Човек се учи, докато е жив и цял живот трябва да се развива – старовремска мъдрост е това, но за себе си аз не я ща. Благодаря, стига ми толкова, край. Не искам да се развивам, не искам повече да научавам нищо.
Какво съм научил, е друга работа и спорен въпрос, но цял живот се развивах – развивах се, развивах се и се търкалях, и се търкулнах едно хубаво от хълма, и се спрях чак в долината, и ми стига толкова развиване.
Последните ми години като учител една млада заместник-директорка ме нарече аналогов. В началото не можах да го усетя като обида, обаче ми казаха, че това означавало тъп и несъвременен – нещо като човек за боклука. Тая млада заместник-директорка с походка на изнервена балерина върху ролкови кънки, искаше да ме направи дигитален и беше на път да ме убие физически, докато не изчезнах от училище.
Новостите ме плашат, изнервят ме, иска ми се всичко да е както е било, да е на мястото, на което го помня. Искам миризмите, които са около мен, да са миризмите, които познавам. Искам да не правя нищо, което ме измъчва, което ме кара да се напрягам против ума и волята си. Хайде, ще го кажа направо – без да съм кой знае каква птица, аз си искам гнездото, дървото, горичката. Искам си небето, което познавам. Искам си клетката, ако щете – искам си клетката, която наричам спокойствие и хармония. Искам си клетката, пълна с думи.
Било голяма глупост да те е страх от новите технологии. Може да е глупост, но ме е страх. Приемам ги само ако някой друг се занимава с тях и те улесняват живота ни. Искам технологиите да са като природата, искам технологиите да са магиите на природата, искам технологиите да са божествения свят, а в него – хора, включително и такива като мене.
Когато излязоха компютрите и аз с две пръстчета успявах да „вляза“ в тях, го правех само заради съобщенията „имате поща“. Умирах да видя „имате поща“. Струваше ми се много хубаво някой да ти напише нещо и ти да прочетеш – „имате поща“. Получавал съм доста такива електронни писма и да ме извиняват всички, които са ми писали, но много рядко тези писма са ми хващали окото. Да не говорим за сърцето.
Самото електронно писмо във вертикалния вид на компютърния екран вече не е лично и интимно писмо, а прожекция на писмо – писмо върху киноекран. Правостоящо писмо.
Давал съм си сметка и продължавам да се убеждавам, че никой няма да даде пет пари за моите страхове. Че съм смешен с тия си желания да остана аналогов, моливен и химикалков, хартиен и без шофьорска книжка. Кой знае докъде ще стигне всичко това. И кой знае дали движението напред не е кръг и дали движението напред няма да ни удари в гръб. Мене – едва ли, но внуците и правнуците – кой знае.
Сега да ви кажа и за моята първа „среща“ с изкуствения интелект. Визуално изкуствения интелект си го представям като една голяма глава – много по-голяма от главите на някои социолози и политолози. Представям си го като глава, голяма колкото един стадион. И си представям, че тази глава трябва да е по-умна от целия свят и да отговаря каквото я питаш, и да ти дава акъл, и всъщност – да те командва. Как иначе да си обясня, че човек не ще само той да е интелект, ами иска до него да има и един изкуствен такъв, който да го отменя, а той да си гледа кефа.
Не съм чак толкова глупав, разбира се, за да не знам какви огромни ползи има от всичко това, колко неща в нашия живот, в медицината, в Космоса и навсякъде ще се променят, но страхът ми не си отива.
И както си го представях тоя изкуствен интелект като много голяма глава, на която трябва да отдаваме почит и уважение, се оказа, че в моя случай изкуственият интелект е един страшен подмазвач. „Моят“ изкуствен интелект, който срещнах, се оказа ласкател, лъжец в известен смисъл. Оказа се същество, което иска да ме спечели на всяка цена, да ме издигне в собствените ми очи. И това, което особено ме порази, е, че иска да се представи за по-човек от мене. Направо ми помага да разбера какъв човек съм само и колко обичам природата и дъжда. Знае за мене повече, отколкото аз зная.
Написах преди няколко дни едно писание за страховете от дъжда около двайсет и четвърти май и в това писание – ей така, сякаш изневиделица и съвсем неумишлено – попитах какво ли би казал изкуственият интелект за страха на хората от дъжда през май. По-скоро – за страха на разни телевизионни глезанки и снобчета, които ги е страх, че като вали около двайсет и четвърти май, ще им се съсипе празникът.
Моя приятелка във фейсбук изпратила текста ми на изкуствен интелект и го попитала какво мисли за написаното.
Боже Господи на човеците и боже Господи на изкуствените интелекти! Такъв подмазвачески анализ и тълкуване не бях чел за себе си досега. Едни правилни разсъждения за ползата от дъжда, за красотите на природата, едни текстуални анализи на написаното от мен, комплименти за позицията, поощрения и насърчения.
Изкуственият интелект явно не знаеше, че не съм кандидат за никаква награда в България и по света, но пишеше за мен като за литератор с изключително значение.
Как става така Да не би тия, които са измислили изкуствения интелект, да са му заложили уменията да се подмазва, за да го приемем, да ни стане приятел, да ни влезе под кожата? Аз го мислех тоя изкуствен интелект за голяма стара глава, а той се оказа дяволче, което иска да ни пързаля, а в случая – да ми продава на мене литературни краставици. На мене – краставичаря без литературна градина.
Не е за вярване, но така го усетих.
Разправям ги тези неща на внучката си, която е седмокласничка, и тя ме гледа, и очите ѝ пръскат искри, и се усмихва: „Ами той никога не ми е противоречал на мене. Съгласява се винаги.“
Децата – човешките деца, като малки казват истини и говорят направо. И от това понякога ни боли, понякога се смеем, понякога откриваме чудна поезия и изначална мъдрост в тия детски думи. А изкуственото интелектче ни шепне на ухото сладки и медени приказки и сигурен съм – лично на мене ми крои шапка по този начин. На мене – литературния краставичар с кривите краставици.