След толкова спомени, ядове, възторзи и всичко друго около Девети май, след всичките писания, дето ги написах и които ми обърнаха душата наопаки, седнах и изгледах от начало до край филма „Влюбеният Шекспир“.
Гледах за Ромео и Жулиета и плаках поне няколко пъти, и накрая буквално се разревах, както правеше майка ми, когато си гледаше сериалите.
Нищо не правя – само гледам. И се смайвам как може така един стих на Шекспир, една метафора, една опияняваща дъха строфа да ме пренесе в други светове. Или по-точно – да ме върне в света, в който отдавна не живеем.
Винаги съм се чудел как въздейства изкуството, на колко пласта се спуска то в човешката душа. И как за каквото и да става дума, както и да се върти и усуква работата, винаги става дума за любов.
Гледам филма и се подмладявам, раззеленява ми се душата, усещам страстта, усещам пукането на върбите край реката сега, усещам си живота, който едва започва. И пак рева. Радват ме цветовете във филма – доста са приглушени, костюмите – красиви, да ти се прииска да ги носиш, усещам калта, дето я дават, че е по улиците…Голяма магия.
Колкото и да бягам от идентификация с героите, усещам, че по-велико от това няма. И хем ме е яд на Марлоу, хем ми е мъка за него, като го убха, хем ме е яд на Шекспир. Хем умирам за Жулиета, хем си мисля колко голяма актриса е Гуинет Полтроу.
Как може да изиграе едновременно и Жулиета на Шекспир, и любима на Шекспир, и жена, надскочила времето си… Гледам и си поплаквам.
Особено тая сцена, в която, преди да се любят и да слеят в едно страст, младост и предчувствие за бъдещо бедствие, това развиване на бинтове от тялото на героинята, ме порази.
За да скрие, че е жена, и да играе на сцена, защото жените тогава не са могли да играят на сцена, героинята се е овързала с някакви кърпи, бинтове и гърдите ѝ ги няма, и е станала момче. И какво прави любовта – разкрива всички пластове, маха ги. Съблича всички дрехи, дере бинтове и връхчетата на женските гърди стават и малки копия, и пъпки на рози, и капчици на вечния живот.
Гледам любовните сцени – жарта, с която се целуват, слушам божествената Шекспирова поезия и си давам сметка, че може би от гърдите на Жулиета са се родили звездите на Млечния път.
Имаме нужда от любов. Ако поне веднъж не сме били я Ромео, я Жулиета, за какво е било всичко друго?
Страшно е, че на нищо не ни е научила любовта. Същите жестоки животни сме останали и гледаме на любовта като на сделка, която може да бъде купена с петдесет паунда. Или с пет хиляди паунда – така беше във филма.
Свят ми се завиваше, като гледах как Шекспир във филма, преди да почне да пише, се върти на пета няколко пъти. Завърти се на пета, сяда и светът на божествената поезия и божествените метафори се завърта и около него, и около перото му, и около изпоцапаните му с черно мастило пръсти.
Любовта е вихър, водовъртеж страшен и Шекспир се е гмурнал в тоя водовъртеж и къде е отишъл, още не е ясно.
Мистерия и загадка са голямата поезия и голямото изкуство. Всеки иска да ги може тия работи. Но засега ги е могъл Шекспир и още двайсет-трийсет други.
Изчисти ми душата тоя филм. И даже смъртта на Ромео и Жулиета накрая не ме стресна толкова, защото усетих колко е нищо и половина смъртта пред такава любов. Любов, отрова и кинжал – ето ви го триъгълника на света и на живота.
Помислете имали ли сте такива утрини, в които не ви се ще да се съмне и в които се чудите бухал ли буха, славей ли пее, чучулига ли пее. Идете ми кажете после, че леглото на любовта не е центърът на Вселената.
Сетих се, че от Шекспир са запазени автентични само няколко подписа и може би няколко изречения. Много се говори, че този Шекспир май е някой друг. Вече няма значение, защото щом си плакал на „Ромео и Жулиета“, Шекспир е навсякъде.
След толкова спомени, ядове, възторзи и всичко друго около Девети май, след всичките писания, дето ги написах и които ми обърнаха душата наопаки, седнах и изгледах от начало до край филма „Влюбеният Шекспир“.
Гледах за Ромео и Жулиета и плаках поне няколко пъти, и накрая буквално се разревах, както правеше майка ми, когато си гледаше сериалите.
Нищо не правя – само гледам. И се смайвам как може така един стих на Шекспир, една метафора, една опияняваща дъха строфа да ме пренесе в други светове. Или по-точно – да ме върне в света, в който отдавна не живеем.
Винаги съм се чудел как въздейства изкуството, на колко пласта се спуска то в човешката душа. И как за каквото и да става дума, както и да се върти и усуква работата, винаги става дума за любов.
Гледам филма и се подмладявам, раззеленява ми се душата, усещам страстта, усещам пукането на върбите край реката сега, усещам си живота, който едва започва. И пак рева. Радват ме цветовете във филма – доста са приглушени, костюмите – красиви, да ти се прииска да ги носиш, усещам калта, дето я дават, че е по улиците…Голяма магия.
Колкото и да бягам от идентификация с героите, усещам, че по-велико от това няма. И хем ме е яд на Марлоу, хем ми е мъка за него, като го убха, хем ме е яд на Шекспир. Хем умирам за Жулиета, хем си мисля колко голяма актриса е Гуинет Полтроу.
Как може да изиграе едновременно и Жулиета на Шекспир, и любима на Шекспир, и жена, надскочила времето си… Гледам и си поплаквам.
Особено тая сцена, в която, преди да се любят и да слеят в едно страст, младост и предчувствие за бъдещо бедствие, това развиване на бинтове от тялото на героинята, ме порази.
За да скрие, че е жена, и да играе на сцена, защото жените тогава не са могли да играят на сцена, героинята се е овързала с някакви кърпи, бинтове и гърдите ѝ ги няма, и е станала момче. И какво прави любовта – разкрива всички пластове, маха ги. Съблича всички дрехи, дере бинтове и връхчетата на женските гърди стават и малки копия, и пъпки на рози, и капчици на вечния живот.
Гледам любовните сцени – жарта, с която се целуват, слушам божествената Шекспирова поезия и си давам сметка, че може би от гърдите на Жулиета са се родили звездите на Млечния път.
Имаме нужда от любов. Ако поне веднъж не сме били я Ромео, я Жулиета, за какво е било всичко друго?
Страшно е, че на нищо не ни е научила любовта. Същите жестоки животни сме останали и гледаме на любовта като на сделка, която може да бъде купена с петдесет паунда. Или с пет хиляди паунда – така беше във филма.
Свят ми се завиваше, като гледах как Шекспир във филма, преди да почне да пише, се върти на пета няколко пъти. Завърти се на пета, сяда и светът на божествената поезия и божествените метафори се завърта и около него, и около перото му, и около изпоцапаните му с черно мастило пръсти.
Любовта е вихър, водовъртеж страшен и Шекспир се е гмурнал в тоя водовъртеж и къде е отишъл, още не е ясно.
Мистерия и загадка са голямата поезия и голямото изкуство. Всеки иска да ги може тия работи. Но засега ги е могъл Шекспир и още двайсет-трийсет други.
Изчисти ми душата тоя филм. И даже смъртта на Ромео и Жулиета накрая не ме стресна толкова, защото усетих колко е нищо и половина смъртта пред такава любов. Любов, отрова и кинжал – ето ви го триъгълника на света и на живота.
Помислете имали ли сте такива утрини, в които не ви се ще да се съмне и в които се чудите бухал ли буха, славей ли пее, чучулига ли пее. Идете ми кажете после, че леглото на любовта не е центърът на Вселената.
Сетих се, че от Шекспир са запазени автентични само няколко подписа и може би няколко изречения. Много се говори, че този Шекспир май е някой друг. Вече няма значение, защото щом си плакал на „Ромео и Жулиета“, Шекспир е навсякъде.