Има-няма два месеца, откак съм в София. Уж трябваше да е за две седмици, ама се проточи. Две години и половина бях на село, сега – два месеца, в София.
Не е за вярване, но почти забравих какво е там, „долу“. Не съм го забравил, но само за два месеца хората от село все повече почнаха да ми избледняват. Пред очите ми са баирите, улиците , реката, манастирът горе в скалите – за хората почти нищо не си спомням. Много е „разреден“ пейзажът в провинцията и много голямо е „запълването“ на пейзажа в София.
Каква е тази човешка способност да забравя, да омаловажава, да пренебрегва, да се самооправдава, да се самоуспокоява?
Докато съм в село, знам, че най-важният въпрос е демографският и етническият. И ме е яд на тия в София, че не го разбират. А като съм в София, демографският и етническият въпрос ми изглеждат малко далечни и сякаш пресилени.
Има една стара поговорка, че въглените горят там, където паднат. В провинцията пред очите ми въглените горят и палят безмилостно и миналото ни, и спомените ни, и усилията ни. И аз ги виждам всеки ден тия въглени – кога нахални, кога прости, кога забогатели от кражби и от лъжи. Виждам ги тия въглени и ми парят душата.
В София виждам въглените на високите сгради, на измамния и парвенюшки лукс, на изгъзиците и финтифлюшките по сградите. Виждам как хората, прилепени един до друг в метрото, излъчват нещо подземно, прощавайте, но излъчват нещо спарено тия хора в метрото… И това лашкане напред-назад, и особено тия зловещи подлези – опикани, одраскани, изпочупени – същински катакомби на запустението и ужаса.
И хоп – оказва се, че сме в Клуба на богатите.
И хоп – оказва се, че сме в най-силните съюзи на света.
Оказва се, че сме не само страната на розите, а сме есенцията на розовото масло. Още малко – и сутрин ще започнем да си мажем препечените филийки не с краве, а с розово масло.
Лъжи, лъжи и отчуждение, и безразличие, и космически разлики във финансови възможности.
И абсолютно самозабравили се съдии, прокурори, депутати, министри.
И голям слугинаж, и много лакеи.
И много ибрикчии, и много боклук.
И цензура, и семейственост, и простотия. Софийска префърцунена простотия.
Въглените горят, където паднат, ама защо, Господи, правиш така, че въглените винаги да падат върху колибите и главите на бедняците, а върху дворците да падат само конфети и гълъбови пера.
Гледах репортаж от Народното събрание – тоест – от бившия Партиен дом. Така ми харесаха тия мраморни коридори , тия килими, полилеи, ламперии. Мраморът с едни розови и черни жилки. Просто да не мърдаш оттам.
Щели да се връщат в старото Народно събрание. Хайде моля ви се! Покажете ми един, който иска да се премести от мезонет в колиба. Покажете ми, моля ви, един, който е бил в Народното събрание, и не ще да е пак.
И ми покажете един, който е крал като луд от властта си, и да се откаже сам.
Да не си смахнат, когато можеш да вървиш по зелена морава, да се трепеш по камънаците?
И да не си луд да тичаш след някоя омекнала футболна топка по селска ливада, като можеш да се кефиш на голф игрище.
Въглените горят там, където паднат, но засега въглените и огънят са поглъщали в пламъците си само тези, които не са коленичили и които са отваряли мозъка и очите си за Вселената. Двайсет и първи век е новото Средновековие. Новите клади горят пред очите ни. Сега светът вече е пепелище. Планетата не е планета, а е кълбо от пепел.
Да се хвалиш кого и къде си убил, да плашиш света с Армагедон – това значи само едно – че въглените не падат, където би трябвало да падат.
И означава, че Прометей напусто ни е дал огъня. И изглежда Зевс е бил прав, като е бил на път да изтреби човешкия род.
А може би е знаел, че ние ще го направим сами.