Винаги ми е било полезно и интересно да чуя какво мисли по българските дела и събития доктор Николай Михайлов. Смятам го за един от най-умните мъже в България. Гледал съм го, без да отида и да го заговоря, в известно столично кафене – близо до Националната телевизия, как, седнал сам на маса, чете, води си бележки, мисли и пие лате. Случайно бях зад него на опашката пред бара, където се прави кафето, и той си поръча лате.
И това, което говори сега по Българската национална телевизия, е омекотено – хем е загадъчно, хем е горчиво, хем в него има и мляко – за по-приятен вкус.
Изтръпвал съм от точността на неговите наблюдения и във всяко негово интервю съм намирал поне две-три неща, за които съм си казвал, че трябва да запомня.
Оборотите, с които говори, са съвършено различни, претеглени и забавени, понякога чак толкова много претеглени и забавени, че губя търпение и се уморявам. Понякога не разбирам докрай какво казва.
Струва ми се, че докато говори, той прави чернова на бъдещи свои статии и книги – главно в теоретичен план.
Освен психиатър, психолог, освен човек на духовността, освен човек със солидно богословски познания, изглежда доктор Николай Михайлов е и дълбок романтик– романтик утопист на Словото.
Нека дам пример.
Доктор Михайлов е възмутен, и абсолютно справедливо, от разпасания език в политиката, от деградацията на езика, от словесната каша и кал в Народното събрание и нарича това „съдържание на политиката“. Излиза, че разюзданата реч на политиците е тяхна човешка същност и политическа практика.
Доктор Михайлов каза и това – че „понякога формата е съдържание, а съдържанието форма“.
Дали наистина е така, както мисли той, в политиката? Нима човешката (политически лустросана) реч може да промени гнилата същност на политиката? И с фрак и папийонка, и с медена реч гнилата политическа и човешка същност си остава гнила и опасна. На този етап в България е така.
Страх ме е, че това, което казва доктор Михайлов, просто забавлява байганьовците по високите места на държавата и байганьовския дух, за който келепирът е единствен критерий.
Страх ме е, че теоретизирайки, доктор Михайлов подценява опасността от мимикрия без трансформация. Ами ако мимикрията се окаже и форма, и съдържание на политиката, какво да я правим тогава политкоректната или изгладена реч? Да си я сложим в чиниите и да я изядем?
И речта, и животът, и политиката сега се нуждаят от експресия – от порязваща експресия. И от думи, които приканват към действие. И най-важното – от експресивно правосъдие. Нищо, че такова понятие няма.
Понякога изявите на доктор Михайлов ме уморяват. Случвало се е да спра телевизора за половин минута, за да си почина от спиралите на мисълта му и най-после да чуя нещо конкретно.
Ами ако това е симптом, че толкова съм се повредил и амортизирал по отношение на високата реч, на другите светове на мислене?
Но си казвам – щом на мен, горе-долу подготвения в областта на словото, паузите в речта на доктора ми идат в повече, какво остава за другите хора, които излизат сутрин, цял ден блъскат, та се късат? Надявам се, докторът е наясно, че говори на хора, които могат да се съберат в една стая. Той не говори на хората от площадите, той говори на хора около една маса. Но дали това са рицарите на Кръглата маса? И дали тяхната „висока“ реч не е само път към масата и блюдата на властта?
Доктор Михайлов е нужен като дух, като мисъл, като възможност за трансформация на реалността чрез Словото в нещо по-красиво и идеално.
И каква наслада ( и каква мъка) е да слушам доктор Михайлов и да осъзнавам, че той просто сега, в момента, на живо, си води записки за бъдещи книги. И ние сме свидетели на този акт.