Тези дни в интернет се въртят кадри с убийството на кучето Мая. Много е тежко, ужасно е направо да се гледа този клип, в който лекар специализант, гражданин на Република Северна Македония прегазва кучето.
Написаха се и много гневни постове по тоя повод, някои от които обявиха Ненад Цоневски за морално, „галактическо“ чудовище и го изкараха най-големия звяр на света.
Вкъщи сме имали и кучета, и котки. Малката ни дъщеря Мила искаше да спи нощно време на двора – в колибата на кучето ни Рекс. Рекс беше красив, добър, щур доберман, на който от жал не му отрязахме ушите „по стандарт“ и го оставихме клепоух. Обичахме си го с клепнали уши. И тоя наш черен, лъскав Рекс, по думите на баба ми, беше „взел селото на главътъ си и вирлееше от горния до долния край“.
Имахме и сиамско коте Мимо, която беше с епилепсия и се блъскаше в коловете на доматите. И него също го обичахме. Другата ни сиамска котка Топси, след като я донесохме от София в село – Голяма Брестница, беше напръскана от баща ми с някакъв препарат за бълхи. Котката се олиза и умря. Баща ми прежълтя, на мен ми идеше да го пребия, а дъщерите ни се завряха в една стая – реват и не искат да излизат.
Яд ме беше на баща ми, но и за миг не си помислих, че е чудовище, което не знае какво прави. Повтарям – скръбта беше голяма, грешката – голяма, но неволна и толкова. (Знам, че случаят с Мая е различен. Просто споделям история и ситуация).
Трябва да има някаква граница – някаква невидима граница вътре в човека, която да подбира приоритетите и ценностите му и която да определи точното място на любовта в човека. Любовта към живота му, към любимата му жена или мъж, към семейството и рода му, към Родината, към животните, към растенията, към вещите, към парите.
Трудно ми е да разбера възвишени същества, които искат да правят църкви за загиналите коали в Австралия, а не обелват звук за избитите стада кози и овце в Южна България. Коалите са много мили и симпатични, но агънцата и козлетата не падат по-долу от тях.
Според Библията човек е дал имена на животните, но какво друго им е дал, не знам.
Понякога си мисля, че има нещо раздуто и прекомерно в тая болезнена и показна привързаност към домашните любимци. Все ми се струва, че зад всичко това прозира и някаква голяма самота, голяма празнота, липса. В чувствата на човека се явяват бели петна и човек се чуди с какво да ги запълни.
С очите си видях как след като българите започнаха масово да се изнасят в чужбина, тези, които останаха тук, започнаха да си вземат домашни любимци. В блока, в който живея в София, изчезнаха младите хора, децата ни, а по възрастните се сдобиха с кучета и кученца и сякаш потънаха в тях и престанаха да се забелязват един друг.
Наше приятелско семейство от седемнайсетия етаж си взе сибирска лайка, която почна да колабира от топлото парно и се наложи да я настанят на терасата, за да гледа снежинките отвисоко и да се чувства температурно добре. Явно е, че кучето страдаше в блока, но пък беше красавец със синьо-зелени очи.
В блока също живееше и голям писател фантаст, голям журналист и издател на най-популярните списания в тая област. Той и жена му си бяха взели пекинез и изведнъж разговорите, които водехме преди с него, зациклиха до пекинеза. Научих много работи за това кученце, но спрях да научавам неща за чудесата на Вселената.
Прави ми впечатление и нещо друго – в моя род има вече четвърто поколение ветеринарни лекари. Прадядо ми Йото е завършил първия курс за ветеринарни фелдшери – 1903 година. В къщата ни водеха коне с големи рани по краката и съм гледал как конете стъпваха в корита с разтвор на калиев перманганат и как се успокояваха.
После вуйчо ми, също ветеринарен лекар, живееше във Ветеринарната лечебница в Ловеч – на втория етаж, и аз там съм гледал какво ли не, включително и как лекуват лъв от Ловешкия зоопарк.
Сега ветеринарната медицина изчезна във вида, в който си я спомням, и се сви до медицина за домашни любимци – главно кучета и котки.
Идва ми на ум още един пример.
В махала Топилище – под Гложенския манастир, откъдето е родът на баща ми, живееше наш близък, който непрекъснато се хвалеше с кравата си, че всяка година раждала по две телета. Хвалеше се, че кравата му близнила. И същата тая крава една година така го наръга с рогата си, че едва не умря в болницата. После така и не можа да се съвземе.
И животът ни, и животните в него са страшно кълбо. Гледаме ги, обичаме ги, помагат ни, пазят ни, хранят ни, поят ни, радват ни, умиляват ни и хей така – както сме се омешали хора и животни, си причиняваме един на друг какво ли не. Но и не можем един без друг.
Досещам се какво си мислят всички, които до болка обичат животните около себе си. Разбирам ги напълно. И аз мисля същото. Писъците на кучето Мая още са в ушите ми и ми късат сърцето. Но трябва да кажа и това, че само преди два месеца глутница кучета щеше да ме разкъса на парчета. Криеха се в тревите около мене и бяха готови да ме изядат.
Да се смачка куче, което дреме на пътя, е страшно безобразие, простотия и идиотщина, но я ми кажете колко струва животът днес изобщо. Колко струва днес и човешкият живот, и животът на кучето Мая?
Няма да давам примери с изнасилени и пребити бабички и старци, с измамени хора, с убийства на деца, с войни, с кръв, с глад и мизерия – всичко това се знае и е пред очите ни.
Само искам да помоля да бъдем с широко отворени очи винаги и да можем да заплачем и за кучето Мая, и за баба Цона, която е излязла по нощница и боса на пътя в дъжда и не знае ни коя е, ни къде е.
И малко по-леко с квалификациите, защото квалификациите край нямат. И защото животът това и чака- да ни квалифицира.
В София е премазано куче.
Край морето един поет отказва да се храни и да се лекува.
А къщата ни в село се е напълнила със стотици буболечки и се чудя, ако ги изхвърля навън в дъжда, дали не е грях.