Нищо не се разбира вече. Аз не разбирам какво ми говорят хората и те не разбират какво им казвам.
Днес обяснявам на човек от село най-проста работа – карам го да дойде и да изнесе един продънен гюм за боклук. Плащам си, естествено. Не може да разбере. Не ми изглежда пиян, преди обед е, а не може да разбере, че трябва да изнесе един счупен гюм и да го хвърли на боклука.
Оставяме гюма до портата, срещам го пет минути по-късно, че се мотка по улиците, и е забравил, и все едно нищо не сме говорили.
Отивам в градчето близо до селото да търся люти чушки и боровинки. Продавачът на масата със зеленчуци няма членоразделна реч – мучи като вол, ръкомаха и аз едва ли не трябва да съм професор по кукловодство, за да разбера, че той изобщо не продава боровинки, а лютите чушки не го интересуват.
Срещам познати хора и се спираме да побъбрим. Още на секундата разбирам, че тях ги интересуват единствено неща, които са пред очите им, че могат да говорят само за тях. Събрааме се, аппейме, пийнейме и това е – събрахме се, хапнахме, пийнахме и нищо по-нагоре.
Отчайвам се, защото сравнително интелигентни хора бягат като дявол от тамян от каквито и да са разговори, несвързани с храната, с кухнята, с чушките, с доматите, с прасето.
Кога мина тоя валяк в провинцията? Кога се рендоса толкова много животът в селата, та остана само талаш и котки, които се въргалят в талаша?
Налудничаво е, но понякога ми се струва, че десетината котки, наредили се в най-различни пози около стара къща в горния край на селото, са много по-интелигентна и интересна компания от онова, което се случва по кръчмета, по магазини, по механи и изпочупени пейки. Котките станаха по-интелигентни от нас, хората.
Хващам се колко зле облечен ходя аз самият – с късите гащети, с които спя, излизам и ходя до магазина, без да ми мигне окото, не си свалям чехлите и гуменките от краката. Избелялата ми и с петна от белина тениска ми е нещо като хавайка. И анцузите – един черен, един бял и един кафяв, са ми като официален костюм. А толкова се надявах някога, че един ден във фрак и с папийонка ще застана в мечтания от всички кръг на славата. Прожекторите не си падат много по анцузи, така че ще трябва да изчакам засега.
Това, че тука, в село, нито ме разбират какво говоря, нито аз разбирам какво ми говорят, е нищо пред липсата на общ човешки български говор. Младите хора говорят със сто километра в час – те не говорят, те имитират електронните игри, в които бърборенето и звуците са говор. Аз не им разбирам говора. Такова говорене и стреляне с думи ме омаломощава, изтощава ме, убива ме. Не им разбирам учленяването, не им разбирам хибридния език, пълен с чужди думи, които не ме услаждат.
Може би това неразбиране помежду ни идва и от факта, че животът избута простотията да ни управлява. Простотията, която ни управлява, не мисли как говори, защото говори с краката си и с подметките на обувките си, които е сложила на врата ни.
А човекът, който така и не дойде да изхвърли продънения гюм, може и да ми се е обидил. Сега си мисля, че не съм внимавал достатъчно и е минало покрай ушите ми неговото оплакване, че аз съм написал стихотворение за клисаря на селото, а за него не съм. Вярно е, че пийвам бира още от седем сутрин, каза ми той, но ти, ако можеш, напиши нещо и за мене – каквото и да е , ама напиши и за мене, а не само за клисаря.
Казал ми го е човекът, но аз не съм го разбрал. И гюмът си седи до вратата – ще трябва да го хвърляме ние