Не знам какво трябва вече да пиша. А пиша, защото иначе ми се струва, че не правя нищо.
Няма как да сгреша , ако напиша, че Пеевски е изгубил мяра, че е крал и подкупвал хора, които са се радвали, че ги подкупва,и че сега така му се пада.
Няма да сгреша, ако напиша, че Бойко Борисов е лъгал и мазал, че е полуобразован, че е първичен, че е инстинктивен, че е суетен, че доста си е облизвал пръстите в меда и че сега така му се пада.
Едва ли ще сбъркам, ако напиша, че се будя посред нощ и се моля Радев най-после да направи партия и да ни спаси от игото на либералите, и да ни поведе по нов път в небесата.
Едва ли ще сбъркам, ако напиша, че Слави Трифонов е перде и половина, че генерал Атанасов трябва да си седне на задника.
Едва ли ще сгреша, ако напиша, че Ивайло Мирчев трябва да не се зъби толкова и да се агресира изкуствено, че Божидар Божанов трябва да поизправи снага и да не изглежда така прищипнат.
И изобщо няма да сгреша, ако кажа, че телевизиите плачат за голяма метла и че цялата ни държава се нуждае от една силна прахосмукачка.
Горе-долу това се очаква от мене.
Но аз вече не мога да пиша така, защото диагнозата гангрена иска не нови избори, а ампутация и рязане до кокал на всичко, което ни ограбва и души.
Политическата класа се оказа враг на своя народ.Но тя го раздели и разцепи така, че ние наистина станахме врагове на самите себе си.
И защото в България всичко зависи от връзките и политиката, ние се изпонамразихме, опростяхме и отчуждихме. Трудно ни е да вдигнем глава от бита и ежедневието си и ни е трудно да излезем извън собствените си цели и да погледнем по-далече.
Нямам намерение да влизам в спор за ориентацията на България – за това си има съответни лично заинтересовани политици и геополитици.
Усещам как пред очите ни земята се върти, Европа се върти, светът се върти, и знам, че само след два дена нещата могат да бъдат коренно различни. Ако геополитиката и светът зависят от трима-четирима души, жална ни майка на всички.
Но винаги е било така – светът зависи от трима-четирима души, България – от трима-четирима, селото – от един-двама и само животът ни – като че ли от нас самите.
Ще останете много учудени, но даже животът ни не зависи изцяло от нас. Случайност, съдба, късмет, проклятие, талант, ум, глупост – всичко е извън нас. И всичко виси на косъм.
Лесно е да се глади с ръка по косъма и да се пеят приспивни песни.
Лесно е да се величае народът и да му се внушават митове и легенди.
Много по-трудно е да се каже, че ние губим рефлекси, дехуманизираме се, дебългаризираме се, самозаблуждаваме се и общо взето – работите не вървят на добре. Сложете си ръка на сърцето и ако чувствате, че нещата са наред, аз ще си затворя устата.
Но мислете освен с мозъка си, мислете и с кръвта, и с гените си – мислете с усета си за бъдещето, мислете с инстинктите си за бъдещето.
И както казваше баща ми Милчо – па извинявайте, ако има нещо…