Много малко плачем. Все гледаме да не плачем и да се държим. А трябва и да си поплакваме, както казваха някога бабите ни.
Тая сутрин ми се доплака много. Усетих влагата как се вдигна като мъгла от корема ми, как премина под ребрата ми, влезе в гърлото, а после в очите ми. Самото трепкане на клепачите и мъката, и влагата в очите, и мисълта, че ми се плаче и плача, ме просветляват. Просветлява е прекалено силна дума – по-точна е думата олеква ми.
Изгоряла ми е душата да видя как някой човек по телевизията няма да каже нищо, а просто ще си поплаче. И покрай него ще поплачат всички, които гледат и които не са плакали от години.
Днес ми се плаче, че си тръгнаха от село скъпи за нас същества. И не мога да разбера дали ми се плаче от мъка, или ми се плаче от успокоение, че отиват някъде далече оттук. За това – второто – си заслужава голям плач.
Единият от внуците се прощаваше половин час с градинката, която направи за една седмица, откакто е в село. Пипаше с пръстите си и малките ягодки, и здравеца и не можеше да си тръгне, и не можеше.
Обаче момчетата си тръгват, защото около мен вече е нещо друго, дядовата им къща е нещо друго. Хората около дядовата им къща са нещо друго. Те обаче не го знаят и пипат ягодките.
Никак не исках написаното да изглежда сантиментално – то не е сантиментално. Сантиментално е нищо в сравнение с плаченето, което трябва да плачем. И безсилието е нищо – едно нищо е моето безсилие пред голямото плачене, което все съм отлагал.
Плаче ми се, защото не ми мирише на потта на баба – мирис на брашно, на пържен боб и селски сапун. Сантиментално ли ви се струва? Много повече от сантиментално е – пропуснато плачене е това и не знам кога ще го наваксам.
Плаче ми се от сутрин до вечер, а не съм плакал от сума време. И като мисля за живота си, го виждам на парчета – сякаш някакво платно се е търкаляло пред мен – ту бяло, ту мръснобяло, ту окаляно, ту цветно. И изведнъж – хряяс – една ножица щракне и го отреже, и го прави на парчета.
Плаче ми се за мириса на старите селски кръчми, дето миришеха на джолан чорба и мастика.
Плаче ми се за гълъбите по покрива на църквата.
И най-вече ми се плаче, че не се напивам всяка вечер. Ще ми се, ама не смея – да не ми стане нещо.
Плаче ми се, защото Родината ни е пленена. Говоря ви за моята представа за Родината. За моите парчета земя и време от Родината. За моите парчета любов, красота и мяра за справелдливост.
Изглежда съм се смъкнал много надолу, защото почти не ме докосват историите с новите технологии, с финансовите рейтинги, със светлото ми бъдеще. Вече почти нищо не ме докосва, защото в България има не две Българии, а пет милиона Българии, шест милиона Българии и няколко парчета моя България.
Плаче ми се, защото не вярвам на нищо.
Не вярвам, че очите ми не са плакали от радост през цялото време и от мъка през цялото време.
Защото сълзите ни умиват, както ни умива водата.
Като бях на Света гора Атонска, научих, че някои от монасите отшелници там плачели непрекъснато и смятали сълзите за Божия благодат. А ние все си крием сълзите – срам ни е от тях.
Преди няколко дена на Гложенския манастир кръстихме внук ни Николай. Докато извършваше ритуала, отец Нектарий често си бършеше очите с голяма бяла кърпа. Жегата беше страшна, отецът ходеше до прозореца, гледаше към Балкана и си триеше очите. Накрая каза: „Много солена тая човешка пот“.
И сълзите също са солени.