Каквото и да правя, мисля за поезия. Мисля за поезия и когато не мисля за поезия. Мозъкът ми е в състояние да се разпръсне на парчета и всяко едно от тези парчета, каквото и да наблюдава, какъвто и разговор да води, събира поезия.
Като си помисля само колко време съм изгубил да се правя на учител, на журналист, да следя политика, и ми домъчнява за мене си, защото си е личало, че се правя на такъв, какъвто не съм.
Мислел съм си и дали не съм някакъв откачен графоман. Наричали са ме и така – колко му е. Приемам го най-спокойно – като нищо може и така да е. Но толкова силно съм заразен от думите и метафорите, че понякога самият живот ми се е струвал странична дейност.
Преминал съм през какво ли не в поезията. Както съм раснал и остарявал, така са раснали и „остарявали“ представите ми за нея. Като съвсем млад патриотизмът ме напъваше отвътре и си мислех, че ако не пиша за борби и герои, не правя нищо.
После точно наобратно – слязох при бръмбарите и калинките, при камъчетата и тревичките – при най-най-обикновените неща. Щеше ми се поезията да е някаква лупа, която да надвеся над дребните неща и да ги опиша.
Пейзажната лирика ме е замайвала и защото съм усещал, че сега никой не ѝ обръща внимание, че я смятат за овехтяла работа. Може ли да бъде овехтяла работа природата? Ами че поезията, ако не описва природата и природата на човека, какво описва?
Представял съм си пейзажната лирика като чиста красота. Там, в пейзажната лирика, съм се опитвал докрай да изпипвам нещата. Да ги направя звънтящи, прозрачни, меки, видими и най-важното – красиви. Гениалната простота на природата и на пейзажната лирика са ми голяма болка.
Почти през цялото време съм мразел сюжетната лирика. Не съм могъл да търпя сюжетни стихотворения и лирическият разказ винаги ми се е струвал провал, имитация някаква. Грешал съм. Не е виновен сюжетът сам по себе си. Виновен е авторът, който не пуска въздух между сюжета, който не оставя сюжета да си почине, който не прави от сюжета фон на своите собствени вътрешни сюжети. Сюжетните стихотворения са прекрасни, когато сюжетът е едновременно реалистичен и ефирен, когато историята не ти счупва главата, а те кара да усетиш случката и думите с всичките си сетива. Сюжет без сюжет и реализъм без реализъм.
Почнах да пиша и бели стихове по едно време. И в белия, и в класическия стих най-трудното е да избягаш от влияние. Бягаш от влияние, а като си наостриш ухото, и чуваш в писанията чужди гласове. Не чужди, а други.
Може и така – някои птици страшно добре имитират други птици, но си остават имитатори. Макар и красиви като оперение. Нашият свободен стих някак си носи духа на гръцката поезия. Българската лирика не е най-силна в „морската“ си част, но свободният стих у нас се прокрадна и доплува с гръцкото, с испанското и италианското море. Най-добрите ни морски поети се возят на гръцки лирически лодки. Обаче са големи български поети.
Имаше време, когато пишех абсолютно абстрактно и парадоксално. Обичах парадокса и го използвах и на подсъзнателно равнище. После за няколко години се прехласнах по умалителните думи… И така нататък, и така нататък…
Любовна поезия нито можах да я науча, нито разбрах какво точно представлява. Един ден ми харесва едно, друг ден – друго. Направих експеримент и се опитах да напиша детска любовна лирика, защото много добре помня, че бях влюбен и като дете, но това е съвсем друга история. За нея не ми се говори. А детската поезия изобщо не само ми е болка, ами ми е и дълбока рана.
Само че знам, че любовната лирика не е текстове на любовни песни. Има и изключения, но съвременните любовни текстове на песни ме отчайват. Отчайват ме, че минават за поезия.
Може би трябва да има отделни рафтове с книги за отделни етапи, в които човек осъзнава любовта. Когато си влюбен, трябва да четеш едни стихове. Счупи ли ти се сърцето – други.
Сега вече пиша за това, което виждам. Нарочно не рендосвам стиховете, оставям словореда грапав, инверсиите не ме тревожат. Тревожи ме само едно – колко от хората имат нужда от поезия, която разчита на неподправеност, на мирис, на вкус, на обем. Колко хора имат нужда от „ръчно изработени“ стихотворения, а не на захарни памуци, охкания и ахкания, префърцунености и подражания.
Написах това, защото искам да кажа, че аз не съм политически анализатор, не съм писач на статии за това, какво става в България и по света. По природа не съм такъв. Само че ми ври кръвта и се опитвам, доколкото мога, да запълня някои липси.
А моята голяма любов и голяма липса винаги е била поезията. Застане ли някой между мене и нея – гори. С всичките ми извинения към потърпевшите.