Като избухна Демокрацията, и тротоарите в София се напълниха с клошари в кашони. Клошарите, кашоните, кучетата до тях, мирисът на урина, на консервени кутии, пълни с вода – такива работи долетяха по тротоарите след избухването на Демокрацията.
Преди да се Въздигне в търговско, в духовно, в строително и във всякакво отношение, София хлътна – пропадна към мазетата си.
В мазетата – с малки прозорчета на равнището на тротоарите – се отвориха магазинчета. Викаха им мазегинчета. Спреш се пред такова мазегинче и си купуваш цигари, бира, ракия. Не виждаш продавача – той е на равнището на обущата ти, но ти подава цигари и бира.
Вчера близо до НАТФИЗ видях такова мазегинче ателие, в което се предлагаха услуги за педикюр. И си представих как се събуваш бос, подаваш си крака навътре през прозорчето и чакаш педикюра. Повече от това какво да желае човек?
Това хлътване лека-полека се преодоля, кашоните с клошарите също лека-полека се преодоляха и тогава дойде времето на кашонения град.
Винаги съм си мислел, че трябва да си личи къде живееш. По къщата ти да личи какъв човек си. По мириса вътре в къщата ти да личи какъв човек си. По градината в двора ти да личи какъв човек си.
Това в България е ставало много рядко – много рядко хората съобразяват душата с къщата си и къщите служат по-скоро за скривалища и маскиране, отколкото за разкриване на душа и характер.
Мъчно ми е, като гледам как едно с едно нещо не си пасва, как всичко в София ми изглежда разхвърляно, случайно…
И особено тоя нов кашонен град, който се изгражда. Вижте новите сгради, особено жилищните. Ако ги увиеш със стреч, като нищо ще ги изпратиш по пощата с някоя куриерска фирма – с някоя огромна вселенска, космическа пощенска фирма можеш да ги изпратиш.
Изглежда хората, които живеят в такива модерни кашони, не искат нищо да се знае за тях. Ще им се подобно мравки да потъват в мравуняка кашон и да изчезват.
Някога гледахме как жените простират по терасите и в дворовете си прането и така разбирахме какви са. Гледахме им цветята по терасите, гледахме извивките по къщите…
Край – всичко изчезна – всичко е полирано – тип Икеа, и отвън прилича на модерно нощно шкафче.
Вярно е, че по времето на социализма бяха изградени огромни комплекси спални, в които панелните блокове не се различаваха един от друг. Потискаща работа беше това, претупана.
Веднъж мой приятел ме покани на гости в Люлин, забравил съм вече в коя част – три, четири, и докато ме водеше към апартамента си, ме караше да внимавам.
–Тук – вика – има детска градина. След детската градина е трафопостът, после е хранителният магазин и след него – третият вход е нашият.
След няколко седмици отидох сам и минах покрай детската градина, трафопоста и хранителния магазин и като звъннах на вратата на моя приятел, се оказа, че съм сбъркал номера на Люлинския микрорайон… Абсолютно същото. Убийствено същото.
Какво може да си мисли сега човек, като минава покрай тия нови, студени, стъклени и оцъклени, жестоко форматирани и отчуждени блокове кашони? Нищо, абсолютно нищо не може да си мисли, защото няма за какво да ти се закачи погледът.
Хората вътре трябва да са спокойни, че никой не мисли нищо за тях.
Стана така, че няколко пъти бях в Барселона. Обиколих го целия. И усещах, че сградите в Барселона са протегнали ръце една към друга и са си сплели пръстите и не мърдат. И всяко нещо си е на мястото – едно до друго, с физиономия, с дух, без изхвърляния, без комплекси, без подражание, без лигавене и маниакалности.
Нима някой си мисли, че като изпише азбуката глаголица на фасадата на тузарски блок, това го прави родолюбец? Мястото на глаголицата е в книгите, а не върху блокове с лични вътрешни асансьори.
Патриотарството в архитектурата, както и подражателството, водят до кич, до еклектика.
Кич са и патриотарските кръчми и заведения във вид на кули и крепости, кошари и пещери.
Кич е да се правят старобългарски градове и поселища. Кич и комплексарщина.
Тук ще си позволя едно малко отклонение – комплексарщина е да се съчиняват и пеят тъпи патриотарски песни, да се веят конски опашки по планини, гори и сцени.
Никога няма да приема, че на сцена могат да се явяват фолк певици с надути джуки, облечени в трикольорни рокли, дълги по двайсет метра. И пред тях дечица да развяват хайдушки зелени знамена и на крехките им кръстчета да има пищови.
И изведнъж да се явяват двеста юнаци с факли в ръце.
И накрая – Аспарух с конницата си да преплува Дунава.
Опуснали сме му краищата във фолклора.
Както в съвременната българска архитектура. И както май навсякъде.
И пак опираме до кашоните – първо по тротоарите, а после към небето.
Па извинявайте, ако има нещо, както казваше баща ми Милчо.