Пазете се да не прокървите – от носа, от сърцето, от пръстите, от корема. Пазете се да не се порежете, да не ви порежат. Пазете се да не паднете. Пазете се да не паднете на камък и да прокървите.
Пазете се да не прокървите – д думи, с илюзии, с идеи, с признания и заблуди. Пазете се.
Гледал съм в двора ни в село Голяма Брестница как на някое пиле му се показва черво – отзад, от трътката. И съм гледал как останалите пилета и кокошки се нахвърлят върху него и буквално за минути го разкъсват и убиват.
Видят ли кръв и слабост, кокошките се нахвърлят и кълват, котките се нахвърлят и впиват нокти, орлите падат от небето и впиват нокти и те.
Пазете се от ноктите на вятъра. И се пазете от ноктите на времето.
Няма нищо по-страшно от погнусата. От погнусата на силния към слабия, на младия към стария, на силата към слабостта.
Няма по-страшно нещо от погнусата, но това движи живота в кръг. И разчиства пътя в кръг.
Знам, че преди години някои от северните племена изоставяли старите хора в тайгата, за да умрат и да не пречат на племето. Чувал съм и че някои индиански племена в Северна Америка завеждат старите си хора пред пропаст, в която те – старите хора, умишлено скачат. Нещо като последен летеж преди смъртта.
Виждал съм във филм как лъвица, останала без лъвчетата си, осиновява осиротяло малко антилопче. Виждал съм и как щъркели бутат едно от децата си от гнездото, защото не могат да изхранват и двете.
А най-много от всичко съм виждал как хората си забиват нож в гърба и как си забиват нож в корема, как се катерят един върху друг, как правят могили от кости и как издигат пирамиди от камък за безсмъртие.
Просто е невероятно как пред очите ми бавно и постепенно животът премина и се осъществи като детска градина, като пионерски лагер, като бродене в омагьосана любовна гора, като алкохолен сън, като стихотворни възвишения, като арена за бой на гладиатори, като театрална постановка, като джунгла, като ад и като винаги, винаги, винаги предстоящ рай.
Някога четях приключенски книги. После си счупих главата с „Ана Каренина“. После цяло лято ходех като замаян от „Юноша“ на Достоевски. После четях философски книги, които ми се сливаха. Изчетох една влакова композиция със стихосбирки. И влакът със стихосбирките спря на последната си гара.
Четях религиозна литература, сега съм при езотериката – „Пътят на душите“, „Смъртта не съществува“, и умирам от смях, и умирам от тъга, защото чета, че смъртта не съществува, а преди малко разбрах, че е умрял мой софийски приятел. През ден камбаната в село отнася по някого, а аз чета, че смъртта не съществува.
Още малко, и ще се превърна в един „Дядо Йоцо гледа“ с обратен знак. И вместо да поздравявам Нова България от магистрала Хемус на Боаза – на разклона за Тетевен, аз ще седя някъде там, на Боаза, и ще си спомням как в детството ми във вълните на полудялата Вит се удави момче и аз не можех да направя нищо.
Обаче важното е, че чета, че смъртта не съществува и е важното, че всичко, което ми се случва и виждам, се повтаря мот-а-мо, но не като две капки вода, а като капка вода и капка цианкалий.
Преди няколко дена, когато дойдох в София, намусен и полугол шофьор на такси ме докара от автогарата до вкъщи. Беше толкова ядосан, че имам голям куфар, а валеше силно, че – подозирам го – накрая нарочно така блъсна капака на багажника, с което буквално ми отнесе дясната ръка. Не стига, че си скъсах мускула на дясната ръка, ами сега щеше да я отсече и капак на багажник на кола.
Цялата ми ръка е синя и зеленикава, но все пак не прокървих. Засега. Пазете се да не прокървите. Недейте да прокървявате, защото милост няма. И бинтове няма. И време няма.