Особено ме забавляват тези поети, които се преструват, че писането е нищо и половина за тях – правят го просто така, от въздуха – докато готвят и посрещат гости, докато страдат, че не са ги наградили още и още, докато трупат пари, докато мислят как да излъжат някого и да се издигнат още повече.
Всеки опит да се представи поезията като нещо вторично, ме вбесява. И каквито и да са поетите, щом усетя нещо такова, ги отписвам.
Плаша се и от маниакални същества, за които писането е лечение, рецепта с упойващи вещества.
Обичам и вярвам на такива стихове и думи, които мога да ги помириша, да им усетя прахта, да им усетя аромата на градина или аромата на готвенето в кухнята. Стихове, които мога да позная къде са писани – в града, в селото, под чаршафите, в банята… Замирише ли ми на стихове, писани в междучасията след лекции, или стихове, писани да се четат в снобски кръгове – и край. Замирише ли ми на преводни стихове, на конструкции, които не са в кръвта ми – и край.
Издават се дипломи за средно и висше образование, издават се дипломи за безсмъртие даже, но дипломи за честни и силни стихове се издават от сълзите в очите или от парването в сърцето.
Мисля си и за маниаците, които не могат без писане. И ме е яд на тях, и им се радвам, и знам, че без такова маниакално и всеотдайно писане няма да има внезапни проблясъци, които озаряват всичко.
До гушата ми е дошло от живи класици и от техните пози, от дълбокомислените им снимки, от техните вечни истини. Такива същества отдавна са се превърнали в моите очи в избелели афиши, забодени с кабърчета по стените на нашите глупави възторзи и преклонения.
И мъртвите, и живите класици трябва да са живи – чувате ли – трябва да са живи. Аман от паметници и от пресъхнали водопади.
Радвам се, че ме е хванал бяс и че бесовете ми личат по същия начин, по който ми личи маниакалната любов да прочета нещо истинско. И, ако може, понякога и да пиша по нещо такова.