Давид Овадия има стихотворение за една сватба. И за един „нечакан и незван“, който идва в най-хубавия час на сватбата. Идва просто да види булката. Идва, защото я обича. И с това идване ѝ казва всичко. Нечаканият и незваният знае.
Гледам испански филм – не му видях заглавието, но е баладичен, мистичен и е за голяма любов. В испанския филм, както в стихотворението, има един „нечакан и незван“, който знае всичко, защото познава сърцето си. А то е пълно с любов, от която спасение няма.
Давид Овадия – авторът на стихотворението, беше от нечаканите и незваните, защото беше честен и талантлив.
Питам се колко такива нечакани и незвани познавам. Вие колко нечакани и незвани познавате, които ще дойдат и ще ви кажат истината? И ще ви кажат, че ви обичат или ще ви кажат, че сте станали за смях? Ще ви подкрепят или ще ви кажат, че се срамуват от вас?
Имат ли смисъл любовта, наградите, парите, почестите и славата, ако не дойде един „нечакан и незван“ и не ви целуне или не ви каже, че не заслужавате всичко това?
Някога в кафенето на писателите се шегувахме и си казвахме горе-долу следното: „Ти гледай аз да ти харесам книгата, а после мисли за всички останали.“
Сега ще продължа тези някогашни приказки: „Ти гледай аз да ти кажа, че заслужаваш почестите си. Ти гледай аз да съм до теб или зад гърба ти. Ти гледай аз да ти кажа, че си талантлив, ти гледай аз да ти кажа, че си стъпил накриво и си станал за посмешище. И си станал нещо друго.“
Това обаче може да го каже само „нечакан и незван“.
Иска ми се всеки ден да срещам по един такъв „нечакан и незван“ и той да ми казва, че съм остарял, че съм озлобен, че съм се свил, че съм изчезнал, и аз да му вярвам. И да му се ядосвам. И на другия ден да срещна друг такъв. И после всеки ден да срещам такива, които да ме освестяват, да ми се смеят, но и да ми казват истината.
И като видя, че нечаканите и незваните са станали много, да тръгнем към някоя голяма сватба и да отидем да видим булката.
После можем да гледаме и испанския филм за голямата любов, на който така и не разбрах заглавието.
А сега - стихотворението на Давид Овадия.
На сватбата – в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива –
ще дойда аз – нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!
С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
„Това е той… това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?“
Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.