Почна ли да изброявам градските и селските празниците, които се навъдиха през последните години, ще опусна поне половината, но веднага се сещам поне за няколко – празник на суджука, празник на картофа, празник на сливата и сливовата ракия, празник на бозата, празник на хляба, да не говорим за празник на розата, празник на люляците и така нататък, и така нататък. И на сланината също.
И село Гложене, Тетевенско, си има такъв празник – празник на рибената чорба – мора. За името мора се носят слухове и легенди – че идвало от думата отмора, казват едни, други разправят други работи. Главното за тази чорба са две неща – дребната печена или пържена риба и доматите. Много важни са и чесънът, и печените чушки, особено важен е пушекът в очите на готвещите. И ако е възможно, капакът на казана да е олющен малко. Тук следват едни изкусурявания и детайли, свързани с охлаждания на чорбата, с нейната гъстота, лютивост, прозрачност или непрозрачност и така нататък.
Питал съм се защо се правят тези празници по градове и паланки – на картофи, на сливи, на бози и суджуци.
Най-напред ми идва в ума, че така се пази традиция. После се сещам, че по тоя начин се обръща внимание, че и ние по градове и села сме дали нещо на света. И трето – това най-много ми е заседнало в мозъка – че се прави от страх да не изчезнем.
Само ви моля да не скачате веднага и да дочетете какво ще напиша докрай. Спестете ми, ако е възможно, упреците, че не става дума за страх. Става дума и за страх, уважаеми участници в такива празници.
За какво например аз се сещам непрекъснато как баба ми Дона ми пържеше яйца в масло? Как ми казваше: „Да ти пръжна две ейца, баби.“ Правя го от страх за баба си и от страх за мен. Като го повтарям на децата си и на внуците си, аз не се заблуждавам, че така ще си „пръжват“ по две яйца – страх ме е, че няма да знаят как е било, че няма да знаят коя е била баба ми и кой съм аз. С какво, извинявайте, да им представя най-скъпата на сърцето ми тяхна прапрабаба Дона Петкова? С философските ѝ разсъждения, с неземната ѝ красота, с подвизите ѝ в науката? Мога да им я представя само че е наша кръв, че ние сме нейна кръв, че е пеела като грамофон, както се изразяваше, и че ми „пръжваше“ две яйца.
Това е цялата ми несвършваща любов към нея. И ме е страх, че името ѝ ще потъне, ще се изтрие, и ако мога да направя празник в нейна чест, той ще е празник на двете пържени яйца. И аз ще бъда искрен, и няма да се преструвам, и ще я обичам още повече, и ще обяснявам, че тия две пържени яйца са по-важни от всичко в нашия род.
Връзката на двете пържени яйца с рибената чорба мора в Гложене е пряка и непосредствена. Днес много гложенци дойдоха и заедно ядохме рибена чорба в края на игрището, до чешмата и край навеса.И аз бях там, доведох и приятели. И те казаха, че такова нещо не са виждали, а те са виждали много неща. И ядоха, и пиха, и се веселиха, и им беше много мъчно, че трябваше да си тръгнат и не се хванаха на хорото. Гледах я тая рибена чорба мора в паницата си и се питах как така ни е събрала тя. Как така е станало малките рибета и доматите да ни съберат заедно? Истина е – такава рибена чорба я има само тук, в Гложене. Истина е, че всичко на масата беше обично, правено с любов. Всичко беше топло, а най-специалните неща бяха студени. Топли бяха хлябовете, баниците, кокошките, суджуците, пържолите, студени бяха ракията и мората. Задължително студени. какво правехме всички събрани там? Опитвахме се да си съберем силата, колкото ни е останала – колкото сила ни е останала, да я съберем и без да си говорим големи приказки, поне веднъж в годината да ядем заедно.Ние спряхме да си говорим и да се поздравяваме, камо ли да ядем заедно, а днеска ядохме. Ядохме заедно и защото всички сме от една земя, от една долина и с една кръв, и защото ни е страх – страх ни е какво ще стане утре.
Ще имаме ли сили да продължим нататък. И ако продължим, докога ще е цялата работа.Лично мен много ме е страх.
И като оставим настрани големите думи за българските корени и родове, за българските традиции, обичаи, храни, манджи, занаяти, победи и неспиращи възходи, да си признаем, че сме тревожни. И колкото и празници на суджука, сланината, сливовата ракия, смилянския боб и ланския сняг да измислим, ако не направим нещо решително с живота си и с потомството си, лека-полека ще почнем да обединяваме тия празници, докато накрая остане само празникът на сланината и на бозата.
Душата ми се напълни днес. По-красиво място на света от Гложене няма. По-високо от Гложенския манастир няма. По-бърза река от Вита при Гложене няма. По-големи чешити от гложенците няма. И гложенската рибена чорба мора е на самия връх Еверест (връх Лисец до манастира) на кулинарното изкуство. И поклон, дълбок поклон на малките трескозъбци и мрени, на доматите и чесъна, които дадоха всичко от себе си и за мората, и за нас.
С ръка на сърцето благодаря на Сдружението за европейско развитие на Гложене, на неговото ръководство и специално по роднинска линия на братовчед ми Милчо Милчев, които направиха празника на мората възможен.
От три часа през нощта е започнала да се вари тая мора, рибетата са се чистели два дена, разпределени по работни групи между членовете на Сдружението, за да финишира мората накрая на игрището с пълен успех.
Пиша тези неща с цялата си любов. Аз друга любов освен любовта към това, което е около мен тук и което е в сърцето ми, нямам. Само че ме е страх бе, хора. Плаша се от тия празници на картофите и халвата и се плаша от къщите за гости, в които ги няма приятелите и роднините. Плаша се и това е.
Но от топла баница, студена ракия и студена мора трудно мога да се уплаша. Ура и да пребъдат през вековете чедата на Гложене, Балканите на Гложене, река Вита, рибата ѝ, както и плодовете и зеленчуците в Гложенското поле и по бахчи и градини. И нека да пребъде смехът ни и непобедимото ни чувство за хумор. От което понякога също се плаша