ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?
НЕ МЕ КАРАЙТЕ ДА ИЗБИРАМ МЕЖДУ ДВАМА УБИТИ
ВКУСЪТ МИ И ПЪРВАН СТЕФАНОВ
Вкусът е нещо лично и индивидуално – това го слушам, откакто се помня.
Не е вярно. Вкусът е психоза.
Яд ме е, че с години не можех да си обясня колко много се влияя от психозите на вкуса. Влияел съм се непрекъснато. Аз ли – с тоя женчовски характер, съм харесвал романите на Майн Рид и Карл Май? Не, малките ми години са били моята психоза тогава. Харесвал съм ги тия приключенски романи, защото съм искал да бъда героичен, а не съм могъл. Но ето, и до ден днешен, почна ли да пиша какво харесвам, и изброявам тези романи.
Виждали ли сте как лумват клечки кибрит така, както са събрани една до друга в кутийките на кибрита? Така лумвахме и тогава в кибритената кутийка на момчешките си фантазии. Една клечка пали всички в кибрита. Посмей да кажеш, че не харесваш индианските романи… Аз наистина ги харесвах тогава. Или пък така съм си внушил това харесване, че ми е станало неотделима част от вкуса и четенето.
Нима съм харесвал някога чак толкова любовните стихове на Дамян Дамянов например? И кои любовни стихове съм харесвал? Смеел ли съм да кажа, че любовните стихове на Дамян Дамянов са следобеден сладък чай? И как да го кажа, като ни едно момиче няма да ме погледне.
Смеел ли съм да кажа, че ми се губят любовните стихове на Яворов, че ми се струват театрални? Ще го кажа, ама ще ме вземат за луд, за маниак, за самовлюбен глупак.
Вкусът е масова психоза, която за определен период от време има функциите и на мяра. Вкусът е мода с елементи на мяра.
А какво наистина харесваш и обичаш, се разбира по това дали то е станало твое тайнствено лично местоимение. Ще повторя – харесването е твоето тайнствено лично местоимение. Почти като любовта, но все пак – почти.
Снощи прочетох едно стихотворение на Първан Стефанов. Знаете ли кой е той? Голям поет, само дето никой не го знае и никой не мисли за него, включително и аз.
Но като го прочетох това стихотворение, и разбрах, че Първан Стефанов е в мене. Седи до мен, отпуснат и безпомощен в кафенето на писателите, не казва почти нищо, изгубен, а се оказва, че е дълбоко в мен, неразличимо в мен.
Първан Стефанов е моят вкус. Личният ми неизречен вкус. Сетил се Поетът какво нещо е водата, как замръзва от студ, как става лед – лед и кристалчета, и краткото му стихотворение завършва с това, че осемдесет процента от човека е вода. Майко мила, каква метафора за замръзналия ни вкус и каква метафора за неосъзнатите лични пристрастия.
Честно ви казвам, все повече си мисля, че нямам абсолютно никакъв вкус. Няма как аз да знам повече за красивото и стойностното от много други. Няма начин и непрекъснато да пилея вкуса си, да го подарявам, раздавам, натрапвам понякога и от това да не произлиза нищо. Безплодно семе се оказа моят вкус, щом харесвам Първан Стефанов, а светът не знае кой е той.
Това, дето го написах за любовните стихове на Яворов, се отнася и за много други любовни стихове, които стърчат и се веят отвсякъде като цветни гирлянди, като шарени палячовски панталони, като финтифлюшки и най-вече – като слугинско кухненски изцепки.
Вкусът бил начин на живот. Абсолютно съм съгласен. Розовеещият и сиропен вкус е начин на живот в розово и в сироп. В окаляно розово, в овъргаляно розово и в горчив сироп.
Моят вкус е провал, защото харесвам шоколад. Яде ми се шоколад, не ми се облизва станиол. Гледат ми се цветовете на гората – не ми се гледат цветни конфети. Искам да ми замирише на жена, а не на преструвка. Искам да видя бръчки на жена, а не гримаси на жена. Нищо, че характерът ми е женчовски, искам жена да ми завърти главата, а не люлка в лунапарк.
Може би затова вкусът ми е провал, но аз си го обичам. И затова не знам какви книги харесвам, какви картини харесвам, не знам и какви хора харесвам. Знам само, че най-много харесвам, като протегна ръка от леглото си, да си напипам часовника, да видя колко е часът и да си помисля, че още е рано до съмване.
P.S. Не ги вземайте насериозно тези неща – нямам си друга работа.
КУСТУРИЦА ЗА МАРАДОНА
Гледайте го този филм, ама обезателно. Ако искате да живнете, да се събудите, да ви се палне кръвчицата, да ви се допие и доплаче, гледайте филма „Кустурица за Марадона“.
Филмът е документален и го въртят по една-две кабелни телевизии – по едни по-ретро кабелни телевизии.
И Емир Кустурица, и Диего Марадона са шантави гении, но най-шантавото в гениалността им е, че могат да кажат „майната ви“ на тия, които определят правилата и се надяват винаги да управляват света.
Да гледаш как Марадона буквално изяжда и поглъща в себе си футболното поле, как се мята като пантера, как свисти като барут и олово и как после се разпада на хиляди парчета, е знаменито преживяване. Трагичен филм е филмът на Кустурица за Марадона. Само че трагизмът му е качен на Еверест.
Не ми се говори за нашите местни мръвки, които умират да лежат в чиниите на господарите, които подражават, подмазват се, нагаждат се и така правят от таланта си вмирисана консерва.
По едно време във филма Марадона е като хипопотам и като слон – едва си отваря устата от алкохол и дрога, но се разкайва човекът, бърка в душата си и вади оттам и кристални футболни топки, и топки от кал.
И Кустурица е такъв. Отиде и направи филми в Холивуд, спечели пари и слава оттам, но си остана момче от Сараево, от Балканите и от дъното на кръвта си. Да останеш верен на дъното на кръвта си – това показва филмът. И да обичаш да си ръбест камък, да се инатиш, да знаеш, че и в бедността има достойнство, да не искаш да си глист, плужек, плазмодий.
В Аржентина са направили Църква на Марадона. Изразих се неправилно – не са направили, а са създали Църква на Марадона, религия Марадона. Защото футболът в Аржентина е средство да се покажеш кой си в света. И да засветиш, макар и за малко, но да засветиш в небето.
Не знам какви пари точно е спечелил Марадона и какви пари е имал. На нас парите, спечелени от някого, непрекъснато ни се навират в очите и в душите. Кой футболист за колко пари е продаден, кой какви милиони и милиарди има.
А Марадона искаше да умре за Фидел Кастро и за Че Гевара. И си ги беше татуирал – единия - на крака, а другия – на ръката. И това едва ли е станало, защото е кой знае какъв комунист или социалист. А защото иска да може да показва и среден пръст, и кукиш и да казва „майната ви“ на тези, които не го зачитат.
Гледам филма „Кустурица за Марадона“ и не ме сдържа на стола. Мисля си за нашите падения, за моите. Много ме извинете и прощавайте за следващите няколко изречения, но ще ги напиша.
Марадона споделя, че кокаинът, вместо да го успокоява, го е затварял, прихлупвал го е.
По едно време – като учител, бях почнал яко да пия. Случвало ми се е да си пийвам и по време на работата ми в училище – да пия бира през междучасията, а понякога – и водка. Учениците ми, работата ми, напрежението в училище, седенето ми в ъгъла, ако щете, така ме бяха изнервили, че нямаше повече накъде. И като пиех, включително и в училище, осъзнах, че вместо да се успокоявам, ставам все по-тревожен и по-тревожен от това, че изчезвам нанякъде, че ме няма, че бягам нанякъде и че не мога да се спра.
Радвам се, че мога да го напиша това сега, и се радвам, че гледам този филм за Марадона, защото, ако не си признаваме паденията и грешките, няма как да разберем колко е велик Марадона и колко аз не е трябвало да пия точно в училище.
Ако искате да се видите по някакъв начин и без огледало, намерете този филм и го изгледайте. И се надявам да усетите, че каквото и да правите – и като гениален футболист, и като някакъв си писател, и като шофьор на циментовоз, и като продавачка в магазин, и като боклукчия, винаги трябва да се съизмервате с това, което става в света.
Марадона се съизмерваше с Маргарет Тачър, с Буш, със САЩ, със звездите.
Съизмервайте се и вие с това, което можете да видите, че е високо. Високото невинаги е на небето. Може и пред носа да ви е. Само го вижте.
Гордея се, че гледах този филм. Гордея се, че ме разтърси и няма как да не ви го препоръчам. Препоръчвам ви го, както бих ви препоръчал за вечеря качамак с овче сирене и масло или книгите на Емилиян Станев.
Да живее Марадона, да живее Кустурица и да живее възможността ни да се разглеждаме и отвътре и да се осъзнаваме.
Като изгледах филма, се сетих и за автобиографичната книга на Кустурица „Смъртта е непотвърден слух“. Какво заглавие само. На корицата Кустурица се е опулил, малко небръснат е, иначе е с костюм и вместо два пръста е разперил три. А очите му са синьо-зелени и косата му е дълга. Смъртта е непотвърден слух, казва той. Ами ако и за живота се отнася същото?
ВАЛУТНИ РАЗМИСЛИ НА ЕДИН НАИВНИК
Ученици от единайсети клас на гимназия „Емилиян Станев“ във Велико Търново се били развълнували страшно много, че еврото ще стане официална валута в България. Развълнуваните ученици са творчески натури от клас, в който се изучава дизайн, и започнали да рисуват въображаемото евро. Представят си като кой трябва да бъде изобразен на него.
Усеща се, че след скорострелното ни политическо приемане в Шенген идва ред и на еврото. В политиката и в любовта е така – най-често в началото работите не вървят и са запушени, но като тръгне, и спиране няма.
Преди да продължа с историята за учениците от търновската гимназия, ще кажа, че е голяма срамота, дето толкова ни набиват в главите това евро. И то ни го набиват в главите по отношение на нашата „неизвестна“ според тях валута – лева.
Евраджиите – част от гумените глави и от безсмъртните мъдреци по телевизиите, ни карат да се срамуваме от лева.
Няма как мене лично да ме е срам от лева. Срам ме е, че го докарахме дотам, да изчезне левът. Вярно е, влезли сме в империя (вече във второстепенна и в ужким империя, каквато е Европейският съюз), но защо трябва да ни е срам от лева?
От време на време си разтварям стари албуми и разглеждам снимки. Имам снимки и като малко момче, и като по-голям, и сегашни снимки имам, и с къдрава голяма коса, и остриган. Мисля си, че трябва да съм кретен или изключителен нарцис, за да ме е срам от снимките. И като дете, и като момче, и сега нали все съм си аз? С какво да се подменя и като какъв да продължа нататък?
Говоря за идентичност, за памет на гените, за достойнство, за символи, за лично име, ако щете, за идентификационен код, за печат – за оня печат на Левски даже говоря – с малкото разкривено лъвче на него. От еврото сигурно ще имаме валутни ползи, по-голяма сигурност и надеждност, но душевни ползи аз нямам. Напротив – губя се някак си, сливам се.
Учениците от класа по дизайн на търновската гимназия „Емилиян Станев“ нарисували образа на хан Аспарух на стоеврова банкнота. А на банкнотата от сто е едно евро нарисували баба Ванга. На други банкноти по-нататък нарисували като символи на българщината Иван Вазов, Христо и Евлоги Георгиеви, Свети свети Кирил и Методий, стигнали до Петя Дубарова и до Георги Господинов.
Наистина младостта и талантът нямат граници.
Винаги ме е било срам и съм се чудел като какви хора могат да сложат върху българския лев Свети Иван Рилски – има го на монета. Абе хора, той е известен като безсребърник, като копривар.
На петдесетлевовата банкнота е Пенчо Славейков. Извинявайте, ама накрая той живее от пенсията на Мара Белчева. Представяте ли си каква държава трябва да сме били, та да оставим Пенчо Славейков да живее в Италия с пенсията на Мара Белчева и после да го сложим върху парите си?
Или така наречената стотачка, на която е изрисуван ликът на Алеко Константинов. Алеко изобщо не се е славел като богат човек и дори пише, че няма пари да си купи тютюн.
Българският лев обаче не е виновен, че върху него сме трупали и трупаме през годините комплексите си, неудачите си, алчността си, сълзите си. Българският лев е бил и наша опора, крепял ни е, хляб ни е бил в метафоричния смисъл на думата. И затова няма как да не ми е тъжно за лева. И няма как като пълен наивник да не си мисля, че парите не са най-важното нещо. Всичко ли, винаги ли, докрая ли ще се измерва само в пари?
Иван Рилски един лев ли е, или едно евро?
Пенчо Славейков колко евро е?
Ами Алеко?
Ами Ботев и Левски?
Ами река Вит и Гложенският манастир колко евро са?
Ябълковите и сливовите бахчи по Балкана колко евро са?
Гробищата над селото в турски лири ли да ги смятам, в левове ли, в долари или в евро?
Сигурно ги пиша тези работи, защото нямам никакъв усет за парите. С малки изключения през живота си са ме издържали други хора – близките ми хора. Усещал съм парите с гърба си, но не съм искал да са ми гръб. А никога не съм свързвал това, което е пред мене и пред очите ми, с пари. Със слабо зрение съм за парични хоризонти.
Ето – признах си наивността, но вярвам, че левът, където и да отиде по света, пак ще си дойде по нашите места. Левовете са такива същества, че обичат да скитат, но и си знаят територията. Може пък и да го дочакам тоя лев – да си дойде пак.
ВРЕМЯНКИ
Голяма неприятност е да ти прокапе покривът. Нищо, че е казано „всичко тече, всичко се променя“, но когато ти тече от покрива на главата, наистина може да ти се стъжни животът.
Братовчедът Йото страдаше известно време от счупени цигли на бараката. Бараката му е само на един етаж и е с една стаичка , но счупените цигли го тревожеха. Капе.
Днес обаче ми се похвали най-тържествено, че си пооправил покрива с времянки. Времянките са всякакви неща, които могат да заместят временно оригиналите. В случая три-четири титулярни цигли от бараката му били заместени от времянки във вид на едно тенеке, по-читава цигла, каменна плоча и малко стиропор.
С тези времянки братовчедът временно закърпва положението и покрива, спира капенето в стаичката и предотвратява последващи евентуални щети.
Вчера – по време на гласуването на новото правителство, всички бяхме свидетели на точно такива времянки. Времянките си имат имена, ЕГН-та даже си имат, биографии. Една от времянките дълго време стоя без снимка, но после се намери такава.
През годините ми е правело впечатление как се видоизменят думите, как все повече и повече стават хлъзгави и мазни, обтекаеми и без вътрешно съдържание. Изпитваме някакъв срам като че ли да назовем нещата както се казват.
В един филм преди години главният герой се ядосваше, че вече в България не се казвало „сковавам кочина“, а „реализирам кочина“. Сега не се казва, че крадеш като айдук, а че усвояваш неправомерно. Пътищата не са с дупки, а са компрометирани. А когато някой не ти е по кефа, казваш, че не вярваш в неговия интегритет.
Всичко това, уважаеми дами и господа, служи като времянка, изпълнява функциите на времянка. Нищо и половина е, но трябва да изглежда като нещо.
Много често се случва така, че времянките остават завинаги. Клатеше се една маса на двора и аз я подпрях с мукавени подложки за сервиране на чай. И си остана така завинаги, докато изгниха подложките. Скъса се мухарникът на прозореца в банята. Така си остана. Смениш някой умен приятел със случаен, но който ти се подмазва, и времянката става постоянна.
Главната ми мисъл беше, че времянките имат удивителна съчетаемост, че при тях съвсем спокойно можеш да събереш в едно кал, железобетон, телена ограда, счупени легени, тенджери без дръжки, канап за връзване, клещи и, разбира се, поцинкована тел. Всяка една от тези вещи е в пълно съответствие със съществуващи човешки характери, човешки амбиции и роли.
Правителството, което се роди, е времянско правителство – с хора времянки, което е сигурна гаранция, че безвремието, което е пред нас, ще е дълго.
Използвам случая, както се прави, когато се вземе думата, за да кажа, че ми прави приятно впечатление начинът, по който говори Росен Желязков – новият министър-председател. Има и чувство за хумор, тонът му е благ и съгласуващ и изобщо не ме е срам, като го слушам. От много време за пръв път не ме е срам, като си гледам и слушам министър-председателя. Дано усещането ми да не е времянка.
Искам да кажа и друго – откакто видях Цариградско шосе окичено с постери на Мирослав Боршош, винаги съм знаел, че пътят му като турист в политиката е отворен, прав и щастлив.
И да ме извините, дето се усъмнявате в качествата на Мариян Бачев за културен министър. Това е само защото го познавате като артист и ви се струва едва ли не като приятел, който ви разказва вицове. И изведнъж – хоп – в мерцедес. Кажете ми по-добре ли е, когато не сте чували името на някого, пък вземе да управлява икономика, промишленост и придвижването на човечеството оттатък Слънчевата система.
Преди повече от век най-големият български писател - Алеко Константинов, написа фейлетон за газеното тенеке. Гениално произведение. И тогава, и сега приложението на газеното тенеке, на ламарината и на времянката е безсмъртно. И единствено възможно в случая с нашето правителство.
На многая лета, времянки!
ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?
Това ли трябваше да видя в края на годината? Да видя как изчезнали от себе си и плюли върху всичко, което вчера са боготворели, хора ръкопляскат на Делян Пеевски и го избират за ново божество?
И Елена Йончева между тях.. Вярно, малко си кривеше главата – да не я снима камерата, и ръкопляскаше с половин ентусиазъм, но беше там. Язък за барута и язък за надеждите. Така я харесвах и така ѝ вярвах. Мислех, че поне тя не е боклук.
Но парите позлатяват всичко – дори и боклука, дори най-дебелия и миризлив боклук.
Това ли трябваше да видя в края на 2024 година? – Как Йордан Цонев – и той, е открил Новото начало и тръгва по пътя на светлото бъдеще на държавата?
Слаба ракия се оказахме ние, българите. Слаба ракия сме били и по турско, и по царско време, слаба ракия и по време на комунизма, слаба ракия и сега.
Оня ден слушах случайно речи на Тодор Живков. Умрях от срам. Не знам какъв държавник е бил, сигурно е бил някакъв държавник, но много често изявите му бяха за смях. Така беше и с голяма част от тогавашните партийни ръководители. Малцина имаха ум в главите си. Повечето бяха подмазвачи и глупаци.
И най-големият глупак винаги съм бил аз.
Като постъпих на работа в Окръжния комитет на Комсомола в Ловеч (извинявам се за този личен момент), се оказа, че единствен аз от секретарите на Окръжния комитет не мога да пиша доклади. Пиша аз, та се късам моята част от докладите, давам я на първия секретар и той не включва нищо от това, което съм написал.
После в Централния комитет беше горе-долу същото. Отговарях за средствата за масова информация и най-много в ЦК в докладите да влизаха по две-три изречения от моите писания.
Кажете ми сега, и с това приключвам личния момент, как е възможно изобщо да си правя илюзии, че съм някакъв писател, като нищо от написаното от мен никога не влизаше в официални доклади? И тогава, и сега. Наистина съм голям глупак.
И защото наистина съм глупак, ще напиша и че преди осемдесет и девета година съм работил като секретар на ОК на ДКМС в Ловеч и като заместник-завеждащ отдел на ЦК на ДКМС. Тази ми номенклатурна дейност е продължила точно седем години. После трийсет години бях учител и все ми се натякваше, че съм враг на народа, че съм номенклатура. Трябваше да съм благодарен, че ми е позволено и това.
Правя го, защото се оказва, че едва ли не само аз съм работил там, че само аз съм бил член на Комсомола и на БКП и че всички освен мен са били изключвани от Комсомола и от Партията. Напоследък излезе една много смешна мода – ако някой, не дай си, боже, си признае, че е бил член на БКП, винаги добавя: „Ама не съм подавал молба за приемане. Приеха ме, без да разбера.“ А истинска класика в това отношение е: „Бил съм член на бКП, но дядо ми го убиха комунистите“.
Трийсет и пет години след преображенията на комунизма абсолютно същите гении ни управляват, абсолютно същите гении пишат доклади, четат ги и вземат решения. Вземат решения на Куково лято – макар че куковото лято и кукуто като идея и дух победиха и се реят над всичко. Куку духът е в същността на преображението. Да се правиш на ударен и на хампи и да се хилиш, и да си пълниш джобовете с пари, с кичове и с кървави боклуци. Никаква демокрация не изградихме, никакъв либерализъм – преминахме през кърджалийски, бандитски и свирепи години, станахме васали и подлоги и с голяма болка казано – на практика изчезнахме – изчезнахме като идея, като дух, като бъдеще. Аз така го виждам, дано да бъркам.
Представяте ли си държава, в която герои са Георги Марков – конституционен съдия, неподписал Конституцията на Република България, сътрудник на Държавна сигурност, станал острие на СДС, депутат от ГЕРБ и сега – орбанист? Именно Георги Марков и Йордан Цонев са символите на нашия преход. И да знаете – това не са хамелеони – това са нашите образци, мерило и пример.
Толкова ли беше изпращял Ахмед Доган – да не разбере, че няма как да се прави на Буда и накрая да не го изхвърлят като парцал? След изнасянето на мумията на Георги Димитров от Мавзолея това е второто изнасяне – на жива мумия.
И да знаете, че много ме е яд на турците в България. Щом и те се оказаха мекерета, значи възродителният процес е успял.
Това ли трябваше да видя в края на 2024 година – как Харизанов, говорейки за пет хиляди осемдесет и пети път по телевизията за последните няколко месеца, каза, че със социалист за политика не може да се говори. И допълни: „Да говориш със социалист за политика е все едно да говориш с астролог за наука“.
Скъпият ми Харизанов, скъпият ми ръководител на Напоителните системи и поливни съоръжения в България, скъпият ми мрачен анализатор и политолог – свил се е като гъба пред вожда си Бойко Борисов – бивш член на БКП и млад отявлен комунист, ама сега не иска да говори със социалисти.
Такива ли хора заслужаваме да ни се лигавят в края на 2024 година?
Това ли доживях да видя – как вече посрещаме Орбан като Господ и как не разбираме, че и той идва, за да ни командва от името на Тръмп и да се интересува единствено от унгарските ползи. И как ние, като внезапно осветени от прожекторите свенливи моми, се радваме, че ни е забелязал.
Омерзен съм от превъплъщенията, пребоядисванията и издокарването на българската журналистика, на българската интелигенция, на българската политическа каста. Отвратен съм от невъзможността да пазим равновесие – до Главчев ли опряхме да ни е министър-председател, да се гърчи като глист и да не може да каже две изречения, без да хълца и да се черви.
Каква е тая държава и система, която е пленница и заложница на три-четири свине, мутри и проститутки и се мята като риба на сухо?
Може ли цялата ни европейщина и евроатлантищина да се крепи на интересите на двама-трима души?
Това ли трябваше да доживеем през 2024 година? – Да наричаме Путин убиец, а за убиеца Нетаняху да си траем и да си налягаме парцалите. Не че Путин не е убиец – убиец е и още как, убиец е и Зеленски, убиец е и Нетаняху, и Байдън… Убийци са всички, които превърнаха земното кълбо в одрана кожа – в кървава одрана кожа. Тръпки ме побиват, като си помисля, че тоя перко Тръмп идва на власт. Честно ви казвам, изтръпвам, като си помисля, че политиката е единствено сделка. Всичко ли е сделка на тоя свят – политика, бизнес, литература, изкуство, живот, любов? Сърцата ни сделка ли са? Съвестта ни и тя ли е сделка?
Как стана така, че довчера политиката трябваше да е справедливост, а днес вече е модерно да е сделка? Не че политиката не е сделка, но поне не ни лъжете, че е нещо друго. Защото някой глупак като мене може и да повярва.
Това ли трябваше да дочакаме през 2024 година? И тази ли година ще я изпратим с Комиците и ще я посрещнем с идиотите? И все така – докрая…
Сега стана ли ви ясно защо никога не може да бъде включено в официален доклад това, което пиша? Прави са били някога моите партийни другари, прави са и сега същите партийни господа.
"ИДИОТСКА ТЕОРИЯ" ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Преди време известен български професор каза пред насъбрала се публика, че деветдесет процента от българите са идиоти или кретени – не си спомням думата.
Това предизвика потрес у мнозина, в някои телевизии се опитаха да го разпънат на кръст. Един от главните шоумени на държавата също се включи в общия хор.
Тези, които защитиха българите, че не са идиоти, тогава го направиха главно с предизборна цел, като искаха да кажат, че обичат народа си и мразят тези, които го подценяват.
Действията им могат да се сведат и до следното – гласувайте за нас, защото ще ви защитим. Предстояха избори и българите трябваше да са ангели с бюлетини в ръце, а не идиоти.
Спомням си, че тогава аз сякаш бях съгласен с професора, защото ме бяха налегнали кахъри и дертове в службата, в поезията и в житейския път общо взето. Раздразнението ми от случващото се, в това число и от хората, ме караше да мисля, че извисилият се професор е прав. А и нека си признаем, че много често в разговори помежду си обвиняваме хората в неразбиране, в простотия, в невъзможност да вникнат в проблема – общо взето – в тъпота.
Срещал съм абсолютно тъпи хора, които смятат всички останали за тъпаци. Ето тука ми се струва, че е главният проблем – кой за какво е тъп и кого за какво го бива. Погледнато от професорската височина, всички сме кълбо от тъпаци, защото не можем да проумеем геополитиката на световните сили. Така е – по отношение на световните сили и политиката българите сме глупаци. С някои изключения от мижитурки.
Професорът обаче вероятно е пълен глупак по отношение на коването на ламперия или на поставяне на дренаж за отводняване на мазе в къща. Професорът е страхотен познавач на движението на азиатските пазари вероятно и на движението на подводниците под ледените полюси, но може би е пълен глупак по саденето на лавандула из Южна България и едва ли е гений на модната индустрия, защото лично аз ще го запомня с несменяемите му пуловерчета.
Говоря ви за надменността – страшно тънка е границата между осъзнатото самочувствие и маниакалната надменност. Често пъти неудовлетвореността, комплексите, болезненото желание за още и още признание и почести водят до изстиване и отдалечаване от хората. И до погнуса от тях. Илюзията, че принадлежиш към един малък кръг просветени и осенени от Божия мъдрост хора води до обобщения, които плашат.
Понякога и аз съм същият – същата тиква и половина съм. Да не би да са длъжни хората в село да харесват поезията, която аз пиша? Не са, разбира се. Нито са длъжни да имат моя вкус, нито моите предпочитания. Техният живот не им е предоставил възможност да съчетават думи и да си играят с тях. Техният живот общо взето е минал в коване на щайги в талаша на дърводелските фабрики или в гурбетчийство по света. И затова те никак, ама никак не са длъжни да разбират от метафори, инверсии, иносказания и Нобелови награди.
Нобеловата награда за тях е половин шише ракия и три-четири часа привечер игра на карти в опушената стаичка на клуба, в който се събират.
Те глупави ли са според вас, че им е все тая за Нобеловата награда? Те виновни ли са, че аз, като седя там десет минути, и вдигам кръвно? Не са, разбира се. Виновен съм аз, че не съм направил така, че да се слея с тях. Макар че не съм длъжен и ми е абсолютно невъзможно да се слея с тях.
Ако българите са с деветдесет процента идиотизъм и кретенизъм, то аз съм деветдесет и първият процент. Много важно, че съм прочел един вагон книги, че съм се джиткал тук-таме по света и че по едно време писателските среди се сещаха за мен. Аз съм пълен идиот, щом вече в село не мога да говоря с най-големият си приятел от детството- представяте ли си, поне двайсет пъти съм спал у тях, в лятната им кухня на двора. Спали сме с него през нощта и през отворения прозорец сутрин са ни будели бради на кози и през прозореца са прескачали зайчета. В стаичката леко миришеше на мухъл и тази миризма се беше пропила и в завивките на леглото. И аз я обичах тогава тая миризма и исках да ми влезе под кожата. А сега не мога да му кажа две думи.
Веднъж го помолих да ми помогне нещо – да ми даде съвет. Той не разбра какво го питам. Кой знае какви думи съм използвал и колко безнадеждно метафоричен съм се оказал в момента.
Всеки е идиот сам за себе си и сам за себе си трябва да „преценя“ дали и останалите българи са идиоти. „Преценянето“ обаче е въпрос на любов, а любовта свършва след разпръсването. Разпръснем ли се, почнем ли да се търкаляме и да летим в различни посоки, няма начин да не сме идиоти до един. Няма да ни помогне дори „Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски.
Някога играехме на такава игра – с кого би искал да вечеряш например? И отговорите бяха – с Пушкин, с Иван Вазов, с Шекспир, с Димчо Дебелянов. Аз сега искам да вечерям с Иван Хаджийски и с моя приятел от детството. Ще оставя на Иван Хаджийски да прецени дали двамата с моя приятел сме идиоти, или просто сме забравили детството си.
А на професора му изпращам много здраве от името на идиотите, които обичат и метафорите, и инверсиите, и брадите на кози, и скачащите зайчета и които понякога не могат да разберат какво ги питаш.
Да е жив и здрав професорът – пожелавам му на Марс да отиде още с първия космически кораб.
А на Иван Хаджийски ще му сипя една тетевенска сливова ракия, за да види, че не е по-лоша от троянската.
БОТОКС
Вече съм сигурен – ботоксът е символ на нашия български живот. Не звездите на Европейския съюз и не даже символите на държавността ни, не Мадарският конник или маслодайната българска роза, ботоксът е символ на живота ни.
Като чуя за ботокс, и си представям напомпани женски (а доста често и мъжки) устни, които по-скоро приличат на маймунски задник, отколкото на човешка уста. Не говоря за естествения стремеж на хората да са по-хубави, говоря за извратената жажда да те забележат, да се отличиш, да шокираш по какъвто и да е начин.
Пълен фалшив ботокс е животът ни, защото пълна с ботокс се оказа статистиката ни.
Ботокс се оказаха телевизиите, политиците, партиите.
Ботокс плюс дрога се оказа образованието.
Ботокс и само ботокс се забелязва в изкуството – в киното, в театъра, в поезията.
Ботоксът е символ на невъзможността ни да застанем срещу себе си такива, каквито сме, да се смирим, да се приемем, да осъзнаем, че природата ни иска такива и е определила и нашето време, и нашият външен пейзаж. За „пейзажите на душата“ не ми се говори.
Има едно предаване по немски телевизионен канал, в което става дума за мода. Има някакво жури, някакви жени се явяват и говорят нещо. Сред журито седи неокачествимо чудовище, както би се изразил Алеко, с предполагаем мъжки пол, което явно е велика звезда в Германия – цяло съзвездие е направо. И това чудовище раздава оценки и присъди. Червените му до безумие джуки, които стигат до носа му, са толкова отвратителни, че нито са за гледане, нито са за целуване. Но този Крал на ботокса седи и раздава оценки. Може да е много добър човек и да е голям специалист, може характерът му да е от коприна, а делата му – най-благородни, но физиономията му е потрес и стрес – израз на голяма вътрешна криза и на голямо бягство от себе си.
И нима очаквате от ненормалния ботокс да раздава нормални оценки? Такава „звезда“ може да бъде естетически ментор само в свят, който не е реален, а е напомпан до пръсване и е отвратителен.
Една нашенка, голяма партийна активистка и бивша областна управителка пък така си е опънала кожата по лицето, че сякаш има не лице, а бледожълта ламарина. Гледах я наскоро по телевизията и се чудех човек ли говори, или варосана стена. Едва си отваряше устата горката, но иначе, както винаги, се бореше за щастието на хората.
По-известните и според мен – с по-малко умствен багаж, но с много суета жени умират да се правят на египетската царица Нефертити. Нямат вече никакви бузи, изрязали са ги, стеснили са си лицата, издали са си брадичките и си приличат толкова много, че египетските мумии ряпа да ядат. Лицата им не са лица, а пергели. Но както се казва – нищо ново – още през двайсетте години на миналия век Светослав Минков описа в „Дамата с рентгеновите очи“ прехласването и манията по „новото серийно производство“ на капки за очи, които правят женския поглед блестящ. И рентгенов – като страничен ефект. Как ги е усетил само тия неща Светослав Минков.
И всичко това е, за да ни забележат, с нещичко да ни запомнят, па било то и с идиотизъм.
В долния край на селото ни живее един млад мъж, който всеки ден по три пъти с резачка – ама резачка от тия, дето гърмят като самолети, реже по половин час дърва. Шумът е като от F16, блок 70, комшиите наоколо си слагат главите под възглавниците и си запушват ушите с вълнени чорапи, но човекът реже и реже дърва. И ни реже нервите, спокойствието и живота.
Един път го попитах що не ги нареже наведнъж и да миряса. Да миряса и да си има дърва за поне месец напред.
–Така обръщам внимание, че съм си тука, – каза той, – а и докато вдигам шум, ми е хубаво, олеква ми.
В това е цялата работа – да си слагаме ботокс навсякъде и да режем с резачки.
Спомняте ли си как една бивша външна министърка си беше направила по-големи устни от познанията ѝ по външна политика. Тогава аз даже се зарадвах, защото спря да се показва по телевизията и спря да демонстрира простия факт, че хубостта може да спаси света. В нейния случай, уви, до време.
Истински се забавлявам, но и ме е яд и ме натъжават художествените ботокси, поетическите и най-вече ботоксите, които само маймуните могат да демонстрират най-добре. Знаете я поговорката: „Качила се маймуната на дървото, та ѝ лъснал задникът“.
А иначе, повярвайте ми, почти е без значение дали жената, която е слагала фалшивия ботокс на промоция, е украинка. Да ме прости Господ и да упокои душите на убитите две деца, но е без значение, че майката е украинка. От значение е разкъсващата драма в душите ни, която не ни дава сили да назовем нещата с истинските им имена и да кажем на ботокса ботокс, на войната – война, на пропагандата – пропаганда, на смъртта- смърт и на живота – живот.
Само с преструвки докрая не може.
Няма как да я караме само със суета, преструвки и глупост.
БНР - Хоризонт за вас
"120 МИНУТИ" И ПЛАНЕТАТА МАРС
Завърши поредната неделна проповед на Светльо Иванов по BTV. Все така се получава при него, че захарността, пудрата и стремежът уж да се говори смело се преливат в едно нищо и половина.
Направило ми е впечатление как влиза в студиото – той не влиза в студиото, той идва в него. Забързан, отнякъде идва, вдига ръка за поздрав и започва.
Когато идваш от път обаче, особено от журналистически път, трябва да ти личи – да ти личи по прашното лице, по драскотините, по белезите. Поне на мен не ми се е случвало да видя истина с гел и с изгладен костюм.
Голям рев рева с кадифения си глас Светльо Иванов тази вечер.
Реве срещу Тръмп, но между сълзите му има доста празни пространства – бели полета има между сълзите на водещия от ВTV.
Тръмп искал да вземе Газа. Работата е за кървави сълзи тука. Но щях да го призная за журналист, ако беше казал, че Ривиера върху кръв и кости на десетки хиляди избити палестински мъже, жени и деца не става.
Да беше казал, че преди някой да направи хотели и казина в Газа, друг трябва да изгребе пепелта от човешките останки. Лунен пейзаж е сега Газа, мъртвило. И Светльо Иванов трябваше да каже, че за това освен ХАМАС са виновни Нетаняху и Израел.
Тръмп искал достъп до природните богатства на Украйна, за да продължи да им помага във войната с Русия. Каква жестокост само, какво хищничество… По този повод, по този още по-кървав и от Газа повод уважаемият телевизионен смелчага трябваше да каже, че в Украйна в скоро време най-много полезни изкопаеми могат да бъдат събрани във вид на сълзи, смърти и счупени съдби. Нищо такова не казваше този лустросан мъж на средна възраст преди дни и месеци. Как веднъж не каза, че Байдън е куку, че ястребите в Америка бяха полудели?
Как пък веднъж не му призля от това, че ни навираха в очите, в устата и в душите единствено проблемите на ЛГБД, джендъри и все от тоя род? Не усети ли поне веднъж Светльо Иванов колко е премината мярата, колко нямаха и нямаха свършване издевателствата над естествеността?
Тръмп нападал медиите в Щатите и в България някои политици правели същото вече, реве Светльо Иванов. Иска да каже, милият борец за свобода на словото и печата, че нашите подражават на Тръмп и едва ли не ще съсипят свободните ни медии.
В България свободни медии едва ли е имало след Освобождението. Свидетел съм и мога да твърдя от първо лице, единствено число, че свободата на медиите по времето на социализма зависеше единствено от личната журналистическа свобода и смелост. Няма свободни вестници и телевизии въобще – има свободен дух на журналист и на човек, който иска да казва Истината. Така беше и при социализма, така е и сега. Уволняването и забравата за пишещия човек са едно и също нещо. Наглостта обаче на сегашните журналистически времена нямат аналог.
И трите най-големи български телевизии сега, и Българското национално радио през всичките години на прехода осъществиха страшна цензура, равна, ако не и по-голяма от тази по времето на социализма.
Единственото, което беше позволено да се говори в трите най-големи телевизии, беше да се оплюва социализмът и комунизмът, да се оплюва Съветският съюз и Русия, да се изкривява истината за нашата история, врагът винаги да се търси от Изток, да се възхвалява Европейският съюз и САЩ.
Беше разрешено и да се правят предавания, чиято цел е да ти действат като мека дрога или направо като джиброва ракия – 45 градуса. Хилене, скечове, простотии плюс пропаганда. Забраната на всякакви руски телевизии и предавания беше „връх“ на свободата на словото, за която вероятно мечтае Светльо Иванов.
На никого не му пука, че шефът на Националната ни телевизия е там неизвестно защо и неизвестно докога, но очевидно само по политически причини. Той не е Генерален директор на Телевизията, той е политкомисар. Така и никога не разбрахме кои са собствениците на БТВ, на Нова телевизия, откъде им идват парите. Чак ми трепери ръката, докато пиша това, но наистина ли не виждате за каква цензура, за какъв подбор и за какво остракиране става дума.
И въобще не ме интересува дали това го правят либерали, консерватори, радикалдемократи или привърженици на футболен клуб „Диаманти“ от Студено Буче, Врачанско.
България, в това число и българските медии просто се преместиха от другата страна на оградата. Изглежда без стени светът не може. Трийсет и пет години едни и същи мутри в политика, в бизнес, в литература, в изкуство, в спорт и в наука. Мутри с пагони, с пистолети, с професорски титли, с банкови сметки, с присъди и без присъди – намагнитизирани и не чак съвсем.
Пожелавам си някоя неделя по която и да е от телевизиите да чуя истината – защо вече ни няма като българи и като народ и защо по всичко сме на последно място. И защо вместо да сме с „камънье и дървье“ в ръцете, седим и гледаме как скъпи костюми и зализани физиономии ни махат за поздрав, като влязат в студиото.
Трийсет и пет години бяха достатъчни, за да се разбере, че така нареченият Преход и така наречената Демокрация са с изтекъл срок на годност. Останалото е като всичко с изтекъл срок – нещо като полуживот, полуистина, полудържава и полусвят.
Но пък планетата Марс ни чака, нали така, господин Светльо Иванов?
НИЩО НЕ РАЗБИРАМ ОТ ТИЯ РАБОТИ, НО ДА СИ КАЖА
Колкото и да е хубав един филм, много рядко издържам да го догледам докрая. Сякаш се обиждам, че е толкова хубав и
че в същото време не е живот. Знам, че е хубав филмът, а му се дразня през цялото време. Ако не ме дразни камерата, си мисля, че цветовете са прекалени, че вторият план е изкуствен, че монтажът не е добре. Все нещо ми пречи – винаги искам нещо да ми пречи. Особено полудявам, като видя как при затваряне на врата се клати не само вратата, ами и цялата стена. Ех, тия декори, тия декори… Или пък ще се счупят от тежест героите, докато си свалят куфарите от влака, а после ги носят, сякаш са български вестник – леко и безгрижно.
Може и да не ми повярвате, но диалозите, особено диалозите дори в най-хвалените и награждавани филми, ми изглеждат литературни и измислени. Вероятно ми липсва – все повече ми липсва онова нехайно бърборене на някогашните наши филми, глупостите, ако щете, които се говорят във филма, безделничеството на диалога, разпуснатостта на думите.
Има огромна разлика обаче между разпуснатия и нехаен говор и циничния говор. Циничността може да бъде и перфектна – граматически и стилово перфектна.
Душата ми се разкъсва между спомените си за съветските и руски филми, които гледах някога, за славянските филми. Моля ви се само не залитайте в политикантство и не ме обвинявайте в русофилия или славянофилия, а просто дочетете докрай това, което ще напиша. Аз не мога да бъда обвинен нито в русофилия, нито в славянофилия, защото те са в мен, те са това, което съм, без да обичам по някакъв специален начин нито Русия, нито славянството въобще. Аз просто се анализирам. Даже не се анализирам, а фиксирам това, което чувствам.
Във филмите, за които пиша, е характерен не диалогът, а ефектът от диалога, лафът в диалога. Сигурно има някаква магия и в това, но проблемът при мен е, че именно този „лаф“ ми се забива в мозъка и останалото ми се губи.
Често съм си мислел, че отделните езици най-добре прилягат на определен тип филми. Френският например звучи заговорнически. За негов декор според мен най-вече стават пещерите и тайните помещения. С английски език филмът трябва да е мъглив и бароков. Италианският е весел – за комедии. Грях ми на душата, но не съм догледал нито един филм с немски говор в него. Самият език ми стърже по костите.
Има и един универсален език – на тялото, на мълчанието – при Чаплин. Друг универсален език е измисленият от начало докрай език на Фелини, който подчинява всичко на себе си. Универсален е езикът и Въло Радев, на Рангел Вълчанов, на Георги Дюлгеров, на Кустурица.
В света на изкуството е пълно и с имитатори и те винаги говорят с имитиращи езици. А в „Козия рог“ има само няколко реплики и те с нищичко не допринасят за филма. Май може без всички тях. Универсалните езици в киното и в изкуството са езици на отделната човешка кръв, на слънцето, което е огрявало тази кръв, на територията, където тази кръв е живяла, а после е отишла в земята. Универсалния език всеки може да го види през прозореца на къщата си и да го чуе в себе си или пък някой друг да му помогне да го види и да го чуе.
Хубав е този филм и тази книга, от които не помните почти нищо, но които ви облъхват вътрешно. И на които имате пълно доверие.
Аз обаче не само хубавите филми не мога да догледам докрай (ако изобщо знам кое е хубаво и кое – не), но не мога да дочета докрай и хубава, и хвалена книга. Като изчезна сериозната критика в изкуството и след като сериозната критика беше заменена с реклама и финансови критерии, въпросът за художественото се сведе не до вътрешно удоволствие и удовлетворение, не до катарзис, а до пари, блясък и златни дрънкулки.
Кажете ми, как да вярвам на критерии, които в голямата си степен почиват на теми, обслужващи конюнктурата? Убийте ме, но никога няма да харесам – плътта ми не може да хареса някои от филмите на Алмодовар, в които мъжкият секс се превръща в анатомия, а после и в география на чувствата. Така, както бях поразен от „Говори с нея“ на Алмодовар, така щях да повърна, докато в един от филмите му сексът между мъже зае първата трета от филмовото време. За мен наистина е непоносимо повече въпросът за човешката биология, за отклоненията в нея и възможностите за манипулация на биологията да бъдат главна тема на филми, на книги и на изкуство, толерирани по всякакъв начин.
Повдига ми се вече от скечове, от кебапчийски предавания с обеден и вечерен хумор, с абсолютно безсмислени, уж забавни предавания, с дъвчене на едни и същи кокали и вадене на едни и същи скелети от гардероба.
Имам и друг голям проблем – не мога да прочета докрай и сериозна книга. Струва ми се, че е невъзможно да има такава книга. И дори когато я държа в ръцете си и я чета, ме е страх, че нещо ще се случи и затова спирам да я чета.
Или нямам сили за новото – ако изобщо е ново, или не ставам за тая работа.
Четат ми се пастелни неща, гледат ми се пастелни картини, гледат ми се портрети – добре нарисувани портрети, четат ми се стари книги, петимен съм за талант и майсторлък.
И най-вече ми се иска ей така, както съм, да повярвам поне за малко, че има справедливи награди, че има справедливо оценени книги и филми, че поне някъде има грам справедливост.
Знам, че излязох встрани от руслото, но в моите очи вече нищо не е такова, каквото трябва да бъде.
Последните десетина дена си скъсах гьона да търся една книга – на един много активен днешен партиец, който се изявява и като философ на българската история. Хвалеха му книгата по БНТ, хвалеха я сума ти му социолози и когато я прочетох, усетих, че е боза плюс подмазване. Как мога и за миг само мога да си представя, че един подмазвач, една политическа въртиопашка може да напише нещо друго, освен подмазваческа книга. И кои други, освен по-големи подмазвачи от него, могат да я хвалят?
Виждали ли сте как от голямо налягане се пробива гумен маркуч, как почва да хвърля вода на всички страни, да се върти и да се спихва. Е така се чувствам аз – с много пробойни и с все по-ниско налягане. Сега отивам да си догледам филма, който май ще се окаже зловещ.
P.S. И не забравяйте заглавието – то казва всичко.
БОЛНА Е ВСЯКА ДУША, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЧУТА
Накрая на село Голяма Брестница в моето детство живееше самотна майка с двамата си луди синове. Синовете ѝ, близнаци с огромни глави, седяха на една дървена потрошена тераса и бог да ми прости, но ги чувах как мучат. Умирах от страх, като минавах по тая улица, гледах да заобикалям по други улици. Жената щъкаше край тях, правеше нещо и от страх ли, от какво ли, в съзнанието ми къщата бавно обрасна, стопи се, защото нямах сили да я гледам повече.
Най-скъпата ми жена, част от кръвта ми, беше болна през целия си живот. Разкъсаната ѝ душа летеше ту из кухнята, ту на небето. Умирах от страх да не се самоубие тази жена и бях готов на всичко, включително да влезе в психиатрия, само да не я гледам така и да си мисля, че съм виновен, че не мога да я обичам още повече и да я опазя от всичко. Заключвах любовта си към тази жена с триста ключа, а страха си за живота ѝ хвърлях ту в някоя планинска пропаст, ту в някоя река.
Най-добрите ми приятели, с които пораснах, бяха пияници. Единият видеше ли лека кола, и се хвърляше под нея, а другият скачаше от дървета и гърмеше с пушки и пищови, докато се осакати съвсем.
Ето ви я тази модерна напоследък тема за лудостта. Ето ви я тази тема, която ни я навират тия дни в очите. И проблемът, представяте ли си, бил, че няма легла в психиатриите. Легла колкото щеш - и в психиатриите, и по къщите, и по ливадите, и по върховете, ама няма кой да се погрижи за душите ни. За всичко друго се грижат, но не и за душите ни, ако ги има изобщо.
Когато получих инфаркт, бях направо щастлив - като казвам щастлив, смятайте, че бях щастливо спокоен, водоравен. И нямаше кой да ми каже, че най-голямата опасност - смъртта, те прави спокоен. Сега не знам дали това е ужасно, или е прекрасно.
После паник атаките буквално ми разкъсаха душата. Като минех покрай болница, тичах в Спешното да си правя електрокардиограма и там най-често ми се караха, че ми няма нищо, и аз трябваше да умирам от срам и да се кълна, че не искам болничен лист. И че искам кардиограма на душата си.
Ходих при психоаналитичка – жена, която ме накара да газя по детски играчки. А посещението ми при един от най-нафуканите психотерапевти на София завърши с лекция от негова страна за световната литература и с пърдене на голямото му куче, което също присъстваше в кабинета като част от предразполагащия декор.
Не ни се получават нещата с психическото здраве. Няма кой да ни следи да си пием лекарствата - да си пием лекарствата за любов, за раздяла и за живот.
Не мислете за легла в психиатриите. Помислете, че този, който се вози до вас в метрото, си приказва сам, не си запушвайте ушите, чуйте го какво приказва. После се огледайте дали не си приказвате сами и вие. И най-важно от всичко е - бягайте. Бягайте не когато е късно, бягайте при първото трепване, при първото унижение, при първата болка в сърцето и в мозъка. Пуснете си ръцете, ако е нужно, издърпайте ги от другите ръце и бягайте.
Една моя колежка не избяга от мъжа си и той я простреля в крака, защото не му беше направила супа.
Една моя роднина не избяга от мъжа си и цял живот живя затворена в бутилката му с ракия.
Един мой чичо не посмя да избяга от къщата си и остана завързан, защото любимата му беше певица.
Късайте и бягайте, и си намирайте ъгли, пристани и колиби, наморайте си манастири и пещери, но не оставайте вързани.
Прилича ви на бълнуване на луд човек, нали?
Този въпрос с лудостта не са го разрешили Достоевски и Шекспир, и Омир, не го е разрешила и психиатрията в Карлуково, та моя милост ли ще го разреши?
И никакви приказки повече, че е болно обществото. Болна е всяка отделна душа, която не може да бъде чута, и е болно всяко птиче, което не може да бъде чуто. И всичко е толкова сложно, че никой лабиринт във Вселената не е по-сложен от това. Душата може и да отлита, но от болната душа излизане няма.
Светът, който виждам аз, е заприличал на ония самотни майки, които по паркове и градинки, по градове и села водят за ръка големите си момичета и момчета и не ги пускат, и не ги пускат, и не знаят накъде отиват. Държавата ни е заприличала на стара и прегърбена жена, която води за ръка болните си деца.
Вейпове, наркотици, опиуми, лъжи, безизходица, липса на хоризонти, насилие, страх, беззакония, наглост, тъпота, ракети, патрони, бури, урагани, земетресения, смахнати водачи на света - объркайте цялата тая смес в един котел и ето ви готова отвара за полудяване. За полудяване на всички.
И наистина ли някой мисли, че зелените рецепти и болничните легла ще помогнат? Няма да помогнат, защото са вятър и мъгла, а в мъглата и вятъра става въпрос за пари, за кръв и за изчезване на човека.
ЦЕНЗУРА, БОБ И КИСЕЛО МЛЯКО
Снощи разбрах, че Тръмп вероятно е бил агент на КГБ по линия на чехословашката си жена и по линия на това, че бил бизнесмен – тоест – за пари и душа давам.
И това го разправяше с озъбена наглост и цинизъм журналист, обявен за агент на Държавна сигурност.
Такива сме ние и такъв е Бай Ганьо. Може и да е бил агент на Държавна сигурност, може и да е понаучил чужди езици, може и да е издавал вестник „Народно величие“, но срещу агентите на КГБ Бай Ганьо е категорично против от трийсетина години. Тръмп – не Тръмп, Бай Ганьо е против агентите на КГБ.
С всеки изминат ден става ясно, че полудяването е пълно и че цензурата е все по-жестока.
Внимавайте, хора, защото стремежите да се сложи край на войната в Украйна ще бъдат съпътствани не с разумни разговори, а с още по-жестока цензура, с измишльотини, с небивалици, с гадости и с безумия от рода на това, че Тръмп е бил агент на КГБ.
Тогава го обявете за персона нон грата и го арестувайте веднага, щом кацне на някое демократично летище.
България се управлява, командва и бозае до кръв от десетина родове и кланове, подобно на Албания и стара Япония. Схемата е следната:
първо – си комунист;
после се оказва, че дядо ти е бил в Белене;
после се оказва, че силата ти е да си банкер;
после се оказва, че бизнесът ти е в кръвта изобщо;
после синът ти или дъщеря ти стават депутати;
после ти се пренасяш да живееш в телевизиите, държиш една пръчка и биеш през пръстите всеки, който гъкне и всеки, в чиято глава трепне недостойна и неправилна мисъл.
Кулминация на зверската цензура в България е медийната истерия около протестите на Възраждане в София. От репортажите стана ясно, че глутница „неокачествими чудовища“ (по Алеко Константинов) са нападнали беззащитни полицаи, пребили са ги, малтретирали са ги и сега полицаите се оплакват за поруганата си чест.
Тук ще кажа и нещо сериозно и много лично. Макар че предишното, което казах, е трагично-сериозно.
Баща ми беше полковник от МВР – заместник-окръжен началник на милицията в Ловеч. Хората, които го познават, знаят какъв човек беше той. Имаше хиляди слабости и прегрешения, залитания и увлечения, но беше честен човек и помагаше с цялото си сърце на хората. Най-големите „рушвети“, които приемаше, бяха прясно сирене и прясна риба, хваната от Вита. Затваряше си очите за доста човешки шашкънии и сякаш не беше Началник на милицията, а по-голям роднина, който помага на останалите.
Веднъж в къщата ни дойде човек, който много искаше баща ми да му помогне да получи лиценз и да продължи да се занимава с частна практика. Баща ми обеща да направи каквото може, и човекът си отиде. После видяхме, че като си е тръгвал, е оставил под покривката на масата плик с пари – двеста или триста лева, не си спомням. Баща ми стана морав от притеснение, лилаво-червен стана и изтича с плика навън. Чух го да се кара на човека и да му казва, че ако още веднъж направи нещо такова, не иска да го познава.
Когато се върна в къщата, ръцете му трепереха.
–Как можа да си помисли да ми остави пари? – каза баща ми.
Тълкувайте написаното кой както иска. И си правете всякакви алюзии и заключения. Правете си сравнения и изводи, ако е възможно.
Няма как да се гради демокрация с родови кланове, с мафия, която е по абсолютно всичките структури и етажи на властта, и няма как най-бедната държава в Европа да не се топи и да изчезва. Безпътицата и разхайтеността, дрането на кожи, простащината и изнудването лека-полека изтриват българите от държавата ни. А на нашето място ще дойдат други и това е неизбежно.
Не подскачайте, като четете това, и не слушайте какво ви говорят представителите на овластените кланове. До двайсет години тук вече ще има само други хора. И вероятно друга цензура. И да ви кажа – сърцето на цензурата е направено от повторения на едно и също – пулсът на цензурата е неизменен и един и същ, без колебания. Всеки ден едно и също – боб и кисело мляко, боб и кисело мляко. И едни и същи личица навсякъде – от горе до долу.
Първо ни сложиха маските, после ни сложиха намордници, сега ще ни сложат и гривни на краката, за да не се отдалечаваме от мястото, което са ни посочили.
В Андите на Южна Америка се намира световноизвестно плато Наска, на което има очертани и издълбани огромни фигури, които най-добре се виждат от въздуха. Ама наистина огромни фигури. Има фигура на кондор, на маймуна, на заек… Не е ясно за какво точно са използвани тези очертания, но се предполага, че по време на сакрални ритуали местните индиански племена са запълвали тези изображения с телата си и така са се сливали с тотемните животни – ставали са едно цяло.
Ако погледнете картата на България и притворите очи, ще видите, че прилича на одрана лъвска кожа. И ние, българите, векове след векове сме се мъчили да я запълним и ако можем – да се слеем с лъва. И оттам – с небето, със силата и с вечността.
Тази лъвска кожа днес губи своята сила, напускат я българите, пилеят се по света, слизат в земята. И както вече казах – не е далече времето, когато други същества ще влязат в тази кожа.
Какво изображение ще искат да пресъздадат, е тема на друг разговор. И на друга мъка.
На управляващите кланове и на актуалните ни демократични кормчии сега са им нужни „победи“ – победа за Шенген, победа за еврото, победа с това, че имаме редовно правителство. А след като и Евростат отчете инфлация в България 2,7%, няма какво друго да се каже.
Представете си само – Евростат отчита2,7 % инфлация! Добре дошъл, комунизъм! Добре дошъл, светъл рай тук, на земята, за който и аз някога си заложих младостта и любовта, и сърцето.
Сега и на мене ми остана като слепия Дядо Йоцо да се кача на баира отсреща, да сваля шапка, да махам с ръка и да поздравявам Нова България.
НЕ МЕ КАРАЙТЕ ДА ИЗБИРАМ МЕЖДУ ДВАМА УБИТИ
По-страшно от смъртта няма. От войната – също. Войната и смъртта са сестри.
Казвам го не само защото днес стават три години от войната в Украйна, а защото войните никога, ама никога не са спирали. И смъртта също.
Ражда се пиленце от яйце – умира пиленцето.
Ражда се човек от майка и умира човекът.
Моят род е давал кръвнина във всичките български войни. Прадядо ми е убит в Балканската война, а дядо ми – във Втората световна. Този ми дядо – Никола, убитият при Страцин, е виел от болка и е молел някой да го доубие, защото му е изтичала кръвта и защото немски снайперист е бил разкъсал слабините му с куршум дум-дум. Разказвали са ми, че ранен и полужив са го качили на кон и конят после бил облян в кръв.
Щях да пропусна, Господ да ми прости, и един мой малко известен прапрадядо, който е убит на Шипка. А там, на Шипка, как ви се струва, дали е имало кръв? И дали са останали „камъни и дръвье“, които да не трошат кости и черепи?
Представяте ли си какъв океан ще се получи само и какво цунами ще ни залее с червен като жарава цвят, ако се събере на едно място всичката кръв от всичките наши велики и смъртоносни човешки войни?
В една руска песен се пее, че войната е курва. Курва е, естествено. Но тази курва – открито или тайно, е родила всички онези велики идиоти, които плуват и благоденстват в морето на нашата кръв.
Войната е ад, но тя е рай за златото на ония, които го намират и промиват в кървавите световни реки.
Извинявам се за това, че написаното от мене придоби кървавочервен цвят, извинявам се, че вероятно преминавам мяра и граници, но ми се е запушила душата и бесове ме напъват отвътре, като гледам на каква отвратителна пропаганда, на каква нагла и нечовешка пропаганда сме подложени.
Официална България вече е в окоп и във война не само с Русия и с руския агресор, а и с такива изгубени като мене селски идиоти, които си мислят, че за да се чуе човешкият говор, първо трябва да спрат стрелбите. Разумът трудно функционира под гърма на ракетите и трудно може да бъде „хладен“, когато огънят гори къщи и сърца.
Спрете войната в Украйна веднага! Спрете смъртта!
И защото от вас, уважаеми български политически пинчери, нищо не зависи, то поне ни спестете цирковото представление с дресирани политически кученца, каквито сте.
Всичко ще направят лидерчетата на Европа, само и само войната да не спре. Защото войната е тяхната легитимация, тяхната лична карта, техните набъбващи като гноен цирей банкови сметки.
Оказа се, че „демокрацията“ в този ѝ вид е равна на война.
Оказа се, че лудите като Тръмп, които искат да спрат войната, като я осребрят с полезни изкопаеми, с пари, с влияние и власт в Украйна, са опасни за Европа и за Украйна.
Алоо, уважаеми Макрон, английски министър-председателю и ти, мъж на България Манол Пейков, къде се намирате точно в картинката, от какво точно ви е страх и за какво се борите? Французинът и англичанинът се борят да не паднат от власт, а пловдивчанинът – за още една бучка лед в уискито. И за още една награда за велик български интернационалист.
Не мога да се стърпя да не вмъкна едно изречение и да не кажа, че гледах по телевизията оня ден Манол Пейков. Толкова срам не съм брал никога. Този последовател на Христо Г. Данов, този пловдивски титан на мисълта и словото имаше толкова истерично и неадекватно поведение, че не знам защо съответните медицински служби не се задействат. Митьо Пищова и Манол Пейков са двата полюса на българската раса – единият – сексуална, а другият – творческо-политическа. Срам и позор. И отвращение.
Да спре войната в Украйна, означава цялата измет от европейски и родни мижитурки да се омете, да се проветрят и отворят най-после вмирисаните телевизионни студия и разговорът да започне отново – с най-прости думи – с думи, които да чуваме и да разбираме.
Или войната в Украйна ще свърши, или ние ще се довършим сами. Но има вече ясно симптоми, че на истерията и кръвопиенето им наближава краят.
Никога не съм допускал, че в България ще се говори за руска пропаганда точно сега, когато са спуснати всички възможни пердета, завеси и бариери към Русия.
Вие кога сте чули официална руска позиция в българските медии? Кога сте гледали руски филм?
Кога сте гледали холивудски филм, в който руснаците да не ядат деца и да не изнасилват бабички?
Кога сте чули поне грам истина за нашата история, за руската история и за историята въобще?
Говори се за руска пропаганда само защото трябва да се оправдаят парите, получени откъдето трябва.
Изглежда искат да ни внушат, че най-страшната пропаганда е липсващата - страх ги е не от руска пропаганда, каквато няма, страх ги е от това, че не знаят какво си мислим. Или по-скоро – знаят.
Продажниците и еничарите забогатяват и стоят на местата си само ако са пълни кесиите им и кървави – ятаганите.
Ореваха орталъците, че сградата на Европейския съюз в София е залята с червена боя. Демонизираха участниците в митинга, нарекоха ги вандали и какви ли не още, ще ги съдят и ще ги осъдят.
Но не им мигаше окото, когато правилни вандали запалиха Партийния дом, остракираха всеки духовен човек, който не се продаде и предаде, пикаеха и мажеха по Паметника на Червената армия, а после го изядоха във вид на торта.
Не им мигна окото, когато гръмнаха Мавзолея и седяха на една тераса да наблюдават като пияни римски императори разрушаването му…
Когато Хаджигенов и Бабикян хвърляха червена боя по Руското посолство, беше героичен жест. Когато вчера плиснаха кофи с червена боя по същото посолство, беше правилно. Важно е едно – боята да се плиска там, където е удобно и може. Та да не се срамим пред Европа.
Да не се срамят пред Европа ТЕ – нашите ситуационни политици, а не ние – нас никога не ни питат за нищо. Нас кучетата ни яли.
В България никога нищо няма да бъде нито ОК, нито хорошо, докато не спрем първо нашите войни, а после – доколкото можем – да направим нещо да спрат и другите.
Войната е курва, войната е смърт и не ме карайте да избирам между двама убити – българин или сърбин, германец или французин, американец или японец, руснак или украинец. И не ме карайте да заставам откъм едната страна на кръвта.
Аз винаги ще съм там, където е моята кръв, моето чувство за справедливост и моето сърце. А сърцето е влюбчиво, пристрастно, страхливо и гордо, и смело. И си остава сърце – какво да го правиш.
P.S. Всичко, което несъгласните с написаното ще кажат, вече е в главата ми – чувам го непрекъснато, знам го, но знам и какво искам да напиша. И го написах.
КОЛКОТО Е ВИСОКО БЕСИЛОТО - ТОЛКОВА
Българите след освобождението от турско робство избраха Левски за свой безсмъртен държавен глава. Държавен глава, който първо бе обесен, а чак после се възкачи на престола – на духовния и морален престол.
Големите думи са опасна работа, особено когато се отнасят за големи хора, какъвто е Левски. И колкото по-големи думи се опитваме да кажем днес, толкова повече раздуваме балона на собственото си безсилие. Балоните и фойерверките ги владеем до съвършенство, но те не са звезди – те са само балони и фойерверки.
Ние отдавна не говорим за Левски. Ние се надвикаме все по-силно и по-силно и се надпреварваме да си измисляме Левски такъв, какъвто ни е нужен. Ама лично на нас.
Защо бе, хора? Докога така? Докога митът за Левски ще е оправдание за собствените ни провали? Докога ще използваме Левски като рецепта за болкоуспокояване и самочувствие? Левски не е рецепта и не е универсален лек – той е усилие, любов плюс чест. И плюс готовност да се пожертваш – да се пожертваш лично и осъзнато.
Тук ще спомена само, че между другите неща в тефтерчето си Левски е записал и рецепти – рецепта срещу зъбобол например, рецепта за спиране на кръв. Сигурно е искал Апостола освен рани да предложи на хората и рецепта за спиране на кръв.
Откакто се помня, все се питаме какво е Левски. И си мислим, че като се питаме какво е Левски, някога ще намерим отговор. Дай боже!
И аз също си имам своите въпроси за Левски:
Васил Иванов Кунчев наистина ли е лъв? Лъвско ли е наистина неговото име? И какво значи лъвско име?
Дякон Игнатий наистина ли е монах? И защо оставя расото? Дали Васил Иванов Кунчев оставя някога расото наистина?
Питам се и още той светец ли е, има ли някъде по света лъв светец? И кога монахът става лъв?
Питам се и лъвът наистина ли може да събере и да води народното стадо.
Искам да знам и дали наистина Левски е убил в Ловеч едно момче ратайче, и искам да знам къде е границата между светеца и лъва.
Искам да знам и дали е вярно, че Левски е бил мразен, както оня поп от Плевен, който пише, че ако може, ще клъцне Левски като змия между веждите.
Искам да знам пеел ли е турска песен за саможертвата преди бесилото.
Вярно ли е, че жените са се влюбвали в него, как ги е омагьосвал?
Вярно ли е, че е бил властолюбив, че е имал двойник?
Вярно ли е, в края на краищата, че е имало такъв човек?
И вярно ли е, че не знаем какво да го правим този Левски днес?
Като създадохме от Левски религия, защо всички искат да са основен камък в църквата му? И защо тези „всички“ умират да си държат портретите му в кабинетите си? Свети Петър е камъкът в Христовата църква, а Матей Миткалото – в църквата на Левски. въпросът е решен и край.
Исках да напиша човешки думи за Левски, а ме повлече извисяването и уголемяването. Макар да знам, че никакво извисяване повече не е възможно, освен височината на Бесилото.
Колкото е високо Бесилото – толкова.
Другото е от Дявола и от суетата човешка.
ТРЕТИ МАРТ, ГОЛЕМИТЕ ДУМИ И ВЪЗСТАНОВКИТЕ
Честит Трети март, българи! Честито освобождение на България от турско робство! Честито Възкресение на ту раждащата се, ту изчезваща родина!
Колкото по-големи думи слушам днес, толкова повече ми се плаче. Чудя се какъв склад за Големи думи имат някои хора, та аз лично вече не ги разбирам, защото са политнали в небесата.
Големите думи са в одите на Вазов и във вятъра, който е веел през костите на убитите В ония борби, сражения, войни и смърти.
От Големите думи понякога и аз настръхвам и сякаш се изпълвам с възторг, но после веднага се сещам, че Големите думи са като отрова за Истината или по-добре – като пепел над въгленчета. Пет пари не давам за Големите думи. И душата си давам за ония хора, обвити днес в мъглата на Шипка, нарамили децата си и изкачили се до паметника, където в кръв и мъки се е раждало детето на Свободата. Раждала се е България.
Добре, че още можем да говорим за Трети март. Макар че, както усещам, от пълно премълчаване на ролята на Русия днес Русия се споменава от дъжд на вятър и „патриотизмът“ с двойна сила се е излял върху опълченците. Опълченците и борците за свобода заслужават хиляди пъти това, но не заслужават да бъдат параван, зад който да се крие цялата Истина.
Телевизии, които не смееха да мъцнат за Трети март, днес са изпълнени с такъв ентусиазъм и родолюбие, че чак да не им повярваш.
Винаги ли Трети март ще бъде гледан само от такъв ъгъл, от който е изгодно на актуалните ни господари?
Ще си призная, че възстановките на исторически събития никога не са ме привличали особено много. Още от дете баща ми всяка година ме водеше в Рибарица – в местността Костина в края на май да гледам възстановка на убийството на Бенковски. Какво съм знаел и какво съм разбирал за случката е друг въпрос, но аз главно гледах как човекът, преоблечен като Захари Стоянов, скача от мостчето във водата, докато една година се окъпах и аз като него в края на май за юнаклък и здраве.
Възстановките, Господ да ми прости, ми изглеждат бутафорни, макар че в тях има такава непосредственост и искреност и такива първични трепети, от които настръхвам.
Споменавам възстановките, защото умирам от страх, че това, което правим сега на Трети март (това, което правят официалните лица, разбира се), е само възстановка на нашата любов и признателност и на нашата благодарност. Няма по-страшно нещо от възстановката на Истината, от имитацията, от преиграването, от липсата на усамотение, ако щете, на този ден и на този празник. Кръвта и смъртта нямат възстановка.
Колко време можете да издържите със затворени очи? Не много – няколко минути. Мракът под очите ослепява душевността на човека, ослепява сърцето му. Ами петстотин години? Нека го кажа и така – петстотин години със затворени очи, с изтрито име, с изчезнала земя и с неясно бъдеще. Как ви се струва това петстотингодишно затваряне на очите – то каква възстановка може да понесе?
Оставете ги поне днес Големите думи. Тези, които ги говорят, не знаят на кой свят са.
Сигурно е само едно – че искат да идат в друг свят, в който ние не сме. А за нас да оставят възстановките, лутането и мъглата.
В мъглата на Шипка днес най-ясно се вижда, че обичаме Свободата си и че помним и пазим в душите си този Трети март.
Трети март, след който е започнало нашето трето изкачване на планината, наречена Свобода и наречена България.
Още едно изречение, и аз също ще се плъзна по Големите думи – изкушенията са страшни, затова спирам и казвам: Честит Трети март, дълбока благодарност на Русия и нейната войска и дълбока благодарност на всички българи, които помогнаха и загинаха за Свободата.
Честит Национален празник!
P.S. Написал съм и едно стихотворение за Трети март, което може би ще пусна довечера, защото не е тържествено и никак, ама никак не е политкоректно.
ЗАПИСКИ ПО ЕДНО ПРЕДАТЕЛСТВО
Навръх Трети март Българската национална телевизия показа филма на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“. Става дума за последните дни от живота на Георги Бенковски след свършека на Априлското въстание и предателството на дядо Въльо Мечката.
Отраснал съм по тия места и за мен историята е много лична. Чаках филма и защото ценя и обичам Георги Дюлгеров, и защото го смятам за голям режисьор. Виждал съм го само отдалече, като кара колелото си по софийските улици, и честно казано, ми е било трудно да го свържа с филмите му. Изглеждал ми е прекалено интелектуален на колелото си, за да е снимал „Мера според мера“ например.
Може и да не съм прав, но ми се струва, че темата за предателството някак си минава покрай ушите на нас, българите. Стяга ни чепикът от тая тема. Не ни се ще да говорим за предателството. А предателството е точно като оная змия, която се появяваше във филма и която хем не можеше да убие апостолите с отровата си, хем ги преследваше докрая и се влачеше с героите до последните им часове.
Не ми беше ясно защо змията трябваше да е чуждоземска и червено-шарена, каквито не се въдят по Балкана, но го отдавам на универсалността на метафората.
Вероятно зрителите са очаквали нещо друго да се покаже точно тая вечер по Централната телевизия - сигурно са очаквали гърмежи на топове, върхове, героизъм, а то – предателство.
След като съм се дивил и възторгвал от „Мера според мера“ , последният филм на Дюлгеров ми изглеждаше уморен. Уморен и отчаян филм за неизбежността и за съдбата, която ни преследва, поставя ни на мястото и като в антична трагедия е неизменна.
„Записки по едно предателство“ не беше точно филм, а театър, пиеса. Смирена пиеса за драмата на един човек, за бесовете в душата на един човек, за величието и комплексите му и за величието и комплексите на един народ, който отсъстваше от сцената. Народ, чиято кръв беше изтекла.
Ивайло Христов – дядо Въльо Мечката, направи роля, която ми влезе под кожата. Този образ на дядо Въльо Мечката е най-точно олицетворение на случващото се в душата на българина по онова време. Изгубени по гори и балкани, българите като дядо Въльо Мечката може и да носят имена на мечки, но най-много могат да предвождат стадото с овцете си, и то при условие, че покрай тях има кучета.
Дядо Въльо Мечката не беше – той не предаде Бенковски с целувка, а с песен – той предаде собствения си страх, че може да изгуби овцете, които пасе – тия единствени стотина овце, с които говори, които дои и обгрижва.
Предателството, макар че е обществено като явление и е с такива последствия, се ражда в самота – в самотната и обрастваща с бурени и тръни човешка душа, която трудно различава калта от върха.
Алюзиите с „Мера според мера“ и Дилбер Танас бяха очевидни. Захари Стоянов (тоя непостриганият и рунтавият) си беше един жив Дилбер Танас, само че с бележник и молив в ръка. Чувал съм, че по време на въстанието Захари Стоянов си е водел бележки – нещо като дневник, и вероятно това или по-точно – и това, е било причина Георги Бенковски да театралничи толкова. Да прави нещо като генерална репетиция за бъдещо управление на Заповедник и Властник.
Ако трябва да бъда откровен – не ми стана ясно докрай защо дядо Въльо предаде Бенковски и хората му. Не защото Дюлгеров не беше се постарал, а защото предателството няма обяснение. Трийсетте сребърника или опазеното стадо с овце не са достатъчно обяснение за предателството на дядо Въльо. Вероятно предателството е самата змия, която се увива около нас, подмамва ни, нашепва ни любовни и отровни думи в ухото и ни тласка към други светове. Защото другите светове са извън Рая. Другите светове включват и Смъртта, и Подвига, и Лутането. Ами ако се окаже накрая, че змията и змиите са вените, по които тече нашата кръв? Не смея и да си го представя.
Чувал съм също, защото поне двайсет пъти съм гледал възстановката на тия събития на 24 май в Рибарица, че реката в Костина е била голяма и мътна и че скочилият в нея Захари Стоянов буквално е летял надолу, понесен от бързеите. А във филма реката не само че не беше придошла, ами ми се стори, че героят лази по дъното. Когато те предадат, или лазиш по дъното от мъка, или предателството те отнася, блъска те в бреговете и камъните си и те изтрива от света.
До мястото, където пада убит Бенковски, има и едно кладенче, в което е умита отрязаната му глава – поне такава е легендата. Викат му Кървавото кладенче. Едва ли е било така – по-скоро е умита главата му в реката, ако изобщо е умита, но легендата много красиво е свързала кръвта и водата, живота и смъртта. Никога не съм пил вода от това кладенче, защото ме е било страх и съм потръпвал от срам и неудобство. Как да пия от кърваво кладенче?
Но легендите са си легенди.
От цялото си сърце съм благодарен на Георги Дюлгеров за този мъдър, уморен и честен филм. Кръстът накрая и виковете на дядо Въльо – „сгреших, сгреших“, не променят нищо. Не са абсолютно никакво извинение. Те само са краят на пиесата. И Георги Дюлгеров много добре знае това.
P.S. Филмът на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“ продължава и пред очите ни. Той продължава пред очите ни всеки ден – с различни герои и събития и с един и същи дядо Въльо Мечката.
Николай Милчев в "Свободно слово"
ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА И СМЪРТТА НА СИЯНА
Когато в училище учехме разказа на Иван Вазов „Дядо Йоцо гледа“, ми ставаше много мъчно за тоя старец. Хем да дочака България да се освободи и хем да не може да я види. Освободена и сдобила се с влак, който минава през дефилето.
Век и половина по-късно разказът на Иван Вазов се обърна наопаки. Нашата България – свободна във всякакво отношение и устремена към сърцето на Европа, избива децата си и ни кара да ослепяваме от мъка и от сълзи.
Такова красиво дете като Сияна рядко се вижда. И като си помисли човек, че тая мила душица повече няма да рисува, да тича и са се смее, да живее, ослепяването му е сигурно. И прогледналият Дядо Йоцо да се върне, и той няма да види нищо друго, освен това красиво ангелче, което пътува към небето.
Как са се разщъкали само пустите му служители на агенции и министерства! Как слагат и махат знаци, как хвърлят с едни лопати пясък от камиони, как се вият и оправдават, как прокурорстват и полицействат и как се изхлузват по допирателната.
Гледам бащата на Сияна и мисля за него като за изгаряща свещ. Като за изгаряща свещ, която трябва да възпламени фитила, а фитилът трябва да взриви барута, а барутът да взриви безвремието и преялата до повръщане политическа ламя.
Предчувствах, а съм сигурен, че и мнозина други са предчувствали и са усещали, че колкото повече се правим на ударени, че колкото повече замитаме под чергата кражби, престъпления, окраден асфалт, убийства, колкото повече се превръщаме в обрасъл с буренаци кър, толкова повече взривът ще бъде близко.
Управляват ни пълни боклуци – карай да върви!
Никой не вярва на полиция, на съд и прокуратура – карай да върви!
Изнасилват бабички и старци – карай да върви!
Убит българин в Газа – правете се на ударени, наведете се и карай да върви!
Цените растат и ще ни откъснат главите – правете се на ударени!
В България не останаха българи – карай да върви!
В Румъния било еди как си – правете се на ударени!
В Сърбия и в Турция ставали някакви работи – затваряйте си очите…
И всичко това се трупа, трупа, трупа и защото е боклук – кървав боклук, накрая лумва. Огънят лумва и ще ни изпепели.
Мисля, че е било в щата Пенсилвания, в който един миньорски град горял тайно под земята около петдесет години и накрая подземният огън погълнал самия град. Миньорите, като копали въглища, направили шахти навсякъде и градът останал над шахтите. Запалила се една от шахтите, надошли пожарникари всякакви и угасили огъня. Угасили го, ама на ужким. И огънят горял и горял под града, под дворовете и къщите на хората, горял под живота им, докато един ден земята взела да пропада и да пуши.
Кмет, който краде, копае тунели под селото и под България.
Този, който прави пътища и краде от асфалта, копае дупки под пътищата и под България.
Този, който ни управлява и е глупак, копае дупки под държавата.
Този, който учи децата ни и не ги обича, копае дупки под държавата.
Този, който лекува хората и гледа на тях като на портмонета, копае дупки под държавата.
Страшно много дупки вече има под тази земя „като една човешка длан“ и е нужна само една клечка кибрит.
Един ангел като Сияна и един баща като нейния, на когото вече му е все едно на кое небе е.
Бащата на Сияна показа по телевизията една нейна рисунка на дете с голяма разкривена уста – рисунка на уплашено и ужасено дете. Когато ангелите рисуват такива рисунки, значи времената са на свършек и работата е много зле.
А дали Дядо Йоцо стои още на скалата, свалил калпак, или реве със слепите си очи на края на някое погребение, е въпрос за други писания и друго време.
ВИКИНГСКИЯТ НИ ПРОИЗХОД И РАБОТАТА НА ТЕРЕН
Още на времето, когато в скалите на Гложенския манастир намерихме миди, усетих, че макар и в Балкана, имам голямо влечение към морета и океани. Този фосил на мида се залепи за сърцето ми и няма отърване от влечение по глъбини и пътувания.
Колко години трябваше да минат, за да си направи тест за произход и генетична първооснова мой роднина и да се докаже, че прадедите ни са викинги. Този мой роднина викинг се казва Цоло Дилов и също като на мене му става лошо при возене с лодка или параход, но това вече няма никакво значение. защото намерената под манастира мида е била ясен знак за викингския ни мореплавателен произход.
Вярно, че когато мидата е живяла по тия места, сме били дъно на море, но на този факт аз не му обръщам внимание и все се надявам да не съм произлязъл от дъното, а от хора, порещи вълните и завладяващи нови светове.
По едно време си мислехме, че сме кумани – куманската топонимия е силно развита по тия места – Куманово, Кумановото кладенче, Кумановец, Кумански дол. А и кратките имена на мъжете – Лачо, Пачо, Начо, Дачо, Цачо, Гачо, ги свързахме с язденето на кон и необходимостта имената на конниците да са кратки. Кой ще ти произнесе на кон дълго славянско име и то ще се чуе? Я се провикнете от кон -Светославеее, и после го заменете с Дачо – ще видите кое ще се чуе.
После дълго време сме били турци. Наоколо помашките села греят и процъфтяват.
Ромският етнос също набира сили и в тая връзка на етническа обреченост викингският ни произход е някаква надежда все пак. Идва ми на ума, че ако не можем да направим българска етническа партия – Движение за права и свободи на българите например, то поне един сал си струва да се направи и като придойде Вита, да стигнем с него до Дунава, оттам – до Черно море и оттам през Русия – нагоре, докъдето стигнем и докъдето усетим викингския си ветровит корен.
Като ги пиша тези неща, изпитвам голяма мъка, защото околностите, които ме заобикалят, и придаденото към тях население, вече не е държава, не е окръг, област, а терен. Абе, хора, ние тука се оказахме потомци на викинги, вие ни наричате терен. Дошли на терена политици, социолози, антрополози и изучават нашия бит и душевност.
Когато бях ученик, да отидеш на терен, означаваше да се съберем в някоя къща, когато родителското тяло го няма, да се напием и да се натискаме, докато танцуваме. Момчетата в нашето село – моите съученици, да ме прощавате за интимните подробности, но много лесно се възбуждаха при танцуване с момичета и затова наблягаха или на пиене, или на доста отдалечено дистанционно танцуване, което си е нищо и половина и мъка. Голяма част от тях после или влязоха в затвора, или отидоха като бачкатори в Израел или Испания, или се включиха мощно в остатъчния политически живот тук.
Всичката тази съдба – на нашия терен съдбата, е била и заради викингския ни произход. Главите трябва да им се счупят и да им се затворят устата на всички, които изучават нашия живот, бездни, произход и манталитет и ни наричат терен.
Имам си един любимец антрополог на нашата популация – поти се като прасе по телевизията, страшен любител на варените агнешки главички, естет от горе до долу, който непрекъснато споделя какво научил за нас, като бил на терен.
Нашата държава, господин антрополог, вече не е и терен – тя отдавна е обран бостан, пустиня и тинесто дъно на море, и за да слезете на нашия терен, ще ви е нужна пушка за пазач на бостана, камила за пустинята и водолазен костюм за дъното.
Ние, наследниците на викинги, кумани, българи, славяни, турци, индийци, германци, на рицари и просяци, отказваме да сме терен – кален, мръсен терен на вашите политически, финансови и антропологични борби.
И за да си спестите усилията да слизате на терен при аборигените, в джунглите и по пущинаците, ще ви захраня с една информация – днеска влязох в голяма брънка от търговска верига – терен, по-голям от краварниците на три бивши текезесета. И на тоя терен, господин антрополог, аз видях такива цени, които са достойни за цени в бижутерийни магазини в центъра на Париж (магазините пред хотеел „Риц“). Цените са страшни, жестоки, смазващи. Изобилието е хладно, лъскаво и смразяващо. В тия магазини хората бяха тук-таме, не правеха бойкот, защото бойкот бяха направили вече самите цени. И над всичко това Бог да поживи нашия световноизвестен футболист Христо Стоичков – гласът му се носи из магазина и пее приспивни песни за ниски цени и качествени продукти. Всичко разбирам – животът е суров, човешкото око не се насища. Но защо го прави Христо Стоичков – наистина не знам. Става ми и мъчно, и гузно. Ние, че сме го закъсали, е ясно, ами той закъсал ли го е?
Страшни викинги сме и страшни три синджира роби. И страшни прабългари, дето сме по-стари от египтяните и от евреите, взети заедно. Страшни патриоти и демократи сме и страшна е съдбата ни да бъдем терен, върху който всеки може да се упражнява, да прави каквото иска, дори да се облекчава във физиологичен смисъл.
На края на селото една бабичка, която подозирам, че едва ли е с викингски произход, всеки ден изнася тор. Жената има няколко кози, овце и една крава – рине им торта и я изнася край селото. Голямо благодеяние прави тази жена, защото по-хубаво от естествената тор за терените няма.
Тази жена едва ли се интересува от социолози и антрополози. Но пък знае, че дръвчетата много добре се чувстват, когато ги наториш и когато гледаш на тях като на твои деца, а не като на плодни пръчки, забодени в терена.
ПРИЗНАЙТЕ СИ, ЧЕ НЯМА ДА СИ ПРИЗНАЕТЕ НИКОГА
Снаряд, изстрелян от израелски танк, е убил българския капитан Марин Маринов. Танкът е летял във въздуха, дулото на танка само се е насочило, снарядът сам се е изстрелял и е взривил къщата за гости на ООН. Там, за нещастие, бил и българинът Марин Маринов.
Не мога да повярвам, че е възможно по този начин да се формулира едно убийство. В цялата картинка няма никакви хора, смъртта просто е дошла сама. Снарядът сам е убил Марин Маринов.
Заслужаваме си такова обяснение. Защото и ние, както ядачите на смърт в Англия преди столетия, сега ядем грехове. Винаги сме яли грехове. Изкарваме си парите и живеем, като ядем грехове.
Преди много години в Англия е имало обичай да се ядат греховете на мъртвия. Ако покойникът преди смъртта си не успявал да се изповяда, роднините му се обръщали към специален човек, обикновено беден, който идвал и като изяждал храна, сложена върху ковчега на мъртвия, така поглъщал в себе си и греховете му. И му плащали за това.
Какво правим ние? Чии грехове изяждаме след смъртта на капитан Марин Маринов и кой ни плаща за това?
На погребението на папата ще се съберат управниците на света. Тях ги нямаше на погребението на Марин Маринов, но ще са на погребението на папата. Нищо, че преди години Сталин попитал колко дивизии има папата. Господарите на света ще се съберат пред ковчега на папата и докато ние – милиардите обикновени хора по целия свят ги гледаме, всъщност ще ядем техните грехове.
Винаги някой яде нечии грехове. И така грехът преминава от тяло в тяло, рее се и не свършва.
Когато погребваха брата на баба ми- Кольо Княза, в началото на шейсетте години на миналия век, стана земетресение. Приятелите му, които изнасяха ковчега от къщата, го захвърлиха насред двора между доматите и избягаха. После заваля дъжд и процесията се проточи сред локви и кал.
Папата ще го погребат в базилика пред целия свят. Кольо Княза го погребаха в калта след земетресение. Марин Маринов го погребаха почти тайно.
Къде ще бъдат поканени да ядат после господарите на света, не знам. И дали ще договорят мир, също не знам. Но приятелите на Кольо Княза баба ми ги покани в кръчмата и се напиха яко, и плакаха, и пяха песните му, и ядоха хляб и сланина. И му изядоха и му изпиха греховете на обущаря Кольо Княза.
За греховете на папата не смея да си мисля – да му мислят Свети Петър и Христос. И за греховете на Марин Маринов също не смея да си мисля.
Но много грехове се изядоха по света, а на грешниците нищо им няма и са живи и здрави, и докато ние им ядем греховете приживе, те изяждат нас.
И ни лъжат, и ни заливат с думи, и ни говорят за честност, за морал, и свеждат глави пред ковчега на папата.
А приятелите на Кольо Княза се уплашиха от земетресението и го хвърлиха в доматите. После пиха ракия и плакаха.
За приятелите на Марин Маринов – не знам какво са направили.
Много се мисли напоследък дали да се въведе религия в училище. Дали нямало да има противоречие между ислям и християнство, между източноправославни, католици, протестанти и всякакви други вярващи.
Каква религия ще въвеждате в края на краищата, уважаеми управляващи грешници? Спрете дрогата, хванете ги тия, дето тровят децата ни, и ето ви я религията. Направете така, че обикновените хора да си поемат малко въздух, маалко да си понадигнат главите – и ето ви я религията – и в училището, и по къщите.
А това, което въведохте вместо религия, но не смеете да си го признаете, е, че въведохте бодливата тел и пироните, че въведохте куршумите и бомбите, самолетоносачите, танковете и бойните самолети. Че измислихте атомната бомба, че я хвърлихте два пъти тая атомна бомба. Това въведохте вместо религия, но не смеете да го признаете.
Не ми е известно обаче да може да се яде радиация вместо грехове.
И си признайте тия неща. По-точно си признайте, че няма да си признаете никога.
ВЕРОНАЛЪТ СЕ ПИЕ С ХЛАДКА ВОДА
Шейсет и шест години от смъртта на Пеньо Пенев
Преди шейсет и шест години си е отишъл от този свят поетът Пеньо Пенев. Самоубил се е с веронал. И както пише в предсмъртните си записки – вероналът се пие с хладка вода. Ядец, медицино!
Когато четях предсмъртните му записки, писани в хотелската стая, където се е самоубил, наблюдавах как почеркът му почва да се разкривява, как буквите се уголемяват и накрая – ето това: „Не виждам вече буквите.“
Пеньо Пенев е пишел, докато е спрял да вижда буквите. А ние днес не виждаме нито буквите, нито стиховете, писани от Пеньо Пенев – освен себе си в огледалото на суетата друго не виждаме.
Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тук от мен.
Буква по буква, стих по стих, капка пот по капка пот, ракия след ракия, тухла след тухла Пеньо Пенев градеше поезията на новото време. Градеше поезията на социализма, на идеалите и заблудите си.
Пеньо Пенев може да бъде обвинен във всичко, но че не е честен – не може да бъде обвинен. Ето заради това го премълчават – честност плюс талант плюс социализъм, плюс вяра в преображението на човека – това не е за прощаване. Голям грях е това. Голям грях е да си талантлив, да си неудачник, да си пияница, да искаш да построиш нов град, нова държава, нова република. Да искаш да направиш нова република на поезията.
Без да ме е карал никой, още като момче научих всичките стихове на Пеньо Пенев наизуст. Слушах грамофонната плоча с неговия глас и с неговото рецитиране и съм плакал, и съм настръхвал.
Години по-късно приятел на Пеньо Пенев ми разказа, че още докато е пишел поемата си „Дни на проверка“, Пеньо е рецитирал откъси от нея. Зашеметяваше ни – каза ми приятелят на Пеньо Пенев. – Усещахме, че е нещо голямо.
След самоубийството на Пеньо Пенев една вълна го вдигна от калта и от строежите и го понесе напред и в поезията, и в пропагандата, и в конюнктурата, ако щете. Използваха го, както винаги и във всички времена талантливият човек е бил използван. Но сам, абсолютно сам – с ватенката си, с гумените си цървули, с голямата си нестригана коса и с дълбоката си и честна човешка поезия, той влезе в сърцата на хората и им заседна в гърлото като сълза.
Днес не се сещат за Пеньо Пенев, изхвърлиха го от учебниците, смениха имената на училища и техникуми, които се казваха „Пеньо Пенев“ и така, както вчера оплакахме от горе до долу папата в Рим, днес половин сълза няма кой да пролее за Пеньо Пенев и една чаша ракия да изпие.
Пеньо Пенев е талант – голям талант, честен талант, и дори илюзиите му светят от чистота. И дано поне в Димитровград не са забравили за него.
Най-прости варджии не могат да му бъдат сегашните изкуствени поетически създания, защото не са строили къщата на нашата поезия, а единствено са се гнусели от нея, подигравали са я и са я препикавали.
Талантливият човек е пиян по рождение. Бездарникът е пиян бездарник, продуктово позициониране, симулация, подражание, копипейс. И най-главното – бездарникът не пие веронал с хладка вода. Бездарникът не иска да види нищо друго освен собственото си лице в огледалото на суетата. Това вече го казах, но пропуснах да добавя, че огледалото на суетата е локва.
А Пеньо Пенев вече се беше огледал в роса по нивите на Добромирка – селото, от което цял живот бягаше и към което цял живот пътуваше.
Вероналът се пие с хладка вода, дами и господа, а уискито – с две бучки лед. Но вие това го знаете, както дълбоко в себе си знаете, че сте имитатори. А Пеньо Пенев беше материя – поетическа материя.
Лека му пръст на Поета и слава на построеното и написано от него.
P.S. За годишнината от самоубийството на Пеньо Пенев ме подсети журналистката Валя Иванова. А нейният баща – професор Митко Иванов, написа книги за Пеньо Пенев, бил е един от най-добрите му приятели и пазеше много ръкописи от поета.
Винаги някой трябва да подсеща за нещо.
РАБОТАТА Е НЕПОНОСИМА
Гледам новините и се чудя дали да си допия ракията, или да се завия презглава. Още се колебая, на ръба съм.
Антонио Коща, председателят на Европейския съвет, бил впечатлен от напредъка на България по пътя ѝ към Еврозоната. Браво – на това му казвам обективни критерии. Аз пък съм впечатлен от мизерията и пълната нищета в българските села и българската провинция. При първия дъжд – и монтанските села се издавиха. И се видя, че сме в нищета и упадък и че сме в зоната на мизерията, и че не сме покрили никакви критерии, ами от Брюксел са си покрили главите с чували и не искат да знаят какво става у нас – искат само да ни придърпат.
Антонио Коща е дошъл за друго – дошъл е да ни натиска за Македония и да види как ще се справим с патроните и снарядите. Затова е дошъл. И ни лъготи за покритите критерии, като че някой му вярва.
Вече не нас ни е страх дали ще ни приемат в Еврозоната– тях ги е страх да не се дръпнем в последния момент, да не стане някой фал в България.
Доналд Тръмп – младши не искал да го снимат, като каца на летището в София. Ами не го снимайте бе, уважаеми дами и господа журналисти, не го снимайте – оставете го! Какъв е всъщност той – наследник на короната ли е, генерал-губернатор ли ни е, какъв е? Че ние така по времето на комунизма не сме посрещали дъщерята на Брежнев и зет му.
Синът на Господаря на света ни обикаля като сурвакарче на Коледа и очаква от нас да му слагаме трапези, да му се подмазваме и да си записваме каквото ни нарежда. Синът на Байдън се разпореждаше в Украйна, сега новият син ни е подпукал нас.
Вучич – сръбският президент, го посрещнал с печено прасенце. Защото е смешно един Тръмп да го посрещаш със скариди. Това каза Вучич. Тоя дългуч – сръбският президент – изби рибата. Едно печено прасенце – и чао на протестите на студентите, и добре дошла, демокрация на печените прасенца.
Още не знаем с кого друг се е срещал най-големият син на Тръмп в България, но разбрахме, че се е срещал с Бойко Борисов. Браво! Сигурно в Шератон са опекли вол. След печеното прасенце на Вучич само вол от Бойко Борисов може да се окаже достоен за посрещането на такъв гост.
И аборигени не сме. Пещерни хора сме. Страхливци и нищожества, които си въобразяват, че правят голяма политика. Голямо нищо правите и се мятате в тигана като риби още преди да са ви хванали в мрежите, още преди Господарите да си помислят, че са гладни. Говоря за господаря Тръмп младши. И за господар Антонио Коща.
Сега давате ли си сметка защо всеки дъжд ни дави и ни отнася? Защото сме сламки, клечици и шумки. Защото сме ала-бала и нищо и половина. И защото сме юмруци и памуци и ту-туу, и му-ту и защото сбогом, Магнитски, и добре дошла, пролет мила, животворна.
Сега вече нямам колебания – допивам си ракията и се завивам презглава.
Работата е непоносима и е непоносимо, че я понасяме.
P.S. И да знаете, никакъв Антонио Коща, никаква Еврозона и никакъв Доналд Тръмп младши не струват пет пари пред въпроса на въпросите – етническия въпрос. Етническият въпрос, етническият въпрос. Нищо друго не е толкова важно. Ако ви се струва, че е извън темата, значи малко се говори за най-главното . А то е, че изчезваме. В провинцията – сега, в София – след десет години.
ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ СЛЕД ЧЕРНОБИЛ
Днес се навършват трийсет и девет години от аварията в Чернобил. Голяма трагедия. Много смърт, много болести, много поражения. И, разбира се, опит от тогавашните съветски власти да се замаже положението и да се потули истината. Сигурно е имало и голяма паника у тогавашните съветски началници, чудели са се какво да правят…
Да не дава Господ да се случват пак такива неща, макар че се случват непрекъснато. Такива чернобилски взривове в една или друга степен има непрекъснато – и в Япония, и навсякъде, където има войни.
Минаха трийсет и девет години оттогава, а ние тука не спираме да ровим и да извличаме политически дивиденти от грешките на миналото. Не да извличаме опит, а дивиденти. И с тях да мачкаме миналото.
Тази сутрин в новините в седем часа Българското национално радио беше събрало спомени на хора от онези дни след аварията в Чернобил. Една разказа как, като се връщали от Съветския съюз, митничарите на границата не ги закачали за нищо – страх ги било от радиацията. Друга разказа как сме нагъвали марули и радиационни репички и как валяло дъжд върху главите ни – радиационен дъжд. Но връх на всичко беше „споменът“ на дама, която разказа, че всички сме били на манифестации и сме минавали пред празни трибуни. Манифестирали сме пред празни трибуни – началниците едва ли не са се скрили в бункери, а ние сме махали с цветя на празни трибуни.
Ето това е пропагандата на Гьобелс – от всичко да извличаш полза, всичко да изопачаваш и да обвиняваш миналото за всичко. Тъпчи и плюй миналото, обвинявай старите управници във всички грехове, па си накриви капата и, ако можеш, си направи вила на Охридското езеро, както би казал Алеко.
Толкова лъжа и такава омраза към Русия и към миналото не съм предполагал, че може да има.
Нямаше да е лошо репортерите на Националното радио, събрали тези „спомени“ за Чернобил, да попитат някого какво мисли за геноцида в Газа, за химическите и биологическите лаборатории за смърт по света, за снаряда от танка, убил българина Марин Маринов, за кражбите и престъпленията. И за омразата, с която ни облъчват ежедневно. Отворили са един пропаганден Чернобил и ни облъчват, и не спират да ни облъчват. И така ще е до края на света, защото нямаме сили да им затворим устата – или с ръка, или с юмрук.
ВОДАТА НЕ СТАВА ЗА ПИЕНЕ,
ТОКЪТ НЕ СТАВА ЗА СВЕТЕНЕ
Водата не става за пиене – това са предупредени хората в някои от наводнените монтански села. Водата ни дави във вид на дъжд, но не е годна за пиене. И животът не е годен за живеене - и в монтанските села, и в селата по цяла България. Съвсем скоро – и в големите градове. Ракията е годна за пиене само донякъде. И тя може да те отрови както водата. Щастието е само там, където водата става за пиене и ракията – също. Тука не е така. Тука и калта не става за кал, защото пръска и каля избирателно. Биволите, които се въргалят в калта, светят от чистота, а белите лястовички – ако ги има, са с кал по перата.Тука и съдът не става за съд. Става за чейнджбюро, става за обмяна на пари и на присъди. Тука и гравитацията не е гравитация. В съда и в прокуратурата гравитация няма – там и престъпленията, и наказанията отлитат в Космоса. Обаче уискито става за пиене. И бучките лед в уискито си имат гравитация.В България политиката е политика на памперса – слагай си памперса, напикавай се от страх или от радост пред началника и да не ти пука, че в монтанските села водата не става за пиене. И да не ти пука, че NEXO ни съди за три милиарда. NEXO ни бяха врагове, сега са ни първи приятели и даже началници в известен смисъл. Тука водата не става за пиене, не става и да си умиеш лицето с нея, но става да умиеш телесната долница на съответния фактор. Умий факторите и готово!Водата ни може да не е годна за пиене, но имаме сума ти му и поговорки за водата: „Вода гази, жаден ходи“ – по-точно е да се каже „Жаден ходи, във вода се дави.“ Ето и любимата ми поговорка: „Мие му краката и му пие водата“. И още: „Разбира ли ти свиня от кладенчова вода“.Страшни поговорки имаме за водата, пък тя не става за пиене. А казват, че животът се е зародил във водата. И разказват още, че в град Троян един от първите социалисти – бай Власи Власковски, агитирал за социализма троянските чираци, като ги водел да разглеждат една локва. Показвал им поповите лъжички и жабетата в локвата и така лека-полека ги водел по стълбицата на еволюцията, та чак до маймуната и човека. Бай Власи Власковски бил дошъл от Америка и донесъл левите идеи оттам. И ходел с голяма шапка, и бил голямата работа на Троян, защото обяснявал живота, вгледан в една локва.Не сме мръднали оттам – от локвата с поповите лъжички и жабетата. Крякане и квакане, квакане и клякане – това му е майката. А след наводненията в Монтанско водата не става за пиене.Ами след Потопа? Ами след Изкуствения интелект? Ами след синовете и дъщерите на Изкуствения интелект – тогава за какво ще става водата – за облаци в небето или за сълзи в очите. Локви ще има ли тогава и къде ще е духът на бай Власи Власковски? У нас водата не става за пиене, в Европа токът не става за светене. Тъмнина и суша – това му е майката. И NEXO, който да ни съди до дупка.
ДА ПРОСИЯЕ ЛИЦЕТО НА БОГА
НЕ ИМ ВЯРВАМ НА ИСТОРИЦИТЕ
Историци предлагат Денят на Априлското въстание да бъде обявен ако не за национален празник, поне за официален. Това предложение го чух от професор Пламен Павлов по Българското национално радио. Би трябвало да трепна от радост, защото Априлското въстание заслужава да е на голяма почит в българската история.
Но не трепвам, а почвам да се съмнявам. Не им вярвам на най-активните медийни български историци. Не им вярвам на предложенията и на изявите им. Подозирам ги, че след като се опитаха да противопоставят Трети март на Двайсет и четвърти май, сега го правят с Априлското въстание.
Не им вярвам на тези историци не защото се съмнявам в техните научни качества. Не вярвам на тяхната морална готовност да оценят българската история по факти и документи, а не по политика и конюнктура.
Нали Априлското въстание беше битка между две махали? Нали нямаше Баташко клане? Нали нямаше турско робство? Какво стана, кога всичко се преосмисли?
Като ги слушам какво разказват за времето на социализма, как лъжат и се преструват, като ги гледам как търсят всякакъв повод, за да ни настройват срещу Русия и нейната роля в нашата история, дълбоко се съмнявам, че са се загрижили толкова за Априлското въстание. Грижа ги е да се засенчи Трети март.
Априлското въстание било нашата революция -с оръжие и морална. Горе-долу такъв цитат използва професор Пламен Павлов по Националното радио. Не мога да споря с него, но си мисля, че Априлското въстание е революция на кръвта. Революция на ножа и на куршума. Революция на бягане от страха, революция на силата да си кажеш името. А що се отнася до моралната революция – тя още не се е състояла, все още я чакаме.
Но с историци и с цитати не се спори.
Така, както Халеевата комета преминава около Земята на определени години, така и българските празници, подобно Халееви комети, ту се приближават към българския живот, ту изчезват в мрака на Космоса.
Нека Денят на Априлското въстание бъде национален празник, нека бъде и официален, нека бъде празник на възстановките, на емоциите, на патоса. Нека бъде празник на „Под игото“, на „Епопея на забравените“ и на незабравимите, но разменна монета и конюнктура не трябва да бъде.
Като си мисля какво съм запомнил от описанията на Априлското въстание на Захари Стоянов, най-силно са ми се запечатали два момента – суетенето на апостолите при получаването на Кървавото писмо от Каблешков и как това Кърваво писмо минавало от ръка на ръка, докато най-после Бенковски успял да го прочете.
Априлското въстание започва с Кърваво писмо, прочетено от Бенковски, на когото после му отрязват главата и я умиват в едно кладенче в Рибаришкия Балкан. Между тези два епизода- четенето на Кървавото писмо от Бенковски и после - отрязаната му глава, е цялата драма на онези велики дни. Какъв по-голям празник на кръвта, на кървавите букви, на живота и смъртта, на героизма и гибелта, на надеждата и покрусата?
Дори не си струва да се припомня и това, което пише Захари Стоянов, че казва Бенковски: „А Русия – тя нека да заповяда“.
Кажете ми сега Априлското въстание, Трети март, Гергьовден, Двайсет и четвърти май, Коледа, Великден не са ли едно и също нещо. Не са ли рождените дни на народа и на държавата? И на духа ни.
БОЛ, БОЛКА, БОЛЧИЦЕ
Някога Първи май ми действаше като пролетен сок по вените. Много съм ти разбирал тогава, че е Празник на труда и на работниците. Гледах манифестацията, бях в манифестацията, над Ловеч пече едно слънце (или вали дъжд), люляците аха-ще цъфват и ми е хубаво, и ми иде да подскоча.
Най-напред Първи май е било мъка и борба. Усилия, единение. После стана мероприятие и отбийномер. Известно време беше политика, сега е, да ме прости Първи май, едно голямо нищо в България.
Дават, че по света Първи май е остър и боде, и подскача. При нас е притъпен и уморен. И разпарчетосан на синдикален Първи май, на Първи май на БСП и индивидуален Първи май с честитене по телефона и с по една малка ракия към десет часа сутринта на крак.…
Гледах репортажа от Борисовата градина, където БСП по традиция чества Първи май. Новото ръководство е направило празника тематичен – тази година е с насоченост към хората с увреждания и в неравностойно положение. Така тематично определен, Първи май е за по-голямата част от българския народ – за милионите в канавката, за такива като мене – увредени с минало, за такива, увредени сърдечно, увредени в идеите и в надеждите си.
Не знам доколко репортажът отразява истината, но един кадър ми разсече душата.
Зад репортерката стои момче – малко момче, и се вижда как бие барабан. Когато камерата приближава, става ясно, че момчето удря с палките не барабан, а надут червен балон. И на него пише: БСП
Обединена
Левица.
Ето ви го готов акростих – БОЛ, болка, болчице, както би написал поетът Александър Геров.
ОКОЛО ГЕРГЬОВДЕН
Около Гергьовден се говори за храбростта. Поздравяват се именици, ядат се печени агнета, говори се за войската и за храбростта.
Не знам къде точно минава границата между импулс, честност, храброст, подвиг – понякога ми се сливат в главата. Подвиг е да загинеш, да умреш – за Родина, за идея, за майка, за баща, за род. Храброст е да се биеш, да защитаваш това, което ти е ценно. Ами импулсът, ами инстинктът?
Дядо ми Никола е убит при Страцин през Втората световна война. Немски снайперист е разкъсал слабините му и той е молел да го доубият. Представям си колко много го е боляло… Представям си какви мъки е изпитвал и как болката е била толкова голяма, че е искал да го доубият и болката да спре, и да се свърши всичко.
Аз знам, че дядо ми е герой, и го вярвам. Както вярвам, че болката е по-голяма от геройството. Знам, че болката е конкретна и смъртоносна, а подвигът – метафора и знаме.
За България ли е умрял дядо ми при Страцин? За тогавашното Царство България или за идващия комунизъм? Или за Българския земеделски народен съюз, в който е членувал? За малкия си син ли е умрял, за жена си, или за бахчите си от сливи и ябълки? Омесват ми се тези неща, честно казано.
Никак не исках да ходя в казарма. Страх ме беше от казармата, плашех се. И нашите ме залъгваха, че могат и да ме освободят. Не ме освободиха, естествено, и служих двайсет и шест месеца в родната българска социалистическа казарма.
Наблюдавам как мои връстници още обичат казармата, търсят се, събират се на групи и явно живеят с тия отминали години.
При мен не е така. Казармата ме научи в известен смисъл на самостоятелност, но не ми помогна да заобичам повече България, социализма и Варшавския договор. Разби ми сърцето казармата по любовна и женска линия и от тази гледна точка трябва да съм ѝ много сърдит, но не съм. Благодаря ѝ, че ми разби сърцето по женска линия, но съм ѝ сърдит, че ми разби сърцето по много други линии – по идеологически, по политически, по морални. Както царската войска не опази българското царство четиридесет и шеста година, така и социалистическата армия не опази социализма. Сякаш някой друг – отстрани, с молив, върху салфетка, а после върху съществуващи и несъществуващи договори прави предписания и издава заповеди за българската армия – с Германия, със Съветския съюз, със САЩ, с НАТО, и ние геройски изпълняваме.
Гледам сега нашите платени армейци. Гледам и моите войнишки снимки. Ние бяхме деца – луди, шантави, непрекипели, влюбени, невлюбени. Тия сега са шкембелии повечето, чичковци, които в голямата си част маршируват доста непохватно. Да ме прощава, българската армия, но в сегашния си вид тя по-скоро е като охранителна фирма, като бодигард на тези, които ни управляват.
На шести май – около Гергьовден, винаги става дума за храбростта и на парадите винаги се четат имена на храбреци и герои. Над София летят хеликоптери, понякога и самолет прелита и хората се умиляват. Това – за умиляването, е самата истина. По-старите поколения направо плачеха при вида на българската войска. Плачеха, защото се идентифицираха с нея, защото в нея виждаха самата държава и Родина. Колко е било истина, е друг въпрос.
Големи думи се говорят за българската храброст и войска и после яденето на печено агнешко продължава до късни вечери.
Ако се окаже, че храбростта е спомен, тежко ни и горко.
Ако се окаже, че съдбата ни е салфетка, върху която пишат какво да правим, тежко ни и горко.
И ако се окаже, че телевизиите, дискотеките и футболните агитки са новите казарми, тежко ни и горко.
Вчера на площада в Тетевен си купувам вестници. Към будката приближава жена с дете и подава на продавачката пари. Жената е помакиня е говори ето така:
-Намерих е таме е тия пари и ги оставям, ако ги потръси някой, да му ги дадеш и да му ги врънеш. Осемдесет лева са тава, ше си купи нящо човекът, дето ги е загубил.
Храброст ли е това, подвиг ли е, глупост ли е, три кила агнешко ли е – какво са тия осемдесет лева?
И какво е всъщност казармата? Животът ни несвършваща казарма ли е? Какво е това нещо, което ни държи, придърпва един към друг, после ни пилее и разпръсква? Кое ни дава сили да сме смели, да обичаме някого, да помогнем на някого, да върнем намерени пари?
Какво е това нещо, което ни прави и силни и безсилни? Откъде идва и накъде ни води?
Много е зелено и светло наоколо, пролетта е окъпала с младостта и дъжда си горите и ливадите. И ще светне слънчице. И ще ни стане хубаво. И това, че сме живи и че се обичаме, доколкото можем, си е направо подвиг.
в главата. Подвиг е да загинеш, да умреш – за Родина, за идея, за майка, за баща, за род. Храброст е да се биеш, да защитаваш това, което ти е ценно. Ами импулсът, ами инстинктът?
Дядо ми Никола е убит при Страцин през Втората световна война. Немски снайперист е разкъсал слабините му и той е молел да го доубият. Представям си колко много го е боляло… Представям си какви мъки е изпитвал и как болката е била толкова голяма, че е искал да го доубият и болката да спре, и да се свърши всичко.
Аз знам, че дядо ми е герой, и го вярвам. Както вярвам, че болката е по-голяма от геройството. Знам, че болката е конкретна и смъртоносна, а подвигът – метафора и знаме.
За България ли е умрял дядо ми при Страцин? За тогавашното Царство България или за идващия комунизъм? Или за Българския земеделски народен съюз, в който е членувал? За малкия си син ли е умрял, за жена си, или за бахчите си от сливи и ябълки? Омесват ми се тези неща, честно казано.
Никак не исках да ходя в казарма. Страх ме беше от казармата, плашех се. И нашите ме залъгваха, че могат и да ме освободят. Не ме освободиха, естествено, и служих двайсет и шест месеца в родната българска социалистическа казарма.
Наблюдавам как мои връстници още обичат казармата, търсят се, събират се на групи и явно живеят с тия отминали години.
При мен не е така. Казармата ме научи в известен смисъл на самостоятелност, но не ми помогна да заобичам повече България, социализма и Варшавския договор. Разби ми сърцето казармата по любовна и женска линия и от тази гледна точка трябва да съм ѝ много сърдит, но не съм. Благодаря ѝ, че ми разби сърцето по женска линия, но съм ѝ сърдит, че ми разби сърцето по много други линии – по идеологически, по политически, по морални. Както царската войска не опази българското царство четиридесет и шеста година, така и социалистическата армия не опази социализма. Сякаш някой друг – отстрани, с молив, върху салфетка, а после върху съществуващи и несъществуващи договори прави предписания и издава заповеди за българската армия – с Германия, със Съветския съюз, със САЩ, с НАТО, и ние геройски изпълняваме.
Гледам сега нашите платени армейци. Гледам и моите войнишки снимки. Ние бяхме деца – луди, шантави, непрекипели, влюбени, невлюбени. Тия сега са шкембелии повечето, чичковци, които в голямата си част маршируват доста непохватно. Да ме прощава, българската армия, но в сегашния си вид тя по-скоро е като охранителна фирма, като бодигард на тези, които ни управляват.
На шести май – около Гергьовден, винаги става дума за храбростта и на парадите винаги се четат имена на храбреци и герои. Над София летят хеликоптери, понякога и самолет прелита и хората се умиляват. Това – за умиляването, е самата истина. По-старите поколения направо плачеха при вида на българската войска. Плачеха, защото се идентифицираха с нея, защото в нея виждаха самата държава и Родина. Колко е било истина, е друг въпрос.
Големи думи се говорят за българската храброст и войска и после яденето на печено агнешко продължава до късни вечери.
Ако се окаже, че храбростта е спомен, тежко ни и горко.
Ако се окаже, че съдбата ни е салфетка, върху която пишат какво да правим, тежко ни и горко.
И ако се окаже, че телевизиите, дискотеките и футболните агитки са новите казарми, тежко ни и горко.
Вчера на площада в Тетевен си купувам вестници. Към будката приближава жена с дете и подава на продавачката пари. Жената е помакиня е говори ето така:
-Намерих е таме е тия пари и ги оставям, ако ги потръси някой, да му ги дадеш и да му ги врънеш. Осемдесет лева са тава, ше си купи нящо човекът, дето ги е загубил.
Храброст ли е това, подвиг ли е, глупост ли е, три кила агнешко ли е – какво са тия осемдесет лева?
И какво е всъщност казармата? Животът ни несвършваща казарма ли е? Какво е това нещо, което ни държи, придърпва един към друг, после ни пилее и разпръсква? Кое ни дава сили да сме смели, да обичаме някого, да помогнем на някого, да върнем намерени пари?
Какво е това нещо, което ни прави и силни и безсилни? Откъде идва и накъде ни води?
Много е зелено и светло наоколо, пролетта е окъпала с младостта и дъжда си горите и ливадите. И ще светне слънчице. И ще ни стане хубаво. И това, че сме живи и че се обичаме, доколкото можем, си е направо подвиг.
ЛАЧЕНИТЕ ОБУВКИ НА РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ
Познавам, че нещо е хубаво, по това, че ми прилошава. Толкова ми харесва и е хубаво, че ми прилошава. И спирам да мисля как е направено, обърквам ли се в него, не се ли обърквам – нищо не мисля, освен че ми е хубаво и че ми прилошава.
Говоря за „Лачените обувки на незнайния воин“ на Рангел Вълчанов. Който се е сетил точно този филм да го дават днес по телевизията, заслужава да му се свали шапка. Само „Лачените обувки на незнайния воин“на Рангел Вълчанов трябва да дават точно този ден – на Гергьовден. По-голяма храброст от това вглеждане в българското, в нашата кал, в нашето порастване, овце, бели гълъби, любов, лъжа, не знам да има събрани в друг филм.
По едно време от Шоуто на Слави Трифонов много бяха харесали Рангел Вълчанов и го каниха два или три пъти доста начесто. Още първия път големият режисьор легна на диванчето и така говореше с водещия. А като почнаха да играят балерините, легна насред студиото и почна да ги гледа от долу нагоре. Гледаше ги под поличките.
Тогава много се смях, стори ми се и смело, и смешно. Сега си давам сметка, че нищо не съм разбрал. Почти съм сигурен, че и от Шоуто на Слави не са разбрали нищо от това лягане на диванчето и лягане под полите на балерините.
Чак сега си давам сметка, че това е изкуството – да лежиш на едно диванче от кожа, от трева или от кал, да гледаш небето и облаците, да си спомняш живот, да говориш с тези, които са около теб, легнал, да им казваш истините, без да помръдваш, без да се влияеш от каквото и да е и от време на време да гледаш на балерините под полите. Ако не гледаш под полите на балерините – за какво си?
Голям филм е „Лачените обувки на незнайния воин“. Пълен е с толкова простота и с толкова символи, че на мен наистина ми прилошава.
И пет пари не давам за поезията хайку пред историите, които разказваше песнопоецът на панаира. В историята, която изпя певецът на панаира – историята за сирачето, има толкова поезия, колкото няма във всички хайкувци, събрани заедно. Защото историята на сирачето в лачените обувки е историята на нашето българско сирачество – на Захаринчо от „Гераците“, тръгнал към града, това е моята история, ако щете, това е мъчителната ни история на превръщането на цървулите ни в лачени обувки.
Това не е филм – това е рисунка, това са глинени фигури, това са привидения, това е смес от барут, брашно, пепел и кръв.
Тези, които са гледали филма (ако не сте го гледали, го намерете и го вижте), сигурно си спомнят леглото, на което си полегна за малко момчето по време на сватбата. Видяхте ли, че на таблата на леглото имаше дъска като ярем за животни? Хем легло, на което се спи и се правят деца, хем ярем, в който се впрягат животни.
Ами къпането в коритото на чешмата? Пет пари не давам за проблемите на двама холивудски каубои хомосексуалисти – мъчно ми е за момчето, което се къпе в коритото с вода и е сираче.
Не ме интересуват изгубените в превода американци в Япония – интересува ме да не се изгубя в „Лачените обувки на незнайния воин“ и искам да се губя в него непрекъснато.
Този паметник на български воин насред селото и спрялото пред него погребение, и чакащото момче са цялата ни храброст, цялата ни войска, цялата ни драма и цялата истина за нас.
Така, както я е видял Рангел Вълчанов. И така, както я усетих аз.
Белият гълъб – духът на преродената стрина, е повече от всички вертолети и самолети. Той е нашият свети шопски, тракийски, македонски, балканджийски, добруджански и всякакъв български дух.
Рангел Вълчанов, лека му пръст и царство му небесно, сигурно никога не беше чувал моето име. Нямало е откъде да го чуе. Но към края на живота му, без да знае той, аз помогнах да получи награда. Прочетох биографичната му книга и го предложих за наградата на Съюза на българските писатели за най-добра книга. Всички гласуваха „за“, разбира се, и много се зарадваха, че дават награда на такъв творец. Даже после го споменаваха това нещо.
Разбрах, че Рангел Вълчанов се зарадвал на наградата. И по-хубаво от това няма - незнайният воин с лачените обувки, големият режисьор да се зарадва на награда за книга. Това можах да направя, това направих.
А Рангел Вълчанов е направил всичко, за да ми напълни сърцето и очите, да ми завърти главата и да ми стане лошо и да се чудя как е могъл да усети и да сътвори всичко точно така.
ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА
Знам какви страсти се разразяват, какви полюси се появят във връзка с Девети май и тук, в Европа, и по света, и затова искам да напиша само няколко изречения, няколко думи.
Девети май е Ден на победата над нацистка Германия и над фашизма в Европа. И тази победа се е случила преди осемдесет години.
Нищо такова не се е случило, ако гледаме и слушаме какво се говори сега. Днес много по-важно е дали трябва да казваме на папата Леон или Лъв, отколкото да говорим за Девети май.
Девети май се преобрази в Ден на обединена Европа. На коя Европа? Мене кой ме е обединявал с хората в Германия, в Австрия, в Полша, в Нидерландия? Пътищата ни може временно да са приближени, но да сме обединени? Нито една война и нито една победа не е била нито окончателна, нито обединителна.
По времето на социализма гледах съветските филми за войната и не знаех какъв е точно приносът на Англия и Съединените американски щати. Сега младото поколение вероятно си мисли, като гледа филми и предавания по телевизията, че Съветският съюз не е участвал във войната и че войната срещу Хитлер е спечелена само от Англия и САЩ. Нещо повече – младите едва ли знаят, че е имало СССР.
Какво всъщност знам аз за Втората световна война?
Знам, че дядо ми е убит при Страцин, че е бил прострелян от немски снайперист и че е молел да го доубият, докато му изтича кръвта.
Дядо ми е бил и партизански командир и по времето на социализма знаех, че е герой. Сега ми казват че е терорист, предател на Родината и справедливо е имал смъртни присъди преди 1944 година. Това ли трябва да знам за Втората световна война?
Докога все някой ще ми казва какво трябва да знам за живота и смъртта, за доброто и злото, за честното и безчестното?
Докога някой друг ще ми казва да си вдигна главата, а после ще ми я натиска в прахта?
Моята кръв има ли право на знание и на памет?
Осемдесет години след края на Втората световна война – ужасна, безчовечна война, война на маниакални идиоти и война на обикновени хора, които са молели да ги доубият, докато им изтича кръвта?
За каква точно победа става дума и за какъв Ден на Европа?
Много бих искал на Девети май да съм в Москва. Бил съм няколко пъти в Москва, но искам сега да бъда там – да ги видя как живеят, какво мислят, считат ли се за победители във войната? Да ги питам какво мислят за войната в Украйна.
Да ги питам Крим какъв е – татарски, руски, еврейски, украински.
Иска ми се и да ги питам докъде руският език живее в Украйна и докъде е отрязан с ножица.
Искам да ги питам какво мислят за нас, българите.
За Путин какво мислят, за Зеленски.
На този ден няма да е лошо и да се отиде до Киев и до Донбас, и до Лвов, и до Прага, и до Варшава, до Дрезден и до Берлин. И да се пита и разпитва кой на кого е слугувал – на дявола или на Бога, кой кого е убивал, кой се е правил на Господ и кой е гледал на обикновените хора като на същества, на които трябва да им изтича кръвта.
Страшна победа се очертава в Москва и страшен Ден на Европа във все повече затваряща се и изолираща се в илюзиите си Европа.
Фашизъм, комунизъм, царизъм, демокрация, тоталитаризъм, преврати – всичко е едно виенско колело и се върти и върти пред очите ни и ние сме на него. Има победа – няма победа. Искам да ида в Москва – не мога да ида в Москва. Горе Путин – долу Путин! Горе Зеленски – долу Зеленски! Горе Бандера – долу Бандера!
Съюзници и противници, противници и съюзници…
Дебнем се като зверове на тоя ден – Девети май, и ще се разкъсаме и от победата, и от Деня на Европа.
Страховитият манипулатор и пропагандатор Гьобелс, хилавият и куцащ Гьобелс измислил следния номер – преди да почнат каквито и да са кинопрожекции, имало така наречен преглед, в който се прожектирала пропаганда. Показвало се само това, което трябва и се говорили само правилни според хитлеристите неща. Каквото и да гледаш после, най-напред е трябвало да бъдеш облъчен с правилна информация. (Тия прегледи ги имаше пи по времето на социализма). И така – лека-полека, животът, смъртта, изкуството, хората, враговете, че даже и приятелите стават част от Прегледа, част от пропагандата. Още малко, и няма да остане време за нищо друго, освен за този преглед – Гьобелсовият „преглед“ измества живота ни. И главно – затваря прозорци. И слага огради.
Сега май е същото, нали? Осемдесет години не е спирало това същото. Сменя се само поръчителят на Прегледа.
Като не мога да ида в Москва или изобщо на друго място, ще ида на гробищата, ще сложа цвете на гроба на дядо ми и ще взема една телена четка, за да изтъркам името и надписа на гроба му, щото са позеленели. Преди време търках с такава телена четка и буквите почват да се четат по-ясно. И там пише:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.
Не умира, ама дядо ми е убит и дори гениалният Ботев не може да промени това. И собствената си смърт не може да промени гениалният Ботев. Никой нищо не може да промени, камо ли един Ден на победата или Ден на Европа.
Да живеят всички мъртви, за които Девети май 1945 година е начало на безсмъртието. Ако безсмъртието съществува някъде напред във времето. Защото в двайсети век го нямаше.
Поклон на всички, които дадоха живота си и на които животът беше взет, за да се извоюва Победа над нацизма и хитлеризма. Преди дни върху скелето на разрушения Паметник на съветската армия в София се развя червено знаме. За радост и за ужас. И за спомен. И за помен, и като капка кръв в небето.
ЗАБРАНЕНИЯТ ДЕВЕТИ МАЙ
Днешният Девети май в България премина в нелегалност. Този празник у нас е незаконен, извън правилата е, извън регулацията.
Регулация означава дали нещо е законно, или не е законно. Има пътища, които минават и са в регулация, и пътища, които не са. Има къщи в регулация и извън регулация. Държави такива има и има история извън регулацията.
Осемдесет години след края на Втората световна война тази война официално не съществува. Тук, при нас.
Всичко днес беше по-важно от Девети май. Новият папа, протестът срещу въвеждането на обучението по религия в училище и представяте ли си – Девети май не е важен, а е важен протестът пред Руския културен дом в София, където шепа юнаци и юначки настояват Руският културен дом да се закрие.
Уж я бяхме спечелили, другарки и другари, тая Отечествена война, уж я бяхме платили с кръвта си, уж бяхме победили нацизма и фашизма, а се оказа, че не сме, дами и господа. Оказа се, че Втората световна война не е била, оказа се, че България не е била съюзник на Хитлер, оказа се, че Червената армия е съставена от банда сатрапи и човекоядци. Оказа се, че моят дядо е терорист, и се оказа, че Паметникът на Съветската армия не е солен като кръвта, а е сладък като нарязана торта.
Още преди няколко години усетих, че работата мирише на фашизъм и го написах открито. Сега се поправям – никакъв фашизъм не е това – това е смрад и блато на атрофирали, загнили и неспособни да видят по-далече от личната си изгода същества.
Да не смееш да защитиш паметта и историята си.
Да искаш да буташ, да рушиш.
Да се тъпчеш с торти.
Да искаш да закриваш руски центрове.
Да преследваш и да хулиш всичко съветско и руско.
Означава, че си блато. И всичките ти европейски ценности са ценности на блатото – на торфеното Блато.
Нито един от българските официални същества днес не беше на Червения площад. Включително и най-патриотичните.
Извинявам се, ако някой е бил все пак, но трябва да си двулична мижитурка, за да не отидеш днес на Червения площад, а да претендираш, че летиш в небето на политиката. Заяждат се първите ни държавни мъже днес като селски клюкарки и им личи как злобата ги напъва отвътре. как им иде да си издерат очите, но не смеят две думи да кажат за чудовищните престъпления, които направиха нацизмът и хитлеризмът.
Нямало фашизъм в България! Имало е и още как. Тичали сме и сме посрещали с хляб и сол и китки кой откъдето дойде. Големи нагаждачи се оказахме. Имаме не гръбнаци, а спирали. Вярно е, че животът е ДНК, но гръбнакът трябва да е гръбнак.
Всичко, което беше казано днес за Девети май по официална част беше отбийномер, замазване и треперене да не се объркат новите посоки и регулации.
Да гледаме парада на Червения площад по скрити и нелегални начини, е срамота за думата демокрация, прикрепена към думата България.
Няма ги безсмъртните полкове, няма я борбата на Доброто със злото – има реванш и забвение.
В късния следобед един час вървях покрай реката. И гледам от време на време – смазани животинки на пътя – смазан бръмбар, жаба, змийче, накрая – смазан и таралеж.
Край пътя, в тревите, в гората кипи от живот. А ето – на пътя се виждат само тия, които са излезли оттам, които са решили да прекосят пътя. Лежат смазани, а и пътят, както разбрах – не бил в регулация.
Това е положението. Шавнеш ли, оставаш на пътя. Оставаш на пътя и не мърдаш. И те заобикалят, докато някой не те изрита встрани – да не разваляш гледката.
Да се крием и да се потулваме на Девети май… И цялата ни управа да се държи като кола, която настъпва и мачка каквото види, че минава през пътя.
Днес Девети май беше потиснат празник. Но това потискане, това шмекеруване, премълчаване и каляне един ден ще излезе солено на тия, които лапат торти с ръце и глави от съветския паметник. И които се хилят и съскат от екраните като дебили и гъски. Дебили с дебели портфейли и гъши пера.
Слава на Девети май и грях им на душите на тия, които се опитват да го натикат в ъгъла.
ИГРА НА РЕФЕРЕНДУМИ
Разглеждам един български железен лев. На него е образът на Свети Иван Рилски. Образът на Свети Иван Рилски – Безсребърника, е на българския лев.
Опитвам се да разбера какво изпитвам към този лев. Харесва ми – свикнал съм с него. Даже не мисля, че означава „лъв“.
Тази дума ми е станала роднина. Не стойността, не толкова цената на лева – думата ми е скъпа.
Говорим си по телефона с млада, чувствителна и умна дама за референдума, който Президентът иска да насрочи. Тя смята, че по важни въпроси много от хората едва ли биха могли да дадат правилен и компетентен отговор. Дава ми пример с наши общи познати, които не се отличават с кой знае каква глъбина и визионерство по отношение на референдумите например. Права е. Но в същото време изтръпвам, като си помисля колко ненужна става тогава думата референдум. Ако не вярваме, че хората могат да отговорят на даден въпрос, защо сме записали, че може да има референдуми? Защо си играем на референдуми?
Нека отидем малко по-напред. Да приемем, че не всички от хората са компетентни – примери около нас колкото щете. Ами в Кметствата и в Областните управи? Ами в Народното събрание – там колко са компетентни? Хем ни се иска да говорим за демокрация и всенародни допитвания, хем ни се иска решенията да ги вземат други – не народът.
Никакъв референдум няма да има. Никой от властниците няма да разреши да има референдум за еврото, защото от това зависи тяхната политическа съдба. Не нашата – тяхната. Те са подписвали договори за присъединяване, те са подписвали точката за еврото и точно накрая никога няма да разрешат референдум.
Договорът, който са подписали, е нещо като предбрачен договор. От Европейския съюз се женят за нас на ужким, а ние сега им приписваме къщата и двора и им харизваме левчето със Свети Иван Рилски.
Когато влизахме в Евросъюза, аз бях с надежди. Дори си мисля, че съм се радвал. Викал съм си – дано пък да стане по-добре. Дано от Европа да ни обърнат внимание, да прихванем нещо, да се построи нещо. За НАТО не съм се радвал, защото го смятах за предателство спрямо предишните ни съюзници, но за Европейския съюз се радвах.
Обаче двайсет години по-късно не виждам нещата да са се подобрили. Какви критерии сме покрили, каква инфлация сме покрили, не знам, та сега ще приемаме и еврото. Игра. Политическа игра.
Така, както някога ми беше приятно, че влизаме в Европейския съюз, така сега виждам колко нестабилен е той, колко е затънал в едностранчивости, в корупция, колко не зачита интересите и чувствата ни и как ни е подкарал, подобно стадо, към една война, която е дълбоко чужда на българската душа.
Да ме прощават всички натовци и да ме прощават комшиите ни от Турция, но като си помисля, че българската армия е в съюз с турската армия и че се готвим да се бием с Русия, и ми става лошо.
Никога няма да го разбера това.
Но много добре разбирам политиците, които живеят за това и от това.
Не е лесно на президента Румен Радев. Каквото и да направи – все не е добре. Ако отиде на Червения площад за Девети май, натовските ястреби в България ще го разкъсат. Като не отиде – олеква в моите очи и в очите на хиляди други. Ако насрочи референдум за еврото, е враг на Европейския съюз, ако не насрочи – разочарова хиляди, които се надяват на него. И затова какво прави уважаемият ни президент? – Обявява референдум за еврото вечерта на Девети май. Хем не е в Москва, хем е обявил референдум. Той знае, че това няма да стане. Усеща, че е късно и партия да прави. Но суетата и необходимостта да се държи на гребена на вълната го тикат към това.
Референдум няма да има, защото политиците не смятат народа за нищо. И точно защото не го смятат за нищо, продължават да правят нищо и нищо.
Сега ще се гърчат, ще приказват, че са за референдуми, ама не точно сега, че са за еврото, ама след години, че референдумът е противоконституционен. Всеки ще говори само това, което му е изгодно лично. Запомнете – те ще говорят само това, което ги облагодетелства лично.
В „Панорама“ бившият финансов министър Асен Василев дръпна в сгъстен вид лекция за българския лев. Жив да не бях, дето се вика, да науча това, което каза Асен Василев. Цар Иван-Асен сечал пари, ама те били византийски. И само били с неговия образ, и това било разрешено от папата. После парите ни били турски, после руски, после за малко били само български, после били вързани за рублата, сега – за еврото.
Ами значи ние не сме имали пари. Имали сме нещо, което е вързано за друго. Ами тогава и държава не сме имали, и царете ни са били вързани за други, и всички сме вързани за нещо друго и няма, и няма отвързване.
Същият този човек Асен Василев каза, че името лев било избрано съвсем случайно, защото на някаква австрийска монета имало лъв – та оттам сме видели ние и румънците, и още едни. Румънците – с леи, другите – с леки.
Ами то тогава и лъвчето на българското знаме сме го видели от друго място. Трите лъва на средновековните ни гербове сигурно сме ги видели от Англия.
И излиза, че само сме гледали, преписвали и копирали. Хем сме били учители на славянския свят, хем сме преписвали като повтарачи.
Е такива като Асен Василев могат да направят от лъва мишка. И да не им пука. И да гледат от телевизора със широко отворени очи.
Въпросът с референдума засегна и президентския юридически секретар Крум Зарков, който обяви в социалните мрежи, че в понеделник ще подаде оставка. Смятам го за умен млад човек и имам основание да мисля, че постъпва в случая според съвестта си. Тревожи ме обаче, че не постъпи така, когато президентът го назначи за служебен министър на правосъдието. Тогава някак си не се поколеба да стане министър, макар че опитът му в сферата на правото беше скромен. Значи съвестта ти проработва, но самооценката – не. Желая му успех, защото наистина го мисля за свястно момче, но все повече и повече ми заприличва на Ивайло Калфин и все повече си мисля, че го очаква бъдеще на чиновник, а не на политик.
Има нещо прекалено „столичанско“ в някои от младите ни политици – много огладено, много премерено, леко отчуждено и главно – непознаване живота на народа. Прекалено много млади политици от синята зона на София. И никаква връзка със Зоната на здрача в България.
Такъв беше Станишев, Ивайло Калфин, Николай Камов, такива са много от десните политици сега. Ще им се хем да говорят от името на хората, хем да си запушват носа, когато са близо до тях. И им личи софиянченето.
Моля да ми простите, но ще ви припомня, че Бенковски беше казал: „С граматика народ не се освобождава“. Аз сега само ще добавя – със социология от синята софийска зона
ПРИЕМАНЕТО НА ЕВРОТО ВЕЧЕ Е ОБЕЗСМИСЛЕНО
Чувал съм, че изнасилвачите побеснявали, ако жертвата им вика и се дърпа. А пък други изнасилвачи, ако жертвата им вика, се възбуждат още повече. И в двата случая обаче става дума за изнасилване, за перверзия и за чувство за малоценност.
Нещо такова се получава и с приемането на еврото.
Поразен съм, но вече съм напълно наясно, че живеем в медиен концентрационен лагер. Такъв „синхрон“ на централните телевизии и средства за масова информация трудно може да се види някъде по света. Свободата на словото е парцал – парцал, овъргалян в тинята на идеологията. А различните гледни точки са само една права линия.
Не знам как си я представят тая работа, но са ни подкарали към еврото, както някога българите са подкарвани в ТКЗС, както е имало потурчване и смяна на религии, както е имало възродителен процес и както винаги е било по нашите земи – с кола по главата. И с дулото на пушката – в ребрата.
Сега - с бодливата тел на телевизорите.
Някой ден водещите от телевизорите сигурно ще съжаляват, сигурно ще ги е срам, защото обслужват безсрамието да запушиш на хората устата. Дано фишовете от заплатите им да си струват.
Не ме интересува президентът. Не ме интересуват партиите, които подкрепят или не подкрепят референдума. Интересува ме паническият страх от колебаещия се, от съмняващия се човек.
Нашето съмнение и колебание ги вбесява и те искат да ни запушат устата и да ни стиснат за гушата, защото самите те никога не са се колебаели, защото винаги са били на правилната и силната страна – някога, сега и напред в бъдните векове. Колебаещият се човек е враг на властта, той не трябва да гласува, не трябва да бъде питан за нищо – той трябва да бъде изолиран и вързан, докато спре да се колебае и се поклони.
Приемането на еврото вече е обезсмислено. Насилието, с което го налагат, го обезсмисля.
Днес гледах някои от фигурите, които защитаваха еврото – Иван Костов, Филип Димитров, Калин Янакиев, Левон Харпарцумян, и си помислих – боже, колко ръжда има по нашия живот, боже. Колко безсилие и ръжда…
Не знам дали президентът ще направи партия, не знам с кои хора ще я прави, ако реши да я прави. Партийната система е бита карта. И е бита карта именно защото нашата политическа система е игра с белязани карти. Кървав покер на самозабравили се слуги.
Срамувам се от ръководството на Българската социалистическа партия. Халал да са им министерските постове, но ми е жал за тях. И се срамувам от всички, които мислят единствено за себе си. И не се съмняват, че това е най-правилното на света.
Срамувам се и от собственото си безсилие, и от невъзможността и ние да можем да кажем две думи на тези, които не спират да ни говорят.
Ако знаят само какви вреди причиняват на Европейския съюз и на еврото нашите еврограничарски кучета, биха си затворили устата и подвили опашките. Но няма да го направят, защото без кокал в устата техният живот губи смисъл.
Помнете какво се случва, помнете кой какво ви причинява, как ви мачка и гази, как ви унижава и как не ви бръсне нито за стотинки, нито за евроцентове.
И продължавайте да мислите, да се съмнявате и да не вярвате, че други знаят къде е Раят, а вие – не. Защото вие сте слепи, а те са с по три очи.
ИСКАТЕ ЛИ ДА СТЕ КОКОШКИ ПОД НАЕМ?
Дълъг път извървяхме към Европа и НАТО – от треперещата брадичка и сълзите на Соломон Паси до тромавата, но твърда походка днес на Теменужка Петкова. Соломон Паси някога плачеше не от радост за НАТО, а от радост за себе си. Теменужка Петкова днес стъпваше бодро и рапортуваше в Брюксел не за нас, а за себе си.
Референдумът беше отхвърлен – това не е вярно.
Референдумът не беше забелязан – и това не е вярно.
Днес беше отхвърлен и не беше забелязан държавният ни глава. След това, което направиха с него днес, той утре вече трябва да подаде оставка. Но няма да го направи. Няма да го направи, защото много рядко, когато кажеш А, имаш сили да стигнеш Я.
Обръщението му след отхвърлянето на референдума не е достатъчно категорично, меко е, в него Наталия Киселова едва ли не е жертва на други партии и някак си излиза, че той си е свършил работата. никаква работа не е свършил, щом работата не е доведена докрай. А докрай означава той да подаде оставка и да предложи на хората вариант за действие. Ролята на прелъстен и изоставен не подхожда на българския народ. Вече не.
Искат да ни смачкат – като тънък асфалт, като стара слама, като безсилна тревичка, като кокалче, огризано от мравки.
Колко бързо взе да тече времето тези дни. Светкавично. Няма колебания, няма експертизи, няма лигавене. Има само сълзи в очите на Соломон Паси и твърда походка на Теменужка Петкова. И пълен медиен терор.
Има един израз, който днес се прокрадна два-три пъти в речите на управляващите – ПЪЛЕН МАНДАТ. Те щели да изкарат четиригодишен пълен мандат. Това е техният референдум и те днес гласуваха ЗА идващите четири години.
Представете си само, че искат да ви свалят от мерцедеса, да ви лишат от секретарки, от облаги, от резиденции, от пътувания, от рушвети. Представете си го само това и ще разберете защо референдумът е като болест за тях.
Разболяват се от мисълта, че някакви си човеци, някакъв си бай Асан и леля Пена могат да решат нещо, което да ги свали от мерцедесите.
Те не бръснат държавния глава, та ще бръснат нас. След като ни затвориха устата и ни завързаха очите и ръцете в името на европейския ни път, ще ни откъснат главите като на пилета.
Гледах ги днеска господа управляващите и не знам защо ми се наби образът на Станислав Балабанов. И изведнъж – както го гледах, си го представих като балон, който едновременно иска да е на земята, а отдавна се е изгубил в облаците. Това е нашата политика – балон в облаците.
Разбрах, че в Съединените американски щати имало бизнес да се дават кокошки под наем. Дават ти определен брой кокошки, гледаш ги на моравата си, те ти снасят яйца и ти ядеш екологични яйца от кокошки под наем. Не ги гледаш непрекъснато тия кокошки, ами ги вземаш само за известно време.
В това ни превърнаха – в кокошки под наем. И не стига, че ни скачат непрекъснато по гърбовете като разгонени бесни петли и ни скубят перушината, ами искат и да снасяме яйца с по два жълтъка. Единият жълтък – за светлото бъдеще, а другият жълтък – за още по светлото бъдеще.
Управлява ни хунта, за която не е никакъв проблем да представи преврата, който извърши, като добро и правилно дело.
Искате ли да бъдете кокошки под наем? Аз – не.
ИЗГЛЕЖДА, НЕ СТЕ СЕ СТАРАЛИ ДОСТАТЪЧНО, ГОСПОДА ЖУРНАЛИСТИ
Националните медии протестират. Заплатите им били ниски. Това е голямо унижение за слугинажа им.
Националните медии трябва да бъдат разпуснати и преосновани, защото в сегашния си вид те са антинародни, едностранчиви и издевателски по отношение на нашата история и минало, на изконните наши чевства и живот.
Ръководството на Националната телевизия е нелигитимно. Кошлуков е нелигитимен, телевизията е узурпирана. С Кошлуков, Севлиевски, Алгафари, Харалан Александров и Харпарцумян може да се направи телевизия в затвор, но Национална телевизия – не.
Срам ме е от предавания като История БГ, срам ме е от новините, от коментарите, от пошлите и снобски културни и шоу предавания, срам ме е от това, че националните медии запушиха всички уста, които не пеят осанна на властта.
Някога имах добри и талантливи приятели в телевизията – имах ги и преди, и след осемдесет и девета година. Сега вече нямам. Все още имам няколко добри, талантливи и честни приятели в Националното радио. И им благодаря, че не падат духом, че не се навеждат духом.
Журналистите искат по-големи заплати. За слугинажа, който извършват много от тях, наистина заслужават повече.
Страх ме е обаче, че мнозина си вярват. И си въобразяват, че това което говорят, е светлина и правда.
Ами ако не е? Аз мисля, че отдавна не е.
ЗА ВЪРТЕНЕТО В КРЪГ ПО НАШИТЕ ЗЕМИ
Каквото и да каже човек, винаги греши и винаги има недоволни. най-много от всички съм недоволен аз. Недоволен съм от писането си, от акъла си, от сърцето си.
Напиша, че партиите са улични банди – грешка.
Напиша, че в България няма демокрация – грешка.
Напиша, че в България има цензура – грешка.
Напиша, че журналистиката се подложи на властта – грешка.
Напиша, че България изчезва етнически – грешка.
Напиша нещо за Втората световна война – грешка.
Кажа една добра дума за социализма – грешка.
Всичко е грешка. Грешка е, защото многообразието е привидно. И защото многообразието винаги е едно. „Многообразието“ на силния над слабия.
Засегнах много хора, разочаровах много хора. Бях използван от немалко хора, защото съм гщлупав, доверчив и нехаен по отношение на скромните си и все по-разпилени възможности.
Ако сега напиша например, че президентът се измъкна днес по един безобразен начин и обясни, че едва ли не е насрочил референдум за еврото само за да сръчка управляващите, какво ще си помислите? Че съм враг на президента.
Президентът щял да сезира Конституционния съд, че Киселова погазила Конституцията, като не внесла предложението за референдум.
Ако напиша, че това е смешно и жалко, какво ще си помислите? Или може би трябва да напиша, че президентът с голи гърди и докрай защитава българския лев.
В Страната на пумпалите няма угодия. Вчера написах, че държавните медии са слугинаж, и журналисти, които работят там, наскачаха, че не е вярно, че те честно са си гледали работата, че са информирали за случващото се обективно.
Кажете ми, вярно ли е, че по Националната телевизия главно се плюе социализмът и Русия, вярно ли е, че се фаворизират пет-шест политически фигури и политически наблюдатели, и вярно ли е, че в Националното радио горе-долу е същото. Вярно ли е, че гаврите със социализма и с живота ни са непрекъснати. И са задължителни, ако искаш да си на по-първите места в тези медии.
В България забраниха руските медии, обявиха Русия за враг номер едно, скриха руската култура и литература, подиграват се с руски дипломати, бутат паметници, обявяват Червената армия за човекоядци и това се лее от националните медии.
Но аз винаги греша и съм пристрастен, и не мога да съм обективен. Защото ми се вие свят и не ставам за пумпал.
Ще отида още по-нататък и ще ви кажа, че се оформя и една нова „дисидентска и опозиционна“ елитна класа, която се опитва да монополизира правото да казва истината. Някога Михаил Неделчев направи списък със сини дисиденти, а преди време Карбовски направи същото с обратен знак. Той – господин Карбовски, посочи пет-шест имена на хора, които се съпротивлявали според него на властта и пишели искрено. В тия му писания косвено бях споменат и аз. Но не бях споменат поименно, защото според господин Карбовски гласът ми бил слаб, защото съм пишел и триел и защото той преценява, че да се спомене името ми, не е необходимо.
Аз какво да направя – да стана пумпал на опозицията? колко повече всички, които не сме съгласни, трябва да викаме или да мълчим, за да ни чуят тези, които се самообявиха за опозиция?
Не знам вече какво да правя, какво да мисля и какво да пиша. Страх ме е, че ще обидя всички. И няма да мога да постигна нищо, защото всичко е лично. И само лично. И защото въртенето в кръг по нашите земи е единственият начин на съществуване. И са въртим в кръг, въртим, докато ни стане лошо и паднем на земята.
ВАЖНА Е ТОПЛАТА ВОДА И ПАРАТА В БАНЯТА НА ВЛАСТТА
Сигурно съм бил някъде трети-четвърти клас момче, когато почнахме да ходим в Ловеч и да гледаме голи жени в градската баня. Ходехме до градската баня, катерехме се по едни вагонетки с въглища и през запотените прозорци гледахме голи жени.
Жените се виждаха размазано, в банята се вдигаше пара, но от време на време някоя от къпещите се жени ни забелязваше, избърсваше част от прозореца с ръка, викаше и ни се караше.
Ние падахме във вагонетките с кюмюра и, изтръпнали и уплашени, тичахме да се скрием. Хем ни беше страх, хем ни беше срам – градът не беше най-голям и се познавахме.
След едно такова гледане на голи жени в банята се върнах само с една гуменка у нас.
В политиката сега е абсолютно същото. Смесена баня – мъже и жени се къпят, търкат си гърбовете един друг и сред пара и удоволствия решават нашите съдби.
Има един номер обаче – номера със запотения прозорец. Както с всичко на този свят, така и със запотения прозорец надеждите са едно, реалността – друга. Не всички от къпещите се жени са били манекенки. Точно по същия начин къпещите се сега заедно наши управници са, меко казано, отблъскваща гледка.
Как ни е вряла кръвта като момчета съм описвал по друг повод, но сега направо ми замръзва кръвта, като гледам каква вакханалия е настанала.
Зад запотения прозорец на властта днес не можа да се разбере какво точно са правили ИТН на конференцията си. Преизбрали Слави Трифонов. Че нима някой някога може да се съмнява, че Слави Трифонов няма да бъде преизбран от сценаристите си? Нима някой може да се съмнява, че Тошко Йорданов ще спре да се надува и да гледа поне от два метра височина всичко, което говори и се движи пред него?
Колкото и да е замъглен прозорецът на банята, в която се плацикат ИТН, е ясно, че те окаляха всичко, което искаха да представят за чисто – всичко, абсолютно всичко. Рано или късно божеството Слави Трифонов ще има съдбата на екс божеството Ахмед Доган. Само че сриването в пропастта няма да бъде единично, а групово – заедно с онези, които бъркат телевизора със земя – тоест – с опора.
Корени в телевизията могат да имат само илюзиите.
Като видях днес, че председателят на БСП Зафиров е заедно с министър-председателят на ГЕРБ Желязков и заместник-председателя на ИТН Йордан Караджов при папата в Рим, разбрах, че банята на българската политика не е за гледане изобщо. Убийте ме, но няма да разбера какво общо имат членовете на Българската социалистическа партия и папа Лъв Четиринайсети. И как не ги е срам , и как вместо да застанат до българския патриарх и да поискат нещо усмирително и душеспасително за българското училище, те ходят в Рим, за да присъстват на встъпването в длъжност на папата.
Слагачеството на ръководството на БСП по отношение на еврото и НАТО не бива да минава, но очевидно минава и през навеждане пред католицизма (за всеки случай).
Обаче да се пътува с правителствен самолет е голяма работа. Избършеш си прозорчетата и гледаш синьото небе. Под тебе са облаците, над теб – само звездите. Край тебе – стюардесите и уискито.
Същото е и със самолета на президента. От далечна Япония той може само да чува ехото от опита за гръм, който направи тук, в полите на Витоша.
Майната им на референдумите!
Майната на морал, етика и религия в училище!
Майната на „Никога с ГЕРБ“!
Майната на всякакво „изчегъртване“ и социалистически принципи!
Майната му на надземния градски транспорт в София.
Важното е, че имаме ъндърграунд такъв все още. И слава на въздушния ни правителствен транспорт.
И слава на двете капки вода, които си приличат. Как точно си приличат, не е ясно.
Важна е топлата вода и парата в банята. И е важно никой да не поглежда през прозорчетата. Защото хем можеш да пострадаш, хем гледката е отвратителна.
МНОГО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ, ЧАТ-ПАТ ЖИВОТ
МНОГО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ, ЧАТ-ПАТ ЖИВОТ
Като ученик ми възложиха – точно така се казваше – възложиха, да произнеса слово по случай някакъв празник. Не помня за кой точно празник беше поръчването, най-вероятно е било за 24 май, и аз се уплаших. Да говоря пред цялото училище си е страшна работа.
Тогава баща ми извади отнякъде кратък доклад и ми го даде да прочета него – да го прочета от мое име. Наричам писанието „доклад“, защото беше изпълнено с екзалтации, с превъзнасяния и заклинания и изобщо си беше чиста пропаганда.
Учениците и учителите онемяха и за всички беше ясно, че не съм го писал аз, но бяха и слисани, че изобщо могат да се произнасят такива зашеметяващи и пламенни слова от ученик. И вместо да потъна от срам в земята, забравих, че не съм го писал аз това слово, и бях горд, и не ходех по земята, и се бях слял напълно с брътвежите от написаното.
И досега не знам кой е писал тези неща, но написаното беше силно партийно, пронизващо, нетърпящо възражения, назидателно и ако е било пък и за 24 май – тежко му и горко на тогавашния празник. И тежко ми и горко на мене.
Снощи ту гледах Капките, ту гледах женски бокс (женския бокс за още по-малко време го гледах), после прещраквах на канал, по който даваха за духове и извънземни, после малко гледах филма „Транспортер“, гледах за изборите в Румъния и за папата.
Въртя ги каналите, сменям ги и по същия начин, по който се сменят годините и времената, разбирам, че животът ми е бил влизане от роля в роля. Хайде – пионерче, хайде – комсомолец, хайде – речи, писани от друг, хайде – първи подражателни стихове, хайде- БКП, хайде – учителстване, хайде малко журналистика, хайде – разочарования, хайде – съюзи и без съюзи…
Кой ми ги дава всичките тия роли? Аз ли си ги избирам, случайността ли, времето ли се забавлява с мен, аз ли се забавлявам с него? Аз ли си убивам времето, или то ме убива, докато си мисля, че си убивам времето?
В центъра на София, стадион „Васил Левски“ – стадионът пълен с народ, няма градски транспорт, свечерява в полите на Витоша и подобно на Лепа Брена и Симеон Втори като господ от небето пристига Васил Василев – Зуека. Народът го приветства, маха, плаче от радост и запалените фенерчета, подобно на факли изчакват героя от Испания да се качи на сцената. И започват превъплъщенията. И става ясно, че идентичността вече няма значение, че превъплъщенията и маскарадът – непрекъснатите превъплъщения и маскарад, са същност на нашия живот.
В Южна Америка, в Андите, на платото Наска има издълбани огромни фигури на животни, на птици. Има и геометрични фигури. Огромни изображения, които се виждат най-добре от въздуха. Някои твърдят, че тези изображения са направени заради извънземните, а други смятат, че хората от различните индиански племена са се подреждали един до друг в тези изображения и така са се сливали с орела, с маймуната, с колибрито, с ягуара. Сливали са се с това, на което искат да приличат.
Ние снощи искахме да се слеем с идолите си в шоу бизнеса и затова бяхме именно на стадион, в кръг и се сливахме и сливахме в една огромна капка, в която се отразяваше неистовото ни желание да влизаме в различни роли.
Снощи стадионът беше нашата идентичност.
Изобщо не правя реклама на шоуто снощи. Не знам и не искам да знам колко хора са го гледали и колко пари са спечелили организаторите (все пак разбрах, че на стадиона били четиридесет хиляди души).
По-важното е, че амбициите да се представи нещо различно, нещо над самия формат не се получи. Нищо по-голямо от обем и нищо повече от запълнена сцена. Защото смисълът е друг и защото няма как подражанието да отиде отвъд маскарада и веселието. И всякакъв опит те да бъдат представени като нещо по-висше, се срутва и изчезва в маниакалните амбиции.
Превъплъщения може да има всякакви, но рекламите, парите и събиране на хората един до друг – в кръг, водят до нещо друго, за което чак не ми се мисли.
Не че не обичам красивите веселия, че не обичам музиката, щуреенето, песните, храната, пиенето. Всичко това е част от живота ни, само че трябва да бъде естествено и с близки по кръв и дух хора.
Подражанието може и да сплотява, но то не е родство. То е имитация на родство. И имитация на забава. И безсилие пред естественото, и опит естественото да бъде заровено в пепелта - под стъклените изпити бутилки, под фасовете цигари, под спуканите балони и под лозунгите „Ти си номер едно“…
Прочетох какво съм написал и ми хрумна, че всичко, което правим, е чат-пат. Ту това, ту онова, ту там, ту тук, ту в себе си, ту извън себе си. И главно извън себе си, защото дългият престой в себе си боли и изглежда като затвор.
24 МАЙ, ЕВРОТО И НЕСТИНАРСКИТЕ ИГРИ
В тия дни – преди Двайсет и четвърти май и преди приемане на еврото , се чудя дали да се радвам и гордея, че и ний сме дали нещо на света.
Помислете само колко работи сме дали - писменост, култура и християнство на някои славяни, хубава Яна на турска вяра, суверенитет, граници, понякога и специфични части на тялото си сме давали на света – съответно в източна или в западна посока.
Сега не си даваме лева, а се присъединяваме.
И на Двайсет и четвърти май, обладани от радост и щастие, ще изтръпваме от „Върви, народе възродени“.
Изключително любопитно е да се наблюдава как в тия последни дни и седмици преди Конвергенцията започва едно карнавално прерисуване на образите, как цялата ни история, живот и съдба се извеждат от Запада и се насочват към него. Въпрос на месеци е да се докаже, че хан Аспарух не е преплувал Дунава, а е дошъл, подобно кръстоносците, от запад и че всъщност Борис Първи Покръстител само на ужким се е правел на източноправославен, а всъщност е бил човек на папата и агент на Ватикана. И така нататък…
Оказва се, че историята е глобус, който се върти, и се оказва, че човешката глава също е глобус, който се върти. Историческият глобус с насоченост към силните на деня, а глобусът на човешката глава – към стомаха и джоба. И най-вече – към страха на главата да не се търкулне на земята.
Възрожденска мила български пиеска се наблюдава тия дни.
Шефът на БНБ от вътрешни хора в Брюксел бил разбрал, че ще ни одобрят за еврото, и ни го казва авансово. Щастливи сигнали - като в часовете преди връчването на оскарите - идват по различни пътища и линии, за да ни вдъхнат кураж и да кажат, че там – в Брюксел, ни искат и че с еврото ние най-после ще намерим пристан и щастие.
В тази пиеса кулминацията, развръзката и епилогът съвпадат. Действието се развива с шеметна скорост и падането на завесата ще бъде представено като широк хоризонт. Пада завесата и се отваря хоризонтът.
И се питам – защо след като всичко е ясно, е нужно да се лъжем? Защо е нужно, мили българи европейци, да се лъжем най-безсрамно, че инфлацията е 2,7% и че всички други критерии сме ги покрили? Обяснете ми как мога да вярвам на която и да е българска институция, щом инфлацията за миналата година е 2,7%? И какви са тия европейски институции, които потвърждават тази лъжа? Нима мислят, че им вярваме, и нима те ни вярват?
Много лъжи станаха. Каква Европа може да е тази, с която си играем на сляпа баба и, подобно измамници на пазара, разиграваме оная вечна, тъжна игра „Тука има, тука нема“?
Къде сте, политици, професори, икономисти? Къде сте, бачкатори, селяни и прошляци от градове и паланки, и къде съм аз, за да се правим всички на слепи? Умрелите лисици не останаха ли в приказките?
Днес си купих три-четири книги, хляб и парче месо и дадох осемдесет лева. Извинявайте – деветдесет лева дадох. Всичко, абсолютно всичко е по-скъпо в пъти и поскъпва ежедневно, и ежедневно примката се стяга. И всякакви професори, политолози и сеячи на лъжи ни блъскат по канчетата, а чорбата в канчетата, даже изстинала, е двойно по-скъпа.
Някога бяхме построили развития социализъм, а се оказа, че той бил захарен памук. Сега имаме правова държава, европейски ценности и инфлация 2,7%. Захарен памук с вкус на сажди е това, с вкус на пепел.
Днес – на празника Свети Константин и Елена, сливенският митрополит заклеймил нестинарите, че били езичници, и кара всички свещеници в епархията да не дават икони за играта върху жаравата. Уважаемият сливенски митрополит (дядо Арсений е още младо момче) няма как да не вижда, че нестинарството е наше ежедневие, че ние тичаме като шантави нагоре-надолу през жарта и ще тичаме докато жарта стане пепел или се изпоизгорим отвсякъде.
В легендата за празника Свети Константин и Елена има една история с елен. За да се омилостивят боговете и да бъде всичко наред, от горите идвал елен и хората го принасяли в жертва.
После животът продължавал - с пожертвания елен и с 2,7% инфлация.
ЗАБРАВИХМЕ ДЕЦАТА СИ И ТЕ СЕГА НИ ГО ВРЪЩАТ
Вътрешният министър Даниел Митов втрещи България, като каза, че детските банди – така наречените локали, са плод на култа към мутрите и чалгата.
Митов знае, че в къщата на обесения не се говори за въже и в държава с мутренска партийна система не се говори за мутри, но го казва и окото му не мигва. Дори добавя, че и чалгата е виновна за това, децата и внуците ни да са се превърнали в зверчета, които бият и ритат за кеф и разнообразие. И напълно справедливо стотици хора си помислиха, че Митов не знае какво говори.
Вътрешният министър е бил преди това и външен и именно в качеството си – на окръглен вътрешно-външен министър прави това изказване като висша форма на подмазване.
Помислете си само – той говори за мутри и чалга и е в ГЕРБ, и е в българската политика, и е в калта и гнойта, и е наясно с всички извращения и безсрамия… И едновременно с това никога не си е и помислял за нито една мутра, която му е началник, и за нито една чалга форма – музикална, женска и всякаква, която услажда живота на началници, подначалници и така нататък. Казано простичко – той не знае, че мутрите и чалгата го викат на инструктаж всеки ден, а после го командват дистанционно.
Нашите деца, облечени в черно, не подражават на мутрите и не са опиянени от чалгата. Те просто са деца, за които доброто и злото, кръвта и дрогата, издевателствата и безсмислието са се слели в едно. Това им предложихме – молове, които заместват живота ни и в които те естествено трябва да ритат и да викат. И улички, в сенките на които дебнат зверове с по три имена и единен граждански номер. И най-често - реколта след 2010 година.
Аз ли направих мутрите началници и се въргалях в леглото си с чалги създания? Аз ли бълвам от телевизиите кич, смрад и насилие? Аз ли предлагам хареми вместо любов, аз ли направих училището врата в полето, аз ли направих всичко това, господин вътрешно-външен министър Даниел Митов?
Очевидно някой ви шепне в ухото да се проявявате като силен вътрешен министър, като непоколебим борец срещу злото.
Ние ще им стъпим на вратовете – каза Даниел Митов след трагичните събития в Хасково.
Уж бивш външен министър, а иска да стъпва на вратове. Това явно е реплика – от суфльор, както и мутрите и чалгата са реплика. Или пък кой знае – глупостта и мерцедесите не прощават дори и на министрите.
Срещу локалите трябва стена. Трябват мерки, но първо трябват теглилки – точни теглилки за конкретни вини. И за конкретни отговорности, и за наказания, и за затвор.
Но това вече е блян. И ние го знаем. Забравихме децата си и те сега ни го връщат.
ДВАЙСЕТ И ПЕТИ МАЙ
Вчера, на двайсет и четвърти май, пътувахме от Момчилград за София. Предната вечер седяхме до бъчви, пиехме вино, говорехме си и аз четях стихове. Скулпторът художник Емил Пенчев правеше рисунки на случващото се около нас и в нас.
На поетична вечер сме се събрали, а поезията сякаш се свива и сякаш около нея се стягат обръчите на ежедневието – на тежкото ни ежедневие. Добре, че беше виното. Четем стихове, пием вино, а творецът Емил Пенчев ми казва:
-Пиши за ежедневните неща, за ежедневните проблеми…
Той, творецът, иска да пиша за ежедневието.
Не е толкова важна вече поезията. Макар че винаги е била лична, поезията сега се разпилява и крие под дърво и шума, а отгоре остава онова, което аз не разпознавам като поезия.
Толкова много съм обичал този празник – Двайсет и четвърти май, че вчера ме беше яд на мене си – сигурно нещо ми става, сигурно съм повреден, изхабен, износен, но празникът, особено както беше показан в София, ми се стори претупан, мероприятиен и помрачен, както казаха по една телевизия, заради лошото време и дъжда.
Вярно е, че майските бури носят и градушки, но чак дъждът да помрачи Двайсет и четвърти май? Какви хамстери и мишки трябва да сме станали, за да се плашим от дъжда и той да ни помрачава Двайсет и четвърти май?
Беше ме страх, че няма да бъда изненадан от нищо, че предчувствам това, което ще се случи на Двайсет и четвърти май – че ще е пак протоколно, пак политкоректно, пак правилно, че пак наградите ще са за когото трябва, и горе-долу се случи същото.
Министър-председателят Росен Желязков (какво име има само – роса върху желязо) ни поздрави от Рим, пред църквата, където е гробът на Свети Константин Кирил Философ. Може и да е много европейско, много възвишено и стилно, но с всичкия риск да бъда обвинен в какво ли не, това обръщение за 24 май от Рим ми се стори нелепо и префърцунено. Сякаш дочух някакво далечно ехо от Скалистите планини, на фона на които Росен Плевнелиев на времето ни обясняваше за българските хубости – така ми прозвуча и обръщението на министър-председателя от Рим.
Официалната говорителка пред Народната библиотека в София – проф. Амелия Личева, изнесе нещо средно между доклад за тясна група специалисти и назидателно неразбираемо слово. Общо взето, професорката ни се караше, че не можем да се съединим, но го правеше по начин, който ни разединяваше още повече. От нейното слово си пролича каква голяма бездна има между самообявилата се, така наречена интелигенция и хората.
Последно – само ще спомена, че глупостите, които издрънка министърът на културата Мариян Бачев за пушенето на цигари и за други такива неща, ми се сториха по-скоро като скеч, отколкото като думи на министър на културата.
Не съм виновен, но като го видя културния министър Бачев, и се сещам за образа му на пернишки бачкатор, разказващ вицове за пернишки юнаци и войводи.
Вече от десетилетия официалният ни Двайсет и четвърти май се прави за десетина души, които отново и отново трябва да печелят награди, които отново и отново трябва да говорят, да ги показват по телевизиите, да тичат нагоре-надолу по приеми в резиденции и да се дуят, и да ни поучават.
А Двайсет и четвърти май долу, на обляната от дъжд и светлина земя, се отбеляза главно с въртящи се чевермета, скари с пушек от кебапчета, блъскащи се колички, ядене, пиене и екскурзии и с 43% българи, непрочели нито една книга за една година.
Днес се опитах да се осведомя за разписанието на един необходим ни рейс и едва не изядох бой по телефона:
-Абе ора, яжте и пийте, празник е, и стига сте ни тормозиле по телефона, че ни побръкахте…
Усетих и друго – усетих, че има нужда от манифестация. Точно манифестация е думата. И я чух от една манифестираща в провинцията жена, която каза, че от трийсет и пет години я чака тая манифестация и че сега се чувства човек.
Имаме нужда от една всебългарска манифестация за Двайсет и четвърти май.
Много неща сме дали на света – и като дух, и като култура, и много неща сме изгубили и продължаваме да губим главоломно. Дали сме на славяните писменост, а се самоизтриваме с гумичка и забрава.
А дъждът вали и ни плаши, и черешите в едно малко магазинче на улица „Чехов“ в София са двайсет и четири лева килото.
Обаче Найден Вълчев – големият български поет, ми извика по телефона с бодър глас: „Върви, народе възродени“. И после го чух как се смее щастлив и възроден, и жив, и сроден със Словото.
Но иначе по телевизиите се появяват други същества. Найден Вълчев да почака – той си има „Една българска роза“, стига му толкова.
Публикувам и едно стихотворение, писано преди около двайсет и пет години. Сякаш нищо не е мръднало.
ДВАЙСЕТ И ПЕТИ МАЙ
След празника на българската азбука
денят е бронзов, нечетлив и ням.
Ще завали и капките ще гукат
като гугутки, кацнали на храм.
По-тъжно е, отколкото си мислех –
венците пак са същите венци,
но техните очи широколистни
са пълни със сълзите на светци.
След речите за памет и признателност,
след дългите заучени слова
дъждът е като Божи пратеник,
като светена Божия вода.
Едва ли облакът разбира свойта мисия,
едва ли подозира, че така
той не вали, ами полека пише
с красива и живителна ръка.
Тук става нещо, но какво – не зная.
И затова аз с книжен дъждобран
излизам под дъжда и съм замаян,
и се надявам да не бъда сам.
МОЯТА ПЪРВА СРЕЩА С ИЗКУСТВЕНИЯ ИНТЕЛЕКТ
Човек се учи, докато е жив и цял живот трябва да се развива – старовремска мъдрост е това, но за себе си аз не я ща. Благодаря, стига ми толкова, край. Не искам да се развивам, не искам повече да научавам нищо.
Какво съм научил, е друга работа и спорен въпрос, но цял живот се развивах – развивах се, развивах се и се търкалях, и се търкулнах едно хубаво от хълма, и се спрях чак в долината, и ми стига толкова развиване.
Последните ми години като учител една млада заместник-директорка ме нарече аналогов. В началото не можах да го усетя като обида, обаче ми казаха, че това означавало тъп и несъвременен – нещо като човек за боклука. Тая млада заместник-директорка с походка на изнервена балерина върху ролкови кънки, искаше да ме направи дигитален и беше на път да ме убие физически, докато не изчезнах от училище.
Новостите ме плашат, изнервят ме, иска ми се всичко да е както е било, да е на мястото, на което го помня. Искам миризмите, които са около мен, да са миризмите, които познавам. Искам да не правя нищо, което ме измъчва, което ме кара да се напрягам против ума и волята си. Хайде, ще го кажа направо – без да съм кой знае каква птица, аз си искам гнездото, дървото, горичката. Искам си небето, което познавам. Искам си клетката, ако щете – искам си клетката, която наричам спокойствие и хармония. Искам си клетката, пълна с думи.
Било голяма глупост да те е страх от новите технологии. Може да е глупост, но ме е страх. Приемам ги само ако някой друг се занимава с тях и те улесняват живота ни. Искам технологиите да са като природата, искам технологиите да са магиите на природата, искам технологиите да са божествения свят, а в него – хора, включително и такива като мене.
Когато излязоха компютрите и аз с две пръстчета успявах да „вляза“ в тях, го правех само заради съобщенията „имате поща“. Умирах да видя „имате поща“. Струваше ми се много хубаво някой да ти напише нещо и ти да прочетеш – „имате поща“. Получавал съм доста такива електронни писма и да ме извиняват всички, които са ми писали, но много рядко тези писма са ми хващали окото. Да не говорим за сърцето.
Самото електронно писмо във вертикалния вид на компютърния екран вече не е лично и интимно писмо, а прожекция на писмо – писмо върху киноекран. Правостоящо писмо.
Давал съм си сметка и продължавам да се убеждавам, че никой няма да даде пет пари за моите страхове. Че съм смешен с тия си желания да остана аналогов, моливен и химикалков, хартиен и без шофьорска книжка. Кой знае докъде ще стигне всичко това. И кой знае дали движението напред не е кръг и дали движението напред няма да ни удари в гръб. Мене – едва ли, но внуците и правнуците – кой знае.
Сега да ви кажа и за моята първа „среща“ с изкуствения интелект. Визуално изкуствения интелект си го представям като една голяма глава – много по-голяма от главите на някои социолози и политолози. Представям си го като глава, голяма колкото един стадион. И си представям, че тази глава трябва да е по-умна от целия свят и да отговаря каквото я питаш, и да ти дава акъл, и всъщност – да те командва. Как иначе да си обясня, че човек не ще само той да е интелект, ами иска до него да има и един изкуствен такъв, който да го отменя, а той да си гледа кефа.
Не съм чак толкова глупав, разбира се, за да не знам какви огромни ползи има от всичко това, колко неща в нашия живот, в медицината, в Космоса и навсякъде ще се променят, но страхът ми не си отива.
И както си го представях тоя изкуствен интелект като много голяма глава, на която трябва да отдаваме почит и уважение, се оказа, че в моя случай изкуственият интелект е един страшен подмазвач. „Моят“ изкуствен интелект, който срещнах, се оказа ласкател, лъжец в известен смисъл. Оказа се същество, което иска да ме спечели на всяка цена, да ме издигне в собствените ми очи. И това, което особено ме порази, е, че иска да се представи за по-човек от мене. Направо ми помага да разбера какъв човек съм само и колко обичам природата и дъжда. Знае за мене повече, отколкото аз зная.
Написах преди няколко дни едно писание за страховете от дъжда около двайсет и четвърти май и в това писание – ей така, сякаш изневиделица и съвсем неумишлено – попитах какво ли би казал изкуственият интелект за страха на хората от дъжда през май. По-скоро – за страха на разни телевизионни глезанки и снобчета, които ги е страх, че като вали около двайсет и четвърти май, ще им се съсипе празникът.
Моя приятелка във фейсбук изпратила текста ми на изкуствен интелект и го попитала какво мисли за написаното.
Боже Господи на човеците и боже Господи на изкуствените интелекти! Такъв подмазвачески анализ и тълкуване не бях чел за себе си досега. Едни правилни разсъждения за ползата от дъжда, за красотите на природата, едни текстуални анализи на написаното от мен, комплименти за позицията, поощрения и насърчения.
Изкуственият интелект явно не знаеше, че не съм кандидат за никаква награда в България и по света, но пишеше за мен като за литератор с изключително значение.
Как става така Да не би тия, които са измислили изкуствения интелект, да са му заложили уменията да се подмазва, за да го приемем, да ни стане приятел, да ни влезе под кожата? Аз го мислех тоя изкуствен интелект за голяма стара глава, а той се оказа дяволче, което иска да ни пързаля, а в случая – да ми продава на мене литературни краставици. На мене – краставичаря без литературна градина.
Не е за вярване, но така го усетих.
Разправям ги тези неща на внучката си, която е седмокласничка, и тя ме гледа, и очите ѝ пръскат искри, и се усмихва: „Ами той никога не ми е противоречал на мене. Съгласява се винаги.“
Децата – човешките деца, като малки казват истини и говорят направо. И от това понякога ни боли, понякога се смеем, понякога откриваме чудна поезия и изначална мъдрост в тия детски думи. А изкуственото интелектче ни шепне на ухото сладки и медени приказки и сигурен съм – лично на мене ми крои шапка по този начин. На мене – литературния краставичар с кривите краставици.
ИКОНИ, ПИАРИ И ПРОФЕСОРИ
След осемдесет и девета година по бензиностанции, в частни новобогаташки имения, до нови офиси и търговски обекти замогнали се българи почнаха да строят параклиси. Един вид благодаряха на Бога, че им е помогнал да „дръпнат“, дето се вика, да пораснат и да забогатеят.
Не вярвам и една секунда, че са били осенени от източноправославно религиозно чувство – те просто демонстрираха надмощие и височина. Същевременно по градове, села и паланки никнеха и виреха носове минарета на джамии, но там работата е друга и разговорът е съвсем друг. Ако параклисите маркираха новите господарски имоти, джамиите маркираха етнос, територия и претенции.
Сега ще въвеждаме религия в училище. Не знам как точно ще стане и кога ще стане, но чувствам, че има нужда, болезнена нужда има да се заговори и на „друг език“ в училище. И езикът на православието е един от тези възможни езици. И езикът на другите религии също е възможен език.
Иконите в полицейски коли обаче са гротеска. Стотици православни църкви се рушат, кубетата на храмовете ни капят, вътре мирише на мухъл, вият се паяжини, няма свещеници, бабички и старци се щурат из буренаците в църковните дворове, но в полицейските коли ще има икони… Глупава, смахната и неадекватна пиарска идея.
Българските пиари са голям провал. И пиарите по света са провал, защото те се оказаха нищо повече от гримьори – гримьори, които си въобразяват, че могат да суфлират живота ни. Пиарите не мислят за глъбината и същността – интересуват ги повърхностният ефект и впечатлението.
И затова, уважаеми пиари, иконите в полицейските коли са провал. Работата е за кикотене, потрес и гълтане на езици.
Има една много известна пиарка, която често я дават по телевизията – госпожа Диана Дамянова. Нейната поява винаги ме умилява, защото ме връща в блажените дни на детството, когато, седнал до баба си Дона на пейката, заедно с другите жени от махалата, слушах селски „анализи, похвати и съображения“ във вид на клюки, одумвания и сплетни. Прави-струва госпожа Дамянова, и все ще открехне някоя пиарска завеса, все ще ни вкара в някоя пиарска кухня, за да видим как са мелели каймата на политиката и как в каймата на политическите кюфтета главното са били лукът и намачканият хляб.
Аз лично много обичам кюфтета, в които има много лук и намачкан хляб – майка ми така правеше кюфтетата, но в политиката е друго.
Като слушам пиарката Дамянова, а и като слушам и други пиари и анализатори, излиза, че всичко е нагласено, всичко е наужким, всичко е, за да има ефект, и всичко е трай, баби, за хубост. Знаете я тази приказка, нали – трай, баби, за хубост. Правят ти нещо – скубят ти косми от лицето, махат ти брадавици и пъпки, слагат ти ботокс, с пластични операции те превръщат в манекен, избират те за депутат, назначават те за шеф на комисия, съдят те и те оправдават и ти трябва да търпиш, защото накрая ще бъде хубаво и ти ще бъдеш хубав, богат и щастлив, ако си мълчиш и търпиш. Защото – трай, баби, за хубост.
Гледам тази сутрин професор Румяна Коларова – бивш служебен министър на образованието, преподавател в Софийския университет. Тази жена винаги излиза, глътнала предварително бързовар в корема си. Със самочувствие, раздразнителна и нетърпяща възражения, тя ми напомня повече на счетоводителка на аграрно-промишлен комплекс преди осемдесет и девета година, отколкото на бивш министър на образованието. И винаги подчертава, че е професор, че преподава политически науки, че учи студентите си на европейски норми и морал.
Ами ако тази жена е наистина професор, аз какъв съм?
Баба Събка Йошева от село Голяма Брестница каква е?
И клисарят на село Полатен Дишко какъв е?
Аз трябва да съм Шекспир, баба Събка трябва да е богинята майка Гея, а Дишко клисарят трябва да е вселенски патриарх.
Същата „професор“ Коларова заяви, че вече двайсет години българският народ доказвал колко е привързан към Европа, как люби, тачи и милее брюкселските ценности и как нощно време се мята в леглото, бълнува в съня си: „Искам евро, искам евро! Конвергентният доклад, конвергентният доклад!“
Същата професорка Коларова се беше ядосала, че Патриарх Даниил говорил много на 24 май, вместо да каже две-три думи, и даде пример как на времето Фандъкова си мълчала, а сегашният кмет се бута все напред. Ех, ако можеше професор Амелия Личева да е Патриарх – колежката ѝ Коларова би я слушала и на 24 май, и докато свят светува.
Госпожо Коларова, българският народ иска да живее що-годе добре. А добре живее много малка част от него. Българският народ иска да не го лъжат, да не го бият, да не го изнасилват и най-много от всичко иска, може би и без да го осъзнава – да не изчезне. Ние изчезваме, а от камбанарията на Софийския университет професорката Коларова едва ли вижда това. Тя вижда колко е прекрасна земята и колко са щастливи хората. И как еврото свети като слънце над главите ни.
Нищо нямаше да е така, както е сега, ако беше добре. А то е зле. На последно място сме в Европа, на последно място сме, госпожо Дамянова и госпожо Коларова. И това последно място строшава главите и на пиари, и на професори, и на политици и им запушва устата, която по принцип никога не може да бъде запушена.
Защото устата, които ни учат и ръководят, са прекъснали връзката и с мозъка, и със сърцето и са се насочили към хранопровода и стомаха. Пиарите на пълните стомаси и храните гурме трудно ще направят пиар в България. Образователни министри като госпожа Коларова трудно ще ни образова.
Но иконите в полицейските коли ще се движат със сини лампи над тях и ще летят по пътищата на щастливата ни родина.
ТАЯ СУТРИН СИ КАЗАХ, ЧЕ СЕ ПРЕДАВАМ, СЕГА НЕ ЗНАМ ДАЛИ СЪМ ПРАВ
Отмина 24 май. Отминават и дъждовете. Наградените и пропуснатите – и те ще отминат. Ще отминат големите пролетни води, глупавите и недотам глупави министри – и те ще оттекат. Ще се цепят от мълнии дървета и партии. После ще се залепят партии, а дърветата ще пушат и ще почернеят.
Наближава заветната дата – ей го къде е 4 юни, и след него ще полетим и ще сме щастливи и спокойни.
Продължават и войните. Пред задрямалите ни очи и прозяващи се физиономии се изляха реки от кръв. Руснаци, украинци, евреи, палестинци, сирийци, ливанци. Изтече им кръвта и светът се прозява.
Пред очите ни изчезват цели народи – а-ха да спре някоя война, и някои от големите държави не щат. И фитилът съска, и е голямо опъване на нерви да гледаш как вместо да бъде угасен тоя фитил, с него господарите на света си палят и пурите, и папиросите.
И колко жестоко сме се изпепелили отвътре. И как чета по фейсбук, че така им се пада на палестинците, че така им се пада на евреите, че така им се пада на руснаците и на украинците.
Преди малко се уплаших от себе си – притъпена е вече тая болка, с която ги слушах новините. Къде отиде гневът ми, къде отидоха приятелите ми, аз ли вече съм ненормален, че не ме боли и не ми пука чак толкова, или това е нормалният ход на живота?
Ако ще свиквам с войната и със смъртта, по-добре да се отказвам от живота. Защото това вече не съм аз.
Ако ще свиквам с лъжата, по-добре да не си мисля кое е истина и кое – лъжа.
Ако ще гледат на мен като на литературен дебил, по-добре да не я поглеждам тая литература.
Ако ще ме държат в клетката на чужди идеи, по-добре да си я запаля тая клетка и да си оскубя перата.
Хваща ме страх да разменя с някого две думи, щото все повече хората ми се струват странни, прищипани някак си. Изглеждат ми или прекалено екзалтирани, или толкова събрани в себе си, че чак ме побиват тръпки от студ.
Вече наистина си мисля, че тия двайсетина души, които ни дресират от сутрин до вечер, са абсолютно прави, че са носители на абсолютната истина и че аз съм повреден, не разбирам какво става, че съм един фосил – естетически, социален и политически фосил. И че непрекъснато трябва да изпитвам вина и да изкупвам вината си с мълчание и покаяние затова, че съм роден 1958 година, че съм вярвал в социалистическата идея, че съм работил в Комсомола, във вестник „Средношколско знаме“, че трийсет години съм блъскал като учител, че съм писал стихове, разкази и други безполезни неща… И че трябва да съм благодарен, дето още съм жив – дето са ме допуснали да живея.
Тъй като виждам само едни и същи лица навсякъде и във всичко, аз почвам да ги обичам.
Обичам Михаил Неделчев, защото освен него никой друг не разбира от литература и никой освен него не може да е председател на жури.
Обичам и Александър Йорданов, защото само той остана твърд като скала и забележим като тракийска могила в борбата с гнилия комунизъм и Путин.
Все повече и повече обичам творчеството на Георги Господинов, защото никой преди него и никой след него няма вече да спечели Букър и защото съм наистина убеден, че българската литература е била създадена, за да се роди той.
Обичам и Карабашлиев, без да знам за какво точно, и Теодора Димова също – заради баща ѝ, и не мога и един ден да дишам без поученията на Алгафари, Харизанов, Коларова, Буруджиева.
Не мога без най-големия философ на двайсети и двайсет и първи век – Тома Биков.
Чудя се как съм живял без Тошко Йорданов, Балабанов, без издателство „Жанет-45“ и наследника на издателството – депутата Манол Пейков.
Тук спирам, защото ако продължа, трябва да напиша половин страница именник с ренегати и мекерета в Българската социалистическа партия, с тъпи службогонци от ГЕРБ и с маниакални сектанти от софийски градски партии.
Щях да пропусна и хипитата от ПП с техния вожд и учител Дияна Дамянова.
Свят ми се вие и ми прилошава от това хоро, на което са ни закачили и от което пускане няма. „Три синджира роби“ е юнашка народна песен. Съвременните български песни са обвити с дим, прах, липса на смисъл и звуци, които трябва да минават за музика.
Обвити сме с верига от паяжини – финансови, политически, геополитически, художествени, и паяците приближават към нас.
И искам да съм наясно – аз ли полудявам, или имам нужда от нова реалност. А новата реалност, която чука на вратата, е безбългарска реалност. Запомнете го, напишете си го на листчета и го скрийте, но България остава без българи. И опаковките, целофаните и коприната, в която ни поднасят идеите за България и българското в Европа, скоро ще се превърне в дим, в мъглица по баирите и мъгла в долините. Ще изчезнем – тук, от тази територия, и ако някога се възродим поединично, то ще е на екзотични острови, събрани около парите си. Но това ще са съвсем малко хора, и вие го знаете – съвсем малко българи с всичките пари на сегашна България. Но вече с първи майчин език – английски.
Тая сутрин си казах, че се предавам – викам си: „Предавам се, това е“. Сега е ранен следобед и не ми е ясно какво точно трябва да се прави. Може ли нещо изобщо да се направи?
ПАЗЕТЕ СЕ ДА НЕ ПРОКЪРВИТЕ
Пазете се да не прокървите – от носа, от сърцето, от пръстите, от корема. Пазете се да не се порежете, да не ви порежат. Пазете се да не паднете. Пазете се да не паднете на камък и да прокървите.
Пазете се да не прокървите – д думи, с илюзии, с идеи, с признания и заблуди. Пазете се.
Гледал съм в двора ни в село Голяма Брестница как на някое пиле му се показва черво – отзад, от трътката. И съм гледал как останалите пилета и кокошки се нахвърлят върху него и буквално за минути го разкъсват и убиват.
Видят ли кръв и слабост, кокошките се нахвърлят и кълват, котките се нахвърлят и впиват нокти, орлите падат от небето и впиват нокти и те.
Пазете се от ноктите на вятъра. И се пазете от ноктите на времето.
Няма нищо по-страшно от погнусата. От погнусата на силния към слабия, на младия към стария, на силата към слабостта.
Няма по-страшно нещо от погнусата, но това движи живота в кръг. И разчиства пътя в кръг.
Знам, че преди години някои от северните племена изоставяли старите хора в тайгата, за да умрат и да не пречат на племето. Чувал съм и че някои индиански племена в Северна Америка завеждат старите си хора пред пропаст, в която те – старите хора, умишлено скачат. Нещо като последен летеж преди смъртта.
Виждал съм във филм как лъвица, останала без лъвчетата си, осиновява осиротяло малко антилопче. Виждал съм и как щъркели бутат едно от децата си от гнездото, защото не могат да изхранват и двете.
А най-много от всичко съм виждал как хората си забиват нож в гърба и как си забиват нож в корема, как се катерят един върху друг, как правят могили от кости и как издигат пирамиди от камък за безсмъртие.
Просто е невероятно как пред очите ми бавно и постепенно животът премина и се осъществи като детска градина, като пионерски лагер, като бродене в омагьосана любовна гора, като алкохолен сън, като стихотворни възвишения, като арена за бой на гладиатори, като театрална постановка, като джунгла, като ад и като винаги, винаги, винаги предстоящ рай.
Някога четях приключенски книги. После си счупих главата с „Ана Каренина“. После цяло лято ходех като замаян от „Юноша“ на Достоевски. После четях философски книги, които ми се сливаха. Изчетох една влакова композиция със стихосбирки. И влакът със стихосбирките спря на последната си гара.
Четях религиозна литература, сега съм при езотериката – „Пътят на душите“, „Смъртта не съществува“, и умирам от смях, и умирам от тъга, защото чета, че смъртта не съществува, а преди малко разбрах, че е умрял мой софийски приятел. През ден камбаната в село отнася по някого, а аз чета, че смъртта не съществува.
Още малко, и ще се превърна в един „Дядо Йоцо гледа“ с обратен знак. И вместо да поздравявам Нова България от магистрала Хемус на Боаза – на разклона за Тетевен, аз ще седя някъде там, на Боаза, и ще си спомням как в детството ми във вълните на полудялата Вит се удави момче и аз не можех да направя нищо.
Обаче важното е, че чета, че смъртта не съществува и е важното, че всичко, което ми се случва и виждам, се повтаря мот-а-мо, но не като две капки вода, а като капка вода и капка цианкалий.
Преди няколко дена, когато дойдох в София, намусен и полугол шофьор на такси ме докара от автогарата до вкъщи. Беше толкова ядосан, че имам голям куфар, а валеше силно, че – подозирам го – накрая нарочно така блъсна капака на багажника, с което буквално ми отнесе дясната ръка. Не стига, че си скъсах мускула на дясната ръка, ами сега щеше да я отсече и капак на багажник на кола.
Цялата ми ръка е синя и зеленикава, но все пак не прокървих. Засега. Пазете се да не прокървите. Недейте да прокървявате, защото милост няма. И бинтове няма. И време няма.
ДЯДО БЕЛОБРАДИ, ГОСПОЖА БЕЛОБРАДОВА И РУСКИЯТ ЕЗИК
Едва ли си е представял детският писател Ран Босилек, че неговата приказка „Дядо и ряпа“ ще се разиграва по българските земи през 2025 година.
Дядо белобради ряпа взе да вади – така започва римуваната приказка на Ран Босилек и после зад дядото се нареждат бабата, внучката, кучето, котето и накрая – мишката. Всичко живо дърпа тая ряпа и тя се не поклаща.
Госпожа Елисавета Белобрадова също започна да вади ряпа – вади госпожа Белобрадова ряпата на руския език. И след нея се наредиха и бабата, и кучето, и котката, и мишката, и пияният Свинчо, и екзорсистите, и министерства, и партии. Дърпат я ряпата на руския език и тя се не поклаща. Да се чуди човек – да плаче ли, или да си направи една салата от ряпа и да изпие една водка.
Когато геополитическата палачинка се обърна през 1989 година, едно от първите неща беше да се погне руският език. Трябваше да се учи езикът на новите господари - английският, който трийсет и пет години по-късно вече ни е като втори майчин, както се изрази оня ден една абитуриентка. Милата ни абитуриентка с втори майчин език английски. Като под строй учителите по руски език в училищата бяха „преквалифицирани“ чрез курсове в учители по английски. Един вид – бяха възродени. Нещо като хубав и правилен възродителен процес на езиците.
Хората се бяха ошашавили и ги беше страх да не останат без работа. В ония смутни времена, в които подкрепаджии колеха и бесеха, да си учител по руски език беше, меко казано, рисково. И така както преподаваха за Пушкин, почнаха да преподават за Джонатан Суифт. И уау и уаукането станаха бон тон, щото бяхме по едно време и малко франкофони. И буквите О и К, написани една до друга, изтриха познатото ХОРОШО. И само за една нощ, тайно и полека, българското хорошо стана българско окей.
После бяха погнати руските паметници, руските наименования на улици. Погната беше общата ни история. Бесовете прераснаха в гонения на дипломати и свещеници, в параноична шпиономания, като кулминацията се състоя във вид на ядене на паметник. Паметникът на Червената армия в София беше изяден от гладни демократични уста като торта.
Това, което пиша, излиза повече есеистично и фейлетонно, отколкото ми се иска. А ме боли, защото тези, които гонят сега руския език и всичко руско, едва ли си дават сметка колко видими и невидими нишки свързват нашите народи и нашите съдби. Абе хора, които гоните руския език и всичко руско, които се страхувате най-много от „дявола, Путин и Северна Корея“, които лягате и ставате с омраза към Русия, не си ли давате сметка, че вашите бащи, баби и дядовци, ако не друго, то поне са написали милиони писма до съветските си приятелчета, че са писали на руски и са получавали писма на руски от Украйна, от Беларус, от Молдова, от Казахстан, че помнят имената на тия, с които са си писали и са им доверявали тайните си. Имаше един израз, с който обикновено завършваха тези писма: „Жду ответа как соловей лета“ – чакам отговор, както славеят чака лятото.
По-дълбоко в историята не ми се влиза, защото там всичко е ясно. Ясно е, но засега – процесът на угасване на ясното е в пълна сила.
Сега аз не чакам никакъв отговор от госпожа Белобрадова и от наредилите се след нея хора и други същества, но все пак си струва да се попита – нима наистина мислите, че като въведохте цензура по отношение на всичко руско и искате да забраните руския език, ще станете по-големи началници, отколкото сте сега? Нима наистина не знаете, че така ще си навлечете само омраза, гняв и презрение? Не си ли давате сметка, че като поставяте въпроса за смяна на кирилицата и забрана на руския език, копаете и последната твърда българска пръст под краката си? Вие няма да пропаднете вдън земя – Хавайски острови дал Господ, но твърда българска почва под краката си няма да имате.
Знам, че разчитате напълно да овъртолите акълите на младите хора, да ги откъснете напълно от славянския свят и от Русия, да сатанизирате миналото, но да знаете, че това няма да ви се размине току така. Всяко нещо си има предел, госпожо Белобрадова, всяко нещо си има предел.
Тая работа със евентуалната замяна на кирилицата с латиница се опита да я пробута още на времето Петър Стоянов, но се усети и млъкна – вероятно си даде сметка, че няма да стане, че още е рано и че е голяма шизофрения хем да тачим Двайсет и четвърти май, хем да искаме да си сменяме азбуката.
Опитите да се пренесе генното, социалното и политическото инженерство върху духа, културата и корените на един народ са обречена работа.
Вие, госпожо Белобрадова, знаете, че това, което правите, са глупости. Вие просто искате името Ви да се повтаря, да се чува повечко, да се говори за Вас и Вие да се прославяте като русофобка и гонителка на руския език.
Женската суета и кариеризъм са велика работа, но като гледам някои други булки в Парламента, шансовете Ви не са много големи.
И накрая – да живее Ран Босилек и неговият Дядо Белобради, госпожо Белобрадова.
P.S. Преди няколко години, мисля, че беше по време на протестите, когато аз пишех всяка вечер, госпожа Белобрадова ми поиска приятелство във фейсбук и аз приех. Тя доста често харесваше това, което пиша, но после, когато вече стана депутат, безмилостно ми разби сърцето – разприятели ме, захвърли ме и ме забрави, сякаш съм бил руски език. А аз пиша на български.
ЩЕ НАПИШЕТЕ ЛИ ПИСМО И СРЕЩУ ГЕНОЦИДА В ГАЗА, СКЪПИ БЪЛГАРСКИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ?
Преди време немалка група български писатели, журналисти, научни и културни дейци излязоха с категорична и остра позиция за войната в Украйна. Те определиха Русия като агресор, Путин – като враг на Европа и демокрацията, и настояваха България да продължи да помага с всичко, с каквото може, на украинците.
Сред подписалите видях много достойни хора (ако моето мнение е важно изобщо), но видях и много приспособленци и същества, които вероятно желаят да запазят службите си и искат да са от правилната страна на историята. Само че от правилната страна на историята, на която са и днешните ни по-големи братя, вождове и учители.
Искам днес да ви попитам – вие, будни съвести на държавата и на родината, ще подпишете ли писмо срещу унищожението на палестинския народ? Ще обявите ли Нетаняху за военнопрестъпник и ще отроните ли една сълза за избитите хиляди деца в Газа? Жив човек не остана в тая прашинка земя, наречена Газа, и „съвестите“ на България не смеят да гъкнат.
Като видях днес как се разплака палестинският посланик в ООН, как попита възможно ли е да се гледа повече това, и разбрах, че нещо много не е наред в света.
Хамас е едно, но тия скелети, които тичат нагоре-надолу из изравнената със земята и потънала в пепелища Газа, не заслужават ли милост и дума, и глас в защита на живота им?
Кадрите от Газа не ви ли напомнят кадрите от концлагерите на хитлеристите през Втората световна война, в които бяха избити и изгорени милиони евреи?
Това днес какво е? Не е ли същото? Двайсет и първи век ще повтаря ли ужасите на двайсети век? Или мащабите само са различни?
Винаги ще се намерят хора, които ще защитават една или друга кауза или гледна точка. Но да се оставят хора без вода, без храна, без електричество, без медицински грижи, в края на краищата – беше убит и българинът Марин Маринов – и ние тука да не гъкнем, щото ще ни обвинят в антисемитизъм и не дай си, боже, може да ни се случи някой неприятен инцидент.
Срам и позор и както казваше поетът Иван Методиев – нека тази кръв падне върху главите на всички, които запалиха война в Украйна, на всички, които не искат да спрат войната в Украйна!
Нека кръвта и проклятието падне върху главите на тези, които отвлякоха, убиха и изнасилиха невинни евреи.
И нека проклятието и кръвта падне върху главите на тези, които избиват до крак палестинския народ.
Когато си оцапаш ръцете с машинно масло, грес или ръжда, ги миеш с газ или бензин.
А когато си оцапаш ръцете с кръв, ги миеш със страховете и с мълчанието на хората.
Напишете, български интелектуалци, напишете и подпишете писмо и заклеймете геноцида в Газа - геноцида, който Нетаняху и армията на Израел извършват.
Човек винаги е едностранчив. Но когато кръвта е отвсякъде, и смъртта е отвсякъде.
ВИСОКОТО УСПЕШНО МОМЧЕ ОТ „ПАНОРАМА“
Момчето се казва Райчо Райчев и го дават в „Панорама“. Момчето е високо, хубавец е, много успяло, направило световен пробив, както го представиха, в областта на Космоса и сателитите. Гордост за България и пример за подражание.
Компанията му произвежда малки сателити, които в орбита около Земята вършат голяма работа.
Момчето казва, че вече без сателити в Космоса животът на Земята ще спре и няма да има цивилизация – нямало да има телефони, нямало да има самолети, няма да знаем какво ще е времето. Изобщо – край.
Нашият живот вече са сателитите. И момчето ги прави.
Казва още, че има голямо его и че когато си подбира кадрите, като чуе, че някой иска да работи за хората, и му развява червен флаг.
Е с това ми счупи главата. Искаш ли да работиш за хората и нямаш ли огромно его, ти се развява червен флаг.
Високото момче от „Панорама“ каза, че винаги е мечтаело за звездите, за голямото и далечното, и затова е възможно да не е обърнало внимание, просто да е пропуснало, че на нашето малко парче земя с имената си са останали тези, които са умрели за другите. Повтарям – в нашата история, в кръвта и в гените ни е заложен култът към саможертвата за другите. Или сме се престрували през цялото време, кланяли сме се лицемерно на героите си, а сме потривали ръце от радост, че сме живи и успешни?
Момчето го показват в „Панорама“ за пример. Така някога за пример ни даваха юпитата от Лондон, които дебаркираха на българския бряг заедно със Симеон Кобургготски. После се явиха други юпита – харвардци. Между тях се промъкваха и други – като софийския кмет. И винаги, винаги – при всички случаи на младите български звезди им липсваше нещо, което хората наричат сърце, милост, мяра, срам, морал.
Страшен живот се задава, щом милиардите са мерило за всичко. И щом животът е равен на сделка. И щом българската мечта цъфти най-много по тропическите острови.
Нашата „любов“, нашите моми и ергени и сървайвъри, нашите юпита мечтаят за тропически острови, за палми и лазурно море.
Високото момче Райчев от „Панорама“ каза и че не иска да бъде космонавт, защото се спазва много тежък режим, но че мечтае космонавти да се грижат за него, а той да се забавлява.
Не се заяждам, мисля му доброто на момчето, нямам нищо против да успее още и още, но искам и нещо човешко да видя – искам една дума да ми каже – за книга, за изложба, да го усетя по друг начин – извън успешния му бизнес и офиса. Иска ми се, ако щете, да му проличи, че не е от Силициевата долина например, а от България.
И искам да не развява червен флаг пред тези, които се осмеляват да му кажат, че искат да работят за другите.
Последните трийсет години бях учител и работех с млади хора. На това момче сигурно мога да му бъда баща. И учител също съм могъл да му бъда. Та затова ще си позволя да напиша и още две такива изречения.
Когато за пръв път влязох в час по литература през далечната 1991 година и попитах кой е писателят от портрета на стената в класната стая, един дънгалак скочи и извика: „Адолф Хитлер“. И се превиваше от смях. А буквално преди дни – съвсем случайно, чух какво отговори абитуриентка на зададен въпрос какви са Кобургите. Кобургите не са ли африканско племе, каза тя. И се затвори кръгът между Йовков и Хитлер, между Кобургите и африканското племе.
Значи малко съм работил аз за другите – малко съм работил за учениците си. Не съм писал, както трябва. И може би затова ми е развят червеният флаг.
На високото успешно момче Райчо Райчев желая успехи и още по-малки сателити. И му пожелавам да не си и помисля, че без сателити в Космоса цивилизацията ще изчезне и хората ще загинат. Да не си го помисля никога.
ДНЕС СЕ ДИША МАЛКО ПО-ЛЕКО, НАЛИ?
Протестите срещу въвеждането на еврото играят ролята на вик – когато те притиснат до стената, когато отвсякъде съскат срещу тебе, когато те санатизират, обявяват те за агент, за рубладжия, путинист, за лумпен и за глупак, а ти знаеш, че не си такъв, викът е някакво спасение. Отсрочка някаква.
Видя се, че в България има хора. Хората видяха, че и други мислят като тях.
Видя се, че тези хора са много – видя се, но не се показа.
Ако нямаш голяма воля, голям кураж и голям инат и цял ден слушаш какво ти говорят, почваш да мислиш, че те няма, че си сам. Почваш да не вярваш на очите си, мислиш, че ти има нещо. И се отчайваш.
Това, което правят днес управляващите (боже, колко срамна е само тяхната коалиция на срастването), аз съм го играл след 1989 година. Тогава исках да си запуша ушите, да си скрия очите и да не гледам как хората недоволстват, как протестират, как искат да се сменя Конституция и как искат да пращат БКП в Сибир. Бях като ошашавен и ми се искаше да избягам вкъщи, да се затворя, да се свия и да не гледам, и да не слушам нищо.
Сега управляващите от така наречена Сраснала коалиция гледат на всеки, който гъкне срещу тях, като на враг на отечеството. Винаги е така – гъкването срещу всяка власт се посреща на нож – в името на реда, мира и просперитета.
Същите от ръководството на ИТН, които се джиткаха на протестите срещу Борисов, сега получават световъртеж от протестите срещу тях. И единственото, което им остава, е да забогатяват още и още, по-бързо и по-бързо, да драпат и лапат, да се хилят, докато станат скечове на самите себе си.
Същото е и с ръководството на БСП. То окончателно отплува в Зоната на здрача. в Зоната на здрача в моето съзнание. БСП трябва да се преучреди – ни повече, ни по-малко. Трябва да се отиде в едно ново лозе на един нов Габровски и да се тръгне отначало.
Протестите въобще не са само срещу еврото. Протестите са, че не ни бръснат за пет пари. Протестите са срещу това, че властниците са готови да продадат и майка си, и баща си, стига те лично да останат на власт, те лично да са богати, те лично да ни наставляват. И ако трябва – те лично да ни изпратят в Сибир.
За пръв път усещам с такава яснота, че тия хора ще стискат властта със зъби и нокти и наистина няма да я дадат без кръв. Ще ни хвърлят във война срещу Русия, но няма да се помръднат от местата си.
Ако преди трийсет и пет години комунистическата върхушка сдаде властта без кръв за пари, днес евроатлантическата върхушка, ако трябва, ще потопи парите си в кръв, но няма да даде нито власт, нито пари. Потопените в кръв пари вече нямат имена – левове или евро – все тая, щом са окървавени пари.
На въвеждането на еврото управляващите гледат като на спасителна лодка, с която, както красиво се изразяват те, ще доплуват до сърцето на Европа. Ах, това сърце на Европа – премятат го напоследък от сутрин до вечер и искат да ни закарат там, но ще ни изоставят както трета класа пътници на „Титаник“, ако, не дай си, боже, се случи нещо.
Може би не днес, може би не много скоро, може би не и чрез партия на Президента, но това, което бучи и клокочи, все някога ще избие и тогава – тогава направо не ми се мисли. Все някога айсбергът на потискания гняв ще се покаже от мъглата и катастрофата ще е страшна.
Който държи прекалено дълго крака си на врата на народа, ще усети зъбите и ухапването му. И ще чуе вика му на сантиметър от ухото си.
Не си играйте с лева и с еврото като с огън, щото ще си опарите и ръцете, и очите, и джобовете.
И ако даже това не се случи, етническият въпрос ще ви издуха като перушинки. Ще ви издуха, казвам ви – имате още най-много десет години – или да се вразумите (в което не вярвам), или да си обирате овреме крушите.
А ние ще сме си все тука – под кривата круша. Не точно в сърцето на Европа, но под нашата крива круша.
И все пак, днес се диша малко по-леко, нали?
ИНКВИЗИЦИЯТА Е ЖИВА И Е ПРЕД ОЧИТЕ НИ
Колко парализирана държава трябва да сме, какви мазохисти трябва да сме и колко ниско трябва да е паднала официалната българска журналистика, за да търпим издевателствата на двама така наречени разследващи журналисти – Грозев и Доброхотов. Не го знам какъв е тоя Доброхотов, не бях го чувал досега, а където се появи Грозев, за България се появява и петно.
Кой ви дава право, мамини мили Грозев и Доброхотов, да ни тероризирате с чувство на вина? Да ни внушавате, че българските журналисти са се продали на тайните служби на руснаците, да ни следите, както и Гестапо не е следяло хората, и да ни говорите от последна инстанция като някакви богове?
По същия начин, както на времето България беше окаляна, че уж сме убили папата, и службите в Италия направиха от българина Сергей Антонов биологична и психическа развалина, така и сега двамата ловци на духове – Грозев и Доброхотов, петнят България.
Те нямали железни доказателства, предполагали, че Диляна Гайтанджиева е шпионка на ГРУ, че същата Диляна само се представяла за разследваща журналистка, за да ѝ се чува името, че разпространявала фалшиви новини за американски биологични лаборатории в Украйна, че може би мразела Америка и така нататък, и така нататък. Ето – тук е разковничето – как си позволява тя, Гайтанджиева, да мисли, че може да има американски биологични лаборатории в Украйна и евентуално да не умира от любов към Америка. В това е нейният грях. Е, някога Саддам Хюсеин го обесиха като куче заради несъществуващи биологични лаборатории, ама карай да върви. Каквото не им изнася на Грозевите и Доброхотовите началници, то не съществува.
Това, което правят двамата екзорсисти, е същото, като да обявиш някоя жена от Западноевропейското средновековие за вещица. С вещиците, с алените букви и с кладите на Запад имат голям опит и успехи. Инквизицията е жива – пред очите ни е.
Ами ако Гайтанджиева мисли, че има американски биолаборатории в Украйна, това престъпление ли е?
Ами ако недолюбва Америка, това престъпление ли е?
Ами ако, не дай си, боже, смята, че Христо Грозев е със съответен чин от някое разузнаване, това престъпление ли е?
Ами ако смята, че Гебрев не е отровен от руснаци два пъти несполучливо, това престъпление ли е?
Престъпление ли е, че е работила във вестник „Труд“ например, а не в някой друг?
Ами ако вярва в НЛО и в извънземни?
Ами ако, не дай си, боже, мисли, че Зеленски е забъркан в някакви афери, това престъпление ли е?
Ебати хората трябва да сме, за да търпим всичко това.
Спрете да ни преследвате с кого се срещаме!
Спрете да ни шпионирате!
Спрете да следите живота ни!
Спрете да ни поучавате в какво да вярваме и в какво не, какво да обичаме и какво да не обичаме!
Спрете да се ровите в писанията ни, в биографиите ни, в леглата ни, в чаршафите ни, в мислите ни.
Спрете да ни зомбирате и най-важното – спрете да каляте България като развъдник на шпиони и врагове на сърцето на Европа.
Не я познавам и никога не съм виждал Диляна Гайтанджиева. Грях ми на душата, но не съм чел и нейни писания – никога. Но сега ми се струва чудовищно тия двамата юнаци Грозев и Доброхотов да разпъват на кръст една жена журналист, защото ПРЕДПОЛАГАЛИ, ЧЕ е руска шпионка, да насъскват омраза към Русия и да смятат, че никой освен тях няма право на мнение. И на истина.
Това тяхното е класическо мероприятие за отвличане на вниманието точно сега, когато България ври и кипи заради приемането на еврото. Техните действия трябва да помогнат да се разбере колко продажни сме ние по руска линия и как това ни замъглява акъла за ползите от еврото.
Обвиненията за шпионаж са сериозна работа и господата не са тези, които ще раздават правосъдие. Нито ще ни поучават, нито ще ни четат морал.
Трябва да има незабавна реакция и от Съюза на българските журналисти, и от Външно министерство, и от вестник „Труд“, и отвсякъде, откъдето трябва, че до произнасяне на съда, внушения, че българи са шпиони, е само и единствено пропаганда . Пропаганда, инсинуации, безсилие, егоизъм, нарцисизъм, малоумие и наклеветяване.
Нямаме ли поне малко гордост, поне малко самочувствие? Малко отпор не можем ли да окажем?
Оказа се, че от Бяло море до Дунав, от Лондон, Виена и български военни складове, през Украйна, Азърбайджан и Грузия - всички руски шпиони са наши сънародници.
Това руско разузнаване няма ли някакви други шпиони, освен българи?
Спрете, защото сте жалки. И защото, ако вървите по тоя път, ще трябва да почнете да ни арестувате един по един, а после…
И да се готвят българските шпиони на Китай и на Пътя на коприната.
МАМАРЦЍ И КЪЩИТЕ НА УЖАСИТЕ
Залепени отдолу за камъните, в реката край село живеят мънички рачета, на които им викаме мамарцѝ. На други места сигурно им викат по друг начин, но тука са мамарцѝ. Като обърнеш някой камък от реката, и той мокър-мокър отдолу, и по него щъкат мамарцѝ. Има и такива мамарцѝ, които се обвиват с песъчинки и така си живеят и се крият и трябва да ги вземеш и да разчупиш тая коричка от песъчинки, за да хванеш мамареца.
С мамарцѝте се лови риба – всякаква риба се лови, но най-много – мряна в мътна вода. Като дойде мътната вода и отнесе всичко живо в коритото на реката, което е за ядене, и рибата полудява от глад, а мряната кълве като луда на глисти и на мамарцѝ.
За да се раздвижат мамарцѝте, трябва или човек да обърне камъка, или мътна вода да помете всичко.
Нищо повече от едни мамарцѝ не сме ние, уважаеми дами и господа. С голямо извинение го пиша и казвам. Мамарцѝ, които се крият под камъните, чакат някой да ги извади и да ги забоде на кукичката. Стръв за риба сме ние – стръв за риба точно както са мамарцѝте.
Последните години обаче кой ще ти се разправя да лови риба с въдица и с мамарцѝ – бият рибата с ток и като я тряснат едно хубаво тая вода с електричество, и като ми плувнат отгоре тия бели риби с обърнати кореми, голяма радост настава и за кормораните, и за чаплите, и за рибарите.
За рибарите бракониери, за рибарите хищници, които са си отворили устата и нямат спиране да поглъщат и риби, и вълни, и песъчинки, и кораби, и морета, и вълни, и дървета, и магистрали – всичко поглъщат бракониерите и им е все тая за мамарцѝте.
Последните няколко дена е пълен ад. Тия къщи на ужасите са такъв ад и изтезание, такова набиване на канчето, късане на нерви и издевателство над изтерзани човешки души, че повече няма накъде.
Аз и близките ми около мен най-добре знаем какво е да имаш стар дементен човек в къщата. И сега ми треперят и душата, и дрехите, като си помисля какво можеше да се случи с тази моя роднина, която беше в други светове и с деменция. Един път щеше да се самоодуши с пушек, после искаше да готви и щеше да запали къщата, губеше се, крадяха от нея кой каквото види, искаше да тръгне през прозореца по пътеки към родното си село – в чудо се видяхме – в чудо от мъка и от безсилие какво да правим, на кого да я поверим, как да ѝ бъде най-добре, как да се научим да я гледаме, как да живеем и общуваме с нея.
Само с истерични показвания по телевизията не става. Трябва да се влезе под кожата и в сърцето на всички, които имат такива близки и роднини, които се чудят какво да правят и в какви домове да ги заведат. Повест мога да напиша за това, че не съм спал с месеци и съм си късал сърцето парче по парче какво да правим и как да постъпим. Само не си мислете, че хората, които са оставили близките си в домове, са безотговорно, неблагодарни, безмилостни и зверове – и през ум да не ви минава това.
Скъпотиите в по-свестните старчески домове са чудовищни, космически са цените там. А хората работят в чужбина, чудят се как да свържат двата края, безработни са.
Къщите на ужасите, дори концлагерите, както започнаха да ги наричат вече някои журналисти кретени, са от немай къде и от безпомощност, и от лакомия, и от простащина. И от това, че озверяхме като общество, че силата и парите са нашият връх и нашият гнусен идеал. Нямаш ли пари – айде в къщите на ужасите. Защото в покрайнините на София съм виждал и старчески дом, в който вечер пият алкохол, ходят на СПА процедури и ходят на минерален басейн. Само че всичко това струва майка си и баща си, взети заедно.
Който не е изпитвал безсилие и гняв, и мъка, че близките му не са вече това, което са били, може да говори безотговорно и с лека ръка. Толкова съм обичал и продължавам да обичам човека, който отиде пред очите ми в друг свят, че ми е идело да го убия от любов. И от яд, и от бяс.
Има огромна разлика между приказки за хуманност и безпомощна любов.
Ще повърна от тия министри, които се правят на три и половина и тичат като бесни да се снимат, паднали на колене едва ли не пред възрастни хора от домовете.
Паднете на колене пред вождовете си и им направете съответното упражнение, което се прави на колене, и тогава ми ги приказвайте тия работи.
Народът ни се стопи, изчезна, няма кой да ни погледне, изпозакрихте училища и болници по села и градчета, оставихте селата без аптеки, без рейсове, оставихте селата на псета и вълци и сега ми ревете за къщите на ужасите.
Всяка втора къща по селата е по-зле от така наречените къщи на ужасите. И вие го знаете, както и знаете за къщите на ужасите, но искате да ловите риба в мътна вода. Защото за вас сме мамарцѝ, които щъкат, докато ги хванете.
Подайте си оставката до един – министри, областни началници, прокурори, полицаи – подайте си оставките, защото превърнахте душите ни в къщи на ужасите. На мамарцѝ ни направихте. И на глисти и на скакалци – на стръв ни превърнахте и мислите, че ви вярваме.
Но понеже никога няма да си подадете оставките и защото вашите къщи са палати, резиденции и хасиенти, поне си затворете устата.
Мислете си каквото искате, но се пазете, като почнете да биете рибата с ток, както го правите вече от сума ти години, да не вземете да пипнете жицата с гола ръка.
КРЪПКАТА И ПЕТЪЧНИЯТ БИТАК В ГРАДЧЕТО
Петъчният битак в градчето се е протегнал на една странична улица поне на половин километър. От мазета, от тавани, от порутени къщи, от небе и от земя и отвсякъде от Вселената, по черги и найлони се въргалят хиляди създания, фигурки, смислени и безсмислени неща. Карантията на бита ни се е разляла на битака.
Продавачите са застанали откъм сенчестата страна и като ги питаш кое колко струва, не помръдват, а само назовават сумички и суми, левчета и левове – колкото по-отдалечен е предметът от продавачите, толкова по-висока цена му искат. Защото не са наясно какво точно продават. Важно е да не слънчасат и да стоят на сянка. Питам един продавач на картини колко струват две от тях. И ги посочвам. –Седемдесет и пет лева.
–Трийсет за двете – казвам аз.
–Режеш ме на две, човече, ей, режеш ме на две – реве продавачът, шушне нещо на жена си в ухото и се спазаряваме за четирийсет за двете. Това „режеш ме на две“, изпакано от продавача на картини – тук думата „картини трябва да се приема в преносен смисъл, ме реже и мене още от сутринта, но по други поводи.
Васко Кръпката дал интервю. Юбилей някакъв има Кръпката и дал интервю: „Всеки ден поливаме еврото и много му се радваме, изповядва Кръпката, защото затова ходехме по митинги, борехме се. Левски и Ботев също са се борели за еврото. Сигурен съм, че биха се гордели, че го приемаме. България влиза в еврозоната и с това приключва моята политическа насоченост. За мен най-важните неща са музиката, рокът, гаджетата, моторите, но живеехме в диктатура, в един примитивен, но жесток строй, затова се отдадох на социално-политическите послания. Щом влезем в еврозоната, ще кажа: „Довиждане, политико“. Ще се занимавам само с музика. Изконните ми желания са изпълнени. Трийсет и пет години борба, но пак си струваше. Тогава бутахме не само Берлинската стена, но и стените в душите“.
Е този цитат от Васко Кръпката не само ме сряза на две – на кайма ме направи. Абсолютно трябва да нямаш никаква самооценка, никаква представа за стойности, никаква връзка с действителността, с историята и с разума, ако щете, за да говориш такива работи.
Левски и Ботев щели да са горди, че приемаме еврото.
Когато се пръкнеш от нищото и когато пяната на политиката те изтика на ръба на тенджерата, и когато пяната на политиката е твоя същност, говориш такива работи. И си вярваш.
Васко Кръпката, Ботев и Левски – тримата щастливи, че ще приемем еврото…
А петъчният битак в градчето се е проснал на повече от половин километър и е в странична улица, и страничната улица е под наклон. Като слизаш по тая улица, стигаш до един дол – най-ниската точка на улицата и най-ниската точка на битака. И си купуваш две картини, и продавачът казва, че си го срязал на две с цената, и тебе те прерязва на две коремът, защото Васко Кръпката няма да се занимава вече с политика.
Всяко време си има свои емблеми. Само че емблеми, врязани дълбоко в плътта на хората и на времето – и видими, и невидими емблеми. Такива емблеми са и Ботев и Левски. И аз бас държа, че приемането на еврото е била последната им грижа. Първата им грижа е била дали Васко Кръпката ще ги спомене в демократичните си спомени.
А може би и Паисий е мечтал да приемем латиницата, а после и еврото също.
И може би цар Калоян е искал да е католик завинаги и папата да е със седалище в Търново.
А може би Аспарух е сбъркал пътя и е трябвало да завие в друга посока. Обаче ако е завил в друга посока, е трябвало да приемаме юаните, а сега приемаме еврото.
До дъното на битака стигнахме със същества, които си „представляват“, че са фактори, че са нещо.
И се надяват, че някой продавач от сенките няма да ги продаде за по едно евро на миризливия битак на Историята. Ще ги продаде и окото му няма да мигне на продавача от сенките.
НЕ НИ ОСВОБОЖДАВАЙТЕ ПОВЕЧЕ – МАХНЕТЕ НИ СЕ ОТ ГЛАВИТЕ
Иран пламна и гори. Пламна и гори и Израел.
Войните по света станаха като добро утро. Върнахме се векове и хилядолетия назад, в които мускулът и желязото властват над мозъка и цветята. Макар че в двайсет и първи век мозъкът се превърна в мускул, в юмрук, в нокти и в атомни бомби. Представяте ли си – в мозъците ни вече не се въртят стихове, а атомни бомби.
Нетаняху прави каквото си иска. Нетаняху е господарят на света. Путин пред него ряпа да яде. Ряпа да яде Ким Чен Ун, ряпа да яде Си Дзи Пин.
Израел има атомни бомби и ракети, чувал съм, че атомното им оръжие може да поразява на пет хиляди километра от Израел, но никой около тях не може да има такова оръжие.
Срещу Путин реве целият Запад. И помага на Украйна, без да спира, ден и нощ. И колкото повече помагаме, толкова повече Украйна загива.
Иран обаче не може да изпраща дронове на Русия. Не може да има ядрена програма. Не може да има аятолах начело. Иран може да има само това, което му кажат другите – разбирайте Нетаняху и САЩ.
Пред очите ни беше извършен най-големият геноцид на двайсет и първи век – жива душа не остана в Газа. Газа се превърна в огромен крематориум, в най-големия концлагер на света. И светът си трае, и най-много с половин уста прави някакви забележки на Нетаняху. Да се готви за още по-голям концлагер Украйна.
Едно от най-ужасяващите неща е, че Нетаняху и режимът му убиват своите противници, както си спят по къщите. Убиват военни, учени, убиват всеки, който им мъти водата.
И сега представяте ли си – САЩ ги били спрели да не убият религиозния водач на Иран.
В какъв свят живеем, дами и господа… И как още изобщо сме живи?
Най-страшният и жесток човек на света бил Ким Чен Ун – от Северна Корея. Преди беше баща му, по-преди – дядо му.
Най-страшният диктатор, но не запали нито една война. А най-големите миротворци изгориха Югославия, Сирия, Либия, Ирак, Ливан, Газа, сега горят Иран.
Такива миротворци харесвам най-много. Дето пръскат огън и жупел навсякъде, където минат, но крещят като бесни за човешки права на други хора и на други народи.
Това даже не е лицемерие – това е гаврата на силния и с живота на другите, и с истината, и с думите изобщо.
И как всички повтаряме като папагали това, което ни казват да повтаряме. Как се нагаждаме на секундата и как гледаме да ни забележат.
Значи е правилно атомно оръжие да има Украйна, но не е правилно атомно оръжие да има Иран. И по тоя повод Путин е чудовище, а Нетаняху – надигащ се библейски лъв. Да ви имам морала и критериите…
Винаги се е знаело, че разузнаването на Израел – Мосад, е едно от най-силните в света. Парите и властта плюс амбицията могат да направят всичко.
Гледам как нашите хора и хората от колективния Запад се радват на Мосад, че бил проникнал навсякъде в Иран, обаче вият срещу нашите чистачки и хорица от Лондон, които шпионирали за Русия.
Вече не ми дреме за Путин. И за Медведев не ми дреме. И за Шойгу. Не ми дреме за Зеленски, за фон дер Лайен, за шефа на НАТО. Не ми дреме за Нетаняху и за Тръмп. За Байдън и да ми дреме – той няма да разбере нищо.
Дреме ми, че всички ще изпукаме като кучета от амбициите и от оскотяването на лидери, които правят, разбира се, всичко заради нас и в наша полза.
Моля ви, войнолюбци такива, моля ви се, богоизбрани и небогоизбрани, бонапартчета, моля ви се, натовски и руски генерали, не правете повече нищо за нас, не ни освобождавайте, не ни мислете, не ни спасявайте от тирани и тоталитаризъм, махнете ни се от главите и ни оставете, че не можем да дишаме от вашите грижи и от вашата любов.
Гледах военния парад във Вашингтон за двеста и петдесетата годишнина на армията им и за рождения ден на Тръмп, и за годишнина от сватбата на Джей ди Ванс… Велик военен парад по три велики повода. Козирува на гола глава президентът Тръмп и се мръщи, и се дуе. И пред него марширува най-силната армия на света – американската. Всеки ден в американската армия постъпвали по четиристотин нови войници. Страшна работа.
И сред маршируващата войска – до един войник, облечен като извънземен – с автомат, какъвто не съм виждал, с едни антени по главата, с едни изпъкнали уреди, приличащи на фосфорни очи, крачи куче робот. Куче робот като от филмите на Спилбърг, крачи и марширува по улиците на Вашингтон и президентът Тръмп му отдава чест.
Мене вчера щяха да ме изядат едни овчарски кучета край село, но ми се размина. От това куче робот обаче едва ли ще ни се размине. Дано поне да няма зъби и да хапе. Да ни убива с поглед и да се свършва.
КОСЪТ, МУЛТИПЛИКАЦИИТЕ И ГРОЗДАН КАРАДЖОВ
По три пъти на ден поливам дръвчетата в двора и тревата и пак има пукнатини по пръстта. Купил съм едно въртящо се устройство за маркуча, което пръска по пет-шест различни начина и мога да сменям характера на пръскането – ту на струя, ту на капки. След десет минути нищо не личи – напуква се кожата на земята и е жадна, и няма напиване, няма напояване. По всички линии останахме без влага.
Без да се напъвам, слушам какво си говорят двама мъже на горната улица. От колата, която е спряла, дъни музика, която огъва ламарини и отвява керемиди, но двамата ми съселяни не спират да си говорят за един милион неща, но най-вече за съсипаното ни село и за спомените си, когато селото ни не е било съсипано.
Страшно съм изнервен от пощурелия свят, от огъня, от въглените, от миризмите на изгоряло месо. Изнервен съм от кръвта и убийствата, от лъжите, от жегата, от сушата, изнервен съм от това, че няма да има една ябълка и една слива тая година.
А двамата мъже не спират да говорят. Пипат си ръцете като за довиждане, връщат се, пак си добавят приказки, повтарят едно и също, дъвчат го и аз, както си поливам, взех, та окъпах коса с маркуча. Тоя кос непрекъснато асистира поливанията в двора и се е превърнал в нещо като цвъртящ хроникьор на поливанията, а всъщност чака някой червей да се покаже. Поливам аз коса и той, вместо да трепне и да изчезне, взе да се кефи близо до здравеца, да си кукушини перата и да се къпе.
И аз както го къпах него – коса, обърнах маркуча към главата си и както бях нагласил пръскачката на силна струя, се окъпах от горе до долу.
За коса не мога да потвърдя със сигурност – колеблив съм относно намеренията му са къпе, но за себе си декларирам, че съм готов да се залея със студена вода и да не спирам да се поливам.
Само да спрем да си говорим празни работи, да спрем да дрънкаме с думите си като с тенджери и тигани и с алпака канчета. Готов съм да не спирам да се поливам с тоя маркуч, стига да не чувам имена на убийци, стига да не гледам мутри и крадци и стига да не слушам съмнителни Шехеразади да ми четат приказки за лека нощ и добро утро.
Ако Шехеразадите са жени, както и да е. Аз лично преглъщам жените Шехеразади, но мъжете Шехеразади ме убиват направо.
Министър Гроздан Караджов например, Бог да поживи вицепремиерското му кресло и транспортните му отговорности, но като го видя, и знам, че ще разтвори едни карти, едни чертежи, че ще ни засипе с дати, с документи, с печати, с намерения, с точности, конкретности и концепции и че приказките му няма да имат край.
Какъв конкретен сладкодумец е транспортният ни министър Гроздан Караджов. Разтегна днеска по телевизора една карта и почна да обяснява как влаковете ни ще станат като ракети, как вътре ще се чудим на земята ли сме, или в Рая, как няма и да помислим за автобуси повече. И като навлезе в една конкретика – направо примрях. Западният оператор на влаковете – разбирай – частник, ще те вози и на изток, защото оня от север пък ще може да стигне на запад през юг, па никога няма да си сменяш билета, докато пътуваш от горе надолу и от долу нагоре. Кълбото с преждата на баба ми котки да го бяха омотали, нямаше да е толкова усукано това, което говори.
Така по времето на зрелия социализъм обясняваха мултипликационния подход. На Пленум на ЦК на БКП беше взето решение да се мултиплицираме. Хората си мислеха, че да се мултиплицираш, означава да гледаш мултипликационни филмчета в киното, а то се оказа, че мултипликация значело, като направиш нещо хубаво, друг да направи същото като теб. И така във всички сфери – само хубави неща и хубавото да се размножава.
Видяхме какво се размножи най-много. Близо четирийсет години ги гледаме хубавите размножени неща около нас.
Гроздан Караджов и той – мултиплицира влакове от изток на запад и от север на юг.
А в тая суша косът няма как и утре да не иска да го къпя със студена вода. Ще свикне да го къпя тоя кос с маркуча и ще свикна и аз да се поливам със студена вода и ако случайно този ни опит се мултиплицира и всичко живо вземе да се полива с маркуч и със студена вода, току виж лицата ни ще светнат – чисти, окъпани и взрени в светлото бъдеще.
А сушата е голяма, казвам ви – земята се е напукала и можеш да си вкараш пръстите в нея. Голяма суша е.
ЕДИН ПРИЗРАК БРОДИ ИЗ ЕВРОПА И ПО СВЕТА
Един призрак броди из Европа и по света – призракът на бандита. Бандитът е силен, прави каквото си иска и не му пука. На бандита не му пука и какво мислим за него. Той знае, че нашите уста са повратлив орган и както могат да бъдат на мястото си, така, ако се наложи, могат да слязат тутакси и под кръста на човека и да заприличат на съответните органи там.
Бандитът може да разбие нашите уста или да им купи силикон или червило. Може да ги качи до управляващи постове или просто да ги направи писоари.
Мисля, че във филма „Да напуснеш Лас Вегас“ една дама се оплака, че сводникът ѝ направил от устата ѝ писоар..
Призракът на бандита обича това, възбужда се от такъв тип уста.
Говоря за това, че светът всеки ден гори още и още по-силно, че кърви още и още по-силно и че ние, сякаш обхванати от парализа, гледаме и мигаме. И си подлагаме устата като писоари.
Представяте ли си само как пътуват влакови композиции със замразените трупове на избити украински и руски войници? За коя гара точно пътуват тези момчета мъртъвци, се питам и нямам отговор.
Представяте ли си, че в Газа умират деца от глад? Да нямаш какво да ядеш е страшна работа, убийствена работа. Пепел ли да ядат тия деца и жени в Газа?
И ние още ли да мълчим? И на кое точно място са устата ни в този момент – близо до сърцето или в дебелото черво?
Както се е мълчало някога за стотиците хиляди избити евреи – избити като кучета, като мухи, като нехора в концентрационните лагери на нацистите, по същия ли начин да се мълчи и сега?
Ако ще я караме така – да ни раздават безплатно юргани и да се завиваме под тях и да изчезваме – под тях е спокойно и топло. И тъмно.
Още един призрак броди из Европа и по света – призракът на Символите. Призракът на Руската мечка, призракът на Надигащия се лъв. Преди това – призракът на Чистата раса, призракът на Класовия враг, призракът на Вещиците, на Антихриста. Символ до символ и оправдание до оправдание. Оправдание за нашата кръвожадност, нетърпимост към другите и опиянение от силата.
Великият Чарли Чаплин направи два филма, изключително актуални точно днес – „Диктаторът“ и „Треска за злато“.
Метафората в „Треска за злато“ е друга, но тя все пак е свързана с непрекъснатата треска в човека да притежава нещо, което да го издигне и да го направи равен на Бога.
Преди – мечове и злато, сега – ядрени ракети и смърт по всички линии.
Излиза, че смисълът е да имаш злато и ядрени бомби. Излиза, че щастието е в парите, а сигурността – в ядрените бомби.
Ако е така наистина, язък за барута и язък за книгите, за картините и за музиката. Язък за Живота и за млякото в гърдите на майките ни.
Филмът „Диктаторът“ е удивителен с това, че Хитлер си играе със земното кълбо, като го удря със задника си.
В такава покъртителна сцена живеем и днес. Пет-шест бандити, извинявайте – световни ръководители, си играят със земното кълбо и го удрят ту със задника си, ту с каквото им е останало друго.
Страшен цинизъм и страшно въртене на човешката уста. И страшно лъжене, и страшно мълчание и преглъщане, и страшна безизходица.
Но някак си е по-друго – като се съберат в София я при Президента, я в Министерския съвет пет-шест души началници с пагони и ни кажат, че пряка опасност за България няма.
Има пряка опасност за България. И тази пряка опасност са именно тия призраци бандити, които газят и мачкат, и се надигат, и залягат, и правят каквото им дойде на ума. В името на свободата и на собствените им народи.
Всички народи са богоизбрани – всички! И всеки, който дърпа Господ към себе си, рано или късно ще хване Господ за шлифера.
И врабчетата в смокинята си имат Господ, и гълъбите са богоизбрани птици. Да не говорим за козите, които слизат от планината, и за овцете. Богоизбрани са китовете, океаните, гущерчетата в пустинята – всичко е богоизбрано.
Защото иначе какво ще прави Господ без нас?
ОПОРКИ ОТ ВРЕМЕТО НА ЖИВКОВ
Стана така, че около седмица не бях чел коментарите под мои публикации в Мрежата.
Днес прочетох доста от тях. Особено злъчни, защо да не кажа – и отровни, са някои от коментарите, свързани с войните, които Нетаняху и Израел водят с неудобни на тях страни.
Чета ги тия коментари и ме хваща страх. Тия хора наистина ли не виждат какво се случва в Близкия изток?
Виждат, разбира се, но да си куче винаги е било „професия“. А на троловете заплащането им е сигурно. Че аз съм рубладжия и путинист, е ясно, но е хубаво да се напомня, ако може – непрекъснато.
Големият испански актьор Хавиер Бардем каза, че в Газа има геноцид. Е как да не кажеш, че и мъжът на Пенелопе Крус е рубладжия и путинист? Ние тука обаче си мълчим. Ние тука сме лоялни.
Обвиняват ме, че съм използвал опорки от времето на Живков и че съм лицемер. Лицемер съм, разбира се – по цял ден се моткам с една рулетка и меря лицата на хората и по пътя, и по телевизора. Лицата на тия, дето минават по пътя, общо взето остават същите, но меренето на телевизионните лица ме удивлява – ту се разширяват и заемат целия екран и хоризонт, ту се смаляват до милиметри. Това от моя страна е истинско лицемерие – да меря лицата на хората с ролетка. Истина е, че използвам опорки от времето на Живков, и не само от това време. Използвам опорки от времето на Сюлейман Великолепни, Самуил, Крум и Аспарух.
Тая работа с опорките прилича на гнили подпори – всички опорки са гнили подпори в уранова мина и ни облъчват непрекъснато. Опорките са радиация, но скъпо платена радиация, смъртоносна радиация.
Ще спомена и един парадокс – най-дълго в политическия живот съществуват най-облъчените с радиацията на опорките. Но с правилните, днешните опорки.
Няма геноцид в Газа.
Израел никога не е нападал никого.
Америка винаги е бранела интересите на свободния демократичен свят.
Англия никога не е правила геноцид в Индия.
Белгийците са мазали с мед и масло колониите си в Африка. Бонапарт не е ходил на разходка до Москва.
Всички нацисти след Втората световна война са били наказани.
България никога не е била съюзник на Третия райх и на Хитлер.
Комунистите са човекоядци.
Косово винаги е било албанско.
Белград никога не е бомбардиран с американски самолети. И в София, в квартал Горна баня, върху къщата на семейство Върбенови не е падала натовска ракета.
И всички дяволи на света и архидяволите живеят на изток от границата на Украйна.
Това ли искахте да чуете?
Ами добре, чухте го. Повтаряйте си го, запушвайте си ушите, говорете каквото ви кажат, ставайте министри, заместник-министри, председатели на творчески съюзи, ставайте членове на комисии, депутати, ставайте футболни запалянковци, водни пистолети, атомни бомби и ни мачкайте и ни затривайте, докато останете само вие.
Никакви имена, никакви лични местоимения – само вие, те и той. Нищо друго, абсолютно нищо друго.
Срамота и падение е това. Срамота и падение е да се гледа как пълни кретени и криминални престъпници, луди и вманиачени световни вождове пикаят върху главите ни и от главите ни капе кръв.
Оказа се, че лъжата е ядене гурме – фина работа, естетическа.
Сега гледам, че Нетаняху имал един голям проблем по отношение на Иран. Нямал оная най-голяма бомба, дето ѝ викат майката на бомбите и която била тежка тринайсет тона и можела да разрушава на десетки и стотици метри под земята и пръст, и камъни, и бетон, и желязо. И всичко, каквото има вътре до центъра на Земята.
Американците обаче имали тая бомба – само те. Ами да я дадат на Нетаняху, да я хвърли и край. Или може и те самите да я хвърлят. Те хвърлиха атомни бомби в Япония, та няма да хвърлят майката на бомбите.
Ще е най-добре обаче да хвърлят поне стотина такива бомби една след друга в една и съща дупка, та да се пробие тая изгубена планета Земя и да бликне от другия край една лава, и да се освети Космосът, и целият Космос да види какви бомби има по света, майки на бомбите, и какви юнаци имаме, които ги хвърлят.
Много се впечатлих, когато ракета уцели Иранската телевизия. Непростимо е говорителката на Иранската телевизия да е облечена в черно и да е забрадена така нецивилизовано и затова много се впечатлих , като гръмнаха Иранската телевизия. Нещо такова се случи и със Сръбската телевизия някога в Белград. Но това са мои опорки още от Живково време.
Но каква цветова симетрия се получи между черния дим след удара по телевизията и облечената в черно говорителка. Черните цветове много се привличат. В случая се сляха даже.
Ало, журналистите, свободната съвест и свободният глас на света! Колко е часът, скъпи? Колко е часът или е нощ?
Гледах и едни нови самолети по телевизора. Зарадвах им се максимално на тия прилепи – едни лъскави, спретнати, страшно красиви самолети, все едно са ги облекли в кожени дрехи. Хем прилепи, хем самолети. И неуловими.
Като полетят и над нас, като почнат да ни хвърлят майките на бомбите, и ще видя аз едни опорки от времето на Живков. И всички вкупом ще си подвием опашките, ще паднем в дупката и ще полетим от другия край на Земята.
ЕЗИК ДО ИЗЧЕРПВАНЕ НА КОЛИЧЕСТВАТА
Освен всичко друго, съществува и страшна интонационна война. Интонационна манипулация и интонационни внушения. Вибрациите на човешкия говор, високите и ниските регистри, драматизмът или подценяването, нехайството или укора в интонацията са от изключително важно значение.
Когато една ниска на ръст водеща в една ниска по цели телевизия интервюира (притиска и разпитва) неудобен събеседник, тя увеличава силата на звучене на гласните в края на думите и въпросите започват да звучат като обвинения. „Игривите“ движения на говора внушават недоверие и присмех към събеседника.
Гледах и чух как беше прочетено едно доста зловещо послание на аятолаха на Иран. Посланието беше: „Няма да има милост за Израел“. И като в трагедия на Шекспир дублиращият глас от телевизора го произнесе като в дълбока пещера, като вик на злокобен магьосник, та просто настръхнах.
Когато Биби Нетаняху говори обаче, преводът трепти от увереност. И дори най-страшните закани за огън и унищожение прозвучават сбито и почти естествено. И едва ли не – справедливо, изстрадано.
Само ще отбележа, че в политиката също има интонации. Генерал Атанас Атанасов например на всеки въпрос, който не го „устройва“, отговаря със „смръщена“ и отхвърляща въпроса интонация. Това ли е най-важно – казва той и дългите клепки на изпъкналите му очи мигат, и устните му се свиват настрани.
Бойко-Борисовите интонации са или „разсеяни“ и омаловажаващи, или гневни и съскащи и имат за цел да покажат, че още миг и деликатната му същност ще се разпадне от възмущение.
Интонациите на Пеевски са като на човек, който се е отбил за малко при журналистите и с две-три изречения им обяснява каква е истината. Той говори кратко, но според мен му липсва още по-голяма твърдост и сериозност, защото комично-ироничното при него има превес. Внушението е: „Аз знам всичко, нищо, което аз не знам, не съществува и най-важното е – винаги очаквайте продължение.“ Говорът и интонацията на Пеевски са като в дълъг комедийно- драматичен сериал. И в същото време се отличават с Феноменална краткост. От феномена в политиката се очаква краткост и яснота – изумителна и несвършваща краткост и яснота.
Сещам се и още как говори Явор Божанков – любим образ ми е той, кадифено-плюшен образ. Още докато върви към трибуната, той бавно изтегля врата си напред и подобно мъдра и дълголетна костенурка произнася думите с вътрешната страна на устните си. Цялото му излъчване и говорене правят думите голи сапунени мехурчета. Има нещо прекалено гладко и разпукващо се във всичко, което казва този повратлив господин. Една обезкосменост на същността се усеща.
Изобщо въпросът със сценичните изяви, говора и поведението са толкова важни, колкото и всичко останало в политиката и в живота.
Тъжно е, много е тъжно, но думите престанаха да означават каквото и да е, а се превърнаха в ситуации – в звукови ситуации, във викове, в крясъци, в шепот, в шушнене, в суфлиране. Вероятно все повече и повече – с напредването на технологиите думите ще стават шумов фон.
Понякога си мисля за поколенческата интонация, за интонацията на времето, за неговата скорост и за неговата неподвижност. Две-три поколения преди мен – дотолкова помня лично – имаха бавна и сякаш напечена от слънцето интонация – следобедна интонация. Между думите имаше въздух, пространство. Те не бяха много, но бяха плътни. Пълни с онази обикновеност, която е мяра за всичко.
Старците от моето детство много често клечаха на земята и така си приказваха. Не сядаха на земята – да не настинат, а клечаха. И техните думи бяха ниско до земята, и не отиваха високо в облаците.
Поколението на моите родители имаше два начина на говорене – един начин за говорене в службата и един – вкъщи. Откровеността и естествеността са били вкъщи, а в службата често пъти любезността беше прикритие.
Малко съм суров към поколението на баща си и майка си, но тогава всичко вреше и кипеше откъм вътрешната страна на човека. Амбициите му трябваше да бъдат овладявани, разместванията на пластовете все още дооформяха стила и езика. Тогава работата се спасяваше от четенето, което облагородяваше всичко. Имаше суровост в това говорене по времето на социализма, но имаше и аромати, фантасмагории имаше, метафорите възкръснаха. Но и фойерверките не бяха малко. И колкото повече напредваше времето, толкова повече езикът на соца ставаше кух, клиширан, заповядан понякога, ако щете – заповядан едновременно от глупаци и тарикати. И от такива, които не знаят какво правят. А съвсем накрая на социализма софийски копелдаци и нагаждачи от постовете си на съветници в ЦК на БКП превърнаха езика в руина и в лъжа. И лека-полека, бавно, но сигурно го придвижваха към времето, когато бизнесът, парите, силата и далаверата щяха да станат пътеводна звезда искрометна. Тези софийски копелдаци превърнаха интонацията на езика в мучене и често пъти, за да се схване какво точно говорят, трябваше да се напрягаш и ако нещо не разбереш, да се чувстваш непълноценен.
В последните демократски десетилетия езикът набра скорост, забърза се. Думите се слепиха една за друга, интонациите се удължиха. Говорът заприлича на пеене – говорът стана рапиране, превърна се в нож, във вилица. Особено отвратително е, че езикът ни се превръща във вилица, с която набождаме вкусовете си и искаме да ги представим като единствено възможно меню. Междувременно езикът се овъргаля в прахта, в калта, в кръвта, в счупените зъби, после обрасна с наукости и с другости.
Най-младото поколение говори поне три пъти по-бързо отколкото своите баби и дядовци.
И всичко е „до изчерпване на количестватааа“. Българският език е на промоция. Сега е моментът или да го купите евтино, или да го продадете докрай.
В склада и в халетата са останали още български думи, но и те са „до изчерпване на количестватааа.“
В „ПАНОРАМА“ – СТЕФАН ЦАНЕВ, ГОРАН БРЕГОВИЧ И ТРИМА-ЧЕТИРИМА ДРУГИ
Как им личи на хората, когато са талантливи и не им пука, и как им личи на хората, когато са на големи постове, а са нищо и половина. Говоря за „Панорама“.
Видяхте ли как двама са много повече от трима, от четирима плюс водещия?
Стефан Цанев и Горан Брегович умиха лицето на телевизора и ми напълниха душата.
Много тежък и сложен разговор е какво точно мисля и за Стефан Цанев, и за Горан Брегович. Но тая вечер ми напълниха душата. Видяхте ли ги само и Георг Георгиев, и академика Денков, и възрожденският депутат как мигаха като зайци в люцерна? Слаба ракия, изкуствена работа, заучени фрази. Всичко, което представляват, е свързано с това, че не представляват нищо – нищо от само себе си.
През годините ту съм се възхищавал, ту съм се ядосвал на Стефан Цанев. Стиховете му са ми изглеждали плакатни, писанията му по история – дилетантски, драмите му – изкуствени и тенденциозни. Обаче нищо от това няма значение, защото той е Стефан Цанев и е поет, и е драматург, и е историк, и е двете си имена, които са лично негови.
И с Горан Брегович е същото. Пали ми кръвта музиката му. Мръзнал съм като куче по площадите да му гледам концертите. Даже познавам едно негово гадже от София. И знам как го канеше да се видят във Виена- че ако не отидеш на любовна среща с Горан Брегович във Виена – къде и при кого да идеш?
Знам и че го обвиняват, че краде чужда музика.
Веднъж, като бях в Сърбия, разбрах, че е паднал от една череша и щял да се пребие. Обаче е Горан Брегович и двете му имена са негови и са музика, и са пиене, и са жени, и са любов, и са каквото си искате.
„Панорама“ представя различни образи. Най-вече порцеланови кукли. Нищо и половина са и външният ни министър, и академикът Денков, който се върнал от чужбина, за да се бори за нашата свобода, и възрожденецът депутат, който се бори за референдум. Стефан Цанев го каза точно – робството е най-характерният ни и най-естествен начин на живот. Само дето трябваше да добави, че робството е най-характерен начин на живот за целия свят и трябваше да добави, че съвременните робовладелци са несравнимо по-големи идиоти от някогашните. Някога робите са умирали в плантациите, в сламените си колиби и в паянтовите си къщи, по гори и Балкани, а сега робите на света мога да умрат за един миг заедно с господарите си.
Стефан Цанев прочете едно обръщение метафора за ъкането – то беше адресирано към журналистите, но е за живота изобщо. Ъкането е новото робство. Новото нищонеказване и новото преглъщане. И макар че се обърна към Бойко Василев и го похвали, че той бил един от малкото, които не ъкат, истината е, че и Бойко Василев е голям ъкач. Така както си изправя дланите и пръстите и ги движи напред като копия, ъка, та се къса. И се надява, че Стефан Цанев не му се подиграва.
Ако сте си мислели, че Георг Георгиев няма да тръсне някоя глупост над глупостите, не сте познали. В края на предаването този ръкоцелувател си пожела да не се сбъдне духът на поета, защото еди какво си и еди какво си. ДА НЕ СЕ СБЪДНЕ ДУХЪТ НА ПОЕТА! Толкова му стига вътъкът на нашия външен министър Георг.
Дано да се сбъдне духът на поета! Дано да се сбъдне духът на всички поети, които се опитват да не са роби. И дано да се сбъдне духът на музиката, която пали кръвта на хората. И ни събира.
Горан Брегович каза, че България е лесна за обичане. Щом сме лесни за обичане, какво ни пречи да си разтворим ръцете и да не ъкаме, ами да си говорим?
СОЛОМОН ПАСИ ЗАВИНАГИ
Ще бъда краен и рязък. Това вече не се търпи. Това е шизофрения – убийствена, кървава и жестока шизофрения.
Соломон Паси е петно за България, срам и позор. Срам и позор е такъв човек – „ястреб на мира“, както се нарече той, да бъде канен по Българската национална телевизия и инфантилният водещ Георги Любенов да му се подмазва.
Срам ме е , че Соломон Паси ни е бил външен министър, срам ме е, че политическо предаване на уж Българската национална телевизия се води от човек, който трябва да работи в куклен театър. Срам и позор.
Соломон Паси каза, че в България има американски бази и че на времето той ни ги е издействал, защото сме заплашени от Иран. Още на времето – 2003 година, сме били заплашени от Иран! Боже Господи, и ние да не знаем, да не подозираме какви душмани са ни били персийците.
Соломон Паси каза, че като избива всичко живо около Израел, Израел върши мръсната работа на Европа.
Подцени с цинизъм на ненормален човек геноцида в Газа, като нарече избиването на деца, жени и цивилни неизбежни жертви на войната.
Подмина с внезапно „оглушаване“ въпроса за убития българин. Никой освен Израел не може да има атомни бомби в Близкия Изток. Защото те имат добри атомни бомби. Никой не може да спре Израел да убива навсякъде по света фигури, които са му неудобни и никой не може да спре бляскавия поглед на Соломон Паси, който на 24 юни в Технопарк София щял да забавлява стотици български деца с космически програми.
Ами палестинските избити деца, уважаеми ястреб на мира – тях кой Господ ще ги забавлява в Космоса?
Паси-цинизмът става драматичен и колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че за нищо не ставаме, щом оставяме един Соломон Паси да се гаври и да издевателства с морала и с нервите ни.
Тъй като много палестинци били завършили в България, Соломон Паси предлага живеещите в Газа и завършили в България палестинци да ги поканим да живеят и да работят тука. Защото според него Газа не е Палестина и така един вид ще ги спасим тях, а и България ще има полза – ще си внасяме работна ръка от Газа. Хубаво, само че трябва да организираме, да ме прости Господ, погребални агенции, които да ги извозят насам. Че то не остана жив човек там, ама ние ще търсим такива, дето говорят блестящ български.
Присъствието на подобни гротескови фигури като Соломон Паси в публичното пространство на България показват само едно – колко жалка и безпомощна е официалната българска държава и какви мухльовци сме така наречената интелигенция и журналистика.
Да няма кой да му затвори устата – и неговата, и на Елена Поптодорова, и на всички, които цитират Библията и ни навират в очите цитати от Стария завет, а ни карат да си запушваме ушите и да си закриваме очите пред ужасите в света.
По една случайност живеем със Соломон Паси на една и съща улица в София. Понякога го виждам да се разхожда с бърза крачка и винаги, абсолютно винаги говори на една слушалка пред устата си, ръкомаха и раздава съвети и команди. И никога, никога не е там, където е – никога не е между нас – простосмъртните.
И е съвсем ясно, че и без космическа програма за изпращане на трети български космонавт той отдавна е в Космоса, в Рая на Космоса и с всичките Еви около себе си никога, ама никога не може да бъде изгонен оттам даже и от Яхве.
Защото такива като Соломон Паси съществуват още преди Сътворението – те са вечни и са навсякъде. И ние сме обречени да немеем пред тях и да ни е страх от такива като тях, и да им ръкопляскахме, и да им се възхищаваме.
И ако трябва, да ги признаем за външни министри на Райската градина.
АКО НЕ ИЗВИКАМЕ СЕГА, УТРЕ НЯМА ДА НИ ИМА, НАЙ-МНОГО – В ДРУГИ ДЕН. ЗАЩОТО КАЗВАМ ВИ – В БЪЛГАРИЯ НЯМА ВЛАСТ
Часът е 22:05. На площада на село Гложене, Тетевенска околия, група роми вилнеят и са пуснали музика, която кънти и ехти от Гложенския манастир до Вежен.
Брутални и цинични, тия орди очевидно се чувстват недосегаеми и не им пука за нищо.
Този, от чиято кола се изливаше „музика“ – подобно реване на излитащ самолет, заяви, че не му пука и че до единайсет часа може да прави каквото си иска.
По същия начин, по който кучетата извън село преди няколко дни ме наобиколиха, по същия начин ме наобиколиха тази вечер гложенските жители от съответния етнос.
Опитах се да им обясня, че съм писател, че съм журналист, че баща ми е бил кмет на селото и че не може така.
Нищо, абсолютно нищо не ги спира и не им пука.
Няма ли власт в тая община, няма ли полиция, няма ли кметове в Тетевен и Гложене? Само аз ли чувам и виждам какво се случва?
Уважаеми господин министър на МВР, язък ви за дипломацията и за къдравата коса, но не можете елементарен ред да въведете.
Озверели екземпляри ще ни избият, вие дремете и увеличавате заплати.
Това вече не е моята България, не е моят край и моето село – това е етнически капитулирала страна.
Да ви имам самочувствието на европейци и натовци и да ви имам самочувствието на сменящи лева с евро.
Щом аз мога да бъда подложен на такива унижения, щом от мен не им пука изобщо, представете си какво остава за бедните и беззащитни бабички и старци.
Заврели сте се по канцелариите и резиденциите си и сте ни оставили да се гаврят с нас и да ни мачкат.
Кажете ми бе, хора от Гложене и от Тетевен, само аз ли ги виждам тия работи, само аз ли усещам, че се изтриваме от света? Хора от Гложене, скрийте се още по-дълбоко, запушете си още повече ушите с памук и работата ще се размине. Тя така прави и властта в София.
И да знаете, господин Митов, и да знаете, господин министър-председателю и управляващи господа от ИТН, БСП е ГЕРБ – новото начало ни помита. Утре тия същества ще дойдат пред вашите къщи, ще ви наобиколят и ще започне едно ново начало, което няма да има край.
Знам, че ще бъда обвинен в какво ли не, както и много добре знам, че ни е спукана работата. На нас ни е спукана работата. Но вие – вие сте си я опекли.
P.S. Моля ви, приятели, споделяйте моя вопъл, споделяйте го и го размножавайте. И пишете – пишете ако ви притесняват, ако ви мачкат и притискат до стената такива екземпляри – пишете! Пишете, защото тоя розов облак от успехи и постижения, който ни е обгърнал, трябва да се разсее. Казвам ви, че както е тръгнало, скоро ще трябва да се хващаме за пушките и пистолетите. За да оцелеем, май това ни остава. Дайте да викаме, докато можем, защото после ще е късно.
Макар че аз си знам отсега – тия, които са сега на площада и реват като бесни, имат право – на тяхна страна е законът. А аз просто съм един изгубен глупак
ПОСЛЕДНИТЕ ВИБРАЦИИ
След безпримерни геройства и след стотици хиляди жертви България изгуби всичките си войни през двайсети век.
През деветнайсети век не беше така – там имахме Освобождение, Съединение, Сръбско-българска война.
Но в двайсети век – ядец. Ядец и кръв. Няма българско семейство, няма български покрив, под който заедно живееха поколения наред, да няма жертва. И не спечелихме нито една война.
Заради Кобургите, заради подмазвачите на Кобургите, заради маниаци, заради предатели и заради крадци и мошеници, наричащи себе си елит и българска власт.
След като загубихме и последната Студена война и пихме по една студена вода след социализма, сега губим и етническата война. Последната ни война, която ще ни изтрие съвсем.
Вчера написах един пост за пълната разпасаност на група роми в селото, в което живея. Те са над всичко – не България е над всичко, те са над всичко и те са над главите ни. Отдавна ми е все тая дали Румен Радев ще направи партия, но ако българите искаме да оцелеем, трябва да направим Българско движение за права и свободи. Нужна ни е партия, чиято основна цел е оцеляването ни като етнос. Оставете ги тия работи за Държава на духа, за просперитети, за ценности, за безценности – дим над водата е това. Нужна ни е етническа партия за български права и свободи.
Атаки, Величия, Възраждания, Мечове – това вече не стига, детска игра е това. Трябва ни партия за оцеляване, иначе – край.
Не мога да повярвам, че българите не разбират какво се случва. Не ви ли е тревожна кръвта, инстинктът за самосъхранение ваксиниран ли е? „Българи юнаци“ е възглас на сърцата ни или на футболните ни агитки?
Толкова съм отчаян от апатията и от играта на сляпа баба с бъдещето на България, че ми се ще да се дигна и да се завра на самия край на Земята и да не мърдам.
По нашия край сме я докарали дотам, че трябва помаците да ни пазят едва ли не от съгражданите ни роми. Не знам дали знаете, но където има помашки села, роми не виреят. Дотам сме я докарали. Темата пък за това, какво се случва в помашките и в турските райони, е тема на съвсем друг разговор. И точно тук искам да кажа, че някога – преди години, най-добри приятели на баща ми – Милчо Соколов, и на нашата къща бяха и помаци, и турци, и цигани. И за секунда не съм си помислял, че сме нещо различно. Били са ни гости на къщата и ние сме им били гости на къщите. И сме били като братя. Обаче нещо изгни и се счупи. Хелзинският комитет и ромското включване ли са по-важни, или родът на Исмето (Исмаил) от село Градешница, Тетевенско, с който наистина бяхме като братя? Кое ви се струва по-важно и по-истинско?
Седнали днес едни хубавци от МОН и едни софийски директори на училища – натегачи и половина, да си чешат езиците и други съответни части на тялото какви промени щели да въвеждат в образованието от догодина, какъв акцент щели да сложат върху математиката и други природни науки.
Лицемери, на кого ги приказвате тия работи? Пред очите ви трийсет и пет години ромските деца не стъпват на училище, не могат да говорят на български, крадат и се бият и слушат чалга двайсет и четири седем, както е модерно да се казва. А българските деца се друсат и ходят по чалготеки и стават локали и какво ли още не. И бият и пребиват хора в моловете и други деца в центъра на градовете. Вие ми приказвате за повече математика.
Почти всичко, което се случи след осемдесет и девета година, е грешка – грешка и грях плюс кражба. И безсрамие. И тържество на врата над мозъка, на бицепса и юмрука над ръката, която пише.
Етническата грешка обаче е фатална. И закриването на редовната военна служба е фатална грешка. И най-вече закриването на Строителни войски.
Закриването на училищата във всички села и малки градове и раздаването на дипломи за висше образование подобно листовки в метро доведоха до това, половината от живеещите в България деца да са неграмотни, а другата половина – уж висшисти. И нямат срам, и нямат срам тия, които ни управляват.
Гледам – днес се събрали в някаква зала петдесетина екземпляра, платени лобисти за еврото, и разсъждават, и лъжат, и мажат.
При цените се наблюдавали вибрации, каза Томислав Дончев. Запомнете го този гениален термин – „вибрации на цените“. И се смее този наш вицепремиер, и гледа влюбено в очите господин Дацов, и цялата зала вибрира от радост и възторг. Всичко вибрира тука – и цени вибрират, и гняв вибрира, и циганската музика вибрира, и днеска във Видин видяхме една вибрация с юмрук в лицето на българско дете от облечен в чисто бяло като ангел вибрационен екземпляр. И няма управия, и няма управия.
Само ще подскажа на господин Томислав Дончев, който по витиеватост на изказа води с едни гърди и на премиера, и на Георг Георгиев, че освен да вибрират, цените могат и да набъбват, да се вкочаняват, да се вдървяват, могат да политат, да се изстрелват в Космоса и че в края на краищата цените могат да се превърнат в един вибратор, който вибрира и задоволява само тия, които имат нестихващо либидо за секс, наркотици и рокендрол. И за печалби.
Мозъкът ми вибрира и не мога, не мога да повярвам, че след тия мои последни викове, вопли и стонове никой няма да си мръдне пръста, да ми звънне един телефон и да попита какво става.
Благодаря на всички, които споделиха писанията ми за случващото се етническо вибриране от снощи. Наистина им благодаря и дано вибрациите да са стигнали надалече.
Но така, както си седя, изведнъж осъзнах, че колкото повече викам и призовавам местната власт и властта в София да вземат някакви мерки срещу етническия геноцид към българите, толкова повече властта, която позволява всичко това, става още по-важна и по-важна, защото тя не разчита на нас – ние вече не сме ѝ нужни. Нашите викове са тяхно алиби за утре – за утрешната Нова България или там както ще се казва тоя парцел земя.
P.S. Преди около час ми се обади водеща на известно политическо предаване с покана за участие. Искаше да разкажа за това, какво се случва. Отговорих уклончиво, защото се страхувам. За първи път от много години се страхувам. Страхувам се от властта, която като нищо ще насъска някого най-после да ми счупи главата и да ми запуши устата. Нямам никаква вяра в така наречената българска власт. Тя вече е нещо друго, но не българска власт. Тя вече е вибрация в Космоса, струна някаква божествена или трептене на дайре.