Мислех си, че след колективната оставка на ръководството на БСП ще ми олекне и ще си кажа- намериха, каквото търсиха.
Сега ми е безразлично, даже на моменти смешно.
Нещо много дълбоко трябва да се е счупило в мен, за да гледам по този начин на случващото се в Българската социалистическа партия.
Всеки, който ме познава, знае биографията и рода ми, наблюдавал е какво правя и какво пиша, знае, че лявата идея е била идеята на живота ми.
Ако сега някой ме накара да я формулирам тая идея, няма да цитирам нито Маркс, нито Георги Димитров, нито никого от ръководителите на социалистическата партия през годините, защото животът изтрива и идеи, и писания, и надежди.
Почне добре някоя работа, появи се надежда за справедливост и хоп – алчността, злобата и простотията вземат връх.
Хората не са равни и това е видимо.
Не са и много добри – това също е видимо.
Егоисти са в голямата си част – и това също е видимо, нямат мяра – и това също е видимо.
Но най-плашещото е, че нямат чувство за време. Нямат чувство за продължителност и неумолимост на времето.
Би било прекрасно, ако хората живеят задружно, ако не се изоставят един друг, ако се подкрепят, ако ги е грижа за идващите поколения. Историята обаче е пълна с противоположни примери. Напълниш ли се с власт и пари, искаш да си безсмъртен. И защото в наши дни няма как официално да се обявиш за Бог, както някога, милионите и милиардите ти слагат корона на главата. Фалшива корона и фалшив ореол.
Като няма справедливост, ние за какво живеем? За да се ръчкаме в ребрата с копия? Затова ли живеем – за да се мачкаме един друг?
Думата ми беше за БСП.
Не бях чувал по-големи и безпомощни глупости от това, което ръсеше Калоян Паргов. Нищо не знам за него. Вече нищо не знам за никого от ръководството на БСП, защото всичко, което чувам и знам, се оказва фалшиво.
Калоян Паргов говори за колективна отговорност при оставката и за най-големия грях на сегашното партийно ръководство – липсата на комуникация с обикновените членове на партията.
Това вече е дебелашка безотговорност и дебелашко подценяване на обикновения социалист.
Като е нямало комуникация, да бяхте купили и раздали слухови апарати.
Като е нямало комуникация, да бяхте слезли от мерцедесите и от министерските столове и да отидете при червените баби и дядовци и да им кажете две думи накръст.
Като е нямало комуникация, да бяхте извикали по-силно, че се краде, че се лъже, че се дерибейства.
Ама не – вие тогава мишкувахте, сега ми говорите за липса на комуникация.
Преди двайсетина години, може и малко повече, в село се върна една засукана мома, завършила висше образование в Северна България. За има-няма три-четири месеца тя успя да „разбие“ няколко мъжки сърца и между другото, да ги зарази с венерическо злополучие.
Ако беше имало по-добра комуникация тогава между пострадалите любовници в село, момата висшистка щеше да вземе мерки и любовниците ѝ да не страдат сърдечно и при уриниране.
За никаква комуникация не става дума – става дума, че ви беше паднало да издоите до кръв вимето на една изстрадала, бита, забранявана и преследвана, оглупявала и грешила, строила и се надявала, печелила и губила столетна партия. Изстискахте ѝ вимето до кръв и сега ми дрънкате за липса на комуникация. Греховете на столетната лява партия се обсъждат вече трийсет и шест години денонощно. И няма изкупване, и няма свършване. На раменете на БСП винаги е имало и герои, и мазници, и мъченици, и морални джуджета.
С този си ход ръководството на БСП бърза да си сложи предпазна маска на лицето и така да си спести, доколкото може, и да се опази от храчките, които заслужава.
Ще бъда конкретен – имам няколко лични, огромни разочарования в БСП. И те се казват Сергей Станишев, Елена Йончева, Кирил Добрев, Румен Петков, Георги Първанов, Вигенин, Корнелия Нинова, моите бивши колеги от ЦК на ДКМС Николай Камов и Ивайло Калфин, Драгомир Стойнев (който пък е бил ученик на жена ми)…
Май списъкът край няма.
Най-важното за мене е, че наистина съм разочарован от самия себе си. Почти нищо не можах да направя за Социалистическата партия. Имаше един период, в който исках да помагам, да направя нещо, но някак си не се получи. Нищо в тоя свят не е идеално, но като си затворя очите и си спомня какво е било и какви „социалистически“ същества са се навъртали около мен, и ми става много болно и ми се отщява.
На всичко отгоре оня ден, като размествахме картините в къщата, гипсовият бюст на дядо ми Никола – партизански командир, член на Земеделския младежки съюз и убит при Страцин, политна от стената и едва не ми счупи главата.
Щом той – партизанинът, земеделецът, после казвахме, че бил комунист, убитият при Страцин – искаше да ми счупи главата, работата не е добре. И не е въпрос на липса на комуникация, а на липса на пленителни идеи, на характер, на гръбнак и на стоицизъм.
Докато всеки иска да краде, това ни чака – някой гипсов бюст да ни счупи главата.