Колкото и да е хубав един филм, много рядко издържам да го догледам докрая. Сякаш се обиждам, че е толкова хубав и
че в същото време не е живот. Знам, че е хубав филмът, а му се дразня през цялото време. Ако не ме дразни камерата, си мисля, че цветовете са прекалени, че вторият план е изкуствен, че монтажът не е добре. Все нещо ми пречи – винаги искам нещо да ми пречи. Особено полудявам, като видя как при затваряне на врата се клати не само вратата, ами и цялата стена. Ех, тия декори, тия декори… Или пък ще се счупят от тежест героите, докато си свалят куфарите от влака, а после ги носят, сякаш са български вестник – леко и безгрижно.
Може и да не ми повярвате, но диалозите, особено диалозите дори в най-хвалените и награждавани филми, ми изглеждат литературни и измислени. Вероятно ми липсва – все повече ми липсва онова нехайно бърборене на някогашните наши филми, глупостите, ако щете, които се говорят във филма, безделничеството на диалога, разпуснатостта на думите.
Има огромна разлика обаче между разпуснатия и нехаен говор и циничния говор. Циничността може да бъде и перфектна – граматически и стилово перфектна.
Душата ми се разкъсва между спомените си за съветските и руски филми, които гледах някога, за славянските филми. Моля ви се само не залитайте в политикантство и не ме обвинявайте в русофилия или славянофилия, а просто дочетете докрай това, което ще напиша. Аз не мога да бъда обвинен нито в русофилия, нито в славянофилия, защото те са в мен, те са това, което съм, без да обичам по някакъв специален начин нито Русия, нито славянството въобще. Аз просто се анализирам. Даже не се анализирам, а фиксирам това, което чувствам.
Във филмите, за които пиша, е характерен не диалогът, а ефектът от диалога, лафът в диалога. Сигурно има някаква магия и в това, но проблемът при мен е, че именно този „лаф“ ми се забива в мозъка и останалото ми се губи.
Често съм си мислел, че отделните езици най-добре прилягат на определен тип филми. Френският например звучи заговорнически. За негов декор според мен най-вече стават пещерите и тайните помещения. С английски език филмът трябва да е мъглив и бароков. Италианският е весел – за комедии. Грях ми на душата, но не съм догледал нито един филм с немски говор в него. Самият език ми стърже по костите.
Има и един универсален език – на тялото, на мълчанието – при Чаплин. Друг универсален език е измисленият от начало докрай език на Фелини, който подчинява всичко на себе си. Универсален е езикът и Въло Радев, на Рангел Вълчанов, на Георги Дюлгеров, на Кустурица.
В света на изкуството е пълно и с имитатори и те винаги говорят с имитиращи езици. А в „Козия рог“ има само няколко реплики и те с нищичко не допринасят за филма. Май може без всички тях. Универсалните езици в киното и в изкуството са езици на отделната човешка кръв, на слънцето, което е огрявало тази кръв, на територията, където тази кръв е живяла, а после е отишла в земята. Универсалния език всеки може да го види през прозореца на къщата си и да го чуе в себе си или пък някой друг да му помогне да го види и да го чуе.
Хубав е този филм и тази книга, от които не помните почти нищо, но които ви облъхват вътрешно. И на които имате пълно доверие.
Аз обаче не само хубавите филми не мога да догледам докрай (ако изобщо знам кое е хубаво и кое – не), но не мога да дочета докрай и хубава, и хвалена книга. Като изчезна сериозната критика в изкуството и след като сериозната критика беше заменена с реклама и финансови критерии, въпросът за художественото се сведе не до вътрешно удоволствие и удовлетворение, не до катарзис, а до пари, блясък и златни дрънкулки.
Кажете ми, как да вярвам на критерии, които в голямата си степен почиват на теми, обслужващи конюнктурата? Убийте ме, но никога няма да харесам – плътта ми не може да хареса някои от филмите на Алмодовар, в които мъжкият секс се превръща в анатомия, а после и в география на чувствата. Така, както бях поразен от „Говори с нея“ на Алмодовар, така щях да повърна, докато в един от филмите му сексът между мъже зае първата трета от филмовото време. За мен наистина е непоносимо повече въпросът за човешката биология, за отклоненията в нея и възможностите за манипулация на биологията да бъдат главна тема на филми, на книги и на изкуство, толерирани по всякакъв начин.
Повдига ми се вече от скечове, от кебапчийски предавания с обеден и вечерен хумор, с абсолютно безсмислени, уж забавни предавания, с дъвчене на едни и същи кокали и вадене на едни и същи скелети от гардероба.
Имам и друг голям проблем – не мога да прочета докрай и сериозна книга. Струва ми се, че е невъзможно да има такава книга. И дори когато я държа в ръцете си и я чета, ме е страх, че нещо ще се случи и затова спирам да я чета.
Или нямам сили за новото – ако изобщо е ново, или не ставам за тая работа.
Четат ми се пастелни неща, гледат ми се пастелни картини, гледат ми се портрети – добре нарисувани портрети, четат ми се стари книги, петимен съм за талант и майсторлък.
И най-вече ми се иска ей така, както съм, да повярвам поне за малко, че има справедливи награди, че има справедливо оценени книги и филми, че поне някъде има грам справедливост.
Знам, че излязох встрани от руслото, но в моите очи вече нищо не е такова, каквото трябва да бъде.
Последните десетина дена си скъсах гьона да търся една книга – на един много активен днешен партиец, който се изявява и като философ на българската история. Хвалеха му книгата по БНТ, хвалеха я сума ти му социолози и когато я прочетох, усетих, че е боза плюс подмазване. Как мога и за миг само мога да си представя, че един подмазвач, една политическа въртиопашка може да напише нещо друго, освен подмазваческа книга. И кои други, освен по-големи подмазвачи от него, могат да я хвалят?
Виждали ли сте как от голямо налягане се пробива гумен маркуч, как почва да хвърля вода на всички страни, да се върти и да се спихва. Е така се чувствам аз – с много пробойни и с все по-ниско налягане. Сега отивам да си догледам филма, който май ще се окаже зловещ.
P.S. И не забравяйте заглавието – то казва всичко.