Петъчният битак в градчето се е протегнал на една странична улица поне на половин километър. От мазета, от тавани, от порутени къщи, от небе и от земя и отвсякъде от Вселената, по черги и найлони се въргалят хиляди създания, фигурки, смислени и безсмислени неща. Карантията на бита ни се е разляла на битака.
Продавачите са застанали откъм сенчестата страна и като ги питаш кое колко струва, не помръдват, а само назовават сумички и суми, левчета и левове – колкото по-отдалечен е предметът от продавачите, толкова по-висока цена му искат. Защото не са наясно какво точно продават. Важно е да не слънчасат и да стоят на сянка. Питам един продавач на картини колко струват две от тях. И ги посочвам. –Седемдесет и пет лева.
–Трийсет за двете – казвам аз.
–Режеш ме на две, човече, ей, режеш ме на две – реве продавачът, шушне нещо на жена си в ухото и се спазаряваме за четирийсет за двете. Това „режеш ме на две“, изпакано от продавача на картини – тук думата „картини трябва да се приема в преносен смисъл, ме реже и мене още от сутринта, но по други поводи.
Васко Кръпката дал интервю. Юбилей някакъв има Кръпката и дал интервю: „Всеки ден поливаме еврото и много му се радваме, изповядва Кръпката, защото затова ходехме по митинги, борехме се. Левски и Ботев също са се борели за еврото. Сигурен съм, че биха се гордели, че го приемаме. България влиза в еврозоната и с това приключва моята политическа насоченост. За мен най-важните неща са музиката, рокът, гаджетата, моторите, но живеехме в диктатура, в един примитивен, но жесток строй, затова се отдадох на социално-политическите послания. Щом влезем в еврозоната, ще кажа: „Довиждане, политико“. Ще се занимавам само с музика. Изконните ми желания са изпълнени. Трийсет и пет години борба, но пак си струваше. Тогава бутахме не само Берлинската стена, но и стените в душите“.
Е този цитат от Васко Кръпката не само ме сряза на две – на кайма ме направи. Абсолютно трябва да нямаш никаква самооценка, никаква представа за стойности, никаква връзка с действителността, с историята и с разума, ако щете, за да говориш такива работи.
Левски и Ботев щели да са горди, че приемаме еврото.
Когато се пръкнеш от нищото и когато пяната на политиката те изтика на ръба на тенджерата, и когато пяната на политиката е твоя същност, говориш такива работи. И си вярваш.
Васко Кръпката, Ботев и Левски – тримата щастливи, че ще приемем еврото…
А петъчният битак в градчето се е проснал на повече от половин километър и е в странична улица, и страничната улица е под наклон. Като слизаш по тая улица, стигаш до един дол – най-ниската точка на улицата и най-ниската точка на битака. И си купуваш две картини, и продавачът казва, че си го срязал на две с цената, и тебе те прерязва на две коремът, защото Васко Кръпката няма да се занимава вече с политика.
Всяко време си има свои емблеми. Само че емблеми, врязани дълбоко в плътта на хората и на времето – и видими, и невидими емблеми. Такива емблеми са и Ботев и Левски. И аз бас държа, че приемането на еврото е била последната им грижа. Първата им грижа е била дали Васко Кръпката ще ги спомене в демократичните си спомени.
А може би и Паисий е мечтал да приемем латиницата, а после и еврото също.
И може би цар Калоян е искал да е католик завинаги и папата да е със седалище в Търново.
А може би Аспарух е сбъркал пътя и е трябвало да завие в друга посока. Обаче ако е завил в друга посока, е трябвало да приемаме юаните, а сега приемаме еврото.
До дъното на битака стигнахме със същества, които си „представляват“, че са фактори, че са нещо.
И се надяват, че някой продавач от сенките няма да ги продаде за по едно евро на миризливия битак на Историята. Ще ги продаде и окото му няма да мигне на продавача от сенките.