Познавам, че нещо е хубаво, по това, че ми прилошава. Толкова ми харесва и е хубаво, че ми прилошава. И спирам да мисля как е направено, обърквам ли се в него, не се ли обърквам – нищо не мисля, освен че ми е хубаво и че ми прилошава.
Говоря за „Лачените обувки на незнайния воин“ на Рангел Вълчанов. Който се е сетил точно този филм да го дават днес по телевизията, заслужава да му се свали шапка. Само „Лачените обувки на незнайния воин“на Рангел Вълчанов трябва да дават точно този ден – на Гергьовден. По-голяма храброст от това вглеждане в българското, в нашата кал, в нашето порастване, овце, бели гълъби, любов, лъжа, не знам да има събрани в друг филм.
По едно време от Шоуто на Слави Трифонов много бяха харесали Рангел Вълчанов и го каниха два или три пъти доста начесто. Още първия път големият режисьор легна на диванчето и така говореше с водещия. А като почнаха да играят балерините, легна насред студиото и почна да ги гледа от долу нагоре. Гледаше ги под поличките.
Тогава много се смях, стори ми се и смело, и смешно. Сега си давам сметка, че нищо не съм разбрал. Почти съм сигурен, че и от Шоуто на Слави не са разбрали нищо от това лягане на диванчето и лягане под полите на балерините.
Чак сега си давам сметка, че това е изкуството – да лежиш на едно диванче от кожа, от трева или от кал, да гледаш небето и облаците, да си спомняш живот, да говориш с тези, които са около теб, легнал, да им казваш истините, без да помръдваш, без да се влияеш от каквото и да е и от време на време да гледаш на балерините под полите. Ако не гледаш под полите на балерините – за какво си?
Голям филм е „Лачените обувки на незнайния воин“. Пълен е с толкова простота и с толкова символи, че на мен наистина ми прилошава.
И пет пари не давам за поезията хайку пред историите, които разказваше песнопоецът на панаира. В историята, която изпя певецът на панаира – историята за сирачето, има толкова поезия, колкото няма във всички хайкувци, събрани заедно. Защото историята на сирачето в лачените обувки е историята на нашето българско сирачество – на Захаринчо от „Гераците“, тръгнал към града, това е моята история, ако щете, това е мъчителната ни история на превръщането на цървулите ни в лачени обувки.
Това не е филм – това е рисунка, това са глинени фигури, това са привидения, това е смес от барут, брашно, пепел и кръв.
Тези, които са гледали филма (ако не сте го гледали, го намерете и го вижте), сигурно си спомнят леглото, на което си полегна за малко момчето по време на сватбата. Видяхте ли, че на таблата на леглото имаше дъска като ярем за животни? Хем легло, на което се спи и се правят деца, хем ярем, в който се впрягат животни.
Ами къпането в коритото на чешмата? Пет пари не давам за проблемите на двама холивудски каубои хомосексуалисти – мъчно ми е за момчето, което се къпе в коритото с вода и е сираче.
Не ме интересуват изгубените в превода американци в Япония – интересува ме да не се изгубя в „Лачените обувки на незнайния воин“ и искам да се губя в него непрекъснато.
Този паметник на български воин насред селото и спрялото пред него погребение, и чакащото момче са цялата ни храброст, цялата ни войска, цялата ни драма и цялата истина за нас.
Така, както я е видял Рангел Вълчанов. И така, както я усетих аз.
Белият гълъб – духът на преродената стрина, е повече от всички вертолети и самолети. Той е нашият свети шопски, тракийски, македонски, балканджийски, добруджански и всякакъв български дух.
Рангел Вълчанов, лека му пръст и царство му небесно, сигурно никога не беше чувал моето име. Нямало е откъде да го чуе. Но към края на живота му, без да знае той, аз помогнах да получи награда. Прочетох биографичната му книга и го предложих за наградата на Съюза на българските писатели за най-добра книга. Всички гласуваха „за“, разбира се, и много се зарадваха, че дават награда на такъв творец. Даже после го споменаваха това нещо.
Разбрах, че Рангел Вълчанов се зарадвал на наградата. И по-хубаво от това няма - незнайният воин с лачените обувки, големият режисьор да се зарадва на награда за книга. Това можах да направя, това направих.
А Рангел Вълчанов е направил всичко, за да ми напълни сърцето и очите, да ми завърти главата и да ми стане лошо и да се чудя как е могъл да усети и да сътвори всичко точно така.