрещали дъщерята на Брежнев и зет му.
Синът на Господаря на света ни обикаля като сурвакарче на Коледа и очаква от нас да му слагаме трапези, да му се подмазваме и да си записваме каквото ни нарежда. Синът на Байдън се разпореждаше в Украйна, сега новият син ни е подпукал нас.
Вучич – сръбският президент, го посрещнал с печено прасенце. Защото е смешно един Тръмп да го посрещаш със скариди. Това каза Вучич. Тоя дългуч – сръбският президент – изби рибата. Едно печено прасенце – и чао на протестите на студентите, и добре дошла, демокрация на печените прасенца.
Още не знаем с кого друг се е срещал най-големият син на Тръмп в България, но разбрахме, че се е срещал с Бойко Борисов. Браво! Сигурно в Шератон са опекли вол. След печеното прасенце на Вучич само вол от Бойко Борисов може да се окаже достоен за посрещането на такъв гост.
И аборигени не сме. Пещерни хора сме. Страхливци и нищожества, които си въобразяват, че правят голяма политика. Голямо нищо правите и се мятате в тигана като риби още преди да са ви хванали в мрежите, още преди Господарите да си помислят, че са гладни. Говоря за господаря Тръмп младши. И за господар Антонио Коща.
Сега давате ли си сметка защо всеки дъжд ни дави и ни отнася? Защото сме сламки, клечици и шумки. Защото сме ала-бала и нищо и половина. И защото сме юмруци и памуци и ту-туу, и му-ту и защото сбогом, Магнитски, и добре дошла, пролет мила, животворна.
Сега вече нямам колебания – допивам си ракията и се завивам презглава.
Работата е непоносима и е непоносимо, че я понасяме.
P.S. И да знаете, никакъв Антонио Коща, никаква Еврозона и никакъв Доналд Тръмп младши не струват пет пари пред въпроса на въпросите – етническия въпрос. Етническият въпрос, етническият въпрос. Нищо друго не е толкова важно. Ако ви се струва, че е извън темата, значи малко се говори за най-главното . А то е, че изчезваме. В провинцията – сега, в София – след десет години.
ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ СЛЕД ЧЕРНОБИЛ
Днес се навършват трийсет и девет години от аварията в Чернобил. Голяма трагедия. Много смърт, много болести, много поражения. И, разбира се, опит от тогавашните съветски власти да се замаже положението и да се потули истината. Сигурно е имало и голяма паника у тогавашните съветски началници, чудели са се какво да правят…
Да не дава Господ да се случват пак такива неща, макар че се случват непрекъснато. Такива чернобилски взривове в една или друга степен има непрекъснато – и в Япония, и навсякъде, където има войни.
Минаха трийсет и девет години оттогава, а ние тука не спираме да ровим и да извличаме политически дивиденти от грешките на миналото. Не да извличаме опит, а дивиденти. И с тях да мачкаме миналото.
Тази сутрин в новините в седем часа Българското национално радио беше събрало спомени на хора от онези дни след аварията в Чернобил. Една разказа как, като се връщали от Съветския съюз, митничарите на границата не ги закачали за нищо – страх ги било от радиацията. Друга разказа как сме нагъвали марули и радиационни репички и как валяло дъжд върху главите ни – радиационен дъжд. Но връх на всичко беше „споменът“ на дама, която разказа, че всички сме били на манифестации и сме минавали пред празни трибуни. Манифестирали сме пред празни трибуни – началниците едва ли не са се скрили в бункери, а ние сме махали с цветя на празни трибуни.
Ето това е пропагандата на Гьобелс – от всичко да извличаш полза, всичко да изопачаваш и да обвиняваш миналото за всичко. Тъпчи и плюй миналото, обвинявай старите управници във всички грехове, па си накриви капата и, ако можеш, си направи вила на Охридското езеро, както би казал Алеко.
Толкова лъжа и такава омраза към Русия и към миналото не съм предполагал, че може да има.
Нямаше да е лошо репортерите на Националното радио, събрали тези „спомени“ за Чернобил, да попитат някого какво мисли за геноцида в Газа, за химическите и биологическите лаборатории за смърт по света, за снаряда от танка, убил българина Марин Маринов, за кражбите и престъпленията. И за омразата, с която ни облъчват ежедневно. Отворили са един пропаганден Чернобил и ни облъчват, и не спират да ни облъчват. И така ще е до края на света, защото нямаме сили да им затворим устата – или с ръка, или с юмрук.
ВОДАТА НЕ СТАВА ЗА ПИЕНЕ,
ТОКЪТ НЕ СТАВА ЗА СВЕТЕНЕ
Водата не става за пиене – това са предупредени хората в някои от наводнените монтански села. Водата ни дави във вид на дъжд, но не е годна за пиене. И животът не е годен за живеене - и в монтанските села, и в селата по цяла България. Съвсем скоро – и в големите градове. Ракията е годна за пиене само донякъде. И тя може да те отрови както водата. Щастието е само там, където водата става за пиене и ракията – също. Тука не е така. Тука и калта не става за кал, защото пръска и каля избирателно. Биволите, които се въргалят в калта, светят от чистота, а белите лястовички – ако ги има, са с кал по перата.Тука и съдът не става за съд. Става за чейнджбюро, става за обмяна на пари и на присъди. Тука и гравитацията не е гравитация. В съда и в прокуратурата гравитация няма – там и престъпленията, и наказанията отлитат в Космоса. Обаче уискито става за пиене. И бучките лед в уискито си имат гравитация.В България политиката е политика на памперса – слагай си памперса, напикавай се от страх или от радост пред началника и да не ти пука, че в монтанските села водата не става за пиене. И да не ти пука, че NEXO ни съди за три милиарда. NEXO ни бяха врагове, сега са ни първи приятели и даже началници в известен смисъл. Тука водата не става за пиене, не става и да си умиеш лицето с нея, но става да умиеш телесната долница на съответния фактор. Умий факторите и готово!Водата ни може да не е годна за пиене, но имаме сума ти му и поговорки за водата: „Вода гази, жаден ходи“ – по-точно е да се каже „Жаден ходи, във вода се дави.“ Ето и любимата ми поговорка: „Мие му краката и му пие водата“. И още: „Разбира ли ти свиня от кладенчова вода“.Страшни поговорки имаме за водата, пък тя не става за пиене. А казват, че животът се е зародил във водата. И разказват още, че в град Троян един от първите социалисти – бай Власи Власковски, агитирал за социализма троянските чираци, като ги водел да разглеждат една локва. Показвал им поповите лъжички и жабетата в локвата и така лека-полека ги водел по стълбицата на еволюцията, та чак до маймуната и човека. Бай Власи Власковски бил дошъл от Америка и донесъл левите идеи оттам. И ходел с голяма шапка, и бил голямата работа на Троян, защото обяснявал живота, вгледан в една локва.Не сме мръднали оттам – от локвата с поповите лъжички и жабетата. Крякане и квакане, квакане и клякане – това му е майката. А след наводненията в Монтанско водата не става за пиене.Ами след Потопа? Ами след Изкуствения интелект? Ами след синовете и дъщерите на Изкуствения интелект – тогава за какво ще става водата – за облаци в небето или за сълзи в очите. Локви ще има ли тогава и къде ще е духът на бай Власи Власковски? У нас водата не става за пиене, в Европа токът не става за светене. Тъмнина и суша – това му е майката. И NEXO, който да ни съди до дупка.
ДА ПРОСИЯЕ ЛИЦЕТО НА БОГА