Петел от малинов пейзаж
СВЕТЛО
НЯКОГА
СФИНКС
ДАЛЕЧЕ
ПОЕТ
СНЕЖЕН ЧОВЕК
САМОЧУВСТВИЕ
М Н О Г О Т О Ч И Е
СЕЗОНИ
ТОПЛО
МОМИЧЕ
ГЛУХАРЧЕ
МАСЛИНИ
ТАЙНА ГРАДИНА
ЕЗИЧНИК
СВЕТЛО
Петел от малинов пейзаж...
Фрак от вятър и алена фльонга.
Кукуригу с милионен волтаж
разлюлява на слънцето гонга.
Едно куче с душа на пчела
си събира светулки в паничка.
И нима тази нощ е била,
щом внезапно е светнало всичко?
НЯКОГА
Аз пиша със завързани очи,
коремът ми отвътре е хартия.
След сто години ще си проличи
дали съм гладил думите с ютия.
Или зъбати, с кожата на вълк,
те гризали са гърлото на рими,
а аз- памуков, облаков и зъл,
като дете със тях съм се завивал.
Надеждата е бебе с очила,
кърма от мравка, белег от колибри.
И затова в съсирена мъгла
се лутаме очите си да дирим.
И затова с цигулка на сърна
сред глутницата трябва да сме плахи
и да изпратим бляскаво една
от думите- пред вас да се разплаче.
И да запее с устните на кос,
да завърти ума ви на вихрушка,
докато цветният, невидим мост
по колебливия си гръб ни спусне.
Оттатъка- дано да има бряг,
рисуван от класически поети.
Тогава в джобовете с топъл мрак
ще дойдем призори да ви посветим.
СФИНКС
По-тъжен съм от детска психиатрия.
Душата ми на сол ще се разсипе
да гледам как с очи на Клеопатра
прииждат пясъците на Египет.
Децата ми на щъркелите с клюна
пришиха кръстче в черните простори.
Луната снощи бе като маймуна,
която от небето ми говори.
Реките със кърмата на старица
се мъчат да удавят мойте устни.
И все едно е- Вит или Марица
при рибите си трябва да ме спуснат.
Ако не мога бавно да доплувам
и да извикам, че брегът е свършил,
глътнете мисълта, че съществувам,
със клюна на последния ни щъркел.
И с крак единствен тихо разходете
отчаяното и безцветно време.
Докато аз с опашка на комета
се върна от гнездото да ви взема.
ДАЛЕЧЕ
Вече двайсет години живея пиян
между сенки със замаяна милост.
Трезвостта е отдавна изпит океан,
който аз преминавам с камили.
Имах кръв, по- изящна от сърцето на нар,
имах име от милвани букви.
До везните на рими бях такъв аптекар,
че размесвах отрова с изкуство.
И лекувах пчелите, разболени от мед.
На монасите давах килии.
И осъмвах, затворен в прозрачен куплет,
между унес и дъх на стихии.
Не говорех, а дишах, както диша дете
до гърдите, осеяни с мляко.
Бях лозичката крехка, която расте
и която листото си чака.
Но светът не е чаша. И не е питие.
И пълзя като охлюв нагоре.
До устата ми свети едно колие
и със сребърен глас ми говори.
Този говор аз трябва да запомня добре…
За да може в онемялата вечер
тишината да трепне и така да умре,
че гласът й да тръгне далече.
ПОЕТ
Сърцето ми е риба – черна мряна,
проблясваща над пясъка камбана.
Сърцето диша... Църквата в реката
се гмурка, за да хване тишината.
В небето щъркел като тъжен свещник
се мъчи облаците да премести.
А привечер с една свещица жълта
ще се научи залеза да гълта.
Не ми остава нищо, освен бързей,
който на кръст ръцете ще завърже.
И ще ме мие, докато засветя
с очите на удавени поети.
Ако изчезна, нека с водорасли
косата ми високо да порасне.
И аз от дъното за нещо ще говоря,
докато пеят рибите отгоре.
СНЕЖЕН ЧОВЕК
Преди да завали снегът, обикновено
баба взема конец и ума ми зашива.
Няма нужда да мисля, щом снежинката медна
е от пуканка по-въртелива.
За да имам герданче, баба взема игла
и полека, със меко старание,
сбира десет снежинки и двайсет крила.
От вратлето ми капе сияние.
После баба ми казва, че снегът е дете-
мое братче и мое сестриче.
Побелях да ги чакам, но вярвам, че те
и сред лятото пак ме обичат.
Колко много сезони, а снегът е един-
необятен, кристален и плавен.
Аз се стапям, но зная- на снежинка съм син
и от снежни неща съм направен.
За наследство не мисля... Нямам този късмет
като пряспата, дето ухае.
Затова вместо с думи, с парченце от лед
се рисувам от начало до края.
САМОЧУВСТВИЕ
Където мен ме няма, боже бял,
ще разцъфтят и мишки, и хлебарки.
Най-финият нюанс- надебелял,
ще губи свойта тайнственост и яркост.
Където мен ме няма – жабуняк
ще е воал за всяко огледало.
И нотите с подут от мъка крак
ще куцат към пресипнало начало.
Където мен ме няма, има прах
и Космосът е силно алергичен.
Дори принцесата върху зърно от грах
на невъзможния си сън се врича.
Където мен ме няма… Боже рус,
не вярвам някой да се разтревожи,
че този стих с неописуем вкус
пълзи в калта и сменя девет кожи.
Не си мислете, че съм полудял-
аз просто съм погълнал всички чаши.
И като гледам Господ побелял,
от черните му панделки се плаша.
М Н О Г О Т О Ч И Е
Докато слизам призори от Вежен,
аз мога с миглите си да порежа
трептение в ухото на кошута,
която спи и тишината слуша.
Порязано, трептението стихна.
Сънят се сепна. Облаче поникна
Прохладно кихна и с копитца скочи
в забравено от Бога многоточие.
СЕЗОНИ
В полето се зараждаше равнец.
Неравенството беше в цветовете.
Единствен и замаян скакалец
се криеше зад дрехата на цвете.
Единството на шарени бои
разделяше тревата от небето.
Равнецът в бяло се успокои,
защото златно беше му сърцето.
Подскочи заек, после полетя,
страхуваше се сив да не остане.
Високо горе чакаше го тя –
рисувана и къпана поляна.
И аз си мислех – трябва ми равнец
и скакалец, и заек, за да мога
да си повярвам, че не съм слепец
за цветните значения на Бога.
Тогава лумна някаква шега.
Природата се смееше със мене.
На шапката ми разцъфтя дъга,
на устните ми кацна нетърпение.
И аз извиках, без да знам какво...
На лятото извиках – да ме чака.
И се превърнах в есенно дърво,
което пя и после се разплака.
ТОПЛО
Познавам лятото по брадата-
плодова, жълта и пчелна.
Познавам го по тишината-
топла и безпределна.
Толкова неща и знаци
лятото ни остави.
Вятър, преспал в акации,
върху човка на славей.
МОМИЧЕ
На яребицата момичето порасна.
До въздуха отиде и се върна.
И каза ми, че сянката на храста
е нещо като облак, но обърнат.
ГЛУХАРЧЕ
Глухарчето оплешивя.
Поклаща бледо теме.
Ветрецът, дето го довя,
дойде да си го вземе.
МАСЛИНИ
Имам си седем маслини…Седем.
Петте са черни, а двете – денем.
Негърки, копчета мрак…Но петте са
с устни на плакала в мен поетеса.
Леко солени и лъскави, жадни,
аз до костилките техни припаднах.
Там в цветове, аромат и зехтини
близнах душата на двете маслини.
И си лежах между тях, и усетих
капка мартини в небето да свети.
ТАЙНА ГРАДИНА
Момичето със тяло на цигулка
играеше под сянка на кайсия.
И аз поисках думите „шушулка”
и „музика”, в които да се скрия.
Ако сега ме питате защо съм
изпълнен със омайност синя,
то е защото и на косъм
не съм пристъпил тайната градина.
ЕЗИЧНИК
Да вярваш в Бог е като да бозаеш.
Но аз, роденият на църква под клепача,
от зайци и кокошки бях замаян
и с прасковите се търкалях в здрача.
Hе носех кръстче, нито палих свещи,
иконите съзирах в бучиниша.
Говорих с риби и мълчах със лешник
и само тях успявах да опиша.
За вярата си не намирах сили,
гласът на Господ викаше с петела.
Добре, че котката с очите си лениви
от книгите ми нещо е прочела.
Не съм безбожник, ала Бог къде е?
До динята или пък до пчелина,
или над мряната, която ще развее
измокрената своя пелерина?
Къде е Бог?... Защо да се преструвам,
че селският ми двор не е олтарът,
във който Дух небесен съществува
като надежда и като извара.