Знам, че съм станал асоциален.
Трепери ми под лъжичката за това, което става, пиша, доколкото мога, а съм асоциален.
Днес мой добър стар приятел ме покани да се видим в кафене на „Витошка“. Явявам се аз, както винаги точен за срещата, и на масата до него седи някакъв непознат. Със стафиден вид, смачкан, от тия, дето бръчките им не са бразди от преживявания, а просто вдлъбнатини, и почва да интимничи с мен.
Казва ми, че съм напълнял, че ме помнел като момче струна, па как сме били заедно с него някога, с Николай Кънчев и с професор Юлиян Вучков на една маса, пък какво било, що било, пък каква струна съм бил, повтаря той… А сега…
Естествено, че съм бил струна. Цял живот това правя – трептя.
Преди години сигурно бих се направил на разсеян, но сега го отрязах на секундата, че не знае какво приказва. В такива случаи майка ми казваше:
–Я чакай да му отсипя аз на тоя.
И аз му отсипах, без да го бавя.
Не се сещам за него, не го знам кой е, а той ми влиза под кожата, цепи ме отвътре.
Някак си винаги гледаме да си пъхнем ноктите я под кожата на човека, я в личните му истории, ако може – най-добре в сърцето.
Не е кой знае какво това, което ми каза, но вече една секунда не мога да търпя интимниченето на глупака, самооправданието на подлеца, увъртанията на кариериста и най-много от всичко – несъобразителността. Страшна несъобразителност има.
Всеки гледа да те пипне по болното място.
Обажда ми се от Южна България поет да ме поздрави за наградата „Златното перо“. И ми се хвали кои поети бил канил, как се уморил от организацията по посрещането, но колко хубаво било всичко. А мен никога не ме е канил… Особено след като напуснах Съюза на писателите с изключение на два-три града, никой никъде не ме кани. Докато бях член на Управителния съвет на СБП – охоо, друго беше. Да се чуди човек толкова ли съм се развалил като писател последните години.
Хората си имат слаби мяста, суети. И персонално си чупят главите в стената. Моята болка винаги е било писането.
Господи, боже мой, какви неща се публикуват, какви физиономии виждам един до друг по снимките, какви възхвали, какво пустословие. И нищо общо с писането, доколкото го разбирам аз.
Много често си меня и мнението, и настроението – буквално за минути. Едно събитие ме вдъхновява, след малко – друго ме срива. Един нюанс в оценката, един грешен звук и край – отивам на кино.
Скъсал съм си душата например да пиша любовно стихотворение за дюлите, чета го аз, а пред мен на масата има две дюли и приятелка от фейсбук – сериозен човек, пише коментар, че едната от дюлите трябва да се среже и да се сложи в киселото зеле – за цвят и аромат.
Или аз нямам чувство за хумор и за дюли в кисело зеле, или светът много се е променил.
Преди малко гледах на синия екран трима, нека да ги наречем средностатистически политоложки лавандули, да разсъждават за ситуацията в България. Други пък разсъждават за войната в Украйна. Толкова неадекватности и „асинергии“ почувствах, че е крайно време да си обирам крушите от София. Чуя ли за синергия и за експертиза, и веднага лумвал в асинергия, губя си всички експертизи и тичам да ловя рейса за село.
Имаше една приказка на времето, горе-долу следната: „Какъвто ме, мамо, изпрати, такъв ме, мамо, посрещаш.“
Дойдохме в София, оперушиних се, позарадвах се и си обирам крушите.
Па извинявайте, ако има нещо, както казваше баща ми Милчо.