Преди време приех едно момиче за приятел във фейсбук. Хубава млада дама, с бледо и замечтано изражение, каквито харесвам. Слаба, отнесена. Момичето има хиляди последователи – някъде към 7 000, и публикува главно поезия.
Беше пуснало Есенин, а после няколко от нашумелите модерни градски поети. Един от тях – беше голям културен началник.
Зачетох се най-добросъвестно и добронамерено в стиховете, които момичето беше публикувало във фейсбук. Унесох се направо от стиховете на единия. Има и музикалност, и пластичност, и някаква крехкост на писането. И същевременно – неуловимост. Всичко си има – формално не мога да го „пипна“ по нито една линия. По едно време затворих очи и се оставих на усещането си. Усещах мирис на английска поезия, на гръцка. Обаче нито за секунда не ми замириса на нещо, което познавам. Хубаво, хубави стихове – да се разплачеш направо, да се чудиш откъде са тия думи, само че нищо не ми трепва в сърцето и всичко ми изглежда лего – подредено лего. Боже, каква голяма разлика има между вкус, култура и поезия (претенции за поезия).
Не знам, наистина не знам дали тия хора не се опияняват и вдъхновяват от нещо, което е непонятно за мен. Те вероятно си говорят с богове от други времена и пространства, но не говорят на моя език.
Тук, около мен, мирише на изсъхваща трева, листата на смокините се сгърчват, през няколко двора нататък палят боклук и въздухът мирише, лее се музика със съответни вибрации, прелитат гарвани и чапли, синигери си хранят малките… И аз гледам всичко това и съм безпомощен пред поезията, лансирана от това момиче с хиляди последователи, защото не знам какво да правя. Какво да правя с поезия, която или ме е изпреварила безвъзвратно, или се опитва да ме придърпа към естетики и поетики, които са ми чужди.
Знам, че времената идват с нови естетики и няма начин поезията да не се промени, да не се удължи, да не се изтегли, да не заприлича на проза, да не заприлича на изречения, рязани с ножица или сечени с брадва. Да не заприлича на афоризъм, на сентенция, на абсурд. Знам, че това става вече, случва се. Но аз не мога да го усетя и не мога. И няма да го приема.
Това, разбира се, няма никакво значение, абсолютно никакво значение няма какво усещам аз. Но искам думите да ми пробождат сърцето. Моля ви, това го запомнете – запомнете, че думите трябва да пробождат сърцето.
Тази млада дама, както вече казах, има хиляди последователи. И тя налага своя вкус и налага тези имена, защото тези имена са интересни. И са интересни с това, че са интересни.
Сигурно има и старчески дом за поезия. Ако няма, някой трябва да го измисли. И да събере такива като мене, и там, изолирани от света, завързани за рими и метафори, да чакаме последните си часове.