Охраната е свалена – това е приказката на деня. Свалена е охраната на Борисов и Пеевски и е свалена „охраната“ над „музикалните ценности“ на Европа.
Това се коментира днес – Борисов, Пеевски, Дара и Евровизията. Със свалена охрана са всички.
За охраната на Борисов и Пеевски трябва да се каже, че всичко е лично. Горе по върховете се мразят един друг и който вземе връх, сваля я охрана, я доверие, я нечие бельо.
Дара като цяло ми е симпатична дори с онова нейно заблейване и леко нацупена уста, защото виждам в това момиче и талант, и амбиция – прилича ми едновременно на каучукова топка, на разсеяна котка… Харесва ми, че се вълнува. Но влезеш ли в големия шоу бизнес, особено в Евровизия, и ти свалят „охраната“.
Току-що си говорихме с жена ми за Мария Шерифович, която спечели Евровизията за Сърбия преди години, като изпя една страшна песен. Изпя я и край. Нямаше даже хореография. Стоя като забит пирон на сцената и пееше.
Днес слушахме друга песен на Шерифович – тъжна песен за несъстояла се любов, за тъжно хоро и ѝ чувах освен мъката, чувах и как шептят и шушнат, овлажнени от слюнчица, и гласните ѝ струни, и устните. Порази ме и това, което каза певицата: „Това е една стара, забравена песен, много хубава песен. Сетихме се за нея, но не аз.“ Такива песни обичам и такива приказки.
Много лесно почнахме да сваляме охраната – свалихме си гарда по всички линии. Текстовете, които слушаме, не са текстове, а пълен боклук. Не думи, а звучащи безумия. Изглежда не съм много добре с вестибуларния апарат, но от такъв тип шоу като на Евровизия ми прилошава. Като видях на румънската песен едни светещи въжета като пъпна връв да излизат от китарите, и си помислих, че на следващата Евровизия трябва да има песен, снимана в патоанатомията – с призраци и души, едните от които отиват в ада, а другите – в рая. Към такова послание се приближаваме вече.
Ако наистина младите в България харесват това, значи аз съм се провалил като учител по литература, провалил съм се като поет. Пак ще повторя – текстовете на съвременните песни не са текстове, а смерч от разкъсани думи, от камъни, от пясък и от всичко, което един смерч може да вдигне от земята. Никога нямаше да повярвам, че ще дойдат времена, в които поезията ще се спасява в песните на рапърите. Това, което пеят рапърите, също не е поезия – това е много важно и болезнено ежедневие, римувана оперативна публицистика, но не е поезия.
Ако сега е на мода хаосът, кога ще дойдат светлината, редът и хармонията?
Почти забравих, че започнах със сваляне на охраната на Борисов и Пеевски. Да са живи и здрави и двамата и дано липсата на охрана направи ходилата на краката им толкова уверени, колкото са били досега, протегнати на пода на мерцедесите.
Интересно ми е друго – каква ли бангаранга е в главите на техните довчерашни охранители, които от първия ред, дето се вика, от първата седалка и от кормилото са наблюдавали чудната Евровизия на българската политика.
А на Дара ѝ пожелавам много любов и много сили, за да може да отвори и други прозорци, които от друг ъгъл гледат на света и да чуе звуците и гласовете оттам. Пожелавам ѝ също да прочете стихове от Димчо Дебелянов, Смирненски, Асен Разцветников, Багряна, Миряна Башева, Иван Пейчев, Петър Караангов, Андрей Германов, Иван Методиев. Ако иска, да ги прочете, сигурно ще чуе и друга музика, освен тази, която сега я вдига нагоре.
Това последното – с поетите, също е лично. Много лично.