Честит Трети март, българи! Честито освобождение на България от турско робство! Честито Възкресение на ту раждащата се, ту изчезваща родина!
Колкото по-големи думи слушам днес, толкова повече ми се плаче. Чудя се какъв склад за Големи думи имат някои хора, та аз лично вече не ги разбирам, защото са политнали в небесата.
Големите думи са в одите на Вазов и във вятъра, който е веел през костите на убитите В ония борби, сражения, войни и смърти.
От Големите думи понякога и аз настръхвам и сякаш се изпълвам с възторг, но после веднага се сещам, че Големите думи са като отрова за Истината или по-добре – като пепел над въгленчета. Пет пари не давам за Големите думи. И душата си давам за ония хора, обвити днес в мъглата на Шипка, нарамили децата си и изкачили се до паметника, където в кръв и мъки се е раждало детето на Свободата. Раждала се е България.
Добре, че още можем да говорим за Трети март. Макар че, както усещам, от пълно премълчаване на ролята на Русия днес Русия се споменава от дъжд на вятър и „патриотизмът“ с двойна сила се е излял върху опълченците. Опълченците и борците за свобода заслужават хиляди пъти това, но не заслужават да бъдат параван, зад който да се крие цялата Истина.
Телевизии, които не смееха да мъцнат за Трети март, днес са изпълнени с такъв ентусиазъм и родолюбие, че чак да не им повярваш.
Винаги ли Трети март ще бъде гледан само от такъв ъгъл, от който е изгодно на актуалните ни господари?
Ще си призная, че възстановките на исторически събития никога не са ме привличали особено много. Още от дете баща ми всяка година ме водеше в Рибарица – в местността Костина в края на май да гледам възстановка на убийството на Бенковски. Какво съм знаел и какво съм разбирал за случката е друг въпрос, но аз главно гледах как човекът, преоблечен като Захари Стоянов, скача от мостчето във водата, докато една година се окъпах и аз като него в края на май за юнаклък и здраве.
Възстановките, Господ да ми прости, ми изглеждат бутафорни, макар че в тях има такава непосредственост и искреност и такива първични трепети, от които настръхвам.
Споменавам възстановките, защото умирам от страх, че това, което правим сега на Трети март (това, което правят официалните лица, разбира се), е само възстановка на нашата любов и признателност и на нашата благодарност. Няма по-страшно нещо от възстановката на Истината, от имитацията, от преиграването, от липсата на усамотение, ако щете, на този ден и на този празник. Кръвта и смъртта нямат възстановка.
Колко време можете да издържите със затворени очи? Не много – няколко минути. Мракът под очите ослепява душевността на човека, ослепява сърцето му. Ами петстотин години? Нека го кажа и така – петстотин години със затворени очи, с изтрито име, с изчезнала земя и с неясно бъдеще. Как ви се струва това петстотингодишно затваряне на очите – то каква възстановка може да понесе?
Оставете ги поне днес Големите думи. Тези, които ги говорят, не знаят на кой свят са.
Сигурно е само едно – че искат да идат в друг свят, в който ние не сме. А за нас да оставят възстановките, лутането и мъглата.
В мъглата на Шипка днес най-ясно се вижда, че обичаме Свободата си и че помним и пазим в душите си този Трети март.
Трети март, след който е започнало нашето трето изкачване на планината, наречена Свобода и наречена България.
Още едно изречение, и аз също ще се плъзна по Големите думи – изкушенията са страшни, затова спирам и казвам: Честит Трети март, дълбока благодарност на Русия и нейната войска и дълбока благодарност на всички българи, които помогнаха и загинаха за Свободата.
Честит Национален празник!
P.S. Написал съм и едно стихотворение за Трети март, което може би ще пусна довечера, защото не е тържествено и никак, ама никак не е политкоректно.