Всичко, което правим, ги дразни.
Говорим за убийствата на Петрохан и на Околчица – дразним ги.
Не ходим да гласуваме – дразним ги.
Гласуваме не за когото искат – дразним ги.
Казваме, че е голяма скъпотия – дразним ги.
Гинем по калпави пътища като мухи – дразним ги.
Не мразим социализма, както трябва – дразним ги.
Дразним ги и с това, че не сме се вдигнали вкупом да отидем в Москва да заловим Путин.
А най-много от всичко на света ги дразним с това, че знаем какво представляват.
Гледаме през тях, през окървавените им и изцапани с перверзии чаршафи и маси, гледаме в космическите им банкови сметки, гледаме в трансплантираното им безсмъртие.
Не могат да ни понасят и като нищо биха ни разтворили всички до един в сярна киселина, защото съществуваме изобщо. (Чу се, че Епстийн си заръчал тон и двеста кила сярна киселина на Острова, за да си дезинфекцира басейна).
Помислете си как са ни парцелирали и как са ни оградили с бодлива тел за безпастирно отглеждане. Във всяко направление са сформирани специални отряди за бързо реагиране. Във властта, в армията, в банките, в телевизиите, в изкуството, в Космоса и на дъното на океана – навсякъде са сформирани групи за бързо реагиране, които имат задачата да не ни дават да гъкнем.
Вижте ги например нашите хора тука.
По двойки- по тройки, по двойки- по тройки – обясняват ни политиката и света и като шофьори на валяци искат да ни изравнят с асфалта. И като ни изравнят с асфалта, да ни откраднат като асфалт и да ни разпилеят.
Уж всичко е явно, а всичко е скрито.
Уж всичко е на длан, а всичко е дълбоко в тъмния джоб.
Уж всичко е прозрачно, а всичко е тиня и мъгла.
И уж за всичко си има критерии, а критерият е само един – дали си достатъчно мекотело, перверзен и безскрупулен, за да ти подарим власт и влияние.
Все повече животът започва да ми прилича на огромна колба, в която психясали алхимици смесват каквото им падне – смесват пот и кръв, кал и роса, смесват лъжи и полуистини, смесват религии и сатанизъм и се надяват да получат философски камък, с който да превърнат в злато всичко около себе си, а на нас да ни строшат главите с философския си камък – с техния вмирисан и разкапан философски камък.
Отчаян съм от политиката.
Отчаян съм от структури и институции.
Отчаян съм от литература и изкуство.
И съм отчаян от надвисналата над мен старост, която не желая повече да ме залъгва с каквито и да е клетви за вярност, финтифлюшки и илюзии.
Може и да полудявам, но все още се опитвам да осъзная как така стана, че ни подлудиха всички до един. И как стана така, че ни разбъркват и подправят, сякаш сме курбан чорба?
Курбан чорба за людоеди и черни ангели.
P.S. Ако само малко си изкривя душата и ако се съобразя с шаблона (измамата) за необходимия оптимизъм, мога и да напиша, че всичко е по мед и масло, че доброто предстои, че светът е прекрасен, че ние сме в Клуба на богатите, че пред нас са блеснали пътищата на Европа и свободата, и житата, и благоденствието… Мога да напиша, че българската нация не изчезва, че корупцията е в поносими норми, че образованието ни цъфти, че новата валута ни дава нови крила…
Мога да напиша всичко това, но го оставям за други хора с други сърца и очи.
А аз така и не станах дежурен нито по оптимизъм, нито по мълчание.