Сутринта написах стихотворение за Девети май и за известно време ми беше приповдигнато и като че ли добивах сили.
На Девети май кръвта ми винаги кипва – от мъка, от гордост, от яд, а пък когато съм гледал парада на Червения площад, и съм си поплаквал. Това е по-силно от мен. И как да е иначе, като дядо ми е убит при Страцин. Изтекла му е кръвта там на моя дядо.
Доста глупаво и някак си увиснало във въздуха, че даже и смешно ми се струваше това, дето по официалните медии все наблягат, че днес е Ден на Европа, и едва-едва, с половин уста мрънкат нещо за Ден на победата. Имаше и официални чествания в рамките , подчертавам – в рамките, на очакваното, приемливото и като че ли възможното.
Но през целия ден по-нататък се чувствах зле. Погледах малко от парада в Москва – много строг ми се видя някак, много напрегнат, да не кажа – тъжен. Уморена изглежда руската душа, уморена и от смърти, и от някогашни победи.
Представям си как до смърт са уморени и в Киев. Колко народ само изпоизгина в тая петгодишна вече война, в която уж всичко върви по план, а работата е до никъде. Вече не знам какво да мисля и за Путин, и за руските генерали, и за украинския генералитет воглаве с вожда си Зеленски – много кръв се проля, много чудо.
Чувал съм да казват – абе Путин не може ли да направи като в Газа? Обаче ако направи като в Газа, какво ще стане след това, какво ще остане от душата на Русия и на Украйна? Можеш ли с нож да срежеш пъпна връв и кръвна връзка? Мъчна работа…
Препълнил съм се до гушата със смърти, с кръв, с омраза, с обиди, с разделения – тая война ни разката майката по всички линии. И това наше перчене, зъбене, тия европски и български помощи, дето ги изсипваме, та да крадат Зеленски и генералите му и да мрат руснаци и украинци, също са ми до гушата.
Зеленски не мога да го обичам, защото ми изглежда като кукла на конци и защото ме задължават да го обичам. Знам, че воюва, знам, че гинат украинци и негови хора, но имам чувство, че нещо му е изпило акъла и не само че бута страната си към пропастта, ами ни е хванал и нас за крачолите и яко ни дърпа надолу.
А Путин все повече ми заприличва на мумия и колкото по-твърдо и желязно изглежда отвън, толкова повече усещам, че и на него му се клатят краката.
Знам, че защитава Русия от безумието на НАТО да стане военна организация от сто и петдесет държави. Знам, че нашите стратегически европейски партньори в голямата си част са лекета по дух, че не бръснат за слива никого освен себе си и своите интереси, знам, че мачкат, унижават и гледат на нас като на колонии, но Путин или трябва да я реши тая война, или… не ми се мисли. За Зеленски същото важи в пълна сила.
А чий е Крим и чия е Одеса, и от Киев ли е създадена Москва, и какво точно ние сме направили за Киев, за Москва и за Сингапур например, вече няма значение.
Бил съм още като дете и в Одеса, и в Крим. Бяха в СССР и се говореше на руски. И видях паметник на Пушкин, който е бил заточен в Крим.
Уморени сме до смърт – за себе си гарантирам, че е така – от треперене, от егоизъм, от простотии, от самозабравили се милиардери перверзници и от това, да не знаем дали утре ще сме живи.
Язък, че във Втората световна война бяха убити милиони хора! Язък, че сега пак стягаме пушките и патрондашите.
И все пак – да живее Девети май. Сега е вечерта на Девети май, но все още – „ещё не вечер“