Мине се не мине време и се сещам за една моя кражба. На сбора в Голяма Брестница имаше сергии, а на сергиите – купища джунджурии. Наистина купища по тогавашните ми детски представи.
Когато нещо е накуп, ти се ще да вземеш от него. Лети ли из въздуха, от друга порода ли е, няма как да го откраднеш. Невъзможно е.
На тази панаирска сергия бяха натрупани балони, пластмасови петлета, свирки, водни пищовчета, фибички, панделки, финтифлюшки и така, както си стоях пред този куп, дясната ми ръка се откачи от рамото, напусна ме като същество, взе за секунда – по-скоро грабна за секунда една свирка, закачи се за рамото ми и сложи свирката в джоба ми.
Бях получил замъгление – пълно изтриване на паметта, и бях обзет от такова огромно желание да открадна тази свирка, че нямаше никакъв начин да не го направя. Не изпитвах угризение. Знаех и усещах, че ме е страх, и потрепервах, но по-скоро от страх, че няма да открадна, отколкото, че ще открадна.
Хванаха ме – продавачът на сергията ме хвана, но общо взето ми се размина без особени последствия.
Както вече казах, мине се не мине време – и се сещам за това. Опитвам се да го засенча, да го изтрия по някакъв начин и вече детайлите и подробностите са изчезнали, но непреодолимото желание да вземеш нещо и да не те видят – да вземеш една свирка и да си я сложиш в джоба, е в мене и го усещам – като вдлъбнатина, като хлад, като сянка..
Крал съм хиляди други работи. Това „крал съм“ го употребявам вместо „имал съм, вземал съм“.
Крал съм сила – физическа сила.
Докато бях в първи-втори клас, баща ми все разправяше, че съм най-якото момче в класа. А беше лъжа – най-якото момче беше едно друго, Съби му беше името, и когато веднъж се сборихме наистина, тоя Съби щеше да ми счупи кръста за половин минута. И аз откраднах неговата сила и се разбрахме той да казва, че съм по-силен от него срещу това, да му давам по шестнайсет стотинки понякога да си купува четвърт питка с едно кебапче.
Направих го, за да не разберат момичетата, че не съм най-силният. Колко струва едно момче в очите на момичетата, ако не е най-силното?
През целия си живот съм крал думи – крал съм ги от двора на баба си, от дрехите на момичетата, които съм обичал, крал съм думи от бесовете да убивам птичета с въздушна пушка, от непреодолимото желание да пуша и да си пийвам, от диагнозите и рецептите на най-близките си хора. Крал съм думи отвсякъде и по всяко време на денонощието – на масата, в леглото, на пода, на тавана, в мазето, на върха на комина, на върха на дървото и по-нагоре, и по-нагоре – винаги съм крал думи. Защото така вероятно съм искал да се сдобия със сила, много по-голяма от силата на онова момче, което щеше да ми счупи кръста за половин минута.
Става дума за писане и защото в живота ми винаги е ставало дума за писане, затова ми тежи кражбата на свирката, а не ми тежи нищо, което е свързано с кражба на думи. Казвам това и премълчавам милион и половина други неща. Премълчавам какъв егоист съм бил, премълчавам за безразличията и суетите си, за мързела си, за манията си към ред и подреденост. Премълчавам за страха си от мръсотия, от болести, за бездната, която зейва в мен при липса на внимание. Животът си е едно голямо премълчаване, за което няма как да се разкаже или поне не тук, на тоя свят.
И все пак – свирката – тая пуста панаирджийска свирка.