Гледам, че под един от моите постове специална във всяко отношение и руса на цвят дама е написала, че виновна за всичко е липсата на лустрация. Ако имало в България лустрация, пише русата дама, сме щели да цъфнем и вържем.
Голяма лъжа е, че в България не е имало лустрация.
Нашата лустрация е повсеместна – от горе до долу и без начален и краен срок за съществуване.
Да не би след Освобождението от турско робство да не е имало лустрация? Я прочетете „Записките“ на Захари Стоянов – я вижте какво е станало с бай Иван Арабаджията – съратника на Левски, и какво се е случило с предателя на Бенковски – дядо Вълю Мечката. Горното е станало долно, а долното – горно. И както биха се изразили някои новобългарски папагали: „Настъпила е Нормалността.“
Невидимата и жестока лустрация на времето погубва лудите глави и както отрязаната глава на Бенковски е измита в едно кладенче в Тетевенския балкан, така лустрацията първо взема своите жертви, умива им главите и ги подрежда където им е изгодно – едни до олтара в църквата, други – на бунището.
Самата дума – лустрация – звучи някак си бляскаво и излъскано, сякаш е вариант на думата лустро. Затова не е лошо да бъде заменена с простичкото „хайде ти – марш в ъгъла и не гъквай, за да мога аз да светя и да богатея.“
Всички привилегии са лустрация, всяка идеология е лустрация.
Всяка власт е лустрация.
Всяко участие в съюзи, в сдружения, в организации е лустрация.
Би ми се искало да кажа, че лустрацията е гъвкавост, умение да хванеш вятъра, да смениш правилата на играта в твоя полза, но лустрацията наистина в края на краищата е просто „стани да седна“.
Когато бях млад, зелен и буен и още хрупах росна трева по ливадите, много от неуспехите на социализма бяха обяснявани с вредите от недоубитата буржоазия. „Недоубита буржоазия“ бяха такива хора, които са били на власт и богати преди Девети септември четиридесет и четвърта година, не са били лустрирани, както трябва, и сега пречат.
Недоубитата буржоазия и гнилият капитализъм бяха виновни за всичко.
Сегашната Комисия за разкриване на досиетата на Държавна сигурност спокойно би могла да се нарече Комисия по недоубити социалистически вещици, агенти на Дявола – Държавна сигурност – нещо като съвременна Инквизиция. И Александър Йорданов – любимецът на няколко поколения българи, и той в тая Комисия. Честито на победителите!
Ето защо сега виновни за всичко са недоубитите доносници, комунягите и гнилият социализъм.
Преди трийсет и шест години – когато рухна социализмът в Съветския съюз и когато беше свален Тодор Живков, всички ние вкупом първо лустрирахме греховете си. Оказа се, че никой не е знаел нищо, че всеки е изпълнявал заповеди, че е бил репресиран, че е изключван от Комсомола и Партията, че не е знаел, че е приет в Партията, че иначе е нямало как.
Нима някога е имало начин, различен от единствено правилния? Универсалното оправдание винаги е било „нямаше как“.
И изведнъж един милион партийни книжки на членове на БКП се струпаха на едно място и изгоряха в небитието.
Не всички, разбира се.
Но изгоряха и лумнаха партийните членски книжки на тези, които утре щяха да станат борци срещу социализма и да искат лустрация не на самите себе си, а на другите.
Само ще спомена, че голяма лустрация е имало още по времето на крал Хенри Осми в Англия и по времето на Великата френска буржоазна революция.
Истински вдъхновяващ пример е лустрацията от онова време. Гилотината е решила всички въпроси. После е дошъл ред на войните и на Бонапарт.
Това ли искаме сега, за такава ли лустрация мечтаем?
Ако не сте забелязали, тя вече започна.
И ние тука – по градове, паланки и села, и в София си имаме по един Робеспиер и по един Наполеон. И светът също вече си има такива личности.
Голяма лустрация е паднала и по време на Великата октомврийска социлистическа революция.
И като е почнала тая лустрация по света, та не се е спирала до ден днешен.
Лустрацията вече не е привилегия на революцията, а на еволюцията.
Да ме извини новоизлюпеният философ Тома Биков, който написа една дебела книга за контрареволюциите и ги обяви за най-великото нещо на света.
Демократската революция от 1989 година най-напред лустрира червените партийни книжки. После лустрира съвестта ни, после идеала ни, после историята ни, а после прие и конкретни форми – лустрира мавзолея на Георги Димитров, паметника на Съветската армия, руския език в училище. Лустрира литературата ни, изкуството и даде под аренда на лустратори и ликвидатори и бита, и духовността ни.
Каква по-голяма лустрация за културата, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, от това, че Мариян Бачев е министър на културата?
Каква по-голяма лустрация за външната ни политика от това, че Георг Георгиев е външен министър?
Ами славната ни българска натовска войска с министър генерал Атанас Запрянов?
Ами майчиното крило на държавата в лицето на социалния министър Гуцанов?
Ами Висшия съдебен съвет с шеф господин Магдалинчев?
Ами българското образование?
Ами здравеопазването, което не може да ни опази от нищо, ами ни е насмело да ходим през девет села в десето за един аспирин?
Всичко около нас е лустрация и неестествен подбор, за което моля да ме извини господин Чарлз Дарвин.
Бутането с лакти, извиването на вратове, мачкане и свиване в ъгъла и вътрешновидова борба са Вселенски закон, който сме усвоили на генетично равнище.
Не писалката, а бухалката винаги е била побеждаваща.
Не умът, а късият врат и широките рамене са били победители.
Не честността, а предателството и коварството са избутвали хората напред.
И затова винаги има нещо, което ни пречи – я Слънцето, я Луната, я комшията, я човекът, който казва каквото мисли.
Лустрираш ли мислите си, наречеш ли ги цивилизованост, възпитаност, политкоректност, всичко си идва на мястото, а всъщност отива на кино.
И се оказва, че въпреки всички напъни, Чарлз Дарвин е прав.