Вече десетина години стоя дълбоко встрани от литературния живот. Почти не контактувам с писатели и ако се виждаме от време на време, е формално. Животът сред писатели за мен вече е само спомен. То пък едни спомени…
Като дойдох в София в средата на осемдесетте години, софийски писател, голям началник и голям партиен зет, ми каза хей така, както седяхме на терасата на тристаквадратния му апартамент: –В тебе няма нищо провинциално.
Трябваше да го приема като голяма похвала и като своеобразен паспорт, който той ми заверяваше за пред писателските среди.
Сега си мисля, че ако провинцията не е в теб като далечина, като релеф, като природа, хора, птички и животинки, няма как да станеш писател.
Почти цял живот съм живял в градове. Но далечината от града, в случая наречена провинция, ме е укрепвала и ми е помагала.
Дошлите от провинцията – от малките градове и села писатели, напълниха с кръв литературата от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век. И ако от време на време се подхлъзваха, то е, защото им се налагаше да се състезават с децата на софийските писатели. Семействеността в литературата не беше опит за продължение на литературата, а опит за предаване на властта в литературата.
Такова самочувствие имаха наследниците на писателските фамилии, обявили се и те за писатели, че лично аз съм се чувствал дълбоко измамен и разочарован.
Син на добър писател, на сериозен разказвач и поет, така се дуеше пред мен – и физически, и творчески, че едва ли съм му изглеждал по-голям и по-важен от скакалец. Издаде сигурно петдесет книги, сега не помня едно нещо от него.
Друг писател – син на един от най-големите началници в литературата, даже си завъди литературно стадо и отглеждаше в него всякакви породи овце и овчици. И защото в литературата семействеността, кръстничеството, познанствата и обмяната на всякакъв вид течности са много силни, и до ден днешен си патим от това. Обявили сме за съвременни класици мехоподобни създания със солидни габарити и въздух под налягане отвътре. Не са стъпвали боси на земята тия същите синковци и не ги е срам да пишат за неща, които никога не са виждали. Може ли да стане голям писател човек, който е имал за най-голям приятел шофьора на баща си и който е стъпвал по пясъците на плажа единствено в Евксиноград, а не в пустинята – в прекия и в преносния смисъл на думата.
Най-смешни и жалки ми се струват онези така наречени писатели, някои от които и добри, които след 1989 година се юрнаха да стават милионери. С повратливост, с връзки, с дяволии, със заграбване на издания, на вестници и списания някои мамини синчета и приятели на мамините синчета направиха за нула време пари и забравиха за литературата.
Сещам се за куриозен случай – маскирал се като банкер добър поет, който ми се хвалеше, че всичките му книги били издавани винаги с твърди корици, беше уволнен от банката, задето му честитиха рождения ден в централен вестник. Срещу името му пишело „поет“ и веднага го уволниха от банката.
Да останеш при думите, а да не се юрнеш за правиш пари след осемдесет и девета година, беше равносилно да гледат на тебе като на глупак и некадърник. Да останеш при думите, беше синоним на смотаняк – не ставаш за нищо.
Бил съм свидетел на такива унизителни сцени, на такива уговорки за далавери и шмекерии сред писатели и сред писателски началници, че лошо ми става.
Веднъж на едно събрание на Съюза на писателите ме караха да подкрепя един „проект“, като ми обещаха заради това да ми издадат книга. Класик на българската литература заради гласуване в Управителния съвет ми е предлагал безплатна почивка в апартамент на Съюза и така нататък, и така нататък.
А когато напуснах Съюза на писателите, едно ченге – агент на Държавна сигурност, ми написа имейл, че никой никога не е нанасял по-голям морален ущърб на СБП от мен. Пустият му чистофайник, сега разбрах, че е станал и професор. Но както знаете , графоманията, пиенето, висшето образование и хабилитацията не прощават на никого.
Сляп и луд съм бил да вярвам, че между хората на словото и духа може да има почтеност, приятелство, морал. Хубави думи, страхотни истории, а иначе – иначе свински черва.
Великотърновският университет, който съм завършил, тачи, уважава, и то справедливо, един от своите професори писатели. Аз също съм го уважавал, и особено в първите години на следването си съм изпитвал голям респект от него. И бях потресен как даже той – той, идолът на студентите, ученият, писателят, може да бъде толкова пристрастен, толкова семействен и заблуден не по отношение на литературата, а по отношение на хората в литературата.
–Твоята вярност към словото е много показателна и похвална. –Това ми каза веднъж великотърновският професор. И аз трябваше да го приема като комплимент А то всъщност си беше нищо повече от „не ставаш за тая работа, ама поне си упорит.“
Знам защо го каза - и защото го мисли, и защото никога не му се подмазвах. Нито веднъж не му се подмазах. А да не се подмазваш на идол, е голямо наказание. Толкова сме подвластни на личните си пристрастия и суети, че нямаме време да пишем добре. Ще се пръснем от злоба и завист един към друг.
И дори когато накрая избягаш от всичко, няма спасение. Казвам го от личен опит и се опитвам, доколкото е възможно, да внимавам в картинката и да не ми се замайва главата. Замайването е допустимо вече само във вид на стотина грама.