Интервюто в „Панорама“ на Президента Радев (президентите винаги са президенти), свърши и аз се почувствах и по-спокоен, и по-добре.
Имало е дни и ситуации, в които ме е било яд на Румен Радев, друг път съм му възлагал големи надежди, сега – по време на интервюто, видях един развълнуван и красиво (красиво за политик) непохватно говорещ човек. Такава непохватност ми харесва много.
Писнало ми е от самоуверени глупаци, от тлъсти политически котараци и от всякакви лустросани недоразумения. И от лица с тебеширено и нетрепващо изражение.
Радев будеше доверие, към средата на интервюто се поотпусна, още малко и сигурно щеше да почне и да се шегува.
Толкова за личните ми впечатления.
Какво чух аз да казва по главните въпроси?
Каза, че е готов да разговаря с всички – това се превежда да се коалира с всички, без Делян Пеевски. Като непрекъснато повтаряше, че е необходима борба с олигархията, той всъщност визираше няколко всеизвестни партийни фосили, а не например обикновените избиратели на ДПС.
Не ме учуди фактът, че Радев на практика призна, че за пробив в правосъдната система са нужни и гласовете на ГЕРБ.
Като не спомена името на Бойко Борисов, той фактически го заобиколи, изтика го назад в сенките и го омаловажи.
По въпроса за геополитическата ни ориентация беше, така да се изразя – „категорично обтекаем“. „Категорично обтекаем“ беше и по отношение на Крим. Това, разбира се, е трик, който този път почти се получи. Аз например очаквах, че Радев ще каже, че Крим е руски. Той обаче се изниза с приказки за международно право и обективни реалности. Същото беше и с това, че Русия е агресор, а Украйна – жертва. Без обаче да спомене името Русия. На тези отговори някога им викахме „и тако, и вако“.
Знам (надявам се), че го прави от съображения да не го емнат, че е путинист, че ще ни влачи към Русия и Китай, но ме е яд, защото като говори така, той е сигурен, че такива като мен и още хиляди други можем да го преглътнем. Докато жълтопаветните слънчогледи не могат да преглъщат нищо, ако не им е смляно предварително и сложено в устата.
Имам чувството за леко дежавю с появата на царя. И тогава се говореше за експертност, за хора, които, отвратени, странят от политиката и които, като се яви царят, наскачаха като маймуни по клоните да помагат. И тогава се приказваше, че когато му дойде времето, ще се разбере всичко… Моля се да не се повтори тая работа и дано наистина хората, които ще влязат в листите и ще работят на всички нива за политическата формация на Румен Радев, да не са като царистите , които за няколко години се стопиха като покупателната способност на лева в последните месеци преди въвеждането на еврото.
Генералът президент се е поочупил през тия години, навлязъл е в широк кръг проблеми, показа прилични познания в областта на икономиката и ако пристъпи още една-две крачки напред и се надвеси над обикновената българска душа, може да заговори и с други думи.
Самият Бойко Василев, от когото обикновено тече сироп и масло, когато прави такива интервюта, сега приличаше по-скоро на военен, който изстрелва въпросите си с патетичен хъс, а не на журналист, който пита. Имах чувството, че генералът и журналистът си бяха сменили местата.
С интервюто работата мина горе-долу добре, но мъглата над всичко, което ще става от сега нататък с явяването на Президента на изборите и с бъдещата му партия трябва да се разсее час по скоро.
И, господин Президент, да знаете, че този, който сега Ви гледа с най-блеснал поглед, утре ще Ви напусне пръв!
И забранете, моля Ви, на няколко невнятни особи от сутрин до вечер да Ви хвалят по телевизиите и да отговарят от Ваше име!
И ако може, да не се фуклевят и да не пътуват с най-скъпите коли на света нагоре-надолу към сърцата на избирателите.
Като се уволних от казармата и се облякох в цивилни дрехи, мислех, че съм друг човек. Все се пипах по кръста – да видя дали коланът си е на мястото – върху двете копчета на войнишката куртка.
Да си съблечеш генералския мундир, а после и президентския и да тръгнеш между хората, не е лека работа. Нищо, че тая дума – „хората“, вече стана като детски цветен балон.
А няма по-сериозно нещо от хората, които чакат някой да иде да ги види, да ги окуражи и да ги повдигне.