Каквото и да направиш на Гергьовден, все е хубаво. Пролет, зеленина, цъфтежи всякакви, пчели, буболечки, птичета пеят, та се късат. И слънце напича, като нищо по следобедните часове и дъжд ще завали.
Голямо възкресение си е Гергьовден.
Песните за Гергьовден ни разплакват. Особено народните песни. „Заблеяло ми агънце“ например – слушаш я и ревеш. Тя не е точно за Гергьовден, но е за любовта и за саможертвата. И за човешката лакомия и неблагодарност.
Какво по-хубаво от това, слънцето да се плисне по името на всички Георгиевци и Гергани и те да си вдигнат очите и да се засмеят.
Да са живи и здрави и Свети Георги с коня, и нивите да са живи и здрави, и овошките повече да не измръзват, и кокошките да снасят яйца с яки черупки, и дните ни по-нататък да са пълни с повече радост и спокойствие, а не с главоболие и страхове. Много страх събрахме последните години.
Комшиите в село ще пекат агне и огънят, който кладат, пуши, та се къса. С тая жар и с тия въглени после в пещта ще се опече агнето и хората ще седнат на трапезата си и ще си разпашат коланите.
Тогава на всички ни идва голяма смелост и сме готови планини да повдигнем и да обещаем на Господа всичко. Изпълваме се със смелост и по-хубаво от това няма. Ако не си изпълнен със смелост, вятърът като нищо ще те издуха.
Гергьовден е празник и на българската войска и Ден на храбростта. Войската ни се е свила до един файтон хора, обаче друга нямаме – това е нашата войска. И трябва да решим стига ли ни, много ли е, малко ли е. Войската ни е малко и е платена.
Никога няма да приема, че трябва да има само платена войска, никога! Да получаваш заплата, за да браниш Отечеството си… Мерси.
Знам, че по света е така. В част от света е така. Но на мен ми е смешно и ми се струва привнесена работа да си на заплата като войник.
Няма да се разпростирам повече за платената и неплатената войска, за как трябва да се обича Отечеството, защото няма измъкване от тая тема. Хранените хора – тоест, военните, са още от ханските времена. Войниците винаги са получавали пари. Обаче аз като войник не получавах пари и съм го запомнил. Запомнил съм го и съм доволен, че беше така. Горд съм и точка.
Много си мисля днеска и за храбростта като такава. Храброст ли е да умреш в бой за Родината? Според мен – е неизбежност. Неизбежността да умреш в бой вече е храброст. Няма български род, който да не е дал убити свои синове в българските войни. И по тоя повод трябва да си кажем, че няма български род, който да не е храбър, и няма български род, който да не е дал живот, за да не спира животът по нашите земи.
За да умреш за Родината, сигурно трябва и да си изключиш мозъка накрая. Трябва да си изключиш мозъка и на негово място да сложиш оня вихър и устрем, който нито има описване, нито може да се преразкаже. Аз само си мисля, че го усещам. А може изобщо да не е така. Като нищо може да се окаже, че храбростта е просто да си преглътнеш страха – да го преглътнеш за малко, пък после каквото стане.
В това отношение например знамената имат голямо значение. В казармата съм давал два-три пъти наряд пред знамето на полка, което беше поставено на видно място в голям коридор – точно срещу стълбищата. Стоя през нощта да пазя знамето и за да не ми се доспи, слизам по стълбите и се качвам. И ту съм с гръб към знамето на полка, ту с лице. Не мисля за знамето, мисля как ще минат тия два часа, в които съм на пост, обаче като хвърля поглед към знамето и го видя, и съм си представял колко е меко, как се е свило сега и е притихнало. Мислел съм си, че едва ли не е като бебе, което трябва да го пазим, за да порасте и да стане голямо знаме юнак. Тогава съм си мислел и други работи – главно други работи, но сега ми се струва, че това е най-важното.
Преди дни гледах филм за едно от знамената на Бенковски, което дълги години е пазено в Черни Вит, Тетевенско. Ами това е знамето на Гергьовден – знамето на Георги Бенковски. И това е храбростта на Гергьовден – храбростта на бай Марин от Черни Вит, който го е опазил и го е държал в къщата си зад вратата.
Обаче най-голямата храброст на света ми се струва, че е да не искаш. Хем да си храбър, а да имаш силата да не искаш. Да не искаш повече, отколкото храбростта и Бог ще ти отредят. Не можеш да искаш всичко. Храбростта ти затова ли е – за да искаш още и още, и още? Храбростта е и да се спреш, да се кротнеш и да ти стига това, че на Гергьовден пече слънце, че може и дъжд да завали и че все още в София на тоя ден има и войска – колкото я има, има и власт – колкото е власт, има и Президент, който говори като човек, и Патриарх, който освещава бойните знамена, и сигурно има Свети Георги, който с невидим кон лети по небето.