За един лев на съботния пазар в Тетевен ми предложиха седми том от избраните съчинения на Емилиян Станев. Дадох два, защото ме досрамя.
В началото на книгата са недописаните спомени на писателя. Така се казва тази част – „Недописани спомени“.
Не бях ги чел, а ги помня. Чета и си спомням всичко. Ами аз това съм го преживял – така си викам.
Емилиян Станев описва детството си в Търново, улиците, къщите, хората, миризмите на Търново, Царевец…
И аз съм преживял същото – ходил съм по тези улици, познавал съм тези хора. Точно така и досега помня миризмите на печените гювечи, на мастиката и ракията. Даже и аз като Емилиян Станев си мисля, че съм виждал Иван Вазов.
Писателят твърди, че има усещането, че в кантората, където е работел баща му като просбописец, е дошъл Иван Вазов и той го е зърнал, мисли си, че го е зърнал.
Срещу нас в село и сега има голяма стара къща на заможен някогашен род, в която – това ми го е казвала баба ми, бил преспал Иван Вазов на път за Тетевен. И като се бил събудил сутринта и чул как пеят птичките, казал на файтонджията:
–Бай Кольо, чуеш ли как пеят птичките?
–Ааа, чирикат, да ги…
Всичко това аз съм го виждал – бил съм там и потвърждавам, че е така, ако искате, вярвайте.
Като напиша нещо във фейсбук – стихотворение например, и често пъти в коментарите на моите фейсбук приятели чета неща от рода на: „Все едно че съм го казал аз“, „написал си го така, както бих го написал и аз“. А най-често виждам „благодаря за спомените“.
Хем ми е било мило и приятно, хем ме е хващал яд и съм си викал – добре, спомените са си спомени, ама защо не го напишете така.
Пред недописаните спомени на Емилиян Станев съм в същото положение – все едно съм му фейсбук приятел. Опазил ме Господ да кажа нещо от рода на „все едно съм го написал аз“ или да му благодаря за спомените. Усещам нещо много повече – усещам, че това, което е написал неповторимият Емилиян Станев, е съществувало винаги, било е и преди него, и по негово време, и сега, когато го чета, пак е същото. Вероятно подобни възприятия, знания, и кой знае какво още идват от някаква друга реалност. И когато посредством думите ние сме увлечени в тая реалност и заживяваме в тая реалност и я помним, и сме я живели, и я четем, и я възкресяваме, и тя ни възкресява.
Не ми е известно по какъв начин, но наистина почувствах написаното от Емилиян Станев като мое. Харесвал съм, и то много, различни филми, пиеси, картини, но като мои не съм ги усещал никога.
Вглеждам се в редовете и буквите на тия „Недописани спомени“. Като някаква жичка, която трепти, са те – хем са букви, хем са струни; хем са невидимо електричество, хем са плът; хем са тайна, а са ми толкова близки. Усещам ги като нагорещена жичка, която може да пипне всеки и я пипа, но само единици я държат дълго в ръката си и я стискат, и поемат онова, което преминава през нея – топлина, студ, смърт, живот, любов, и го описват, и си изгарят пръстите.
И къде точно в тия редове е Емилиян Станев, къде е духът на Емилиян Станев? Какъв спиритически сеанс провежда той сега с мен, та аз влизам в тия редове и се изгубвам в тях, и се сливам с тях? И даже спирам да мисля кой ги е писал. И вече не знам дали ги е писал Емилиян Станев, или Никола Станев, или най-слабият ученик и невзелият ни един изпит студент Емилиян Станев? Или момчето с пушката, или ловецът, или препараторът, художникът или суетният човек, или големият писател Емилиян Станев?
Още по-мили сега ми стават ония писания под моите скромни поетически упражнения, в които приятелите ми се припознават в написаното. Ето я цялата магия, ето я машината – и напред, и назад във времето. Ето я цялата условност и парадоксалност на деленето на това вселенско трептение на видове, подвидове, жанрове и стилове в литературата.
Учудването ми се усилваше, като видях какво мисли Емилиян Станев за Достоевски, за Чехов, за Толстой.
Като момче той е прочел „Престъпление и наказание“ и се е побъркал. Аз се побърках от романа „Юноша“. Той смята, че Достоевски може да те разболее, че е многословен, че е парализиращ, аз съм си мислел, че Достоевски може да те убие и да те удави. Четеш Достоевски, четеш го и не запомняш абсолютно нищо, и всичко ти се струва едно и също и не е едно и също, и всичко е тука и не е тука и не можеш да си проветриш душата, и се задушаваш, и няма откъсване. Емилиян Станев мисли, че писането на Достоевски е плод на епилепсията му, а писането на Чехов и на Толстой е почивка и успокоение след епилепсия. И проветряване на душата.
Това, с проветряването на душата, е толкова важно и Емилиян Станев го е разбирал най-добре. Тази наша българска уседналост, тази наша география, протяжна история, камъните в реката, животинките – всичко това създава литература, пълна с чист въздух.
Такива неща горе-долу пише Емилиян Станев и аз му ръкопляскам и си викам – все едно че съм го писал аз.
Нямам чак такова самочувствие. Но имам една особена, светла, тъжна и непреодолима тежест, когато си мисля за Емилиян Станев.
Бях един от студентите, които носеха ковчега му на неговото погребение през 1979 година в Търново. Усещах не толкова тежест, колкото сянка над главата си. И, прощавайте, ковчегът ми изглеждаше и като стряха. Като стряха над главите ни.
Това последното вече съм го писал само аз.