Гледам новините и се чудя дали да си допия ракията, или да се завия презглава. Още се колебая, на ръба съм.
Антонио Коща, председателят на Европейския съвет, бил впечатлен от напредъка на България по пътя ѝ към Еврозоната. Браво – на това му казвам обективни критерии. Аз пък съм впечатлен от мизерията и пълната нищета в българските села и българската провинция. При първия дъжд – и монтанските села се издавиха. И се видя, че сме в нищета и упадък и че сме в зоната на мизерията, и че не сме покрили никакви критерии, ами от Брюксел са си покрили главите с чували и не искат да знаят какво става у нас – искат само да ни придърпат.
Антонио Коща е дошъл за друго – дошъл е да ни натиска за Македония и да види как ще се справим с патроните и снарядите. Затова е дошъл. И ни лъготи за покритите критерии, като че някой му вярва.
Вече не нас ни е страх дали ще ни приемат в Еврозоната– тях ги е страх да не се дръпнем в последния момент, да не стане някой фал в България.
Доналд Тръмп – младши не искал да го снимат, като каца на летището в София. Ами не го снимайте бе, уважаеми дами и господа журналисти, не го снимайте – оставете го! Какъв е всъщност той – наследник на короната ли е, генерал-губернатор ли ни е, какъв е? Че ние така по времето на комунизма не сме посрещали дъщерята на Брежнев и зет му.
Синът на Господаря на света ни обикаля като сурвакарче на Коледа и очаква от нас да му слагаме трапези, да му се подмазваме и да си записваме каквото ни нарежда. Синът на Байдън се разпореждаше в Украйна, сега новият син ни е подпукал нас.
Вучич – сръбският президент, го посрещнал с печено прасенце. Защото е смешно един Тръмп да го посрещаш със скариди. Това каза Вучич. Тоя дългуч – сръбският президент – изби рибата. Едно печено прасенце – и чао на протестите на студентите, и добре дошла, демокрация на печените прасенца.
Още не знаем с кого друг се е срещал най-големият син на Тръмп в България, но разбрахме, че се е срещал с Бойко Борисов. Браво! Сигурно в Шератон са опекли вол. След печеното прасенце на Вучич само вол от Бойко Борисов може да се окаже достоен за посрещането на такъв гост.
И аборигени не сме. Пещерни хора сме. Страхливци и нищожества, които си въобразяват, че правят голяма политика. Голямо нищо правите и се мятате в тигана като риби още преди да са ви хванали в мрежите, още преди Господарите да си помислят, че са гладни. Говоря за господаря Тръмп младши. И за господар Антонио Коща.
Сега давате ли си сметка защо всеки дъжд ни дави и ни отнася? Защото сме сламки, клечици и шумки. Защото сме ала-бала и нищо и половина. И защото сме юмруци и памуци и ту-туу, и му-ту и защото сбогом, Магнитски, и добре дошла, пролет мила, животворна.
Сега вече нямам колебания – допивам си ракията и се завивам презглава.
Работата е непоносима и е непоносимо, че я понасяме.
P.S. И да знаете, никакъв Антонио Коща, никаква Еврозона и никакъв Доналд Тръмп младши не струват пет пари пред въпроса на въпросите – етническия въпрос. Етническият въпрос, етническият въпрос. Нищо друго не е толкова важно. Ако ви се струва, че е извън темата, значи малко се говори за най-главното . А то е, че изчезваме. В провинцията – сега, в София – след десет години.