ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?
ВКУСЪТ МИ И ПЪРВАН СТЕФАНОВ
Вкусът е нещо лично и индивидуално – това го слушам, откакто се помня.
Не е вярно. Вкусът е психоза.
Яд ме е, че с години не можех да си обясня колко много се влияя от психозите на вкуса. Влияел съм се непрекъснато. Аз ли – с тоя женчовски характер, съм харесвал романите на Майн Рид и Карл Май? Не, малките ми години са били моята психоза тогава. Харесвал съм ги тия приключенски романи, защото съм искал да бъда героичен, а не съм могъл. Но ето, и до ден днешен, почна ли да пиша какво харесвам, и изброявам тези романи.
Виждали ли сте как лумват клечки кибрит така, както са събрани една до друга в кутийките на кибрита? Така лумвахме и тогава в кибритената кутийка на момчешките си фантазии. Една клечка пали всички в кибрита. Посмей да кажеш, че не харесваш индианските романи… Аз наистина ги харесвах тогава. Или пък така съм си внушил това харесване, че ми е станало неотделима част от вкуса и четенето.
Нима съм харесвал някога чак толкова любовните стихове на Дамян Дамянов например? И кои любовни стихове съм харесвал? Смеел ли съм да кажа, че любовните стихове на Дамян Дамянов са следобеден сладък чай? И как да го кажа, като ни едно момиче няма да ме погледне.
Смеел ли съм да кажа, че ми се губят любовните стихове на Яворов, че ми се струват театрални? Ще го кажа, ама ще ме вземат за луд, за маниак, за самовлюбен глупак.
Вкусът е масова психоза, която за определен период от време има функциите и на мяра. Вкусът е мода с елементи на мяра.
А какво наистина харесваш и обичаш, се разбира по това дали то е станало твое тайнствено лично местоимение. Ще повторя – харесването е твоето тайнствено лично местоимение. Почти като любовта, но все пак – почти.
Снощи прочетох едно стихотворение на Първан Стефанов. Знаете ли кой е той? Голям поет, само дето никой не го знае и никой не мисли за него, включително и аз.
Но като го прочетох това стихотворение, и разбрах, че Първан Стефанов е в мене. Седи до мен, отпуснат и безпомощен в кафенето на писателите, не казва почти нищо, изгубен, а се оказва, че е дълбоко в мен, неразличимо в мен.
Първан Стефанов е моят вкус. Личният ми неизречен вкус. Сетил се Поетът какво нещо е водата, как замръзва от студ, как става лед – лед и кристалчета, и краткото му стихотворение завършва с това, че осемдесет процента от човека е вода. Майко мила, каква метафора за замръзналия ни вкус и каква метафора за неосъзнатите лични пристрастия.
Честно ви казвам, все повече си мисля, че нямам абсолютно никакъв вкус. Няма как аз да знам повече за красивото и стойностното от много други. Няма начин и непрекъснато да пилея вкуса си, да го подарявам, раздавам, натрапвам понякога и от това да не произлиза нищо. Безплодно семе се оказа моят вкус, щом харесвам Първан Стефанов, а светът не знае кой е той.
Това, дето го написах за любовните стихове на Яворов, се отнася и за много други любовни стихове, които стърчат и се веят отвсякъде като цветни гирлянди, като шарени палячовски панталони, като финтифлюшки и най-вече – като слугинско кухненски изцепки.
Вкусът бил начин на живот. Абсолютно съм съгласен. Розовеещият и сиропен вкус е начин на живот в розово и в сироп. В окаляно розово, в овъргаляно розово и в горчив сироп.
Моят вкус е провал, защото харесвам шоколад. Яде ми се шоколад, не ми се облизва станиол. Гледат ми се цветовете на гората – не ми се гледат цветни конфети. Искам да ми замирише на жена, а не на преструвка. Искам да видя бръчки на жена, а не гримаси на жена. Нищо, че характерът ми е женчовски, искам жена да ми завърти главата, а не люлка в лунапарк.
Може би затова вкусът ми е провал, но аз си го обичам. И затова не знам какви книги харесвам, какви картини харесвам, не знам и какви хора харесвам. Знам само, че най-много харесвам, като протегна ръка от леглото си, да си напипам часовника, да видя колко е часът и да си помисля, че още е рано до съмване.
P.S. Не ги вземайте насериозно тези неща – нямам си друга работа.
КУСТУРИЦА ЗА МАРАДОНА
Гледайте го този филм, ама обезателно. Ако искате да живнете, да се събудите, да ви се палне кръвчицата, да ви се допие и доплаче, гледайте филма „Кустурица за Марадона“.
Филмът е документален и го въртят по една-две кабелни телевизии – по едни по-ретро кабелни телевизии.
И Емир Кустурица, и Диего Марадона са шантави гении, но най-шантавото в гениалността им е, че могат да кажат „майната ви“ на тия, които определят правилата и се надяват винаги да управляват света.
Да гледаш как Марадона буквално изяжда и поглъща в себе си футболното поле, как се мята като пантера, как свисти като барут и олово и как после се разпада на хиляди парчета, е знаменито преживяване. Трагичен филм е филмът на Кустурица за Марадона. Само че трагизмът му е качен на Еверест.
Не ми се говори за нашите местни мръвки, които умират да лежат в чиниите на господарите, които подражават, подмазват се, нагаждат се и така правят от таланта си вмирисана консерва.
По едно време във филма Марадона е като хипопотам и като слон – едва си отваря устата от алкохол и дрога, но се разкайва човекът, бърка в душата си и вади оттам и кристални футболни топки, и топки от кал.
И Кустурица е такъв. Отиде и направи филми в Холивуд, спечели пари и слава оттам, но си остана момче от Сараево, от Балканите и от дъното на кръвта си. Да останеш верен на дъното на кръвта си – това показва филмът. И да обичаш да си ръбест камък, да се инатиш, да знаеш, че и в бедността има достойнство, да не искаш да си глист, плужек, плазмодий.
В Аржентина са направили Църква на Марадона. Изразих се неправилно – не са направили, а са създали Църква на Марадона, религия Марадона. Защото футболът в Аржентина е средство да се покажеш кой си в света. И да засветиш, макар и за малко, но да засветиш в небето.
Не знам какви пари точно е спечелил Марадона и какви пари е имал. На нас парите, спечелени от някого, непрекъснато ни се навират в очите и в душите. Кой футболист за колко пари е продаден, кой какви милиони и милиарди има.
А Марадона искаше да умре за Фидел Кастро и за Че Гевара. И си ги беше татуирал – единия - на крака, а другия – на ръката. И това едва ли е станало, защото е кой знае какъв комунист или социалист. А защото иска да може да показва и среден пръст, и кукиш и да казва „майната ви“ на тези, които не го зачитат.
Гледам филма „Кустурица за Марадона“ и не ме сдържа на стола. Мисля си за нашите падения, за моите. Много ме извинете и прощавайте за следващите няколко изречения, но ще ги напиша.
Марадона споделя, че кокаинът, вместо да го успокоява, го е затварял, прихлупвал го е.
По едно време – като учител, бях почнал яко да пия. Случвало ми се е да си пийвам и по време на работата ми в училище – да пия бира през междучасията, а понякога – и водка. Учениците ми, работата ми, напрежението в училище, седенето ми в ъгъла, ако щете, така ме бяха изнервили, че нямаше повече накъде. И като пиех, включително и в училище, осъзнах, че вместо да се успокоявам, ставам все по-тревожен и по-тревожен от това, че изчезвам нанякъде, че ме няма, че бягам нанякъде и че не мога да се спра.
Радвам се, че мога да го напиша това сега, и се радвам, че гледам този филм за Марадона, защото, ако не си признаваме паденията и грешките, няма как да разберем колко е велик Марадона и колко аз не е трябвало да пия точно в училище.
Ако искате да се видите по някакъв начин и без огледало, намерете този филм и го изгледайте. И се надявам да усетите, че каквото и да правите – и като гениален футболист, и като някакъв си писател, и като шофьор на циментовоз, и като продавачка в магазин, и като боклукчия, винаги трябва да се съизмервате с това, което става в света.
Марадона се съизмерваше с Маргарет Тачър, с Буш, със САЩ, със звездите.
Съизмервайте се и вие с това, което можете да видите, че е високо. Високото невинаги е на небето. Може и пред носа да ви е. Само го вижте.
Гордея се, че гледах този филм. Гордея се, че ме разтърси и няма как да не ви го препоръчам. Препоръчвам ви го, както бих ви препоръчал за вечеря качамак с овче сирене и масло или книгите на Емилиян Станев.
Да живее Марадона, да живее Кустурица и да живее възможността ни да се разглеждаме и отвътре и да се осъзнаваме.
Като изгледах филма, се сетих и за автобиографичната книга на Кустурица „Смъртта е непотвърден слух“. Какво заглавие само. На корицата Кустурица се е опулил, малко небръснат е, иначе е с костюм и вместо два пръста е разперил три. А очите му са синьо-зелени и косата му е дълга. Смъртта е непотвърден слух, казва той. Ами ако и за живота се отнася същото?
ВАЛУТНИ РАЗМИСЛИ НА ЕДИН НАИВНИК
Ученици от единайсети клас на гимназия „Емилиян Станев“ във Велико Търново се били развълнували страшно много, че еврото ще стане официална валута в България. Развълнуваните ученици са творчески натури от клас, в който се изучава дизайн, и започнали да рисуват въображаемото евро. Представят си като кой трябва да бъде изобразен на него.
Усеща се, че след скорострелното ни политическо приемане в Шенген идва ред и на еврото. В политиката и в любовта е така – най-често в началото работите не вървят и са запушени, но като тръгне, и спиране няма.
Преди да продължа с историята за учениците от търновската гимназия, ще кажа, че е голяма срамота, дето толкова ни набиват в главите това евро. И то ни го набиват в главите по отношение на нашата „неизвестна“ според тях валута – лева.
Евраджиите – част от гумените глави и от безсмъртните мъдреци по телевизиите, ни карат да се срамуваме от лева.
Няма как мене лично да ме е срам от лева. Срам ме е, че го докарахме дотам, да изчезне левът. Вярно е, влезли сме в империя (вече във второстепенна и в ужким империя, каквато е Европейският съюз), но защо трябва да ни е срам от лева?
От време на време си разтварям стари албуми и разглеждам снимки. Имам снимки и като малко момче, и като по-голям, и сегашни снимки имам, и с къдрава голяма коса, и остриган. Мисля си, че трябва да съм кретен или изключителен нарцис, за да ме е срам от снимките. И като дете, и като момче, и сега нали все съм си аз? С какво да се подменя и като какъв да продължа нататък?
Говоря за идентичност, за памет на гените, за достойнство, за символи, за лично име, ако щете, за идентификационен код, за печат – за оня печат на Левски даже говоря – с малкото разкривено лъвче на него. От еврото сигурно ще имаме валутни ползи, по-голяма сигурност и надеждност, но душевни ползи аз нямам. Напротив – губя се някак си, сливам се.
Учениците от класа по дизайн на търновската гимназия „Емилиян Станев“ нарисували образа на хан Аспарух на стоеврова банкнота. А на банкнотата от сто е едно евро нарисували баба Ванга. На други банкноти по-нататък нарисували като символи на българщината Иван Вазов, Христо и Евлоги Георгиеви, Свети свети Кирил и Методий, стигнали до Петя Дубарова и до Георги Господинов.
Наистина младостта и талантът нямат граници.
Винаги ме е било срам и съм се чудел като какви хора могат да сложат върху българския лев Свети Иван Рилски – има го на монета. Абе хора, той е известен като безсребърник, като копривар.
На петдесетлевовата банкнота е Пенчо Славейков. Извинявайте, ама накрая той живее от пенсията на Мара Белчева. Представяте ли си каква държава трябва да сме били, та да оставим Пенчо Славейков да живее в Италия с пенсията на Мара Белчева и после да го сложим върху парите си?
Или така наречената стотачка, на която е изрисуван ликът на Алеко Константинов. Алеко изобщо не се е славел като богат човек и дори пише, че няма пари да си купи тютюн.
Българският лев обаче не е виновен, че върху него сме трупали и трупаме през годините комплексите си, неудачите си, алчността си, сълзите си. Българският лев е бил и наша опора, крепял ни е, хляб ни е бил в метафоричния смисъл на думата. И затова няма как да не ми е тъжно за лева. И няма как като пълен наивник да не си мисля, че парите не са най-важното нещо. Всичко ли, винаги ли, докрая ли ще се измерва само в пари?
Иван Рилски един лев ли е, или едно евро?
Пенчо Славейков колко евро е?
Ами Алеко?
Ами Ботев и Левски?
Ами река Вит и Гложенският манастир колко евро са?
Ябълковите и сливовите бахчи по Балкана колко евро са?
Гробищата над селото в турски лири ли да ги смятам, в левове ли, в долари или в евро?
Сигурно ги пиша тези работи, защото нямам никакъв усет за парите. С малки изключения през живота си са ме издържали други хора – близките ми хора. Усещал съм парите с гърба си, но не съм искал да са ми гръб. А никога не съм свързвал това, което е пред мене и пред очите ми, с пари. Със слабо зрение съм за парични хоризонти.
Ето – признах си наивността, но вярвам, че левът, където и да отиде по света, пак ще си дойде по нашите места. Левовете са такива същества, че обичат да скитат, но и си знаят територията. Може пък и да го дочакам тоя лев – да си дойде пак.
ВРЕМЯНКИ
Голяма неприятност е да ти прокапе покривът. Нищо, че е казано „всичко тече, всичко се променя“, но когато ти тече от покрива на главата, наистина може да ти се стъжни животът.
Братовчедът Йото страдаше известно време от счупени цигли на бараката. Бараката му е само на един етаж и е с една стаичка , но счупените цигли го тревожеха. Капе.
Днес обаче ми се похвали най-тържествено, че си пооправил покрива с времянки. Времянките са всякакви неща, които могат да заместят временно оригиналите. В случая три-четири титулярни цигли от бараката му били заместени от времянки във вид на едно тенеке, по-читава цигла, каменна плоча и малко стиропор.
С тези времянки братовчедът временно закърпва положението и покрива, спира капенето в стаичката и предотвратява последващи евентуални щети.
Вчера – по време на гласуването на новото правителство, всички бяхме свидетели на точно такива времянки. Времянките си имат имена, ЕГН-та даже си имат, биографии. Една от времянките дълго време стоя без снимка, но после се намери такава.
През годините ми е правело впечатление как се видоизменят думите, как все повече и повече стават хлъзгави и мазни, обтекаеми и без вътрешно съдържание. Изпитваме някакъв срам като че ли да назовем нещата както се казват.
В един филм преди години главният герой се ядосваше, че вече в България не се казвало „сковавам кочина“, а „реализирам кочина“. Сега не се казва, че крадеш като айдук, а че усвояваш неправомерно. Пътищата не са с дупки, а са компрометирани. А когато някой не ти е по кефа, казваш, че не вярваш в неговия интегритет.
Всичко това, уважаеми дами и господа, служи като времянка, изпълнява функциите на времянка. Нищо и половина е, но трябва да изглежда като нещо.
Много често се случва така, че времянките остават завинаги. Клатеше се една маса на двора и аз я подпрях с мукавени подложки за сервиране на чай. И си остана така завинаги, докато изгниха подложките. Скъса се мухарникът на прозореца в банята. Така си остана. Смениш някой умен приятел със случаен, но който ти се подмазва, и времянката става постоянна.
Главната ми мисъл беше, че времянките имат удивителна съчетаемост, че при тях съвсем спокойно можеш да събереш в едно кал, железобетон, телена ограда, счупени легени, тенджери без дръжки, канап за връзване, клещи и, разбира се, поцинкована тел. Всяка една от тези вещи е в пълно съответствие със съществуващи човешки характери, човешки амбиции и роли.
Правителството, което се роди, е времянско правителство – с хора времянки, което е сигурна гаранция, че безвремието, което е пред нас, ще е дълго.
Използвам случая, както се прави, когато се вземе думата, за да кажа, че ми прави приятно впечатление начинът, по който говори Росен Желязков – новият министър-председател. Има и чувство за хумор, тонът му е благ и съгласуващ и изобщо не ме е срам, като го слушам. От много време за пръв път не ме е срам, като си гледам и слушам министър-председателя. Дано усещането ми да не е времянка.
Искам да кажа и друго – откакто видях Цариградско шосе окичено с постери на Мирослав Боршош, винаги съм знаел, че пътят му като турист в политиката е отворен, прав и щастлив.
И да ме извините, дето се усъмнявате в качествата на Мариян Бачев за културен министър. Това е само защото го познавате като артист и ви се струва едва ли не като приятел, който ви разказва вицове. И изведнъж – хоп – в мерцедес. Кажете ми по-добре ли е, когато не сте чували името на някого, пък вземе да управлява икономика, промишленост и придвижването на човечеството оттатък Слънчевата система.
Преди повече от век най-големият български писател - Алеко Константинов, написа фейлетон за газеното тенеке. Гениално произведение. И тогава, и сега приложението на газеното тенеке, на ламарината и на времянката е безсмъртно. И единствено възможно в случая с нашето правителство.
На многая лета, времянки!
ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?
Това ли трябваше да видя в края на годината? Да видя как изчезнали от себе си и плюли върху всичко, което вчера са боготворели, хора ръкопляскат на Делян Пеевски и го избират за ново божество?
И Елена Йончева между тях.. Вярно, малко си кривеше главата – да не я снима камерата, и ръкопляскаше с половин ентусиазъм, но беше там. Язък за барута и язък за надеждите. Така я харесвах и така ѝ вярвах. Мислех, че поне тя не е боклук.
Но парите позлатяват всичко – дори и боклука, дори най-дебелия и миризлив боклук.
Това ли трябваше да видя в края на 2024 година? – Как Йордан Цонев – и той, е открил Новото начало и тръгва по пътя на светлото бъдеще на държавата?
Слаба ракия се оказахме ние, българите. Слаба ракия сме били и по турско, и по царско време, слаба ракия и по време на комунизма, слаба ракия и сега.
Оня ден слушах случайно речи на Тодор Живков. Умрях от срам. Не знам какъв държавник е бил, сигурно е бил някакъв държавник, но много често изявите му бяха за смях. Така беше и с голяма част от тогавашните партийни ръководители. Малцина имаха ум в главите си. Повечето бяха подмазвачи и глупаци.
И най-големият глупак винаги съм бил аз.
Като постъпих на работа в Окръжния комитет на Комсомола в Ловеч (извинявам се за този личен момент), се оказа, че единствен аз от секретарите на Окръжния комитет не мога да пиша доклади. Пиша аз, та се късам моята част от докладите, давам я на първия секретар и той не включва нищо от това, което съм написал.
После в Централния комитет беше горе-долу същото. Отговарях за средствата за масова информация и най-много в ЦК в докладите да влизаха по две-три изречения от моите писания.
Кажете ми сега, и с това приключвам личния момент, как е възможно изобщо да си правя илюзии, че съм някакъв писател, като нищо от написаното от мен никога не влизаше в официални доклади? И тогава, и сега. Наистина съм голям глупак.
И защото наистина съм глупак, ще напиша и че преди осемдесет и девета година съм работил като секретар на ОК на ДКМС в Ловеч и като заместник-завеждащ отдел на ЦК на ДКМС. Тази ми номенклатурна дейност е продължила точно седем години. После трийсет години бях учител и все ми се натякваше, че съм враг на народа, че съм номенклатура. Трябваше да съм благодарен, че ми е позволено и това.
Правя го, защото се оказва, че едва ли не само аз съм работил там, че само аз съм бил член на Комсомола и на БКП и че всички освен мен са били изключвани от Комсомола и от Партията. Напоследък излезе една много смешна мода – ако някой, не дай си, боже, си признае, че е бил член на БКП, винаги добавя: „Ама не съм подавал молба за приемане. Приеха ме, без да разбера.“ А истинска класика в това отношение е: „Бил съм член на бКП, но дядо ми го убиха комунистите“.
Трийсет и пет години след преображенията на комунизма абсолютно същите гении ни управляват, абсолютно същите гении пишат доклади, четат ги и вземат решения. Вземат решения на Куково лято – макар че куковото лято и кукуто като идея и дух победиха и се реят над всичко. Куку духът е в същността на преображението. Да се правиш на ударен и на хампи и да се хилиш, и да си пълниш джобовете с пари, с кичове и с кървави боклуци. Никаква демокрация не изградихме, никакъв либерализъм – преминахме през кърджалийски, бандитски и свирепи години, станахме васали и подлоги и с голяма болка казано – на практика изчезнахме – изчезнахме като идея, като дух, като бъдеще. Аз така го виждам, дано да бъркам.
Представяте ли си държава, в която герои са Георги Марков – конституционен съдия, неподписал Конституцията на Република България, сътрудник на Държавна сигурност, станал острие на СДС, депутат от ГЕРБ и сега – орбанист? Именно Георги Марков и Йордан Цонев са символите на нашия преход. И да знаете – това не са хамелеони – това са нашите образци, мерило и пример.
Толкова ли беше изпращял Ахмед Доган – да не разбере, че няма как да се прави на Буда и накрая да не го изхвърлят като парцал? След изнасянето на мумията на Георги Димитров от Мавзолея това е второто изнасяне – на жива мумия.
И да знаете, че много ме е яд на турците в България. Щом и те се оказаха мекерета, значи възродителният процес е успял.
Това ли трябваше да видя в края на 2024 година – как Харизанов, говорейки за пет хиляди осемдесет и пети път по телевизията за последните няколко месеца, каза, че със социалист за политика не може да се говори. И допълни: „Да говориш със социалист за политика е все едно да говориш с астролог за наука“.
Скъпият ми Харизанов, скъпият ми ръководител на Напоителните системи и поливни съоръжения в България, скъпият ми мрачен анализатор и политолог – свил се е като гъба пред вожда си Бойко Борисов – бивш член на БКП и млад отявлен комунист, ама сега не иска да говори със социалисти.
Такива ли хора заслужаваме да ни се лигавят в края на 2024 година?
Това ли доживях да видя – как вече посрещаме Орбан като Господ и как не разбираме, че и той идва, за да ни командва от името на Тръмп и да се интересува единствено от унгарските ползи. И как ние, като внезапно осветени от прожекторите свенливи моми, се радваме, че ни е забелязал.
Омерзен съм от превъплъщенията, пребоядисванията и издокарването на българската журналистика, на българската интелигенция, на българската политическа каста. Отвратен съм от невъзможността да пазим равновесие – до Главчев ли опряхме да ни е министър-председател, да се гърчи като глист и да не може да каже две изречения, без да хълца и да се черви.
Каква е тая държава и система, която е пленница и заложница на три-четири свине, мутри и проститутки и се мята като риба на сухо?
Може ли цялата ни европейщина и евроатлантищина да се крепи на интересите на двама-трима души?
Това ли трябваше да доживеем през 2024 година? – Да наричаме Путин убиец, а за убиеца Нетаняху да си траем и да си налягаме парцалите. Не че Путин не е убиец – убиец е и още как, убиец е и Зеленски, убиец е и Нетаняху, и Байдън… Убийци са всички, които превърнаха земното кълбо в одрана кожа – в кървава одрана кожа. Тръпки ме побиват, като си помисля, че тоя перко Тръмп идва на власт. Честно ви казвам, изтръпвам, като си помисля, че политиката е единствено сделка. Всичко ли е сделка на тоя свят – политика, бизнес, литература, изкуство, живот, любов? Сърцата ни сделка ли са? Съвестта ни и тя ли е сделка?
Как стана така, че довчера политиката трябваше да е справедливост, а днес вече е модерно да е сделка? Не че политиката не е сделка, но поне не ни лъжете, че е нещо друго. Защото някой глупак като мене може и да повярва.
Това ли трябваше да дочакаме през 2024 година? И тази ли година ще я изпратим с Комиците и ще я посрещнем с идиотите? И все така – докрая…
Сега стана ли ви ясно защо никога не може да бъде включено в официален доклад това, което пиша? Прави са били някога моите партийни другари, прави са и сега същите партийни господа.
"ИДИОТСКА ТЕОРИЯ" ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Преди време известен български професор каза пред насъбрала се публика, че деветдесет процента от българите са идиоти или кретени – не си спомням думата.
Това предизвика потрес у мнозина, в някои телевизии се опитаха да го разпънат на кръст. Един от главните шоумени на държавата също се включи в общия хор.
Тези, които защитиха българите, че не са идиоти, тогава го направиха главно с предизборна цел, като искаха да кажат, че обичат народа си и мразят тези, които го подценяват.
Действията им могат да се сведат и до следното – гласувайте за нас, защото ще ви защитим. Предстояха избори и българите трябваше да са ангели с бюлетини в ръце, а не идиоти.
Спомням си, че тогава аз сякаш бях съгласен с професора, защото ме бяха налегнали кахъри и дертове в службата, в поезията и в житейския път общо взето. Раздразнението ми от случващото се, в това число и от хората, ме караше да мисля, че извисилият се професор е прав. А и нека си признаем, че много често в разговори помежду си обвиняваме хората в неразбиране, в простотия, в невъзможност да вникнат в проблема – общо взето – в тъпота.
Срещал съм абсолютно тъпи хора, които смятат всички останали за тъпаци. Ето тука ми се струва, че е главният проблем – кой за какво е тъп и кого за какво го бива. Погледнато от професорската височина, всички сме кълбо от тъпаци, защото не можем да проумеем геополитиката на световните сили. Така е – по отношение на световните сили и политиката българите сме глупаци. С някои изключения от мижитурки.
Професорът обаче вероятно е пълен глупак по отношение на коването на ламперия или на поставяне на дренаж за отводняване на мазе в къща. Професорът е страхотен познавач на движението на азиатските пазари вероятно и на движението на подводниците под ледените полюси, но може би е пълен глупак по саденето на лавандула из Южна България и едва ли е гений на модната индустрия, защото лично аз ще го запомня с несменяемите му пуловерчета.
Говоря ви за надменността – страшно тънка е границата между осъзнатото самочувствие и маниакалната надменност. Често пъти неудовлетвореността, комплексите, болезненото желание за още и още признание и почести водят до изстиване и отдалечаване от хората. И до погнуса от тях. Илюзията, че принадлежиш към един малък кръг просветени и осенени от Божия мъдрост хора води до обобщения, които плашат.
Понякога и аз съм същият – същата тиква и половина съм. Да не би да са длъжни хората в село да харесват поезията, която аз пиша? Не са, разбира се. Нито са длъжни да имат моя вкус, нито моите предпочитания. Техният живот не им е предоставил възможност да съчетават думи и да си играят с тях. Техният живот общо взето е минал в коване на щайги в талаша на дърводелските фабрики или в гурбетчийство по света. И затова те никак, ама никак не са длъжни да разбират от метафори, инверсии, иносказания и Нобелови награди.
Нобеловата награда за тях е половин шише ракия и три-четири часа привечер игра на карти в опушената стаичка на клуба, в който се събират.
Те глупави ли са според вас, че им е все тая за Нобеловата награда? Те виновни ли са, че аз, като седя там десет минути, и вдигам кръвно? Не са, разбира се. Виновен съм аз, че не съм направил така, че да се слея с тях. Макар че не съм длъжен и ми е абсолютно невъзможно да се слея с тях.
Ако българите са с деветдесет процента идиотизъм и кретенизъм, то аз съм деветдесет и първият процент. Много важно, че съм прочел един вагон книги, че съм се джиткал тук-таме по света и че по едно време писателските среди се сещаха за мен. Аз съм пълен идиот, щом вече в село не мога да говоря с най-големият си приятел от детството- представяте ли си, поне двайсет пъти съм спал у тях, в лятната им кухня на двора. Спали сме с него през нощта и през отворения прозорец сутрин са ни будели бради на кози и през прозореца са прескачали зайчета. В стаичката леко миришеше на мухъл и тази миризма се беше пропила и в завивките на леглото. И аз я обичах тогава тая миризма и исках да ми влезе под кожата. А сега не мога да му кажа две думи.
Веднъж го помолих да ми помогне нещо – да ми даде съвет. Той не разбра какво го питам. Кой знае какви думи съм използвал и колко безнадеждно метафоричен съм се оказал в момента.
Всеки е идиот сам за себе си и сам за себе си трябва да „преценя“ дали и останалите българи са идиоти. „Преценянето“ обаче е въпрос на любов, а любовта свършва след разпръсването. Разпръснем ли се, почнем ли да се търкаляме и да летим в различни посоки, няма начин да не сме идиоти до един. Няма да ни помогне дори „Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски.
Някога играехме на такава игра – с кого би искал да вечеряш например? И отговорите бяха – с Пушкин, с Иван Вазов, с Шекспир, с Димчо Дебелянов. Аз сега искам да вечерям с Иван Хаджийски и с моя приятел от детството. Ще оставя на Иван Хаджийски да прецени дали двамата с моя приятел сме идиоти, или просто сме забравили детството си.
А на професора му изпращам много здраве от името на идиотите, които обичат и метафорите, и инверсиите, и брадите на кози, и скачащите зайчета и които понякога не могат да разберат какво ги питаш.
Да е жив и здрав професорът – пожелавам му на Марс да отиде още с първия космически кораб.
А на Иван Хаджийски ще му сипя една тетевенска сливова ракия, за да види, че не е по-лоша от троянската.
БОТОКС
БОТОКС
Вече съм сигурен – ботоксът е символ на нашия български живот. Не звездите на Европейския съюз и не даже символите на държавността ни, не Мадарският конник или маслодайната българска роза, ботоксът е символ на живота ни.
Като чуя за ботокс, и си представям напомпани женски (а доста често и мъжки) устни, които по-скоро приличат на маймунски задник, отколкото на човешка уста. Не говоря за естествения стремеж на хората да са по-хубави, говоря за извратената жажда да те забележат, да се отличиш, да шокираш по какъвто и да е начин.
Пълен фалшив ботокс е животът ни, защото пълна с ботокс се оказа статистиката ни.
Ботокс се оказаха телевизиите, политиците, партиите.
Ботокс плюс дрога се оказа образованието.
Ботокс и само ботокс се забелязва в изкуството – в киното, в театъра, в поезията.
Ботоксът е символ на невъзможността ни да застанем срещу себе си такива, каквито сме, да се смирим, да се приемем, да осъзнаем, че природата ни иска такива и е определила и нашето време, и нашият външен пейзаж. За „пейзажите на душата“ не ми се говори.
Има едно предаване по немски телевизионен канал, в което става дума за мода. Има някакво жури, някакви жени се явяват и говорят нещо. Сред журито седи неокачествимо чудовище, както би се изразил Алеко, с предполагаем мъжки пол, което явно е велика звезда в Германия – цяло съзвездие е направо. И това чудовище раздава оценки и присъди. Червените му до безумие джуки, които стигат до носа му, са толкова отвратителни, че нито са за гледане, нито са за целуване. Но този Крал на ботокса седи и раздава оценки. Може да е много добър човек и да е голям специалист, може характерът му да е от коприна, а делата му – най-благородни, но физиономията му е потрес и стрес – израз на голяма вътрешна криза и на голямо бягство от себе си.
И нима очаквате от ненормалния ботокс да раздава нормални оценки? Такава „звезда“ може да бъде естетически ментор само в свят, който не е реален, а е напомпан до пръсване и е отвратителен.
Една нашенка, голяма партийна активистка и бивша областна управителка пък така си е опънала кожата по лицето, че сякаш има не лице, а бледожълта ламарина. Гледах я наскоро по телевизията и се чудех човек ли говори, или варосана стена. Едва си отваряше устата горката, но иначе, както винаги, се бореше за щастието на хората.
По-известните и според мен – с по-малко умствен багаж, но с много суета жени умират да се правят на египетската царица Нефертити. Нямат вече никакви бузи, изрязали са ги, стеснили са си лицата, издали са си брадичките и си приличат толкова много, че египетските мумии ряпа да ядат. Лицата им не са лица, а пергели. Но както се казва – нищо ново – още през двайсетте години на миналия век Светослав Минков описа в „Дамата с рентгеновите очи“ прехласването и манията по „новото серийно производство“ на капки за очи, които правят женския поглед блестящ. И рентгенов – като страничен ефект. Как ги е усетил само тия неща Светослав Минков.
И всичко това е, за да ни забележат, с нещичко да ни запомнят, па било то и с идиотизъм.
В долния край на селото ни живее един млад мъж, който всеки ден по три пъти с резачка – ама резачка от тия, дето гърмят като самолети, реже по половин час дърва. Шумът е като от F16, блок 70, комшиите наоколо си слагат главите под възглавниците и си запушват ушите с вълнени чорапи, но човекът реже и реже дърва. И ни реже нервите, спокойствието и живота.
Един път го попитах що не ги нареже наведнъж и да миряса. Да миряса и да си има дърва за поне месец напред.
–Така обръщам внимание, че съм си тука, – каза той, – а и докато вдигам шум, ми е хубаво, олеква ми.
В това е цялата работа – да си слагаме ботокс навсякъде и да режем с резачки.
Спомняте ли си как една бивша външна министърка си беше направила по-големи устни от познанията ѝ по външна политика. Тогава аз даже се зарадвах, защото спря да се показва по телевизията и спря да демонстрира простия факт, че хубостта може да спаси света. В нейния случай, уви, до време.
Истински се забавлявам, но и ме е яд и ме натъжават художествените ботокси, поетическите и най-вече ботоксите, които само маймуните могат да демонстрират най-добре. Знаете я поговорката: „Качила се маймуната на дървото, та ѝ лъснал задникът“.
А иначе, повярвайте ми, почти е без значение дали жената, която е слагала фалшивия ботокс на промоция, е украинка. Да ме прости Господ и да упокои душите на убитите две деца, но е без значение, че майката е украинка. От значение е разкъсващата драма в душите ни, която не ни дава сили да назовем нещата с истинските им имена и да кажем на ботокса ботокс, на войната – война, на пропагандата – пропаганда, на смъртта- смърт и на живота – живот.
Само с преструвки докрая не може.
Няма как да я караме само със суета, преструвки и глупост.