Най-важното нещо е да не се ядосваме. Всеки само това казва – абе не се ядосвай! От лекаря до шофьора на таксито всеки предписва една и съща рецепта – рецептата на неядосването.
Аз казвам друго – не се ядосвай не е спокойствие, а приспивателно.
Не се ядосвай за това, не се ядосвай за онова, гледай си спокойствието, не шавай много, не говори… Още малко така – и ето те фикус, ето те мушица в ъгъла, ето те мушкато, ето те едно нищо и половина.
Не се ядосвай не води към нирвана, а към затъпяване, към подуване от тъпота.
Не се ядосвай, че те пренебрегват – голяма работа. Гледай си живота!
Не се ядосвай, че най-близките ти хора са толкова далече от тебе, че вече не са ти близки, а изгубени. И тук не става дума за облаче ле бяло и за чужбина – става дума, че най-близките ти хора не знаят кой си и ти не знаеш кои са те. Най-близките ти хора ти завиждат – завиждат ти, защото са близко до тебе. Ти също им завиждаш, защото имат повече, защото не знаят това, което те интересува и защото хората сме родени да си завиждаме. Завиждаме си и със сенките в корема, и с пребледняването по лицето. И най-много си завиждаме, когато не ни личи.
Но важното е да не се ядосваме.
Не се ядосвай, че сме потънали в мръсотия до гушата!
Не се ядосвай на мръсниците и мръсотията – вдигни си погледа нагоре и ако не видиш птици, а небостъргачи – не се ядосвай – гледай си живота!
Да си гледам живота, ама като не го виждам. Къде да го сместя този мой невидим живот – хем да е невидим, хем някой все пак да му се радва.
Всичко, което правим, е заради някого -всичко. И ако той не го види и оцени – край.
Мой приятел, голям поет, ми каза: „Че за какво са ми всички стихотворения и награди, ако не ги видят майка ми и баща ми?“
За какво ми е на мен да пиша стихотворения, ако не ги прочетат двама души, които искам да ги прочетат?
За какво са им на мъжете около мене новите коли, ако не им разцепят покривите с чалга музика?
За какво ѝ е на фолк певицата да издава стихосбирка , ако не я поканят по телевизията да прочете нещо? Не ѝ стига само да пее.
Всичко е омешано, нищо не е нито пълно, нито празно. Но най-главното е, че нищо не става, както го искам.
Разглеждам вчера фотография от събитие, което би трябвало да ме изпълни с гордост и да ме зарадва. А ми се повдига. На снимката са важни български персони в тържествен момент и ме обгръща такъв яд на тази изкуствена и престорена фотография, на тоя заснет фалш, че си викам – абе все пак не се ядосвай, защото и друг знае, че всичко т обадете се, роднини мои, риби и китове, соколчета и косове – обадете се отнякъде да ви чуя гласа. И стига сме се правили на три и половина.
Вече не сме едно цяло – вихрушка от прах сме и колкото и да си казваме, че не трябва да се ядосваме, сме прашинки, които се реят и не е ясно къде точно ще паднат. Но че ще паднат някъде, е сигурно.
Моля ви, ядосвайте се и си го признавайте. И го пишете, и го съобщавайте! И плачете от яд, защото който плаче последен, той плаче завинаги и може би умива лицето си.