За Коледа получихме подарък – четирите тома с приказки на Николай Райнов. Великолепно издание с илюстрации на Любен Зидаров, дебели корици, подшито отвътре, хубава хартия, цветове, шрифт – всичко. Радост за окото.
Николай Райнов е изключителна личност в българския културен живот, енциклопедия, ерудит от световна величина. Професор по история на изобразителното изкуство, художник, преводач, теософ – всичко е бил Николай Райнов.
Запомнил съм от спомени на Богомил Райнов – сина му, че е пушел цигара от цигара, запечата ми се и това, че Богомил Райнов нарича баща си Тютюневия човек. Богомил Райнов има и такава книга.
Започнах да чета приказките. Прочетох няколко и спрях.
Чак ме досрамя от мене си, дето всичко ми се сля и не мога да различа една приказка от друга. Студенеят ми приказките, усещам как щампата и моделът, как голямата ерудиция и познания, как професорският ум, ако щете, прави от приказката текст, както биха се изразили днешните литератори.
Знам, че се написаха много дисертации за Николай Райнов, включително и за приказките му, и съм сигурен, че на мен ми се изплъзват много неща, че вероятно тези приказки имат друго предназначение, че са писани за хора с друг тип нагласа. Но приказките, които прочетох, бяха усилие за надмощие на познанието пред приказната история. Много претрупани, стилизиран език, странна акустика, неприказно звучене.
С риск да бъда упрекнат в умилителен провинциализъм, но ако една приказка не ме подлюти, не ме услади или не ме разплаче, не я признавам за приказка. Слушал съм и са ми четени простички приказки – с естествени истории, със сладки думи, от които мирише на печени житени питки, на манджи, на пушек от комини, на фантазии, които после ставаха мои фантазии.
Приказките на Николай Райнов, които прочетох, ми изглеждат кабинетни, лабораторни, нека го кажа и така – прекалено много „софийски“ и академични, за да ми харесат.
Все повече и повече вкусът ми се затваря навътре и ме кара да харесвам и чувствам най-обикновените неща, които познавам и помня от някога.
Мои приятели писатели са ми казвали, че на стари години вече четат само приказки. Единият – класик на българската литература, ми заяви, че от петнайсет години не е чел никаква друга книга, освен приказки. Не ги попитах какви приказки четат. Но никак не ми се вярва точно те да са чели приказките на Николай Райнов.
Може и да греша, може и да са чели тогава приказките на Николай Райнов, но аз не го почувствах.
Не е много за казване, но като малък най-много съм слушал приказката за едно непослушно теленце, на което му се налага да дриска, за да се спаси от преследване – така да спира преследвачите си. Никак, ама никак не е поучително и никак не е художествено издържано, но съм го запомнил, защото животът е такъв и за да избягаш от преследвачите си в живота, трябва да бягаш силно, трябва да правиш всичко, за да се спасиш.
Има и много други герои, които обичам, но те са в други приказки и в други светове.
Приказката за дрисливото теленце ми я разказваше майка ми всеки път, докато ме къпеше в коритото в кухнята.
Шапка свалям на личности като Николай Райнов, но изглежда не съм по тяхната мярка. И вкусът ми е на друго място. Тука – близо около мен.
А за Коледа се сдобихме не само с приказките на Николай Райнов, а и с неговата „История на изкуството“. Огромна, дебела, мъдра и с красиви илюстрации книга – ценна и безценна. И толкова тежка, че почти си изкълчих палеца на лявата ръка, докато я държа.