По линия на баща ми родът ни е с овчарски уклон и бит. Прадедите ми са били овчари, които освен с овце са се занимавали и с варене и продаване на сливова ракия. Гледали са и крави, но в много ограничено количество, особено след като крава намушква в ребрата мой прародител.
Родовата ни сила не е в отглеждането на крави, но умрях от мъка и от срам, като гледах протести на организацията „Невидими животни“.
Организацията „Невидими животни“ е направила протест пред Народното събрание, в който хора са се затворили вътре в пет-шест клетки и държат надписи против отглеждането на телета в клетки. Ето това е наистина едновременно и връх на сладоледа, и връх на глупостта, и връх на подмяна на важни въпроси с екстравагантни простотии. И връх на телетата, дето също ги няма, освен в гореспоменатите клетки, в които ролята на телета се играе от хора.
В България няма крави, няма овце, няма кьорави домашни животни, а тия защитници на невидими животни излизат на протест срещу клетките на телетата.
Някога в селото ми е имало до седемстотин крави и хиляди овце и кози, а сега не съм виждал крава и на сън. Не съм виждал и теле. Тука, на село, вечер излизахме чак до Каменния мост над Вита, накрая на селото, за да посрещаме кравите. Стопаните на всяка крава ѝ даваха вечер по един или два черни хляба, та да има мляко, нищо, че цял ден е била на паша.
А сега знаете ли какво чакат хората вечер край Каменния мост? Чакат си тъжните спомени и трийсетината кози, които са останали в селото.
Няма ли кой да обясни на тия самозабравили се и откачени хора, че човек трябва да отиде в зоопарк, за да види теле в клетка? Или да си пусне телевизора и да гледа протести пред Народното събрание на тая тема.
Осем от всеки десет души искали да не се гледат телета в клетки. Осем от всеки десет души не са виждали теле в живота си. Не са виждали теле нито в клетка, нито да тича по ливадите, нито да бозае, коленичило под вимето на майка си – кравата.
Всеки осем от десет души не са пили прясно издоено и още неварено краве мляко, не са усещали как мирише това мляко, не са чували как се дои крава в котле и как млякото цвърти, как се плъзга бялата струя надолу. И не са виждали ефирните мехурчета, които се вдигат нагоре. И не са виждали как котките се умилкват в краката на тия, дето доят кравите.
Хем ми е смешно, хем ми е тъжно, хем ми се свиват и душата, и коремът – не защото има такива, които вземат пари, за да се разправят с невидими животни, а защото влизат в новините, защото ги натрапват на сърцата и очите ни. И защото по този начин се подиграват със спомените ни.
Какво име има само тая организация – „Невидими животни“. Вероятно следващото ѝ название трябва да бъде „Невидими хора“, „Невидима България“ и още колкото си щете невидимости.
Язък за парите, дето ги троши тая организация „Невидими животни“ и язък за кравите и телетата, дето изчезнаха от живота ни.
Не е хубаво телетата да се гледат в клетки, никак не е хуманно и здравословно за телетата, но не е хуманно и да има клетки за нашите мнения, за нашите образи, ако щете. Не е хубаво ние, човеците, да живеем в клетките на цензурата, на собствената си безпомощност, не е хубаво да живеем и в клетката на спуснатите отгоре правилности, допустимости и реалности.
Дано всички клетки изчезнат с магическа пръчка. И тогава предвиждам такъв живот без клетки, „че само си викам: „Дано!“
P.S. На вниманието на организацията „Невидими животни“!
Един от нашите внуци – софийско момче, видя на село пръч и възхитено извика, че това е пони. Ето ви ги не само невидимите, а и невижданите животни.