Каквото и да си мисля на 19 февруари, винаги умът ми опира до стълбите – до ония стотици стълби пред паметника на Левски в Ловеч. И краката ми се смаляват, и тръгвам нагоре.
На 19 февруари в Ловеч ходехме с факли в ръце до паметника на Левски. Факлите капят, снегът съска, ние вървим да се преклоним пред паметника на Левски.
Преди години попитали в детската градина внучката ни кой е Левски и за какво се е борил. И тя отговорила: „Левски е герой и е загинал, ние да бъдем пуснати.“
Не съм чувал по-точно определение за Левски. И за нас – обикновените хора. Той е герой и е загинал, за да бъдем „пуснати“ ние. Пуснати на свобода, но дали сме достигнали Свободата, дали я търсим и можем тая Свобода, това вече е друга работа.
И сякаш е най-добре разговорът ни за Левски да свършва в детството, защото после нещата се усукват и нямат разплитане.
Този паметник на Левски в Ловеч ме е белязал за цял живот. Понякога съм си присвивал очите и този огромен паметник, надвесен над града, се е разливал ту в сиво, ту в синьо, ту в алено петно.
Като приближиш паметника на Левски в Ловеч, и най-напред му виждаш цървулите, връзките на цървулите. Вдигаш си главата лека-полека нагоре и виждаш как Левски е цял и как сякаш е разделен на части – как нозете му нямат свършване, как нямат свършване ръцете му и как няма свършване и тая негова глава, която почти не виждаш, но която се усеща – подобно романтичен вятър.
Ето ги и думите – романтичен вятър. Романтичен вятър, който не помръдва и те отнася. И ти се влюбваш в него и си частичка от него.
Няколко години всяка сутрин – рано-рано, преди да отидем на работа, с моя приятел – поета и художника Георги Мирчев – ходехме да тичаме на Стратеш и минавахме покрай паметника на Левски.
Преди да идем на работа, се разхождахме и тичахме и понякога се къпехме в езерото в парка. Имахме там скрити и дрехи, и кърпи, тичаме, къпем се, моржуваме и младостта ни кипи и главите ни пушат.
Минаваме покрай паметника на Левски и, разбира се, не мислим за Левски.
Беше една от ония сутрини, в които ловешките люляци полудяват. Ако само можете да видите полуделите ловешки люляци – лилави, бледосини, бели, пръснати като ухаещи искри и ухаеща пяна навсякъде по баирите и дворовете, с мирис, който направо ти прониква в сърцето, ще разберете, че по-красиво от пролетните люляци няма.
Зад паметника на Левски е една от най-старите части на града и там някъде е къщата на Мария Сиркова – великата жена сподвижница на Левски. И тогава, в оная пияна люлякова утрин, с моя приятел видяхме как откъм къщата на Мария Сиркова приближава към паметника на Левски най-красивото момиче на света. Толкова красиво, че видях през дрехите му и младостта, и невинността, и съвършенството на ангел. Ангел, обут в дънки, с маратонки и с блузка с къс ръкав – най-красивото момиче на света се показа откъм гърба на Левски и изчезна по стълбите надолу към Ловеч.
Каквото и да съм си мислел след това за Левски, каквото и да съм чел за него, това видение ми е в очите и вече наистина мисля, че единствено Левски може да ни покаже такова романтично безсмъртие, такава сила, такава любов и такова момиче – най-красивото момиче на света.
19 ФЕВРУАРИ 2026