Като ученик ми възложиха – точно така се казваше – възложиха, да произнеса слово по случай някакъв празник. Не помня за кой точно празник беше поръчването, най-вероятно е било за 24 май, и аз се уплаших. Да говоря пред цялото училище си е страшна работа.
Тогава баща ми извади отнякъде кратък доклад и ми го даде да прочета него – да го прочета от мое име. Наричам писанието „доклад“, защото беше изпълнено с екзалтации, с превъзнасяния и заклинания и изобщо си беше чиста пропаганда.
Учениците и учителите онемяха и за всички беше ясно, че не съм го писал аз, но бяха и слисани, че изобщо могат да се произнасят такива зашеметяващи и пламенни слова от ученик. И вместо да потъна от срам в земята, забравих, че не съм го писал аз това слово, и бях горд, и не ходех по земята, и се бях слял напълно с брътвежите от написаното.
И досега не знам кой е писал тези неща, но написаното беше силно партийно, пронизващо, нетърпящо възражения, назидателно и ако е било пък и за 24 май – тежко му и горко на тогавашния празник. И тежко ми и горко на мене.
Снощи ту гледах Капките, ту гледах женски бокс (женския бокс за още по-малко време го гледах), после прещраквах на канал, по който даваха за духове и извънземни, после малко гледах филма „Транспортер“, гледах за изборите в Румъния и за папата.
Въртя ги каналите, сменям ги и по същия начин, по който се сменят годините и времената, разбирам, че животът ми е бил влизане от роля в роля. Хайде – пионерче, хайде – комсомолец, хайде – речи, писани от друг, хайде – първи подражателни стихове, хайде- БКП, хайде – учителстване, хайде малко журналистика, хайде – разочарования, хайде – съюзи и без съюзи…
Кой ми ги дава всичките тия роли? Аз ли си ги избирам, случайността ли, времето ли се забавлява с мен, аз ли се забавлявам с него? Аз ли си убивам времето, или то ме убива, докато си мисля, че си убивам времето?
В центъра на София, стадион „Васил Левски“ – стадионът пълен с народ, няма градски транспорт, свечерява в полите на Витоша и подобно на Лепа Брена и Симеон Втори като господ от небето пристига Васил Василев – Зуека. Народът го приветства, маха, плаче от радост и запалените фенерчета, подобно на факли изчакват героя от Испания да се качи на сцената. И започват превъплъщенията. И става ясно, че идентичността вече няма значение, че превъплъщенията и маскарадът – непрекъснатите превъплъщения и маскарад, са същност на нашия живот.
В Южна Америка, в Андите, на платото Наска има издълбани огромни фигури на животни, на птици. Има и геометрични фигури. Огромни изображения, които се виждат най-добре от въздуха. Някои твърдят, че тези изображения са направени заради извънземните, а други смятат, че хората от различните индиански племена са се подреждали един до друг в тези изображения и така са се сливали с орела, с маймуната, с колибрито, с ягуара. Сливали са се с това, на което искат да приличат.
Ние снощи искахме да се слеем с идолите си в шоу бизнеса и затова бяхме именно на стадион, в кръг и се сливахме и сливахме в една огромна капка, в която се отразяваше неистовото ни желание да влизаме в различни роли.
Снощи стадионът беше нашата идентичност.
Изобщо не правя реклама на шоуто снощи. Не знам и не искам да знам колко хора са го гледали и колко пари са спечелили организаторите (все пак разбрах, че на стадиона били четиридесет хиляди души).
По-важното е, че амбициите да се представи нещо различно, нещо над самия формат не се получи. Нищо по-голямо от обем и нищо повече от запълнена сцена. Защото смисълът е друг и защото няма как подражанието да отиде отвъд маскарада и веселието. И всякакъв опит те да бъдат представени като нещо по-висше, се срутва и изчезва в маниакалните амбиции.
Превъплъщения може да има всякакви, но рекламите, парите и събиране на хората един до друг – в кръг, водят до нещо друго, за което чак не ми се мисли.
Не че не обичам красивите веселия, че не обичам музиката, щуреенето, песните, храната, пиенето. Всичко това е част от живота ни, само че трябва да бъде естествено и с близки по кръв и дух хора.
Подражанието може и да сплотява, но то не е родство. То е имитация на родство. И имитация на забава. И безсилие пред естественото, и опит естественото да бъде заровено в пепелта - под стъклените изпити бутилки, под фасовете цигари, под спуканите балони и под лозунгите „Ти си номер едно“…
Прочетох какво съм написал и ми хрумна, че всичко, което правим, е чат-пат. Ту това, ту онова, ту там, ту тук, ту в себе си, ту извън себе си. И главно извън себе си, защото дългият престой в себе си боли и изглежда като затвор.