САМО СКРЕЖ
Небесна царевица Господ е садил
не в пролетна, а в заледена нива.
Та като пуканка с изящен стил
цъфти снежинката нетърпелива.
За малко спира, после ръсва цвят...
И гледа как сестричките й бистри
на сън ухаят и на аромат,
и как прегръщат клоните с мъниста.
ИМПРЕСИЯ
Не много сантиметри аромат...
Не много сняг и непрестанно тихо.
Едно джудже рисува снежен плат
и се надява да не чуе никой.
Прозрачен вятър - и ще кихне клон,
и роклята от шипки и мъниста
ще стори на снежинките поклон,
от сън на ягоди по-алени и чисти.
ТАЙНА ГРАДИНА
Момичето със тяло на цигулка
играеше под сянка на кайсия.
И аз поисках думите „шушулка"
и „музика", в които да се скрия.
Ако сега ме питате защо съм
изпълнен със омайност синя,
то е защото и на косъм
не съм пристъпил тайната градина.
КАТЕРИЧКА
Това е малка, скачаща идея,
която розовият бор е приютил.
Обичам я! Заради нея
опашка бих си присадил.
Защото тя е топчица от радост
и нокти без специален маникюр,
аз мога и гора да й направя,
и въздух, и шишарков абажур.
Аз мога да й купя ново яке
и панталони с жълъдов колан,
да тръгна да й търся птиче мляко,
звездите да заключа във таван,
но само тя в листата да рисува
с подвижна четка оня скок,
за който, катеричке,
още ми се струва,
не съм достатъчно висок.
***
Навярно фосфор е събран
във ябълките късни.
Те светят.
Захарен тамян
душата щом облъхне,
щом устните отпият сок -
искрящ, прохладен, хубав -
в насладата се ражда Бог,
но трезвостта го губи.
СНЕЖЕН ЧОВЕК
Преди да завали снегът, обикновено
баба взема конец и ума ми зашива.
Няма нужда да мисля, щом снежинката медна
е от пуканка по-въртелива.
За да имам герданче, баба взема игла
и полека, със меко старание,
сбира десет снежинки и двайсет крила.
От вратлето ми капе сияние.
После баба ми казва, че снегът е дете -
мое братче и мое сестриче.
Побелях да ги чакам, но вярвам, че те
и сред лятото пак ме обичат.
Колко много сезони, а снегът е един -
необятен, кристален и плавен.
Аз се стапям, но зная - на снежинка съм син
и от снежни неща съм направен.
За наследство не мисля... Нямам този късмет
като пряспата, дето ухае.
Затова вместо с думи, с парченце от лед
се рисувам от начало до края.
БЕЗСМЪРТНА ЛЮБИМА
Не слизайте в душата на коприва -
безсмъртната любима на поета.
Докато римата в ръцете й изстива,
тя с кадифето си зелено свети.
Зачената от вещица и кошер,
между пчели, родени за бижута,
копривата от обич е по-лоша
и по-безкрайна от една кошута.
На дъното на нейната парливост
нетленното начало си играе.
Поетите не могат да са живи,
щом съчиняват песните на Рая.
А тя - искряща, пареща и нежна,
челата им и устните целува.
И омотава в светещата прежда
това, което думите не чуват.
Това, което думите не мислят,
копривата ще съхрани дълбоко.
Ще падне сняг, снегът ще се разлисти
и ще поеме в северна посока.
БОЛНИЦА
Уж вървя, а обратно се возя
по ръкава на минало жълто.
Един болен от туберкулоза
вместо залеза, слънцето гълта.
И си спомням за жълтите хора,
за телата им, кипнали в мрака.
И се уча така да говоря,
както дишат и мравка, и сврака.
По дувара на лудите мисли
капе тъмната пот на бръшляна.
И безкрайни на цвят пианисти
се провикват, от пустош пияни.
За детето на болното време
няма по-излиняла надежда,
от поръсени длани с екзема,
по които слана се отцежда.
Оздравявам с рецепти зелени
и цъфтя като спукана язва.
И си мисля, че с устни големи
мойте приказки вечер разказват,
но не приказки, скрити в леглото,
а кръвта и последния трепет.
Някой ден ще целуна дървото,
по което гнездяха поети.
ВЕЧЕРНА ЧАША
За чашата без дъно няма тайни.
Ни питие, ни устни я докосват.
В измислените макови поляни
скръбта е трезвена и високосна.
Човекът е надвесен над стъклото
и съзерцава градусите жълти.
Ако отпие - вдишва божеството,
ако повтори - то ще го погълне.
Не сме пияни, само сме различни.
И по това приличаме на птици,
които есен лятото отвличат
и ни оставят зима за графици.
От черно-бели до души в палитри,
се лутаме насън между кристали.
Звъним така, че капещите литри
във езеро небесно са събрани.
За да остане алкохолът вечен,
седим на маси с цъфнала коприва.
Един от нас ще бъде като вечер,
която никога не си отива.
ДАЛЕЧЕ
Вече двайсет години живея пиян
между сенки със замаяна милост.
Трезвостта е отдавна изпит океан,
който аз преминавам с камили.
Имах кръв, по-изящна от сърцето на нар,
имах име от милвани букви.
До везните на рими бях такъв аптекар,
че размесвах отрова с изкуство.
И лекувах пчелите, разболени от мед.
На монасите давах килии.
И осъмвах, затворен в прозрачен куплет,
между унес и дъх на стихии.
Не говорех, а дишах, както диша дете
до гърдите, осеяни с мляко.
Бях лозичката крехка, която расте
и която листото си чака.
Но светът не е чаша. И не е питие.
И пълзя като охлюв нагоре.
До устата ми свети едно колие
и със сребърен глас ми говори.
Този говор аз трябва да запомня добре...
За да може в онемялата вечер
тишината да трепне и така да умре,
че гласът й да тръгне далече.
МАЛКИ ГОДИНИ
Пътувам върху бялото магаре
между изтръпнали от сладост дини.
И захарта в кристалчета от пара
изтича като малките години.
За малките години без обувки
аз пазя пръстчетата и петите.
Под обедния сън, завит със скука,
ухаят сънищата на петлите.
Като напускам зрялото си време,
за да опитам аления резен,
аз чувствам как устата ми поема
от розовото гукане на бебе.
По-сит от цар, с коремче като топка,
магарето целувам по ушите.
нататък е замаяната котка,
с мустаци от светулки сред тревите.