Момчето се казва Райчо Райчев и го дават в „Панорама“. Момчето е високо, хубавец е, много успяло, направило световен пробив, както го представиха, в областта на Космоса и сателитите. Гордост за България и пример за подражание.
Компанията му произвежда малки сателити, които в орбита около Земята вършат голяма работа.
Момчето казва, че вече без сателити в Космоса животът на Земята ще спре и няма да има цивилизация – нямало да има телефони, нямало да има самолети, няма да знаем какво ще е времето. Изобщо – край.
Нашият живот вече са сателитите. И момчето ги прави.
Казва още, че има голямо его и че когато си подбира кадрите, като чуе, че някой иска да работи за хората, и му развява червен флаг.
Е с това ми счупи главата. Искаш ли да работиш за хората и нямаш ли огромно его, ти се развява червен флаг.
Високото момче от „Панорама“ каза, че винаги е мечтаело за звездите, за голямото и далечното, и затова е възможно да не е обърнало внимание, просто да е пропуснало, че на нашето малко парче земя с имената си са останали тези, които са умрели за другите. Повтарям – в нашата история, в кръвта и в гените ни е заложен култът към саможертвата за другите. Или сме се престрували през цялото време, кланяли сме се лицемерно на героите си, а сме потривали ръце от радост, че сме живи и успешни?
Момчето го показват в „Панорама“ за пример. Така някога за пример ни даваха юпитата от Лондон, които дебаркираха на българския бряг заедно със Симеон Кобургготски. После се явиха други юпита – харвардци. Между тях се промъкваха и други – като софийския кмет. И винаги, винаги – при всички случаи на младите български звезди им липсваше нещо, което хората наричат сърце, милост, мяра, срам, морал.
Страшен живот се задава, щом милиардите са мерило за всичко. И щом животът е равен на сделка. И щом българската мечта цъфти най-много по тропическите острови.
Нашата „любов“, нашите моми и ергени и сървайвъри, нашите юпита мечтаят за тропически острови, за палми и лазурно море.
Високото момче Райчев от „Панорама“ каза и че не иска да бъде космонавт, защото се спазва много тежък режим, но че мечтае космонавти да се грижат за него, а той да се забавлява.
Не се заяждам, мисля му доброто на момчето, нямам нищо против да успее още и още, но искам и нещо човешко да видя – искам една дума да ми каже – за книга, за изложба, да го усетя по друг начин – извън успешния му бизнес и офиса. Иска ми се, ако щете, да му проличи, че не е от Силициевата долина например, а от България.
И искам да не развява червен флаг пред тези, които се осмеляват да му кажат, че искат да работят за другите.
Последните трийсет години бях учител и работех с млади хора. На това момче сигурно мога да му бъда баща. И учител също съм могъл да му бъда. Та затова ще си позволя да напиша и още две такива изречения.
Когато за пръв път влязох в час по литература през далечната 1991 година и попитах кой е писателят от портрета на стената в класната стая, един дънгалак скочи и извика: „Адолф Хитлер“. И се превиваше от смях. А буквално преди дни – съвсем случайно, чух какво отговори абитуриентка на зададен въпрос какви са Кобургите. Кобургите не са ли африканско племе, каза тя. И се затвори кръгът между Йовков и Хитлер, между Кобургите и африканското племе.
Значи малко съм работил аз за другите – малко съм работил за учениците си. Не съм писал, както трябва. И може би затова ми е развят червеният флаг.
На високото успешно момче Райчо Райчев желая успехи и още по-малки сателити. И му пожелавам да не си и помисля, че без сателити в Космоса цивилизацията ще изчезне и хората ще загинат. Да не си го помисля никога.