Отмина 24 май. Отминават и дъждовете. Наградените и пропуснатите – и те ще отминат. Ще отминат големите пролетни води, глупавите и недотам глупави министри – и те ще оттекат. Ще се цепят от мълнии дървета и партии. После ще се залепят партии, а дърветата ще пушат и ще почернеят.
Наближава заветната дата – ей го къде е 4 юни, и след него ще полетим и ще сме щастливи и спокойни.
Продължават и войните. Пред задрямалите ни очи и прозяващи се физиономии се изляха реки от кръв. Руснаци, украинци, евреи, палестинци, сирийци, ливанци. Изтече им кръвта и светът се прозява.
Пред очите ни изчезват цели народи – а-ха да спре някоя война, и някои от големите държави не щат. И фитилът съска, и е голямо опъване на нерви да гледаш как вместо да бъде угасен тоя фитил, с него господарите на света си палят и пурите, и папиросите.
И колко жестоко сме се изпепелили отвътре. И как чета по фейсбук, че така им се пада на палестинците, че така им се пада на евреите, че така им се пада на руснаците и на украинците.
Преди малко се уплаших от себе си – притъпена е вече тая болка, с която ги слушах новините. Къде отиде гневът ми, къде отидоха приятелите ми, аз ли вече съм ненормален, че не ме боли и не ми пука чак толкова, или това е нормалният ход на живота?
Ако ще свиквам с войната и със смъртта, по-добре да се отказвам от живота. Защото това вече не съм аз.
Ако ще свиквам с лъжата, по-добре да не си мисля кое е истина и кое – лъжа.
Ако ще гледат на мен като на литературен дебил, по-добре да не я поглеждам тая литература.
Ако ще ме държат в клетката на чужди идеи, по-добре да си я запаля тая клетка и да си оскубя перата.
Хваща ме страх да разменя с някого две думи, щото все повече хората ми се струват странни, прищипани някак си. Изглеждат ми или прекалено екзалтирани, или толкова събрани в себе си, че чак ме побиват тръпки от студ.
Вече наистина си мисля, че тия двайсетина души, които ни дресират от сутрин до вечер, са абсолютно прави, че са носители на абсолютната истина и че аз съм повреден, не разбирам какво става, че съм един фосил – естетически, социален и политически фосил. И че непрекъснато трябва да изпитвам вина и да изкупвам вината си с мълчание и покаяние затова, че съм роден 1958 година, че съм вярвал в социалистическата идея, че съм работил в Комсомола, във вестник „Средношколско знаме“, че трийсет години съм блъскал като учител, че съм писал стихове, разкази и други безполезни неща… И че трябва да съм благодарен, дето още съм жив – дето са ме допуснали да живея.
Тъй като виждам само едни и същи лица навсякъде и във всичко, аз почвам да ги обичам.
Обичам Михаил Неделчев, защото освен него никой друг не разбира от литература и никой освен него не може да е председател на жури.
Обичам и Александър Йорданов, защото само той остана твърд като скала и забележим като тракийска могила в борбата с гнилия комунизъм и Путин.
Все повече и повече обичам творчеството на Георги Господинов, защото никой преди него и никой след него няма вече да спечели Букър и защото съм наистина убеден, че българската литература е била създадена, за да се роди той.
Обичам и Карабашлиев, без да знам за какво точно, и Теодора Димова също – заради баща ѝ, и не мога и един ден да дишам без поученията на Алгафари, Харизанов, Коларова, Буруджиева.
Не мога без най-големия философ на двайсети и двайсет и първи век – Тома Биков.
Чудя се как съм живял без Тошко Йорданов, Балабанов, без издателство „Жанет-45“ и наследника на издателството – депутата Манол Пейков.
Тук спирам, защото ако продължа, трябва да напиша половин страница именник с ренегати и мекерета в Българската социалистическа партия, с тъпи службогонци от ГЕРБ и с маниакални сектанти от софийски градски партии.
Щях да пропусна и хипитата от ПП с техния вожд и учител Дияна Дамянова.
Свят ми се вие и ми прилошава от това хоро, на което са ни закачили и от което пускане няма. „Три синджира роби“ е юнашка народна песен. Съвременните български песни са обвити с дим, прах, липса на смисъл и звуци, които трябва да минават за музика.
Обвити сме с верига от паяжини – финансови, политически, геополитически, художествени, и паяците приближават към нас.
И искам да съм наясно – аз ли полудявам, или имам нужда от нова реалност. А новата реалност, която чука на вратата, е безбългарска реалност. Запомнете го, напишете си го на листчета и го скрийте, но България остава без българи. И опаковките, целофаните и коприната, в която ни поднасят идеите за България и българското в Европа, скоро ще се превърне в дим, в мъглица по баирите и мъгла в долините. Ще изчезнем – тук, от тази територия, и ако някога се възродим поединично, то ще е на екзотични острови, събрани около парите си. Но това ще са съвсем малко хора, и вие го знаете – съвсем малко българи с всичките пари на сегашна България. Но вече с първи майчин език – английски.
Тая сутрин си казах, че се предавам – викам си: „Предавам се, това е“. Сега е ранен следобед и не ми е ясно какво точно трябва да се прави. Може ли нещо изобщо да се направи?