Утре вече ще е друго – утре ще ни подхванат радиа и телевизии, ще ни затиснат прокламации на Фердинанд за независимост, ще се ширне пред очите ми любимото Търново от любимата ми младост . Сигурно ще има възстановки, на Фердинанд ще му трепери брадата, министър-председателят Малинов ще е написал прокламацията и ще ни обземе всички една голяма Независимост.
Умилявам се на празниците и това е. А старопрестолното Търново ме разтапя. България – независима, България – царство! Голяма радост, голям празник.
Това ще бъде утре.
Но тази вечер ще си призная, че преди да бъде обявен този празник за официален, аз не знаех, че съществува.
Грешка е било, скриване е било, подмяна на историята е било, но е било и някакъв комплекс на тия, които скриваха празника, че Независимостта ни е само дума.
Не чувствате ли, че е само дума, пресилване?
По телевизията гледах историка Иван Илчев – говори за Независимостта. И си викам – дано да науча нещо, дано да ми отвори очите – защо е толкова важен тоя празник. Господин професорът не можа да ми каже нищо. Каза, че от това имал файда само Фердинанд и така нататък, и така нататък. Ами ако е така, какъв е тоя национален празник?
Винаги ми се е искало да съм силен физически, да имам мускули, да тичам, да играя мач. И както съм силен, да мога да набия когото си поискам. Но не съм – тичам ли пет минути, и ми става лошо. Почна ли да се бия, най-често изяждам боя. Не ставам за Крали Марко. Не ставам и за шеф на улична банда. И в тоя смисъл съм страшно зависим.
Така и милата ни Родина. Обичам я като майчица и ми е майчица тя. Но почне ли да се пъчи, да се дуе, да се величае, и някой ѝ навива врата.
Тука патриотарството най-малко върши работа. Всички обичаме майките си, обичаме дворовете на къщите си, обичаме улиците, по които сме пораснали. И родината си обичаме.
Но трябва да имаме и очи, за да видим, че сме притиснати, прищипнати, и дали е турско робство, дали е капитализъм, социализъм, дали е демокрация – независимостта ни все виси на косъм. Виси на косъм независимостта ни и могат да я резнат и от Цариград, и от Москва, и от Берлин, и пак от Москва, и от Брюксел, и от Америка.
Много тънък лед е тоя с Независимостта.
Аз бях зависим от майка си, от баща си, от службата си, от слабостите си, от болестите си. Бях зависим от любовта си, от думите си, от стиховете си. И сега, когато съм почти безпомощен, Независимостта ми изглежда блян. И, Господи, прости ми, приказки и фантасмагории.
Няма как да съм щастлив и горд на този ден, като гледам как сме се овъртолили в слугинаж и в корупция и как около врата ни се стяга примката на етническото въже. Тогава ще видим една независимост и и ще видим едни постове и едни милиони в банките. Каква независимост с актуалния ни външен министър, с актуалния ни министър-председател, с актуалните ни вратове и шкембета?
Ще ми се да мога да събера по някакъв начин бившите си „приятели“ и колеги по социализъм, които ненадейно се озоваха на Острова на блажените. На Острова на блажените сега са акостирали червени милионери и бивши радетели за свобода, равенство и братство.
На Острова на блажените сега се радват на независимост пребоядисани седесари, гербаджии, депесари и всички, за които Островът на блажените е нещо различно от България.
Искам да мога да им кажа на всички тия блаженстващи, че са си направили криво сметката и че няма независимост. И няма безсмъртие.
Купената ви независимост е робство. Купените ви награди и постове са позор.
И илюзиите ви за купено безсмъртие са нищо и половина.
И като знам кои утре ще цъфнат и ще говорят за независимост, няма как да съм радостен на този празник. Празникът на независимостта вече е нещо просто ей така – да се говори, да се прави нещо, да има речи и зари. И представления.
А иначе е голям срам.