Поетът Николай Милчев:
МНОГО СЕ РАЗВЪЛНУВАХ, КАТО ЧУХ ЙОТОВА ДА МЕ ЦИТИРА
Роден на 1.02.1958 г. в Плевен. Завършил е ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология. Членувал е в Съюза на българските писатели. Напуска СБП през 2016 година.
Автор на поетически книги, между които „Пейзажи с Лолита“, „Очи широколистни“, „Надеждата е бебе с очила“, „Петел от малинов пейзаж“, „Тънък дъжд“, „Прелъст и светогорски стихотворения“, „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов“ – отличена с Националната литературна награда на името на Теодор Траянов и е българската номинация за наградата „Балканика“ за 2017 година.
Автор на книги с разкази „Ябълковият човек“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“, „От сутрин до вечер“. Последната му книга е „Съчинения по природа“.
Носител на национални литературни награди, между които Националната награда на името на Петя Караколева за детска литература, Наградата на вестник „Труд“ – „Златен ланец“, 2010, Националната награда на името на Теодор Траянов и Националната награда на името на Биньо Иванов.
Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски, френски, турски и унгарски език.
А в речта си точно преди изборите президентът Илияна Йотова го цитира: „Позволете ми да завърша с думи, вдъхновени от стиховете на един от най-големите съвременни български поети Николай Милчев. Дайте гласа си, за да не бъде той само звук, а смисъл и надежда. България има нужда от глас на надеждата“, призова държавният глава на 17 април.
-Изненадахте ли се, когато чухте президентът Йотова да ви цитира в обръщението си към нацията? Гледахте ли речта й на живо?
Ами да, изненадах се. Нито съм го предполагал, нито съм си мислел, че някога в обръщение на Държавния глава ще чуя името си и ще бъда цитиран за финал. Когато Президентът Йотова каза горе-долу: „И накрая искам да завърша с мисъл на…“, аз почти не си чух името и едва схванах какъв точно е цитатът. Много бях развълнуван. Хем бях развълнуван, хем някак си получих сили и успокоение, че това, което правя и пиша, се забелязва и оценява. Човек трябва и да се опре на нещо. Трябва някой да го види и да му каже името. Благодаря на Президента Йотова за това.
-Похвалихте Йотова, че в речта си при откриването на Народното събрание е споменала Стефан Данаилов. Като какъв ще го запомните и пазим ли паметта за личности като него?
Когато Стефан Данаилов навърши четирийсет години и разбра, че е станал народен артист, вечерта беше в Ловеч. Заедно с още няколко души и аз бях с него. Беше като опиянен, просветлен, радостен, горд. И същевременно се държеше с нас – местните същества, много приятелски. Запомнил съм, че докато черпеше наляво и надясно, докато сияеше, един софийски артист, който сега се прави на три и половина и се изкарва едва ли не мъченик на социализма, му се подмазваше по невъобразим начин и непрекъснато повтаряше: „Товарищи, товарищи, от народный“.
Много малко са и народните поети, народните артисти, а народните хора са най-малко. Стефан Данаилов беше народен човек и народен артист. Той изигра младостта на нашия народ, изигра порива на народа, изигра красотата и мъжествеността на нашия народ. Майстор и мастер – от горе до долу. Артист, любовник, учител, министър, професор и хубавец. Ненадминат в хубостта по всички линии.
Питате ме и дали пазим паметта за личности като него. Който знае какво е памет, я пази. Който я предлага за продан – не. Паметта за Стефан Данаилов е ценност, която не е за продан.
И защото и аз трийсет години бях учител по български език и литература в едно софийско училище, знам, че няма по-голямо признание за учителя от това, да те признаят и да те обичат учениците. А учениците на Стефан Данаилов го обичат с цялото си сърце.
-Вие със сигурност сте гласували. Винаги ли го правите? Приемате ли избора на много българи, които отказват да идат до урните?
Невинаги съм гласувал. И напълно уважавам решението на много българи да не гласуват. Аз не съм им в душите, не съм им съдник на пристрастията и огорченията, за да ги съдя, че не гласуват. Гласуването освен рационално, е абсолютно ирационална дейност. Гласува се със сърце, с любов, с омраза, с отвращение, гласува се напук. И в този смисъл аз няколко пъти съм гласувал различно, защото съм бил различен човек тогава, когато съм заставал пред урните. Ще кажа следното – като видя в партийните листи някого, от когото ми се повдига, или прочета името на някоя, която не е спирала да си вдига полите, и ми се отщява да гласувам.
Веднага след 1989 година ме беше яд на всичките ми роднини и познати, които не гласуват като мен. С много от тях се изпокарахме. Сега гледам много спокойно на това. Оказа се, че гласуването е като морски приливи, причинени от луната – ту идва, ту си отива. Изборите са приливи и отливи. И надежди, с които живеем докрая.
-Какво беше детството ви? Откога пишете поезия?
Детството ми беше прекрасно. И селско, и градско детство. И в Ловеч, и в Гложене, и в Голяма Брестница. Балкан, река, риби, кози, крави, манастир, улици в Ловеч, стари къщи в селата, малък апартамент в града…
Всичко, което видях и попих в детството си, го нося и до ден днешен – като усещане, като миризма, като форма, като бит. Мога абсолютно точно да опиша какъв е вкусът на пържено с домати и лук и какъв е цветът и вкусът на пържен боб, запечен после в тавичка. Коричката отгоре на боба мога да я опиша едно към едно – и като цвят, и като блясък. И като глад.
Пиша поезия отпреди да мога да пиша. Звучи малко като изказване на народна певица, която, откакто се помни, все пее. Но за да запише първото ми стихотворение, аз извиках един наш комшия – ученик в горните класове в Ловеч, защото още не можех да пиша. Това не е било стихотворение, разбира се. Аз и до ден днешен не знам колко стихотворения съм написал. Но тогава бате ми Мончо – така се казваше момчето, записа първата ми тръпка и мъка за онова, което може да се окаже и поезия.
-Продължавате да се връщате в бащината си къща в Гложене. Улицата там е кръстена на дядо ви. Защо?
Живея в бащината си къща вече три години и макар че от четирийсет години съм в София, аз винаги съм живял в бащината си къща в Гложене и в мислите си в Ловеч. А улицата, на която е бащината ми къща, е с друго име – не е с името на дядо ми. На дядо ми са кръстени стадионът в селото, спортният комплекс и селският отбор по футбол. А това, че улицата, на която живея, е кръстена на дядо ми, го написах в един разказ, защото ми се стори много интересно да си кръстен на дядо си и да живееш на улица, кръстена на дядо ти. Тогава човек се чуди кой всъщност е той и чии са тези имена.
Нашите имена поколение след поколение, род след род се повтарят и повтарят и така ние всички в края на краищата живеем на една улица, в една държава – държавата на нашите имена.
-И вие, и съпругата ви сте учители. Какъв е най-големият проблем на сегашното българско образование?
Най-големият проблем е лутането нагоре-надолу, липсата на ред и дисциплина, обезценяването на истинските знания, флиртуването с учениците и непрекъснатите „реформи“. Непрекъснатите „реформи“ в образованието са израз на нашия български комплекс, че все другите знаят повече, че все някъде, ама не тук, всичко е по-добро. Нашето образование се дехуманизира, то се превърна в курсове по чужди езици и информатика. То занижи критериите и допусна всякаква външна намеса – главно родителска, в своето съществуване. Тестовете например, които бяха въведени, убиха литературата, превърнаха я в кръстословица. Бяха премахнати съчиненията като изпитен формат, бяха премахнати кандидатстудентски изпити и висшето образование се получава вече не с изпит, а с резервация.
-Трудно ли свикнахте с еврото и защо очаквахте повече да се жали за лева?
Не съм свикнал трудно с еврото, трудно свиквам с това, че свиквам лесно с еврото. Хем виждаме, че става по-скъпо, хем треперим да не би някой да каже, че е и заради еврото и хем не жалим за лева. Тъжно ми е да го кажа, но изглежда левът се беше превърнал вече само в пари – сякаш вече не беше българският лев, а пари за печелене, харчене и живеене. Светът се унифицира и по тоя повод сантиментът и националното отстъпват пред прагматиката. Очаквах по-голяма съпротива срещу еврото, но съм се лъгал. Изглежда човешкият джоб и портфейлите нямат националност.
-Имате сериозен опит в българския печат. Как стана така, че той се превърна в безгласна буква?
Българският печат беше купен. Ще го кажа по-ясно – той беше приватизиран, за да се добие чрез него влияние. Тези, които купиха изданията, не мислеха за печата, а за мислеха за печата със собственото си име върху всяка страница. Печатът винаги е бил контролиран – и преди, и сега. Но високо над партийния и над частния контрол на печата стои журналистическата автоцензура. Никой журналист не вярвам да си казва: „Аз сега ще седна и ще напиша най-подмазваческата статия на света“. Но като човек журналистът си дава сметка коя истина не може да си позволи да кажа, не бива да каже, не иска да каже. Тука е тънката линия между истината и възможната истина, между съвестта и позволената съвест. Новите времена дойдоха с нови форми на комуникация, общуването доби глобален, но фрагментарен характер. Младите едва издържат да прочетат пет изречение едно след друго. Връщаме се към времената на рисунките, комиксите, за чертите и резките. Много по-интересен сега е намекът и намигването, отколкото изповедта и любовта. Общуването става игра, забавление, а печатът е тежка и сериозна работа по призвание.
Не ми се говори каква тежка цензура падна над печата и над медиите въобще и какви лъжи и манипулации се правят в тая област. Човешкото съзнание струва много пари, а липсата на такова – още повече.
-Една от дъщерите ви живее в чужбина. Мечтаете ли да се върне в родината или предпочитате внуците ви да станат граждани на света?
Мечтая дъщеря ни да бъде доволна от живота си и доволна от това, което прави. Тя се омъжи за испанец, обичат се с мъжа си, имат трима синове, живяха в Мадрид, в Маями и в Ню Йорк. Сега живеят в Барселона. Тя е учител по английски и испански в барселонско училище и води първите курсове по български език в Барселонския университет.
И тя, и тримата ни внуци обичат България с цялото си сърце. С цялото си сърце обичат и Испания – те вече са граждани на света. А като дойдат през лятото тук, на Гложене, са селянчета и половина – доят кози, ходят за риба, а това лято най-големият от тях – Николай, прие свето кръщение в Гложенския манастир.
Мечтая да са здрави и да стъпват здраво по земята, където и да са. Оказа се, че България освен земя, наистина е и Държава на духа. И да – мислел съм си, че ще е прекрасно, ако някой ден заживеят в България.