Предизборната кампания ври и кипи по две направления.
Първото е – ще вземат ли Радевите хора властта, а второто е – кои партии обичат Русия и кои обичат НАТО и Европейския съюз.
Приказките за корупцията по-скоро станаха проекции в небето (те винаги са били светлинно шоу) и затова продължават да имат декоративно значение.
Като кажеш, че ще се бориш с корупцията, и веднага заблестяваш. Заблестяваш с нетрайна романтична светлина, както пишеше в стиховете си поетът Найден Вълчев.
Хирурзите трябва да си слагат ръкавици. Когато оперират, хирурзите трябва да спазват съвършена чистота и затова маските и ръкавиците са задължителни.
Мисля си обаче, че когато се пише, трябва да няма ръкавици. Писателят трябва да пише с кожата и кръвта на пръстите си, с костите на пръстите си, с поривите на сърцето си и трябва да няма маска на устата и носа, а да диша с пълна сила – и сладкия аромат на живота, и смрадта на гниещите сметища.
Научихме се – оказа се полезно при всички времена – да се изплъзваме от истината, да я обгрижваме с подходящи цветисти думи, да използваме евфемизми, да я направим приемлива, което винаги е било равно на удобна за властта.
Войните ще минат и ще заминат, ако не ни затрият. После ще дойдат нови войни.
Бедността и богатството ще продължат да са едни до други – бедността ще става по-бедна, богатството ще се мисли за вечно.
Но ако не кажем сега кое е най-важното, утре няма да разберем, че сме се озовали в друг свят, който не е нашият.
Чух тази сутрин по един от телевизионните притоци на Българската национална телевизия, че демографският въпрос в селата бил започвал да се оправя. Без да му мигне окото и знаейки, че подлага динена кора на истината за българите, някакъв титулуван демограф спомена, че раждаемостта в селата била 2,8, без да знам какво означава това, а в градовете била по-малко. Така че селата ни щели да цъфнат и да се възпроизведат отново откъм население в скоро време, но за градовете не било така.
Точно това е примката, капанът и опасността. Това е въпросът над въпросите – какво става с българите в България, колко са, как раждат и как се развиват.
Абсолютно без всякакви ръкавици и с пълното съзнание, че може да не се хареса това, което ще напиша, но по селата се раждат предимно ромчета. Комшиите ми на село също са роми и с тях ние в общи линии се разбираме добре. Селото е пълно с роми, те налагат друг тип пейзаж, друга ритмика, друга култура. Работят из Европа, връщат се, купуват къщи, обезлюдени от българите, и заживяват.
Да са живи и здрави – аз не мога да спра тоя процес. Не мога да го спра и в личния си живот.
Но само казвам, че политиката, която водим, е нехайна и катастрофална по отношение на нашия български етнос.
Гледам какъв живот кипи в помашките села наоколо. Пълно е с деца. Пълно е с живот. Тема на друг разговор е, че специално върху тях – върху помаците, които познавам още от дете, се извършват доста експерименти и се прави опит те да бъдат откъснати от етническите българи. Помаци бяха най-добрите приятели на баща ми, мои най-добри приятели. Но сега им дойде самочувствие, прилив на сила и усещам у тях автономистки щения, защото ние отслабнахме и не контролираме положението.
В цяла Северна България е така.
Не си затваряйте очите – идете в Плевен, в Луковит, в Червен бряг, във Враца, в Монтана и Видинско – и ще видите докъде сме я докарали. Вижте кои стоят по площадите и каква реч се чува. Помислете какво ще бъде след десет, след двайсет години. Помислете какви процеси ще настъпят при роми, при помаци, при етнически турци, и какво ще се случи при нас, българите.
Някой мисли ли например, че в Кърджали нещо може да бъде променено? Или, ако бъде променено, в каква посока ще е то.
Когато пиша стихотворения и разкази, не си и помислям кой ще ги чете – дали ще ги четат българи, роми, помаци или турци.
Но когато пиша за Родината си, не е възможно да не ме интересува как ще живеят хората от рода ми, от селото ми, от държавата ми, ще има ли българи в тоя мой род, в това мое село и в тая моя родина, или ще се претопим и ще изчезнем.
Докато македонците се борят с нас и ние пъчим мускули пред македонците, албанците поглъщат роднините ни от Вардарско, а ние тук потъваме в сухите пясъци на етническата пустиня.
Няма друг по-важен въпрос.
Никакъв изкуствен интелект, никакви корупции и никакво НАТО и Европейски съюз не са толкова важни, колкото това, дали ще ни има.
Че купения вот няма да го преборим докрай, е ясно. Но ако не преборим отрицателния демографски вот, просто няма да ни има повече.
P.S. Какво да го правиш например такъв журналист, който, разсъждавайки защо в САЩ броят на хората расте, а тука намалява, изтъкна като главна причина, че в Щатите официалният език бил английският, а той бил универсален и целият свят го знаел. А нашият език бил дребен, труден за говорене и затова намаляваме като брой?
Какво да го правиш такъв журналист, който добавя, че в Америка хората много рискували, а тука ние сме страхливци по отношение на рисковете и затова се топим?
Не е ли умилителна такава грижа за нашата демография?
Дали, ако всички проговорим на английски и рискуваме като бесни, няма да възкресим България?