Вчерашната Борисова читалищна пиеса в заличката не е „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Яворов, а е читалищна пиеса.
Къде да търсим мотивите и творческите подбуди за това Борисово произведение?
Първо – иска да е силен. Тръмп обича силните, обича Орбан и Ердоган и Борисов иска да е силен. Иска, но не е. Едно е да си як и напомпан, друго е да си силен, а трето и четвърто е да си мъдър в силата си. Тръмп не е такъв, та нашият човек ще е .
Второ – Борисов силно мрази министър-председателя Желязков и Наталия Киселова. Лично ги мрази. Но това не е омраза като омраза, а е учудване и невъзможност да се повярва, че хора, които, според него, единствено могат да го обслужват, са началници.
Борисов е шофьор по душа и пожарникар по диплома. Той не само иска да кара влака, той иска във влака да се возят след него само тези, които той определи.
Тук една вметка – все бях чувал за дрогирани шофьори, но за дрогирани машинисти на влак до оня ден не бях чувал. В България всичко се друса – имам предвид, че се тресе. Друсат се и машинистите на влакове.
Трето – Борисов иска да е министър-председател, а Рая Назарян – председател на Народното събрание. Това иска – такава е Неговата воля, защото си мисли, че Той е капитанът.
Четвърто – Читалищната театрална постановка има за цел да стресне комшиите. И има за цел гърмът на светкавицата да уплаши коалиционни и некоалиционни партии.
Вие представяте ли си например Тошко Йорданов да не е председател на Комисия в Народното събрание?
Вие представяте ли си Зафиров да не е вицепремиер и Манол Генов – министър на сушата и водите?
Вие представяте ли си българската култура без Мариян Бачев?
Аз си ги представям напълно, даже ми олеква, но действителността е сурова и илюзорна. Изплувала от нищото, от алабалата и скечовете, ИТН лека-полека се превръща във Франкенщайн, на когото няма да дадат да стане Франкенщайн. Дошла от лозето на Гавровски и от Бузлуджа, столетницата БСП се превърна в обслужващ персонал, който богатее от бакшиши. Големият въпрос е какво ще направи Новото начало.
Първоначално името Ново начало ми беше смешно, сега разбирам, че не е така.
Старите партии си заслужиха това Ново начало – те си го заработиха по всички линии.
В България Новото начало идва с една разширена финансова формула – това, което не можеш да купиш с пари, можеш да го купиш с много пари, но най-добре с петдесет лева.
Ето я тайната на успеха.
Ето го наказанието за проспаните години, в които флиртовете с различни етноси добиха гротескови форми.
Ето ви го тяхното включване и нашето изключване.
Ето ви го Новото начало, започнало там, където свършва нашият Български път. Нашият български път свършва, но в София не го знаят още, не искат да го повярват и се въртят като кокошки, клъвнати по главата от петел.
Като се събирахме някога на ядене и пиене вечер, след две-три чашки комшията ни Моньо Атанасов се събличаше гол до кръста, свиреше на ребрата си с пръсти, все едно че свири на акордеон и повтаряше едно и също:
–Не, ти мене ма не моа разбереш (ти мене не можеш да ме разбереш).
Това е положението с пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ – главният герой е гол до кръста, пъчи се, намазал се е със зехтин за мазни борби и последният му вик, след който завесата пада, е:
–Вие не можете да ме разберете…
След истерията, след шизофренните ситуации и гротеската идват махмурлукът и отрезвяването. От тях боли глава и действителността изглежда навъсена и зла.
А всичко, което става след театралните изцепки на Захождащото слънце, вече са извън Представлението. Извън Представлението са, но той не може да го разбере.
А що се отнася до приказките на някои каки анализаторки, че Пеевски бил токсичен, поради което имал праг на влияние, само ще кажа – слушай, Радо, думи. „Слушай Радо, думи“ е израз на баща ми, който означава – нищо от това не е вярно.
В България вече нищо не е токсично и нищо няма праг. Нищо.