Преди много години в блока срещу нас – в Ловеч, живееше голям партиец, началник и добър човек. Този партиец и началник беше инвалид. Уважаваха го хората. Това, което мога да кажа сега, е, че за него се говореха само добри работи.
Живееше на първия етаж и ние, дечурлигата, вдигахме голяма тупурдия около терасата и прозорците му. Веднъж той излезе, скара ни се и специално на мене ми каза нещо от сорта на:
–Ей, Соколче, карай го по-полека и не мисли, че като е важен човек баща ти, можеш да правиш каквото си искаш.
Думите му сигурно са били съвършено различни, защото онази ситуация и време вече са ми избягали, но ясно си спомням колко ме парна и ме заболя това, дето и другите деца викат, а той се кара специално на мен и споменава и баща ми.
Казвам го за трети път – добър човек беше, но кой знае какво го е прихванало тогава – на баща ми ли го е било яд нещо, струвало му се е, че точно аз прекалявам в щуротиите – не знам, но ме заболя от това, което каза.
И така, както бях омърлян и потен от игри и щуротии, малък, нисък и слаб, застанал под терасата на добрия партиен началник, извиках:
–Ще видиш ти! Един ден, като порасна и като стана още по-голям началник от тебе, ще видиш ти какво ще стане…
Човекът от терасата онемя, изкуственият му крак проскърца, и човекът с хриптящ глас започна да вика и да се дави:
–Вижте го бе, вижте го тоя! Отсега още в главата му е, че ще стане началник! Пази, боже, пази, боже!
Така беше. Искам или не искам да си го призная, в главата ми още от малък сигурно се е въртяло нещо такова – на мен ми се полага да стана началник.
Може и да не ми се е въртяло точно това в ума, но сега съм сигурен, че усещането за принадлежаща привилегия е било в кръвта ми. Баща ми никога не е бил кой знае какъв началник, но по родова – дядова и бащина линия, някакво чувство за превъзходство се е разхождало в кръвта ми. Много е страшна тая работа.
Тази работа с наследството и унаследяването е движещ мотив и фатална заблуда.
Животът най-добре показа, че не ми се е полагало нищо. Врътките и чупките на времето правят така, че на никого не му се полага нищо, докато това нищо не го удари по главата. Лично мен подобно такова нищо ме удари след избухването на демокрацията. Удари ме така, че ме върна в първи клас.
Изглежда историята се командва и управлява от една ръка с огромна ножица, която реже времето на парчета и епизоди. Понякога ръката съшива тези парчета с кървави конци, понякога ги раздира с нокти, но кръпките си личат.
Мисля си, че ръката, която държи тази ножица, е трепереща ръка и се страхува кой ще я наследи.
Кога падна комунизмът? Когато комунистическата власт не можете легитимно да бъде унаследена от синове и внуци.
Кога падна илюзията ми, че може да има демокрация? Когато предаването – на власт, богатство, наука, перспективи, лостове и възможности – започна да се предава по наследство по най-безобразен и убийствен за обществото начин.
Погледнете във всички сфери и си помислете кой ще наследи това. Спомнете си какви бяха някога синовете и дъщерите на комунистическите вождове, помислете си какви са сега отрочетата на парвенюшката буржоазия.
Помислете кои бяха някога снахите на комунистическите вождове и кои са сега снахите на тия с вратовете, по-големи и по-здрави от магистрали.
Убийствено е, но наследствеността, семействеността пропълзяха в университетите – тотално! Пропълзяха в съда, в прокуратурата, в подземния свят. Проститутките с микрофони и с всевъзможни други таланти предават микрофоните и всевъзможните си други таланти на дъщери и синове.
Ужасяващо е, че освен ножицата на времето има и един универсален часовник, от който винаги на кръгъл час се показва и кука една и съща кукувица – една и съща кукувица кука на всеки час – кука и иска да остави в наследство ехото от своето кукане на някоя друга, абсолютно същата кукувица.
Все по-тежко ми е да гледам как деградирали наследници не знаят какво да правят със себе си, с живота си и с нас.
Срещу огромните палати в Бояна и Драгалевци, срещу непоносимо грозните мутренски хотели по Черноморието, срещу закътаните в борови гори бункери от стъкло и алуминий стоят пепелищата на гетата, жаравата на новите етноси, която свети все по-силно и се разпалва. Не знам на кого ще предадете богатствата си, акъла си, подлостите си, чупките си в кръст, но пепелта на гетата настъпва и най-вероятно ще ви наследи тя. Пепелта, към която не искате да погледнете и която днес не ви интересува.
Помислете си за ножицата на времето и за жаравата в пепелта и си помислете за мене, който още от малък си е представял, че ще стане началник.
Вярно е, станах началник – временен и съмнителен началник, но отчаяно отдаден началник – на думите, които ми останаха. Само на тях. И на това, че си признавам. Признавам си греховете на кръвта и на младостта, и на илюзиите, по-големи от живота